К. В. Керам
Богове, гробници и учени (5) (Роман за археологията)

4.
Приказка за бедното момче, което намерило съкровище

Ще разкажем приказката за бедното момче, което на седемгодишна възраст мечтаело да намери един град, а тридесет и девет години по-късно тръгнало да го търси и намерило не само града, но и такова съкровище, каквото светът не бил виждал от времето на конкистадорите.

Тази приказка е животът на Хайнрих Шлиман — една от най-удивителните фигури не само между археолозите, но и между всички хора, за които науката е била единствената вяра в живота.

* * *

Приказката започва така: Малкото момче стояло край един гроб в гробищата на родното си селце, далеч някъде на север, в немската област Мекленбург. В гроба почивал злодеят Хениг, известен под името Браденкирл. За него разказвали, че изгорил жив един овчар и на това отгоре надарил опечения с ритник. Този ритник му излязъл солен, защото — както се говорело — всяка година левият му крак се показвал от гроба, обут в копринен чорап.

Момчето чакало, чакало, но нищо не се случило. Тогава то попитало баща си дали може да разкопае гроба и да потърси къде се губи тази година кракът на Браденкирл.

Недалеч от селото имало една могила. Говорело се, че там била закопана златна люлка. За нея разказвали клисарят и бавачката. Момчето питало баща си, обеднелия пастор: „Нали нямаме пари, защо тогава не изкопаем люлката?“

Бащата разказвал на момчето предания, приказки и легенди. Стар хуманист, той разправял също така и за битките на Омировите герои, за Парис и Елена, за Ахил и Хектор, за могъщата Троя, която била опожарена и разрушена. За Коледа на 1829 г.‍ той подарил на сина си „Илюстрованата история на света“ на Йерер. Там бил нарисуван Еней как бяга от горящата Троя, хванал сина си за ръка и понесъл баща си на гръб. Момчето разглеждало картината, яките крепостни стени, могъщите Скайски порти. „Значи така изглеждала Троя?“ — питало то. Бащата кимал утвърдително. „И сега всичко това е разрушено, нищо не е останало и никой не знае къде е било?“ „Разбира се“ — отговорил бащата. „Не вярвам — казал малкият Хайнрих Шлиман. — Когато порасна, ще намеря Троя… и царското съкровище.“ Баща му се засмял.

* * *

Това не е измислица, нито сантиментално обагрен спомен от рода на онези, които хрумват на преуспелите хора към края на живота им. Това, което седемгодишният Шлиман решил, станало действителност. И на шестдесет и една годишна възраст, вече световноизвестен изследовател и археолог, той все още се питал при едно случайно посещение в родното си село дали да не поизследва гроба на злодея Хениг. А в предговора към своята книга за Итака той пише:

„Когато през 1832 г.‍ на десетгодишна възраст поднесох на баща си като коледен подарък едно съчинение за главните събития през Троянската война и за приключенията на Одисей и Агамемнон, не предполагах, че тридесет и шест години по-късно ще предложа на публиката труд на същата тема, след като съм имал щастието да видя със собствените си очи местата, където тази война се е разиграла, и родината на героите, чиито имена Омир е обезсмъртил.“

Казват, че първите впечатления, които детето получава, му остават за цял живот. Ала Шлиман не получавал твърде дълго такива впечатления от разкази за античния свят. Училищното му образование завършило още когато бил на четиринадесет години и той станал чирак в една бакалница в малкото градче Фюрстенберг. Пет години и половина продавал селда, ракия, мляко и сол на дребно, мелел картофи за дестилация и метял дюкяна — от пет часа сутрин до единадесет вечер.

Каквото знаел от училище и от баща си, забравил. Но един ден в дюкяна влязъл пийналият чирак на мелничаря, опрял се наперено на тезгяха и започнал да рецитира стихове със звучен глас и с презрителен патос, с който се обръщат към по-нисшите духом онези, които някога са помирисали учение. Шлиман слушал прехласнат. Не разбирал нито дума, но когато чул, че това са стихове от Омировата „Илиада“, събрал няколкото си спестени гроша и заплатил на пияния за всяко повторение по чашка.

По-нататъшният му живот бил изпълнен с приключения. През 1841 г.‍ той заминал за Хамбург, където постъпил като юнга на един кораб, пътуващ за Венецуела. След четиринадесетдневно плаване корабът бил застигнат от силна буря и потънал при остров Тексел. Съвсем окъсан, Шлиман попаднал в някаква болница. С препоръката на един приятел на семейството му успял да се добере до Амстердам, където станал канцеларски служител. И ако в пътешествията по далечни краища нямал успех, сега пожънал успех при овладяването на знания.

В бедна таванска стаичка без печка започнал да учи нови езици. По една съвсем необикновена система, измислена от самия него, научил за две години английски, френски, холандски, испански, португалски и италиански.

„След една година напрегнато и прекомерно учене моята памет укрепна толкова много, че изучаването на холандски, испански, италиански и португалски ми се видя съвсем лесно. Нужни ми бяха не повече от шест седмици, за да се науча да говоря и пиша свободно на който и да е от тези езици!“

Когато напреднал в работата си и станал кореспондент и счетоводител при една фирма, която търгувала с Русия, той започнал през 1844 г.‍, на двадесет и две годишна възраст, да учи руски. Но в Амстердам нямало никой, който да говори на този най-труден от всички езици. Единствените помагала, които можал да намери, били една стара граматика, някакъв енциклопедичен речник и един лош превод на „Телемах“.

С тяхна помощ Шлиман започнал да учи. Говорел толкова високо, така гръмко декламирал срещу голите стени научения наизуст „Телемах“, че съседите му се оплакали и на два пъти трябвало да сменя квартирата си. Накрая му хрумнало, че ще бъде по-добре да си намери слушател, и наел за четири франка седмично някакъв беден евреин, който трябвало да седи на стола и да слуша „Телемах“, без да разбира нито дума! Ала след шест седмици упорит труд Шлиман вече разговарял свободно с руските търговци, дошли в Амстердам на пазара за индиго, на техния матерен език.

Какъвто успех имал в учението, такъв пожънал и в търговията. Едва ли е необходимо да се добавя, че при това имал и щастие. Но трябва да се каже все пак, че той бил един от малцината, които умеели да хванат и използуват щастието, което всеки ден носи със себе си. Беден син на селски пастор, чирак, корабокрушенец, канцеларски писар — но пък и човек, говорещ осем езика, — той станал отначало дребен търговец, а след това се издигнал в шеметен възход до ранга на придворен доставчик, за когото пътят към парите бил и път към успеха. През 1846 г.‍, едва двадесет и четири годишен, заминал като представител на фирмата си в Петербург. Една година по-късно основал своя собствена търговска къща. Всичко това му струвало много труд и много време.

„Едва през 1854 г.‍ имах възможност да науча шведски и полски!“ Той пътешествал много. През 1850 г.‍ посетил Северна Америка. При присъединяването на Калифорния към Съединените щати получил автоматично северноамериканско поданство^[1]. Като мнозина други и той бил обхванат от златната треска. Основал банка за търговия със злато. Но сега вече той бил човек, когото приемал и президентът на Съединените щати. „В седем часа сутринта отидох при американския президент и му казах, че желанието да видя тая прекрасна страна и да се запозная с нейните забележителни ръководители ме е накарало да дойда тук от Русия. Моето първо и най-голямо задължение е да го поздравя. Той ме прие много сърдечно, представи ме на своята съпруга, на дъщерите си и на своя баща. Разговаряхме час и половина.“

Скоро обаче Шлиман заболял от малария. В края на краищата страхът от необузданите му клиенти го принудил да се върне в Петербург. И той наистина бил през тези години златотърсач, точно такъв, какъвто го описва един от неговите биографи (Емил Лудвиг).

Все пак от тогавашните му писма и от неговите две автобиографии личи ясно, че винаги и навсякъде го е преследвала младежката му мечта — да види един ден далечните земи на Омировите герои и да се посвети на тяхното изследване. Тази голяма мечта била тъй силна, че този, който навярно притежавал най-голямата дарба за езици през своето столетие, изпитвал някакъв особен страх да се захване с гръцкия език, страх, че ще се поддаде на неговото обаяние и ще изостави търговията, преди още да си е създал условия за свободна научна работа. Едва през 1856 г.‍ започнал да учи новогръцки, който отново овладял за шест седмици, а след още три месеца преодолял трудностите на Омировите хекзаметри. И с какво усърдие се посветил на старогръцкия език! „Решил съм да изуча Платон така основно, че ако той получеше след шест седмици писмо от мен, да може да го разбере.“

През следващите години той на два пъти се озовавал съвсем близо до земята на Омировите герои. При едно пътуване до вторите прагове на Нил през Палестина, Сирия и Гърция само едно внезапно заболяване му попречило да посети и остров Итака. (Съвсем мимоходом през време на това пътуване научил латински и арабски. Само гениални полиглоти могат да четат дневниците му — той винаги пишел на езика на страната, през която пътувал.)

През 1864 г.‍ Шлиман се канел да посети Троянската равнина, но тогава го убедили да направи едно двегодишно околосветско пътешествие, в резултат на което излязла първата му книга, написана на френски.

По това време той бил вече свободен човек, господар на себе си. Синът на бедния мекленбургски свещеник разгърнал търговската дарба на американски пионер от изумителен мащаб. В едно свое писмо той сам говори за „коравото си сърце“, защото през 1853 г.‍ използвал Кримската война за търговски и политически цели, забогатял от гражданската война в Америка, а година по-късно — и от вноса на чай. Винаги го съпровождало дяволско щастие. През време на Кримската война трябвало да отбие от курса им два кораба със стоки и да ги отправи към Клайпеда (Мемел). В складовете на тамошното пристанище обаче избухнал пожар. Всичко изгоряло. Не изгорели само стоките на Хайнрих Шлиман, които поради липса на място били складирани под един страничен дървен навес.

След това той вече можел да напише (и каква гордост лъха от скромните му думи): „Небето благославяше по чудотворен начин моите търговски предприятия, така че към края на 1863 г.‍ бях притежател на такова богатство, за каквото никога не съм смеел да мечтая.“ И след тези редове идва онова удивително по своето чистосърдечие изречение — една делова констатация, едно решение, абсолютно невероятно и все пак напълно естествено за Хайнрих Шлиман:

„Затова — казва той простичко — се оттеглих от търговията, за да се посветя изключително на изследванията, които винаги са ме привличали по-силно от всичко друго.“

В 1868 г.‍ той заминал през Пелопонес и Троада за Итака. Предговорът към неговата книга „Итака“ носи датата 31 декември 1868 г.‍, а подзаглавието гласи: „Археологически изследвания на Хайнрих Шлиман“.

* * *

От петербургските му години е запазена една негова фотография, от която ни гледа представителен мъж в тежка шуба от скъпи кожи (вж. ил. 12). Снимката била подарена на жената на някакъв лесничей, която той познавал още като малко момиченце. На гърба е написано гордото посвещение: „Фотография на Хайнрих Шлиман, някога калфа при господин Хюкщет във Фюрстенберг, сега търговец на едро от първа Петербургска гилдия, потомствен почетен гражданин на Руската империя, съдия при Петербургския търговски съд и директор на Царската държавна банка в Петербург.“

Не е ли това приказка? Човек, постигнал най-големи успехи в търговията, изгаря всички мостове зад себе си, за да тръгне подир мечтите на своето детство. Човек, не знаещ почти нищо друго освен стиховете на Омир — и тук започва новият етап в този забележителен живот, — се осмелява да се опълчи против целия научен свят, да извика своето „вярвам“ срещу всички съмнения около Омир, да пренебрегне писаното от филолозите и с лопата в ръка да изясни онова, което стотици книги дотогава само забърквали.

По времето на Шлиман Омир минавал за певец на някакъв отдавна из чезнал свят от древността. Съмненията в съществуването на неговата личност вървели ръка за ръка със съмненията в разказите му. Учените от онова време били още твърде далеч от смелата формулировка на по-сетнешните си колеги, които нарекли Омир първият военен кореспондент, Неговите сведения за битките около Приамовата крепост се смятали за не по-достоверни от старите героични епоси и дори ги причислявали към областта на митологията.

Не започва ли „Илиада“ с това, че „Аполон далнострелен“ изпратил смъртоносна болест сред редовете на ахейците? Не се ли намесва сам Зевс в боевете, както и „белоръката Хера“? Не стават ли боговете хора, уязвими като тях, щом като и богинята Афродита трябвало да изпита желязното острие на копието върху себе си?

Мит, предание, легенда — легенда, озарена наистина от божествената искра на един от най-великите между поетите, но все пак между поетите.

Освен това имало и нещо друго. Гърция на „Илиада“ очевидно била земя с висока култура. Ала по времето, когато гърците излизат на сцената на историята — на датираната история, — ние ги познаваме като прост малък народ, който нямал нито разкошни дворци, нито могъщи владетели, нито флот с хиляди кораби. По-лесно било да се признае поетичното вдъхновение на един действително съществувал Омир, отколкото да се приеме, че след една епоха на развита цивилизация настъпило най-примитивно варварство, последвано на свой ред от разцвета на елинската култура.

Такива разсъждения обаче не можели да разколебаят вярата на Шлиман, на мечтателя, покорен от очарованието на Омировия свят. За четиридесет и шест годишния мъж — също както и за някогашното момче, което гледало картинката с бягащия Еней — Омир говорел чистата истина.

Когато проучвал описанието на Агамемноновия щит с изображението на горгона, когато четял за ремъка на щита, който имал формата на три-глава змия, за бойните колесници, оръжия и сечива, описани с всички подробности, той нито за миг не се усъмнил, че имал пред себе си картина на древногръцката действителност. Нима всичките тези герои — Ахил и Патрокъл, Хектор и Еней, — нима техните дела, тяхната дружба, ненавист и любов, нима всичко това можело да бъде измислено? Не, той твърдо вярвал, че всички те действително са съществували, а знаел, че тази негова вяра споделяла цяла древна Гърция и такива големи историци като Херодот и Тукидид, които винаги смятали Троянската война за действително събитие и всички участници в нея — за исторически личности.

Обладан от тази вяра, четиридесет и шест годишният милионер Хайнрих Шлиман заминал не за съвременна Гърция, а направо за земята на ахейците. И как можела тази му вяра да не укрепне, как можел да не се въодушеви, когато още при първата среща с някакъв ковач в Итака, този му представил своята жена като Пенелопа, а синовете си като Одисей и Телемах.

Звучи невероятно, но станало точно така: вечерта богатият и необикновен чужденец седял на селския площад и четял пред потомците на онези, които вече три хиляди години били мъртви, двадесет и третата песен на „Одисея“. Вълнението надделяло, той заплакал, а заедно с него плачели мъже и жени!

* * *

И все пак това, което станало сега, било просто поразително. Та кога се е случвало в историята на човечеството да се постигне успех само с цената на въодушевлението? Едва ли тук е много на място поговорката, която казва, че щастието се усмихва само на сръчния. Защото да се твърди, че през първите години на разкопките Шлиман е бил особено сръчен, т.‍е.‍ подготвен като археолог, е най-малкото спорно. Щастието обаче щяло да му се усмихне, както на никого друг.

Като вероятно местонахождение на Троя — ако въобще тя някога съществувала — повечето от тогавашните учени сочели селцето Бунарбаши, което се отличавало само по това, че на всяка къща имало (а има и до днес) до една дузина щъркелови гнезда. Там се намирали два извора и те навеждали по-смелите археолози на мисълта, че тук евентуално се е издигала старата Троя.

… и до река красноструйна достигнаха, дето са двата

извора бликащи, що на Скамандър водите си дават.

Топла вода от единия блика, та пушек се дига,

и над земята се стеле той, сякаш от огън.

Другият лете струи се студен като град или като

сняг зиме, или като на водата кристалите ледени.^[2]

Така пише Омир в двадесет и втората песен на „Илиада“, ст. 147 до 152. Шлиман наел за четиридесет и пет пиастри водач, яхнал един неоседлан кон без юзди и за пръв път се озовал в земята на своите детски мечти.

„Признавам, че едва смогвах да овладея вълнението си, когато видях пред себе си необятната равнина на Троя, чийто образ витаеше пред очите ми още в най-ранните детски мечти.“

Ала още от пръв поглед той разбрал, че не било възможно Троя да се е намирала на това място, отдалечено на цели три часа път от брега — та нали Омировите герои можели по няколко пъти на ден да прибягват от своите кораби до крепостните стени! И как можело на това хълмче да се издига Приамовата крепост със своите шестдесет и две зали, с циклопските си стени и с портата, през която бил вкаран в града дървеният кон на многохитрия Одисей?

Шлиман разгледал изворите и поклатил глава. В едно пространство от 500 метра наброил не два (както казвал Омир), а тридесет и четири извора. На всичко отгоре неговият водач твърдял, че е броил грешно и че те били четиридесет, поради което тази местност се наричала „Кърк Гьоз“, т.‍е.‍ „Четиридесет очи“.

А не говори ли Омир за един топъл и един студен извор?

Шлиман, който приемал своя Омир така дословно, както старите теолози — светото писание, извадил джобния си термометър, измерил температурата на тридесет и четирите извора и установил, че всички имат една и съща температура — седемнадесет и половина градуса.

Отишъл и по-нататък. Отворил „Илиада“ и препрочел стиховете за страшния бой на Ахил с Хектор. Чел как Хектор бягал пред „бързоногия“ Ахил и

… обиколиха града на Приама тогава

три пъти с бързи нозе и ги гледаха боговете всички.^[3]

Шлиман тръгнал по описания път. Стигнал до един скат, и то толкова стръмен, че трябвало да се спусне на четири крака по него. Това затвърдило убеждението му, че Омир, чието описание на терена той възприемал като военна топография, никога не би помислил да накара своите герои три пъти наред да се спускат по тази стръмнина, и то „с бързи нозе“.

С часовник в едната ръка, с „Омир“ в другата Шлиман изминал разстоянието между хълма, който уж криел останките на Троя, и предпланините, зад които уж били закотвени корабите на ахейците. Проследил първия ден на битката за Троя, както е описан от втора до седма песен на „Илиада“, и установил, че ако Троя действително се е намирала на Бунарбаши, то в девет часов бой ахейците трябвало да пробягат най-малко 84 километра!

Неговите съмнения, че тук сее намирала древната Троя, се потвърждавали и от обстоятелството, че никъде не намерил и най-малки следи от развалини, нито дори парчета от керамични съдове, които на подобни места обикновено се срещат в такова изобилие, че някой си написал: „Ако съдим по находките на археолозите, старите народи не са се занимавали с нищо друго освен с изработването на вази, като малко преди своето изчезване винаги проявявали една и съща низост на характера, а именно да натрошават всичко и да оставят само най-хубавите екземпляри като гатанка за потомството.“

„Микена и Тиринт — пише Шлиман — били разрушени преди 2335 години (писано през 1868 г.‍) и въпреки това запазените развалини са от такова естество, че сигурно биха издържали още 10 000 години.“ Троя била разрушена само 722 години преди тях — циклопски стени не изчезват безследно, а тук нямало и помен от стени.

Но на друго място имало. Такива следи можело да види и окото на повърхностния наблюдател сред развалините на Нови Илион (наречен сега Хисарлък, което значи „дворец“ или „крепост“), отстоящ на два и половина часа път от Бунарбаши и само на един час от брега. На два пъти Шлиман изследвал върха на тамошния хълм, който представлявал четвъртито равно плато с дължина на всяка страна 233 метра. И тогава стигнал до убеждението, че е намерил Троя.

Започнал да събира доказателства. Открил, че не само той бил на това мнение. Но убеждението му споделяли малцина. Между тях бил например американският вицеконсул Франк Калверт, англичанин по произход, комуто принадлежала част от хълма Хисарлък. Там той имал вила и бил предприел някакви разкопки, които го навели на същите предположения, както Шлиман, но не съумял да направи съответните изводи. Освен него на същото мнение били шотландският учен К.‍ Макларен и германецът Екенбрехер, но и техните гласове останали нечути.

Как стояла обаче работата със сведенията на Омир, главната опора на теорията за Бунарбаши? За миг Шлиман се поколебал, тъй като тук открил точно обратното на онова, което видял в Бунарбаши — докато там наброил 34 извора, тук не намерил нито един. Помогнали му наблюденията на Калверт, който му обърнал внимание, че във вулканичната почва за кратко време изчезнали отново и се появили няколко топли извора. И с една бегла забележка Шлиман отхвърлил това, на което учените дотогава отдавали толкова голямо значение. А съображението, което го накарало да отрече теорията за Бунарбаши като евентуално местонахождение на Трой, тук се превърнало в доказателство. На това място, където склоновете на хълма се спускали плавно надолу, вече нямало нищо невероятно в боя и гонитбата между Хектор и Ахил. Ако трябвало да обикалят три пъти града, те щели да изминат общо 15 километра, а собственият опит говорел на Шлиман, че това не било чак толкова много за двама воини, бягащи в разгара на безжалостен двубой.

И отново сведенията на античните автори му се видели по-убедителни от съжденията на съвременните учени. Не отбелязва ли Херодот, че Ксеркс пристигнал в Нови Илион, разгледал останките на „Приамовия Пергам“^[4] и принесъл хиляда говеда в жертва на Илионската Минерва?

Не направил ли същото според Ксенофонт и лакедемонският пълководец Миндар? Същото сторил според Ариан и Александър Македонски, който не само че извършил жертвоприношение, но взел от Троя и оръжия, които давал на своята гвардия, за да ги носи в боя като талисман? Не направил ли много за Нови Илион и Цезар, първо, защото се възхищавал от Александър, и второ, защото смятал, че има безспорни доказателства за родствените си връзки с жителите на Илион?^[5]

Нима всички те преследвали някакъв мираж? Или били подведени от неверните съобщения на своите съвременници?

В края на главата, в която изредил своите доказателства, Шлиман оставил настрана всякаква ученост, загледал се очарован в разстилащата се пред него гледка и написал думите, които сигурно би изрекъл някога като момче: „… Искам да отбележа още, че щом човек стъпи на Троянската равнина, веднага го обзема удивление при вида на красивия хълм Хисарлък, предопределен от самата природа да носи голям град и неговата цитадела. Със своето местоположение и укрепен, както трябва, той действително би могъл да господства над цялата Троянска равнина и в цялата околност няма друго място, което може да се сравни с него.“

„От Хисарлъка се вижда и планината Ида, от чийто връх Зевс наблюдавал града Троя!“

* * *

Сега Шлиман се хванал на работа като обзет от бяс. Цялата енергия, благодарение на която търговският калфа се превърнал в милионер, се насочила към осъществяването на голямата му мечта. В тази работа Шлиман хвърлил без остатък всичките си сили и цялото си богатство.

През 1869 г.‍ той се оженил за гъркинята София Енгастроменос, красива като неговата представа за Елена; и тя скоро се отдала всецяло на голямата задача, на която служел той — откриването на земята на Омир, като деляла с него несгоди, трудности и неприятности. През март 1870 г.‍ Шлиман започнал разкопките; копал два месеца през 1871 г.‍, а през следващите две години — по четири месеца и половина. Разполагал със стотина работници. Работел неуморно и нищо не било в състояние да го спре — нито коварната и опасна треска, излизаща от блатата върху крилата на комарите, нито липсата на вода за пиене, нито непокорството на работниците и мудността на властите, нито неразбирането от страна на учените от цял свят, които го обявили за смахнат и дори за нещо по-лошо.

На височината на града се издигал храмът на Атина, около който Посейдон и Аполон съградили стените на Пергам — така пишел Омир. Следователно в центъра на хълма трябвало да се търси храмът, а околовръст, в същия първичен пласт — стените, построени от боговете. Шлиман започнал да копае на хълма, а зидовете, които му пречели и не считал за важни, събарял. Намерил оръжие, предмети за домашна употреба, украшения и вази — убедително доказателство, че някога на това място се намирал богат град. Но той намерил и нещо друго — и сега за пръв път името на Хайнрих Шлиман се понесло по света, — под развалините на Нови Илион той открил други развалини, а под тях отново развалини; хълмът приличал на огромна луковица, от която трябвало ла се смъква люспа след люспа. И както изглеждало, всеки от тези пластове бил обитаван в различно време. Тук живеели и загивали народи, издигали се и западали градове, вилнеели меч и пожар, една цивилизация сменяла друга и всеки път над града на мъртвите израствал нов град на живите.

Всеки ден носел изненада. Шлиман тръгнал да търси Омировата Троя, но с течение на годините той и неговите сътрудници открили не по-малко от седем погребани града, а по-късно — още два! Девет погледа към света на древността, за който днешният свят нямал дори представа!

Ала кой от тези девет града бил Омировата Троя, Троя на героите и героичните боеве? Ясно било, че най-долният пласт датирал от праисторическо време — той бил толкова стар, че неговите обитатели не познавали още желязото. Ясно било също, че най-горният пласт трябвало да бъде и най-късният, който криел останките на Нови Илион и където принесли жертви Ксеркс и Александър.

Шлиман копаел и търсел. Във втория и третия пласт отдолу намерил следи от пожар, останки от мощни крепостни стени и развалините на огромна порта. И без всякакво колебание решил, че тези стени обграждали двореца на Приам и че тази порта била Скайската!

Той се натъкнал на съкровища, истински съкровища от гледна точка на науката. Благодарение на това, което изпращал в родината си и предавал на специалистите за изследване, постепенно се очертали контурите на една далечна епоха, а после и завършената картина, в която личала всяка подробност, та дори и образът на народа.

Това било триумф на Хайнрих Шлиман — но то било триумф и на Омир. Доказано било съществуването на нещо, което дотогава се смятало за мит и легенда и се приписвало на фантазията на поета.

Вълна на въодушевление заляла света. А Шлиман, който със своите работници преобърнал над 250 000 кубически метра пръст, сега почувствувал право на отдих. Погледът му започнал да се насочва към нови задачи. Денят 15 юни 1873 г.‍ бил определен за последен ден на разкопките. Но един ден преди последната копка Шлиман открил нещо, което увенчало неговото дело с блясъка на златото, а света изпълнило с възхищение.

* * *

Моментът бил драматичен — и сега дори дъхът ни спира, когато четем за това откритие. Било утрото на горещ ден. Придружен от своята съпруга, Шлиман както обикновено надзиравал разкопките. Не се надявал вече да намери нещо съществено, но въпреки това погледът му внимателно следял всичко. На дълбочина 28 стъпки работниците били стигнали до крепостния зид, за който той предполагал, че е част от Приамовия дворец. И тук погледът му изведнъж се спрял на нещо, което така поразило живото му въображение, че той веднага започнал да действува като автомат. Кой знае какво щели да направят работниците, ако забележели това, което видял той. Хванал жена си за ръката: „Злато“ — прошепнал той. Тя го погледнала учудено. „Бързо — едва казал Шлиман, — изпрати веднага работниците да си ходят!“ „Но…“ — започнала красивата гъркиня. „Никакво но! Кажи им каквото искаш, кажи им, че имам рожден ден, че едва сега съм се сетил и че всички могат да празнуват! Само по-бързо, по-бързо!“

Работниците се разотишли. „Донеси червения си шал!“ — извикал Шлиман и скочил в изкопа. Извадил ножа си и започнал да работи като бесен. Мощни каменни маси, развалини от хилядолетия надвисвали все по-заплашително над главата му, но той не обръщал внимание на опасността. „С най-голяма бързина изрових с един голям нож съкровището — пише той. — Разбира се, не мина без най-голямо напрежение на силите и ужасна опасност, тъй като голямата крепостна стена, която трябваше да подкопая, заплашваше всеки миг да се срути върху мен. Но видът на толкова много предмети, всеки от които имаше неизмерима стойност, ми вдъхваше безумна смелост и аз не мислех за опасностите.“

Слоновата кост сияела с матов блясък, златото звънтяло. Жена му държала шала и шалът се пълнел — със съкровища, чиято стойност им се струвала неоценима. Съкровището на Приам! Златното съкровище на един от най-могъщите царе на дълбоката древност, оросено с кръв и сълзи, съкровището на богоподобни хора, което лежало 3000 години погребано и сега отново излизало на бял свят изпод останките на седем изчезнали царства! Шлиман нито за миг не се усъмнил, че е намерил именно съкровището на Приам. Едва малко преди неговата смърт било доказано, че той се подвел от въодушевлението си и че Троя лежала не във втория, нито в третия, а чак в шестия пласт отдолу нагоре^[6], и че намереното съкровище принадлежало на някакъв владетел, живял хиляда година преди Приам.

Набързо, потайно като крадци, съпрузите отнесли съкровището в бараката си. А след това настъпил онзи миг, когато върху грубата дъска на дървената маса започнали да се трупат накити и скъпоценности — брошки и диадеми, огърлици и блюда, копчета, игли, украшения и филиграни. „Вероятно някой от Приамовото семейство струпал набързо съкровището в този сандък и го понесъл, без да има време да извади ключа, но бил застигнат на крепостните стени от вражеска ръка или от огън, а сандъкът останал на произвола на съдбата. Веднага след това той бил засипан с пет или шест стъпки дебел пласт червена пепел и камъни от стените на двореца, който се намирал наблизо.“

И Шлиман, мечтателят, взема чифт обици, взема една огърлица и ги слага на младата си жена — скъпоценности от преди три хиляди години за двадесетгодишната гъркиня! Той я гледа втренчено и шепне: „Елена!“…

Ала сега накъде с това съкровище? Шлиман не можел да мълчи, новината за находката постепенно се разчула. След редица приключения той успял с помощта на роднините на жена си да прекара съкровището до Атина и оттам в провинцията. По настояване на турския посланик в къщата на Шлиман бил направен обиск, но чиновниците не могли да открият и следа от златото.

Крадец ли е той? — Турското законодателство допускало най-различни тълкования по отношение на античните находки. Царял пълен произвол. Чудно ли е тогава, че този човек, който променил целия си живот заради една мечта, сега, опиянен от големия успех, се стремял да запази съкровището за себе си, а заедно с това и за европейската наука? Нима седемдесет години по-късно Томас Брюс, лорд на Елджин и Кинкърдайн, не постъпил по същия начин с едно съвсем друго съкровище? Атина била тогава още под турска власт. Лорд Елджин получил официален ферман, в който се казвало, че „никой не бива да му пречи да изнесе от Акропола няколко каменни блока с надписи или фигури“. Това разрешение той изтълкувал много свободно. Изпратил в Лондон двеста сандъка, напълнени със скулптурна украса от Партенона. Спорът за правото на собственост върху тия прекрасни произведения на гръцкото изкуство продължил години. За тях лорд Елджин заплатил 74 240 лири. Когато през 1816 г.‍ неговата сбирка била откупена от държавата по решение на парламента, не му платили дори половината — 35 000 лири!

Когато Шлиман извадил от земните недра „съкровището на Приам“, той се почувствувал на върха на своя жизнен път.

Можел ли след такъв успех да постигне нещо повече?