К. В. Керам
Богове, гробници и учени (35) (Роман за археологията)

31.
Тайната на изоставените градове

Прекараме ли една линия от Чичен-Ица в северен Юкатан на юг до Копан (в Хондурас) и друга от Тикал и Искун (в Гуатемала) на изток през град Гуатемала до Паленке (в мексиканския щат Чиапас) на запад, ще получим приблизителните граници на някогашната култура на маите. Същевременно ще очертаем и територията, която от 1881 до 1884 г.‍ (т.‍е.‍ около четиридесет години след Стивънс) пропътувал англичанинът Алфред Пърсифал Моудсли.

Моудсли извършил повече от Стивънс. Той направил това, което било станало вече необходимост, за да се придвижи изследователската работа от мъртвата точка. Организирал не по-малко от седем експедиции в джунглите и донесъл оттам не само описания и рисунки, но и оригинални предмети, съвсем точни копия и гипсови отливки от релефи и надписи.

От бреговете на Мексико неговата сбирка заминала за Англия, постъпила отначало в музея „Виктория и Алберт“, а по-късно била прехвърлена в Британския музей. Когато така наречената „Maudsley Collection“ станала достъпна заучените и широката публика, дошло време паметниците сами да заговорят за своя произход и възраст.

Така ние отново стигаме до Диего де Ланда. Този втори архиепископ на Юкатан трябва да е бил човек, у когото фанатизмът на свещеника не могъл да се примири с влечението към една вече съвременна наука и с жаждата за знание. Можем само да съжаляваме, че в борбата на тия „две души в една гръд“ накрая победил религиозният фанатизъм. Защото Диего де Ланда бил един от онези епископи, които наредили да бъдат събрани и изгорени като дело на дявола всички оцелели документи на маите. Все пак другата душа, която живеела в неговата гръд, го накарала да използува един от останалите живи вождове на маите като своеобразна Шехерезада. Тъй или иначе оказало се, че тази Шехерезада умеела да разказва нещо повече от приказки. Така Диего де Ланда записал не само разкази за живота и бита, за боговете и за войните на маите, но прибавил към своите записки и скици, от които можело да се види с какви знаци маите означавали отделните месеци и дни.

Това може би не е безинтересно — ще каже някой, — но защо трябва точно на тези сведения да се отдава особено значение?

Защото именно чрез тези няколко рисунки и скици се пробудили за нов живот непонятните дотогава паметници на маите с тяхната зловеща орнаментика. Със скиците на Диего де Ланда в ръка и запознат вече с числената система на маите, изследователят заставал пред храмовете и стълбищата, пред фризовете и колоните и можел да установи следното:

В изкуството на маите, които без впрегатни животни и коли издигали сред джунглите и само с каменни сечива ваели от камък такива произведения, нямало нито един орнамент или релеф, нито един животински фриз или скулптура, които да не били пряко свързани с някаква дата. Всяка сграда на маите представлявала каменен календар! При строежа нищо не било предоставено на случайността — естетиката тук била подчинена на математиката. Ако дотогава учените се учудвали на безсмисленото наглед повторение или внезапно прекъсване на редиците от страшни каменни лица, сега те разбрали, че това било начин да се изрази някое число или някое деление на календара. Ако на покритото с йероглифи стълбище в Копан бил повторен петнадесет пъти един и същ орнамент, сега вече знаели, че той изразявал определен брой отминали периоди от време. Ако стъпалата на самата стълба били седемдесет и пет на брой, то това число означавало броя на изминалите в края на всеки период „допълнителни дни“ (15 по 5). Такова изкуство и такава архитектура, подчинени изцяло на календара, не били познати никъде в света. А когато изследователите започнали да проникват все по-дълбоко в тайните на този календар — някои учени посветили само на изучаването му целия си живот, — оказало се, че в тази наистина богата откъм изненади цивилизация ги чакала още една изненада:

Календарът на маите бил най-добрият календар в света!

Той бил изграден различно от всички други, които познаваме, и въпреки това бил по-точен от тях. Като оставим настрана всички тънкости (които и до днес не са изяснени), неговата структура е приблизително такава: преди всичко той боравел със серия от двадесет знака, означаващи отделните дни, които заедно с числата от 1 до 13 давали поредица от 260 дни — така наречения „цолкин“ (или на езика на ацтеките: „тоналаматл“). След това имало друга поредица от осемнадесет знака за месеците, всеки от които бил съставен от двадесет дни, а накрая следвал един знак, включващ период от пет дни. Така се получавала годината на маите, наречена „хааб“, която имала 365 дни. При пресмятането се употребявал още един период, който представлявал комбинация от „цолкин“ („тоналаматл“) и „хааб“. Ще го означим с английския термин „Calendar-round“ — календарен кръг, който се е наложил в науката, както и другите английски наименования, употребявани по-нататък. Този период обхващал 18980 дни или 52 години по 365 дни и, както ще видим по-късно, играел особено важна роля в живота на маите. Най-после маите смятали с един друг период, така наречения „Long-count“ — дълго леточисление, който бил свързан с някаква изходна, начална дата. Тази начална дата „4 ахау, 8 кумху“ съответства по функция — ако си позволим едно предпазливо сравнение — на рождената дата на Христос в нашето летоброене. Разбира се, става дума за съответствие във функцията, а не и на самата дата.

Чрез тази система на летоброене (която е толкова развита и сложна, че за изчерпателното й разглеждане е необходима отделна книга) маите достигнали точност, която превъзхожда всички останали календари в света. Ние неоснователно смятаме нашия днешен календар за най-сполучливото разрешение на въпроса. Всъщност той е само подобрена форма на своите предшественици. Така през 239 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ Птолемей III подобрил древноегипетското летоброене; това подобрение възприел по-късно Юлий Цезар в новия юлиански календар, който останал в сила до 1582 г.‍ от н.е., когато пък папа Григорий XIII го заменил с грегорианския календар. Ако съпоставим дължината на годината според тези календари с абсолютната, астрономически изчислена дължина на годината, ще видим, че нито един от тях не се приближава толкова до абсолютната числена стойност, колкото календарът на маите.

Дължината на годината възлиза
според юлианския календар на	365, 250 000 дни
според грегорианския календар на	365, 242 500 дни
според календара на маите на	365, 242 129 дни
според астрономическите изчисления на	365, 242 198 дни

Същият този народ, който съумял да свърже най-точните астрономически наблюдения с най-сложни и тънки математически изчисления, като по този начин дал блестящо доказателство за рационалистично мислене, бил, от друга страна, в пълен плен на най-мрачния мистицизъм. Народът на маите, който създал най-съвършения календар в света, се превърнал същевременно в роб на този календар.

Върху изясняването на тайните в календара на маите работи вече трето поколение специалисти. Работата започнала със записките на Де Ланда, отбелязала първите си успехи при обработката на материалите от сбирката на Моудсли и продължава до ден днешен. Ако вземем предвид и разчитането на образното писмо на маите, то тези успехи са свързани с имената на Е.‍ В.‍ Фьорстеман (по специалност германист, който съставил първия коментар към „Codex Dresdensis“), на Едуард Зелер (първоначално учител, а след това ръководител на Берлинския етнографски музей, който в своите „Изследвания“ събрал най-богатия материал върху маите и ацтеките след Моудсли), на Е.‍ X. Томпсън, Гудмен, Боас, Пройс, Рикетсън, Валтер Леман, Баудич и Морли. Все пак да се изтъква което и да е име би представлявало несправедливост спрямо безчислените други изследователи, които или се отправяли в джунглите, за да копират паметниците, или пък в своите кабинети разкривали нови подробности. Науката за американската цивилизация е колективно дело. Със задружни усилия била преодоляна и най-трудната част от пътя, която водела от календара до историческата хронология.

Защото науката за календара не бивало да се превърне в самоцел. Зловещите лица-цифри, знаците за месеците, дните и отделните периоди покривали фасадите, колоните, фризовете и стълбищните парапети на храмове и дворци. Всяка сграда носела на челото си своята рождена дата. Сега дошло време изследователите да групират тези паметници по епохи и да подредят групите хронологически, за да могат от взаимодействията между тези групи да разкрият еволюцията на стила, с една дума, да възстановят хода на историята.

Чия история обаче?

Разбира се, историята на маите. Отговорът е ясен. Но въпросът не е ученически, защото всички така получени данни страдали от един дяволски недостатък — изследователят виждал само историята на маите или, по-точно казано, само датите от историята на маите без каквато и да е връзка с нашето леточисление.

Тук отново изследователите се изправяли пред един проблем, какъвто историята на Стария свят не била още поставяла с такава острота. За по-голяма яснота нека си послужим с един измислен пример от по-новата европейска история. Да допуснем, че в историческото си развитие Англия е била напълно изолирана от континента и в своето леточисление не е изхождала от раждането на Христос, а от друга, напълно неизвестна за нас дата, и че е записала цялата си история въз основа на това собствено леточисление. Ето, че сега идват европейските историци, които познават добре историческата последователност на събитията от времето на Ричард Лъвското сърце до кралица Виктория, но тъй като не знаят началната точка на английското летоброене, не са в състояние да кажат дали Ричард Лъвското сърце е бил съвременник на Карл Велики, на Луи XIV или на Бисмарк.

В съвсем същото положение се намирали изследвачите пред паметниците в джунглите. Скоро те можели да определяте колко години например били по-стари сградите в Копан от тези в Киригуа, но нямали и представа в кой век според европейското летоброене били построени тези два града. Очевидно следващата задача била да се установи корелацията или съотношението между хронологията на маите и нашата. Но когато и тази задача била по същество решена, във връзка с непрекъснатото уточняване на отделните дати учените пак се натъкнали на един нов проблем, на едно от най-загадъчните явления в историята на този голям народ — на тайната на изоставените градове.

* * *

Всеки опит да се обясни методът, с помощта, на който най-после се стигнало до що-годе задоволително изясняване на корелацията между двете хронологии, би надхвърлил рамките на нашата книга и би нарушил хода на нашия разказ.

Все пак не бива да отминем едно друго откритие, макар то още повече да усложнило и без това трудния метод за установяване на тази връзка. То заслужава да бъде отбелязано, защото ни отвежда направо към един жив откъс от най-новата история на маите и по околен път отново ни връща към тайната на мъртвите градове.

През миналото столетие на най-различни места в Юкатан били намерени така наречените „книги на Чилам Балам“. Това били записки от времето след идването на конкистадорите — цветисти описания, наситени с политически приключения и интриги, чието значение се състояло в това, че поне отчасти се опирали на оригинални документи на маите.

Най-ценният ръкопис бил намерен в Чумайел през шестдесетте години на миналия век и предаден на епископа-историк Кресенсио Карильо и Анкона. По-късно Филаделфийският университет го публикувал във факсимиле. След смъртта на епископа ръкописът попаднал в библиотеката Сепеда в Мерида, а оттам при тайнствени обстоятелства изчезнал безследно през 1916 г.‍ Така или иначе тази книга — факсимилето останало запазено — е истински куриоз. Тя е написана на езика на маите, но — под испанско влияние — с латински букви. Ала жреците на маите никак не държали сметка за латинското деление на думите и препинателните знаци; някои от думите са произволно раздробени, други пък, на които не знаели къде е началото и къде е краят, са свързани в нови, гигантски словосъчетания. Някои звукове от езика на маите, които не се срещат в испанския език, били предадени чрез съчетания от латински букви, чийто смисъл вече не ни е известен. Ясно е, че разчитането на този и без това често мъгляв текст било извънредно трудно.

Колкото и това откритие да било добре дошло при всеобщата оскъдица на материали, то създало нови грижи на учените, тъй като в „Книгите на Чилам Билам“ се боравело с едно леточисление, което не било още употребявано в Старото царство на маите — така нареченото „Katun-count“. Макар и твърде скоро да се оказало, че то било само опростена форма на „Long-count“, все пак сега се наложило да се установи съотношението не само между леточислението „Long-count“ и християнското летоброене, но и между тези две системи и „Katun-count“.

Тази задача била нов горчив хап за учените, но все пак имало нещо, което я подслаждало: колкото повече те се приближавали до разрешаването й, толкова повече растели нашите знания за последния период от историята на маите; той не само оживявал пред очите ни, но вече можел и да се датира. Ако това, което се знаело дотогава за древните маи, ни се струвало чуждо и далечно, замръзнало в архитектурата, то поне този последен дял от тяхната история приличал на историята на всички други народи, които познаваме — той бил низ от нашествия, войни и революции, с една дума, човешка история.

Така ние научаваме за родовете Ксиу и Ица, които се борели за власт и надмощие. Четем за блясъка на престолния град Чичен-Ица, за неговите разкошни сгради, чиито мащаби и стил издават някакво странно, чуждо влияние, особено като ги сравняваме с по-старите градове в южен Юкатан; четем за Уксмал, който със своята монументална простота сякаш олицетворява Възраждането на Старото царство (вж. ил. 112), и за Маяпан, където съжителствали и двете форми. Научаваме за федеративния съюз между градовете Чичен-Ица, Уксмал и Маяпан. Съюзът бива разтрогнат поради предателство. Чичен-Ица започва да трупа войски срещу Маяпан. Ала Хунак Кеел, владетелят на федеративната столица, наема войници от толтеките, завладява Чичен-Ица и отвежда вождовете му в маяпанския двор като заложници; по-късно те биват провъзгласени за вицекрале. Но съюзът на градовете е загубил жизнената си сила. През 1441 г.‍ потиснатите градове въстават под водачеството на уксмалската династия Ксиу. Маяпан бива превзет. Заедно с него рухва не само фасадата на федерацията, рухва и царството на маите. Един град, който ксиусите все пак основали, бил наречен „Мани“; според някои това име означава „Свърши се“. Когато дошли испанците, царството на маите се оказало по-лесна плячка за тях, отколкото Мексико за Кортес.

Този поглед в датираната история на „Новото царство“ е в много отношения вълнуващ. Но за да не създадем превратна представа за хода на изследователската работа, трябва, преди да минем към най-загадъчния дял от историята на маите, още веднъж да подчертаем: резултатите от работата на учените не се редували винаги в тази последователност, в която ги представя нашият разказ — невинаги тезата била следвана от антитеза и синтеза. Изследователят, който умувал над „Книгите на Чилам Билам“, се опирал при своите изводи на извършеното от неговите колеги: от археолозите — преди тридесет години, от филолозите — преди десетина години и от учените, които все още работели над разчитането на календара. Тайните на тази изчезнала цивилизация не били осветявани от внезапни открития, следващи едно след друго до наши дни, а всички представи се оформяли постепенно.

Така един прекрасен ден се оформила и картината на онова събитие, което няма равно на себе си в световната история и за което до ден-днешен не е намерено приемливо за всички обяснение.

По-горе употребихме за пръв път изразите „Старо“ и „Ново царство“, с което малко изпреварихме хода на нашия разказ. Но след като чухме вече нещо за Маяпан, Чичен-Ица и Уксмал (за да назовем само главните градове на Новото царство), ще си позволим една малка игра на въпроси и отговори с хората, които изучават хронологията на маите:

— Защо наричате поселенията, възникнали в северен Юкатан, „Ново царство“?

— Отговор: Защото те били основани много по-късно, приблизително между 7 и 10 в. от н.е. и защото по своите характерни изяви, както и по своята архитектура, изобразително изкуство и летоброене това Ново царство ярко се отличава от Старото царство:

— Какво значи в случая „основани“? Нали е нормално една нова държавна форма да възникне от стара?

— Отговор: Тук нямаме такъв нормален случай, доколкото Новото царство било наистина основано върху девствена земя на джунглата или, с други думи, бил положен основният камък на съвършено нови градове. Старото царство се намирало в южната част на полуострова Юкатан, на територията на днешните Хондурас, Гуатемала, Чиапас и Табаско.

— Значи, новото царство трябва да се смята за колония, основана от преселници от Старото царство?

— Отговор: Не, работата е там, че то било основано от целия народ на маите.

— Да не би да искате да кажете тогава — запитваме ние сега, — че един прекрасен ден целият народ на маите напуснал своето добре уредено царство, своите укрепени градове, за да изгради на север сред пълните с неизвестности девствени гори ново царство?

Този път изследователите ни отговарят с усмивка:

— Точно това искаме да кажем. Сами знаем, че звучи невероятно, но фактът си остава факт, защото…

И те ни запознават с поредица от дати. Нека сега си припомним нещо, за което вече говорихме: народът, който създал най-съвършения календар в света, се превърнал в роб на този календар. Маите не издигали своите големи сгради тогава, когато им били необходими, а когато това повелявал календарът. С други думи, те издигали нова сграда на всеки пет, десет или двадесет години и отбелязвали на нея рождената й дата. А понякога надстроявали около една вече съществуваща пирамида нова, щом като някой нов календарен период изисквал да бъде увековечен по този начин. И това те вършели стотици години наред с неизменна последователност — изсечените в камъните дати го показват. Тази последователност можела да бъде прекъсната само от някаква катастрофа или… от изселване.

Когато видим, че строителната дейност в един град спира в определен момент и приблизително по същото време тепърва започва в някой друг град, единственото възможно заключение е, че населението на даден град внезапно го е напуснало и основало друг.

Ако това явление имаше ограничен, местен характер, то все пак би могло да бъде някак обяснено, въпреки че и тогава биха изникнали редица въпроси. Но това, което станало след около 610 г.‍ от н.е., не се поддава на никакво обяснение.

Та тук цял един народ, живеещ предимно в градове, изоставил своите сигурни къщи, улиците и площадите, храмовете и дворците, и се изселил надалеч в дивия север. Никой от тези преселници не се върнал вече. Градовете запустели, джунглата погълнала улиците, по стълбищата и праговете избуяли бурени, семена на дървета попаднали в пукнатините, където вятърът навявал пръст. Поникнали фиданки и разпукали зидовете. Никога вече човешки крак не стъпил на плочниците в дворовете и не се изкачил по стълбите на пирамидите.

За да си дадем сметка колко чудовищно и непонятно е едно такова явление, нека допуснем например, че френският народ, народ с хилядолетна история, изведнъж се вдигне като един човек и се пресели в Мароко, за да основе на тамошния бряг една нова Франция. Че той изостави своите катедрали и големите си градове, че хората от Марсилия, Тулуза и Бордо, от Лион, Нант и Париж ненадейно тръгнат да си търсят нов дом! И не само това! Че едва дошли в Мароко, те веднага се залавят да строят точно онова, което току-що са изоставили, т.‍е.‍ пак градове и катедрали!

Това явление е не по-малко неразбираемо при маите, отколкото то би било при французите.

Когато този факт станал известен на науката, тутакси се появили всевъзможни обяснения и тълкования. Най-близко до ума било да се предположи, че маите били прогонени от чужди нашественици. Но кои са били тези нашественици? Та по това време маите се намирали на върха на своята мощ и във военно отношение никой не можел да мери сили с тях. Но и без това едно такова обяснение е несъстоятелно. В изоставените градове не са открити следи от чуждо нашествие.

Може би тогава причината за изселването е било някакво природно бедствие? Пак трябва обаче да си зададем въпроса: къде са следите от това бедствие и каква е била тази катастрофа, която накарала цял народ да изгради ново царство, вместо след бягството да се завърне отново по старите места?

Може би е избухнала опустошителна епидемия? Няма никакви указания, че тук се е вдигнал на път един народ, покосен в по-голямата си част от болест (а само тогава той би се решил да се самоизсели). Напротив, народът, който построил нови градове като Чичен-Ица, бил в разцвета на силите си.

Може би е настъпила рязка промяна в климата, която направила невъзможен живота по тези места? Но пък разстоянието по въздушна линия от центъра на Старото царство до центъра на Новото е по-малко от четиристотин километра. Една такава промяна на климата (за каквато впрочем липсват каквито и да било указания), която би разтърсила из основи сградата на цяла държава, не можела да не даде своето отражение и на разстояние от някакви си четиристотин километра.

Какви други обяснения могат още да се предложат?

Изглежда, като че ли правилното обяснение бе намерено едва през последните десетилетия. И както личи, то е по-добро от всички останали, защото заедно със своя най-ревностен защитник, американския професор Силванъс Гризуълд Морли, то печели все повече привърженици сред учените. За да обосновем тази хипотеза, трябва да хвърлим поглед върху историята и социалната структура на царството на маите. Това ще ни възнагради, защото ще се запознаем с още една особеност на тази толкова особена държава: от всички развити цивилизации в света цивилизацията на маите единствена не е познавала ралото!

* * *

Преди всичко трябва да отбележим, че за по-голяма прегледност — а и защото самите дати подсказват едно такова хронологическо деление — историята на така нареченото „Старо царство“ се подразделя на три периода.

СТАРО ЦАРСТВО

Според възприетата от С.‍ Г.‍ Морли корелация на датите от сградите на маите с християнското летоброене Старото царство започва от още недатиран период и продължава до 610 г.‍ от н.е. (За други възгледи по този въпрос виж хронологическата таблица.)

Най-ранният период

започва от неизвестно време и продължава до 374 г.‍ от н.е. Най-старият град, изглежда, е бил Уахактун (поне досега не е открит по-стар) на северната граница на днешна Гуатемала. След това недалеч от него възникват градовете Тикал и Наранхо. Междувременно на територията на днешен Хондурас бил основан Копан, а по-късно — Пиедрас Неграс на Рио Усумасинта.

Средният период

от 374 г.‍ до 472 г.‍ от н.е. В течение на тези близо сто години били основани градовете Паленке (намира се на границата между щатите Чиапас и Табаско и е издигнат в края на ранния и началото на средния период, поради което често го причисляват към най-ранната епоха), след това Менче (в Чиапас) и най-после Киригуа в Гуатемала.

Периодът на разцвет

от 472 г.‍ до 610 г.‍ от н.е. Създават се градовете Сейбал, Искун, Флорес и Бенке Виехо. Този период завършва с преселението на север.

* * *

Любознателният читател би сторил добре да разгърне сега картата (и хронологическата таблица) в края на книгата. Там той отново ще открие нещо интересно.

Разгледаме ли географското пространство, в което били създадени градовете на Старото царство, ще забележим, че то има формата на триъгълник, чиито ъгли се образуват от Уахактун, Паленке и Копан. Освен това забелязваме, че по рамената на триъгълника или вътре в самия него са разположени градовете Тикал, Наранхо и Пиедрас Неграс. И сега откриваме, че градовете, които били основани най-късно и имали най-кратък живот (единственото изключение е Бенке Виехо), се намират във вътрешността на триъгълника — това са Сейбал, Искун и Флорес.

Така ние се сблъскваме с един от най-изумителните исторически процеси, които науката познава.

Изглежда, че маите били единственият народ в света, който разширявал своята държава отвън навътре!

Империализъм, насочен към собствения център. Растеж от крайниците към сърцето! Защото това било наистина растеж и „разширение“. Тяхната държава не била смазана под натиска на чужда сила — друга сила освен маите нямало, — а се развивала в това направление противно на всякаква историческа логика и на всякакъв исторически опит, без каквото и да е въздействие отвън.

Тук не искаме да се позоваваме на китайците (и на тяхната Велика стена), нито да привеждаме твърде неубедителното психологическо обяснение, според което един намиращ се в упадък високомерен народ не се стреми да расте и да се разширява навън, а направо ще признаем, че за тази изумителна особеност в историята на древните маи и до днес не е намерено никакво обяснение. Но тъй като досега рядко се е случвало исторически проблем да остане завинаги нерешен, не е изключено някой от нашите читатели да намери правилното решение! И тези думи не са риторичен похват или проява на учтивост, защото наистина този проблем едва ли може да бъде решен само от специалистите. Данните, които специалистите са натрупали досега, не са довели до никакъв резултат.

Археологическата наука не бе също така в състояние да отговори сама на въпроса, защо маите по времето на своя разцвет, по времето, когато техните градове достигнали най-големия си блясък и могъщество, изведнъж са изоставили тези градове и са се преселили в негостоприемния север.

* * *

Казахме, че маите живеели в градове. Те били градско население в същия ограничен смисъл на думата както населението на европейските градове преди петстотин години, т.‍е.‍ в градовете живеели господстващите класи (аристокрацията и духовенството), в тях била съсредоточена не само властта, но и културата, духовният живот и изтънчените нрави. Всички тези градове обаче не могли да съществуват без селяните, без плодовете на земята и най-вече без главната храна, която у нас е било житото, а у народите на Средна Америка било също зърно — но „Indian corn“ или „кукуруз“, с други думи, царевицата.

Царевицата хранела градовете и управляващите класи. Тя давала живот на културата. Тя давала и земята, защото градовете израствали на мястото на изгорената джунгла, там, където преди това, се отглеждала царевица.

Ала общественият строй на маите се отличавал с много по-остри противоречия, отколкото всеки друг строй, който познаваме. За да получим ясна представа за него, достатъчно е да сравним един съвременен европейски град с някой град на маите. Наистина съвременният град е формация, в която твърде ярко се изявяват обществените противоречия, но все пак отделните групи и прослойки са свързани помежду си с хиляди междинни звена. В градовете на маите тези противоречия между обитателите се проявявали съвсем неприкрито. Обикновено на някое възвишение се издигали храмовете и дворците на духовенството и аристокрацията. Този хълм представлявал затворена територия и приличал едва ли не на крепост (която може би често трябвало да се отбранява). Около това каменно „сити“ били струпани без каквото и да е междинно стъпало направените от шума и клони колиби на простия народ. Народът на маите се делял на тънка прослойка от управляващи и огромна маса потиснати.

Невъобразимо дълбока за нашите представи била пропастта, която разделяла двете класи. При маите като че ли е нямало и следа от някакво „средно съсловие“, от „буржоазия“. Класата на привилегированите била рязко отграничена от простолюдието. Тя се наричала алмехенооб — т.‍е.‍ „тези, които имат бащи и майки“ и следователно си водели родословие. От нейната среда излизали жреците, от нея се излъчвал и наследственият владетел, така нареченият „хлачуиник“ или „истинският човек“. И за тези „имащи бащи и майки“ работел целият народ. Една трета от своята жътва селянинът давал на благородниците, втората трета получавали жреците и само последната трета оставала за него. (Да си припомним, че дори „десятъкът“, събиран въз феодална Европа, бил считан за непосилна тегоба и довел до революции.) Освен това по времето между сеитба и жътва селянинът трябвало да работи заедно с всички роби на строежите. Без коли и впрегатен добитък били довличани каменните блокове, без желязо, мед и бронз, а само с каменни сечива били ваяни прекрасните скулптури и релефи. Това, което тружениците-маи създали, не отстъпва на постиженията на строителите на египетските пирамиди, а може би ги и превъзхожда.

Този суров социален строй (който навярно се запазил цяло хилядолетие) носел в себе си зародиша на своята гибел. Високоразвитата култура и наука на жреците по необходимост се откъсвала все повече от действителността, от народа. Тя не се подхранвала със свежа кръв отдолу. Нямало откъде и с кого да се обменят опит и знания. Острият ум на учените-маи се насочвал все повече към звездите и… забравил земята, от която в последна сметка черпел жизнените си сили. Забравил да открие средства за борба с надвисналото бедствие. Само с това невъобразимо духовно високомерие на интелигенцията на маите можем да си обясним обстоятелството, че един народ, който отбелязал толкова значителни постижения в науката и изкуството, не съумял да открие едно от най-важните и при това едно от най-простите оръдия — ралото.

В течение на цялата си история маите обработвали земята по начин, който си остава ненадминат по своята първобитност. Цялото им земеделие се заключавало в това, че те разравяли почвата с пръчка. На определена ивица от джунглата те изсичали дърветата и след като дървесината изсъхвала, малко преди настъпване на дъждовете, я изгаряли. Скоро след дъждовния период те издълбавали с дълги, остри пръчки дупки в земята и във всяка една от тях засявали по няколко царевични зърна. След прибирането на реколтата селяните оставяли земята да лежи необработена и изгаряли по същия начин съседния горски участък. Тъй като нямали никакви торове (освен оскъдния естествен тор край селищата), всяка ожъната нива трябвало да лежи дълго време на угар, преди да може отново да даде плод.

Така стигаме до може би най-правдоподобното обяснение на причината, която принудила маите след кратък период от време да изоставят своите градове.

Земята се изтощавала. Все по-дълго време било нужно, за да обрасне полето наново с растителност, та да бъде пак изгорено. Като разчиствал по този начин — чрез изгаряне — своята обработваема земя, селянинът-мая бил принуден да навлиза все по-дълбоко в джунглата. Все повече се отдалечавал той от града, който трябвало да изхранва и който не могъл да съществува без него, докато накрая между него и града се ширнала изгорена и изтощена степ! Високоразвитата култура на Старото царство на маите рухнала, защото била лишена от своята земеделска основа — защото една култура може да съществува без техника, но не и без рало! Когато най-после градовете станали като острови сред голата тревиста степ, гладът принудил целият народ да се изсели!

Народът се вдигнал на път и изоставил градове и угари. И докато на север той изграждал Новото царство, в изоставените храмове и дворци проникнала джунглата, на мястото на угарите отново израснала гора, която погълнала сградите и ги скрила за цяло хилядолетие от човешки поглед!

В това може би се крие тайната на изоставените градове.