К. В. Керам
Богове, гробници и учени (24) (Роман за археологията)

21.
Проверка на решението

През 1837 г.‍ английският майор на служба в персийската армия Хенри Кресуик Ролинсън се спуснал с помощта на полиспаст по отвесните скали край Бехистун в Персия с единствената цел да снеме копие от един надпис, издълбан в скалите.

След французина Бота този англичанин е вторият, който съумял да съчетае интереса си към асирологията с живота на политик и светски човек.

Колкото животът на Гротефенд бил живот на типичен чиновник, толкова неговият бил изпълнен с приключения. Интересът му към древна Персия се породил при една случайна среща. На седемнадесет години той бил юнга на един кораб, който плувал покрай нос Хорн за Индия. За да развлича по някакъв начин пасажерите през време на дългото пътуване, започнал да издава корабен вестник. Енергичният седемнадесетгодишен редактор допаднал на един от пътниците — сър Джон Малкъм, губернатор на Бомбай и изтъкнат ориенталист. Двамата разговаряли с часове, и то, разбира се, за неща, които интересували сър Джон Малкъм — за историята на Персия, за персийския език и литература. Тези разговори щели да окажат решително влияние върху личните наклонности и интереси на Ролинсън до края на живота му, дори и тогава, когато след години той бил изцяло погълнат от отговорни политически задачи.

Той се родил през 1810 г.‍, в 1826 г.‍ постъпил на военна служба в Източноиндийската компания, а през 1833 г.‍ бил вече майор в Персия. През 1839 г.‍ станал политически агент в Кандахар, Афганистан, в 1843 г.‍ — консул в Багдад, а в 1851 г.‍ — и генерален консул, като същевременно бил повишен в чин подполковник. През 1856 г.‍ Ролинсън се завърнал в Англия, където бил избран в Парламента, и същата година влязъл в управителния съвет на Източноиндийската компания. През 1859 г.‍ бил назначен за британски посланик в Техеран. От 1865 до 1868 г.‍ бил отново член на парламента.

Когато Ролинсън започнал да се занимава с клинописни текстове, той се заловил със същите плочки, които послужили за основа на изследванията на Бюрнуф. И станало нещо невероятно: без да има най-малка представа за извършеното от Гротефенд, Бюрнуф и Ласен, той разчел почти по същия начин, както Гротефенд, имената на трима персийски царе: Дараявауш (древноперсийската транскрипция на името Дарий), Кшаярша и Виштаспа! Освен това дешифрирал още четири други имена и няколко думи, в чието правилно четене не бил твърде сигурен. Когато през 1836 г.‍ му попаднали за пръв път публикациите на Гротефенд и той сравнил своята азбука с азбуката на неизвестния гьотингенски учител, установил, че е отишъл значително по-напред от него.

Сега вече имал нужда само от надписи с нови и нови имена.

* * *

В местността Багистана или Бехистун — от незапомнени времена свещената „земя на боговете“ — край стария търговски път от Хамадак през Керманшах за Вавилон се издига стръмна, двувърха скала. Преди около две и половина хилядолетия персийският цар Дарий (Дараявауш, Дореявош, Дара, Дараб, Дарейос са само различни транскрипции и произношения на това име) заповядал да изсекат върху отвесната стена на скалата на повече от петдесет метра височина изображения и надписи, възвеличаващи неговата особа, делата и победите му.

На каменен парапет пред тази скална стена се издигат статуи. Там, в трептящия от маранята въздух, на недосегаема за злосторническа ръка височина е застанал великият цар, опрян на своя лък, стъпил с десния си крак върху поваления Гаумата — магьосникът, който някога се опитал да му оспори царството. Зад царя стоят двама персийски благородници, въоръжени с лъкове, колчани и копия, а пред него, със свързани ръце и навързани един за друг за шиите — деветимата „царе-самозванци“, победени и наказани врагове. От двете страни на паметника и под него се четат сведения за царя и делата му, написани в четиринадесет колони на три различни езика, които още Гротефенд успял да разграничи, без обаче да може да ги идентифицира: древноперсийски, еламски и вавилонски — издълбани с клинописни знаци в скалата за вечни времена:

„Известява цар Дараявауш:

Ти, който в бъдещите дни

видиш този надпис,

по моя заповед в скалите издълбан,

и тези образи човешки —

не заличавай и не унищожавай нищо!

Погрижи се, докато имаш семе,

да ги запазиш невредими!“

Ролинсън, двадесет и шест годишен войник и спортист, не се уплашил от петдесетте метра, които делели надписа от подножието на скалата. Увиснал на шеметна височина, изложен всеки миг на опасността да се сгромоляса в бездната под него, той снел копие от древноперсийския вариант на текста. С вавилонския надпис се осмелил да се заеме едва няколко години по-късно. За копирането на надписите му били необходими огромни стълби, здрави въжета и планинарски клинове, които там трудно можели да се набавят. Въпреки всичко през 1846 г.‍ той представил на Кралското азиатско общество в Лондон не само първото точно копие на прочутия надпис, но и неговия пълен превод. Това било първият голям, видим и всепризнат триумф на дешифрирането.

Междувременно не спирала и работата в кабинетите на европейските учени. Решителни успехи постигнали преди всичко ученият от германо-френски произход Оперт и ирландецът Хинкс. Сравнителното изследване и особено сравнителното езикознание извършили чудеса на находчивост и остроумие; езикознанието използвало непрекъснато задълбочаващите се познания за авестийския и санскритския език и най-вече за основните индоевропейски езици, за да изяснява все по-пълно граматическата структура на древния персийски език. Със задружните усилия на един действително международен колектив от учени били дешифрирани около шестдесет знака на древноперсийското клинообразно писмо.

В това време Ролинсън и някои други учени се били вече заели с проучването на останалите колонки на бехистунския надпис, който по обем надминавал всички събрани дотогава материали. И тук Ролинсън направил едно откритие, което с един удар разколебало из основи всякаква вяра в по-нататъшното дешифриране на текстовете и особено на надписите, намерени от Бота.

* * *

Както си спомняме, на персеполските и на бехистунските надписи ясно личали три отделни езика. Със сигурен усет Гротефенд подхванал дешифрирането оттам, където съпротивлението било най-малко и където най-голямата близост по време позволявала известни паралели с по-познати езикови групи — от средната колонка, която още преди Гротефенд означавали като писменост „I категория“.

Едва били преодолени трудностите по дешифрирането на тази писменост „I категория“ и вниманието на учените се насочило към другите две категории. Заслугата за дешифрирането в основни черти на „II категория“ принадлежи на датчанина Вестергор (резултатите от неговите изследвания били публикувани за пръв път през 1854 г.‍ в Копенхаген). Разчитането на „III категория“ дължим отчасти на Оперт, а отчасти пак на Хенри Кресуик Ролинсън, който по това време бил вече британски генерален консул в Багдад.

При проучването на писмеността „III категория“ било направено още в самото начало смайващо откритие. „I-та категория“ била буквено писмо — основано на азбука, твърде сродна по строеж на нашите съвременни азбуки, при които на всеки знак отговаря звук. В нея всяка група знаци по правило означавала буква. В писмеността обаче, която изследвали сега, всеки отделен знак означавал сричка, а често дори и цяла самостоятелна дума. Още по-лошо: колкото повече напредвали в изследването, толкова по-често се срещали случаи, когато един и същ знак означавал различни срички, та дори съвършено различни думи, докато най-после се установило, че това било даже правило.

Настъпило пълно объркване.

Изглеждало съвсем изключено да се проправи и най-тясна пътечка сред дебрите на тази многозначност. Публикуваните най-вече от Ролинсън открития (придружени от изричната му забележка, че въпреки всичко четенето на подобни текстове е възможно) предизвикали силно възбуждение в света на учените, а сред любителите — буря от негодуване. Звани и незвани се намесили в дискусията. Нима можело сериозно да се твърди — питали в научните и литературни приложения на вестниците известни и неизвестни автори, учени и любители, — че наистина някога е съществувала такава съвършено объркана писменост? И че е възможно — ако тя все пак е съществувала — да бъде разчетена въпреки цялата и многозначност? Дори някои автори без много заобикалки препоръчвали на учените начело с Ролинсън, които твърдели това, да се откажат от подобни „ненаучни“ шеги.

Ето един прост пример за тази многозначност (за по-голяма нагледност и яснота го откъсваме от неговия контекст, който не можем да представим тук в цялата му сложност): буквата „р“ се отбелязва с шест различни знака според това, дали трябва да се означат сричките „ра“, „ри“, „ру“, „ар“, „ир“ или „ур“. Ако към тази сричка се прибави още една съгласна, то чрез свързването на всеки два знака се получават особени знаци за „рам“, „мар“ и така нататък.^[1] В случая многозначността се дължи на това, че когато няколко знака се свържат в група, те губят своята първоначална звукова стойност и означават вече определено понятие или име. Така например, ако прочетем правилно групата знаци, които образуват името на прочутия цар Навуходоносор (в оригинала Небукаднезар — Б.‍пр.‍), тя би трябвало да звучи „Небукудурриуссур“. Но ако дадем на всеки отделен знак обичайната му фонетична стойност, ще получим „Ан-па-са-ду-сис“!^[2]

И тъкмо когато неспециалистите вече смятали, че е настъпил окончателен хаос, един от археолозите в Куюнджик, където още Бота правил разкопки, открил в някакво подземно помещение стотина глинени плочки. Тези плочки, за които по-късно се установило, че датират от около средата на 7 в. пр.‍н.‍е.‍, съдържали — очевидно предназначени за изучаващите клинописа — съпоставки на различните стойности и значения на отделните знаци, и то в тяхната връзка с буквеното писмо.

Рис. 25. Този пример ни показва как са изглеждали учебниците на изучаващите клинообразното писмо през 7 в. пр.‍н.‍е.‍ Тези глинени плочки са намерени на Куюнджик и както някога по тях се обучавали учениците, така след две хиляди години те помогнали на учените при разчитането на клинописа.

Значението на тази находка било неоценимо. Нямало съмнение, че намерените плочки били речници. Речници, необходими за учениците, които усвоявали клинописната „азбука“ по времето, когато езикът започнал да се опростява, да се модернизира и да преминава от старото образно и сричково писмо към буквената писменост. Постепенно почнали да откриват цели „учебници“ за начинаещи и напреднали, след това „речници“, в които редом с шумерските наименования били дадени и семитските им еквиваленти, и накрая дори своеобразни „енциклопедии“, в които имената на предметите от всекидневния живот били подредени във взаимносвързани групи, като в първата колонка пак фигурирало наименованието на шумерски език (употребяван тогава само при религиозните обреди и в правораздаването), а във втората — наименованието на семитски.

Ала колкото и значителна да била тази находка, тя била по самото си естество непълна и давала на учените твърде общи указания. Само специалистът може да си представи всички трудности, лутания и заблуждения, които изследователите трябвало да преодолеят, преди да стигнат до първите резултати, преди да могат и тук да кажат: „Да, ние сме в състояние въпреки всякаква многозначност да разчетем и най-сложния клинописен текст!“

Когато след периода на всеобщо объркване Ролинсън решил публично да защити и докаже правилността на това твърдение (нападан и хулен от невежите и недостойните като всеки пионер на всяка голяма наука), лондонското Азиатско общество се решило на една съвсем необикновена стъпка, каквато историята на науката едва ли познава.

То изпратило едновременно на четиримата най-изтъкнати познавачи на клинописа — без някой от тях да знае за другите трима — в запечатани пликове един голям новооткрит асирийски клинописен текст с молба да го дешифрират.

Тези четирима учени били англичаните Ролинсън и Талбът, ирландецът Хинкс и ученият от германо-френски произход Оперт. Всички започнали работа едновременно. Всеки работел по своя собствен метод и не подозирал, че над същата задача работят и други. Накрая четиримата изпратили в запечатани пликове резултатите. Една комисия проверила текстовете. И това, което до неотдавна толкова шумно се оспорвало, било блестящо потвърдено. Дори и тази крайно сложна сричкова писменост можела да се чете — в основата си и четирите текста съвпадали!

Естествено този необикновен изпит изпълнил с огорчение сърцата на много учени, които се почувствували уязвени от подобен метод на проверка, разчетен да спечели овациите на публиката, но недостоен за сериозната наука.

Затова пък през 1857 г.‍ в Лондон излязла публикацията „Надпис на Тиглатпаласар, цар на Асирия, преведен от Ролинсън, Талбът, д-р Хинкс и Оперт“ — едно от най-блестящите и най-убедителните доказателства за възможностите на науката да постига своите цели въпреки всички пречки и по различни пътища, при пълно сходство на резултатите.

Изследванията продължавали. Десет години по-късно се появили първите елементарни граматики на асирийския език. След овладяването на писмеността науката проникнала в тайните на езиците. Днес вече много учени умеят да четат клинообразното писмо. При това те не срещат почти никакви затруднения освен изтритите знаци и непълните текстове — трудности от външно естество, създадени от онези три хилядолетия, които преминали с бури и дъждове и затрупали с тиня и пясък глинените плочки, стените на дворците и древните градове.