К. В. Керам
Богове, гробници и учени (3) (Роман за археологията)

2.
Винкелман или раждането на една наука

През 1764 г.‍ Ангелика Кауфман нарисувала в Рим портрета на своя учител Винкелман — седнал пред отворена книга с перо в ръка. Под одухотвореното чело на интелектуалеца гледат тъмни, необикновено големи очи. Носът е едър и на този портрет почти бурбонски, устата и брадичката са меки и закръглени. Общо взето, той има по-скоро вид на човек на изкуството, отколкото на учен. „Природата го е надарила с всичко, което прави и краси мъжа“ — казал Гьоте.

Винкелман е роден през 1717 г.‍ в Стендал като син на беден обущар. Още като момче той скитал от долмен на долмен в околността и водел приятелите си да изравят заедно стари урни. През 1743 г.‍ стигнал до поста помощник-директор на училище в Зеехаузен. „Учителствах много добросъвестно — пише той, — и докато карах децата с покритите от струнен глави да четат азбуката, страстно копнеех да се посветя на науката за красивото и шепнех метафорите на Омир.“ През 1748 г.‍ станал библиотекар в замъка на граф фон Бюнау край Дрезден и така без съжаление напуснал Прусия на Фридрих II, която си останала за него „деспотична земя“ и за която си спомнял с ужас до края на живота. „Поне чувствах по-ясно от другите какво значи робство“ — пише той. Тази промяна определила по-нататъшния му жизнен път. Той попаднал сред видни хора на изкуството, а в Дрезден намерил най-богатата за времето си антична сбирка в цяла Германия, която засенчила всичките му останали планове (по едно време живеел с мисълта да замине за Египет). Излезли първите му съчинения и отзвукът от цяла Европа не закъснял. Той ставал все по-независим в духовно отношение; като човек, чужд на всякакъв религиозен догматизъм, приел католицизма, за да може да получи работа в Италия — Рим си струвал една литургия.

През 1758 г.‍ Винкелман е вече библиотекар и управител на сбирките на кардинал Албани. През 1763 г.‍ бил назначен за главен инспектор на всички старини в Рим и околностите му и посетил Помпей и Херкулан. През 1768 г.‍ бил убит.

* * *

Три произведения на Винкелман са поставили преди всичко основите на научното изследване на древността: неговите „Писма“ за разкопките в Херкулан („Sendschreiben“), главното му съчинение „Geschichte der Kunst des Altertums“ („История на изкуството на древността“) и неговите „Monumenti antichi inediti“ („Непубликувани антични паметници“).

Говорихме вече за безразборния начин, по който се водели разкопките в Херкулан и Помпей. Още по-голямо зло обаче била цялата тайнственост, с която се забулвали разкопките; но заповед на себелюбиви владетели до тях не се допускал никой чужденец, бил той пътешественик или учен, за да не осведомява останалия свят. Единственият, който получил от краля разрешение да състави първия каталог на находките, бил някакъв книжен червей на име Баярди. Без дори да се потруди да посети местата на разкопките, той започнал да пише предговора към своя труд и писал, писал — до към 1752 г.‍ натрупал пет тома с 2677 страници и все още не бил стигнал до същинското изложение. При това бил толкова злобен и завистлив, че издействувал да бъдат конфискувани с министерска заповед съобщенията на други двама учени, които не си губели времето с препоръки, а пристъпили направо към същността на работата.

Ако въпреки това някой учен успявал да се добере до отделни дреболии от находките, за да ги изследва по-подробно, то пълното отсъствие на каквито и да било предварителни изследвания довеждало до възникването на съвсем несъстоятелни теории като тази на Марторели. Въз основа на една изкопана мастилница Марторели се опитал в двутомен труд от 652 страници да докаже, че в древността били употребявани книги в четвъртит формат, а не свитъци, въпреки че папирусите на Филодем били пред очите му.

През 1757 г.‍ излязъл най-после първият том на фолио за тези старини издаден от Валета и финансиран с 12 000 дуката от краля. В тази атмосфера на зложелателство, интриги и фалшива ученост попаднал Винкелман. След невъобразими трудности — на него гледали като на шпионин, той успял да получи разрешение да посещава кралските музеи. Ала му било най-строго забранено да прави и най-бегли скици на тамошните статуи!

Огорченият Винкелман скоро открил сродна душа. В августинския манастир, където намерил подслон, той се запознал с един монах на име Пиаджи, когото заварил в разгара на твърде интересно занимание.

Когато на времето била открита библиотеката във Вила деи Папири, учените били във възторг от богатата находка стари ръкописи. Но щом ги взимали в ръце, за да ги разгледат — те веднага се разпадали на прах.

Опитали какво ли не, за да спасят свитъците, но напразно — докато един ден се явил някакъв монах „с рамка подобна на приспособлението, което използуват перукерите при навиването на косите“. Той твърдял, че с помощта на този уред можел да развие свитъците. Позволили му да направи опит. Когато Винкелман посетил отец Пиаджи в неговата килия, монахът вече работел дълги години. Жънел успехи в развиването на свитъците… и неуспехи пред краля и Алкубиере, които не разбирали трудностите на тази работа.

Докато Винкелман седял при него, сърдитият монах ругаел всичко, което ставало зад прозорците на килията му. С безкрайна предпазливост, сякаш разлепвал паяжини, той развивал милиметър по милиметър един овъглен папирус на своя уред. В това време ругаел краля за неговото безразличие, а чиновниците и работниците — за некадърността им. Когато най-после поднесъл на Винкелман току-що развития нов лист от един Филодемов трактат за музиката, той изразил гордостта си от постигнатото с нови ругатни по адрес на нетърпеливците и завистниците.

Винкелман споделял напълно чувствата на монаха, още повече че все още не му разрешавали да посещава местата на разкопките. Както и преди, трябвало да се задоволява само с музея, където не бивало да копира нищо. Той подкупвал надзирателите, за да му покажат някои и други интересни неща. В това време обаче били намерени находки, които имали голямо значение за по-пълното разбиране на античната култура, а именно рисунки и скулптури с твърде еротичен характер. Ограниченият крал, възмутен от една статуйка, която изобразявала сатир, страстно притискащ в обятията си коза, наредил веднага да се пренесат всички тези произведения в Рим, където ги затворил зад седем врати. И Винкелман не можал никога да ги види.

Въпреки всички трудности той издал през 1762 г.‍ своето първо „Писмо за откритията в Херкулан“. Две години по-късно той посетил отново града и музея и публикувал второ „Писмо“. И в двете имало забележки, и то твърде критични, относно онова, което Винкелман научил в манастирската килия. Когато второто „Писмо“ — в превод на френски — попаднало в неаполския двор, вдигнала се истинска буря на негодуване срещу този немец, на когото било оказано рядко благоволение (да посещава музея!), а той така зле се отплатил. Винкелмановите нападки били, разбира се, основателни и неговият гняв не бил без причина. Но всичко това вече няма значение. Стойността на тези писма се заключава в това, че те за пръв път дали на света ясно и конкретно описание на разкопките край Везувий.

По същото време излязло и главното съчинение на Винкелман „История на изкуството на древността“. В тази книга той съумял да обхване и внесе порядък в огромния и непрекъснато растящ поток от антични паметници и — „без предварителен образец“, както гордо отбелязва — да опише за пръв път развоя на античното изкуство. От оскъдните данни на древните автори той изградил система и с необикновена проницателност се добрал до съвсем нови открития, като предал всичко това с такъв завладяващ език, че вълна от възхищение пред античните идеали заляла целия образован свят — възхищение и преклонение, което дало облика на т.‍нар.‍ „век на класиката“.

Тази книга изиграла решаваща роля за развитието на археологията. Тя породила желанието да се търси прекрасното, където и да било скрито то; показала как да се намери ключа за разбиране на древните култури чрез изследване на техните паметници; събудила надеждата, че някога лопатата ще открие и други, невиждани дотогава светове, изчезнали като Помпей, но също като него изпълнени с чудеса.

Истинско научно оръжие в ръцете на младата археология обаче Винкелман дал едва през 1767 г.‍, когато издал своите „Непубликувани антични паметници“. Той, който бил „без образец“, сега сам се превърнал в образец! Като проучил цялата гръцка митология, за да изтълкува и обясни отделните художествени творби, при което умеел да вади заключения и от най-незначителни белези, той освободил тогавашната методология от всякакви филологически ограничения и от опекунството на древните историци, чиито изказвания били въздигани в канон.

* * *

Много от твърденията на Винкелман били погрешни, много негови заключения се оказали прибързани. Създадената от него картина на Античността била идеализирана. В Елада живеели не само „хора, равни на боговете“. Въпреки богатия материал неговите познания за гръцкото изкуство си оставали твърде ограничени. Повечето от творбите, които видял, били копия от римско време, измити до бяло от милиардите капки просмукала се вода, изтрити от милиардите зрънца пясък. Ала светът на древните не бил така строг и не блестял от белота сред сияйно красив пейзаж. Той бил толкова пъстър, че дори и сега, когато отдавна вече сме въоръжени с точни знания, едва ли можем напълно да си го представим (вж. ил. 14). Оригиналните гръцки статуи и скулптури били оцветени. Една мраморна статуя на жена от атинския Акропол е изписана с четири цвята: червен, зелен, син и жълт. Твърде често тези статуи имали не само червени устни, но и искрящи очи от скъпоценни камъни и изкуствени мигли — нещо твърде непривично за нашия вкус. Заслугата на Винкелман е в това, че той сложил ред там, където царял хаос, внесъл знания, където господствали само легенди и догадки, а освен това, че с откриването на античния свят подготвил почвата за немската класика — за Гьоте и Шилер. Негова заслуга е, че въоръжил археологията с оръжие, което по-късно позволило на изследователите да изтръгнат от мрака на древността и други, още по-стари култури.

14. Цветна реставрация на покривната конструкция на Партенона(447 — 432 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) от Готфрид Земпер, 1836 г.‍

* * *

Когато през 1768 г.‍ се завръщал в Италия от посещение в родината си, Винкелман се запознал в един триестки хотел с някакъв италианец, без да подозира, че този човек бил няколко пъти осъждан престъпник.

Можем само да предполагаме, че особените наклонности на Винкелман го накарали да потърси обществото на този бивш готвач и сутеньор и дори да го покани в стаята си на вечеря. Винкелман бил един от знатните гости на хотела. Облеклото му било изискано и скъпо, държането издавало светския човек, а от време на време звънвали златни монети, спомен от аудиенцията му при Мария Терезия. Италианецът, който носел малко подходящото име Арканджели^[1], си приготвил въже и нож.

Вечерта на 8 юни 1768 г.‍, когато ученият решил да напише още няколко указания до издателя си и вече по долни дрехи седнал още веднъж пред писалището, станало убийството. Италианецът влязъл, хвърлил примка на врата на Винкелман и след кратка борба го надвил, като му нанесъл шест тежки рани с нож.

Макар и смъртно ранен, едрият мъж успял да се спусне по стълбите до партера. Там обаче видът му — той бил целият в кръв и мъртвешки блед — предизвикал такъв ужас сред келнерите и камериерките, че когато най-после се притекли на помощ, било вече късно.

След няколко часа ученият издъхнал. На писалищната му маса бил намерен лист хартия с последните думи, написани от ръката му: „Необходимо е…“

След тези две думи убиецът избил перото от ръката на големия учен и основоположник на една нова наука.

Ала делото на Винкелман донесло плодове. Неговите ученици живеят и работят из цял свят. Оттогава са изминали вече двеста години, а и до днес археолозите в Рим и Атина, в големите съвременни археологически институти честват всяка година „деня на Винкелман“ — 9 декември, деня на неговото раждане!