К. В. Керам
Богове, гробници и учени (15) (Роман за археологията)

13.
Питри и гробницата на Аменемхет

Удивително е колко много са ранните дарования, които са се проявили тъкмо в областта на археологията. Шлиман говори половин дузина езици още като търговски калфа, Шамполион на дванадесетгодишна възраст се произнася по политически въпроси, Рич привлича всеобщо внимание като деветгодишно дете. А както твърди една вестникарска биографична бележка, Уилям Метю Флиндърс Питри, комуто било съдено да стане големият измервач и тълкувател сред археолозите, още на десетгодишна възраст проявявал необикновен интерес към археологическите изследвания в Египет и още тогава изказал мисълта, която му станала ръководно начало за цял живот: че след като се съчетаят в правилно съотношение уважението към древността и жаждата за знания, трябва да се „прерови“ песъчинка по песъчинка цялата земя на Египет не само за да се издири всичко скрито в нейните недра, но и за да се установи първоначалното разположение на откритите находки. Тази бележка (която тук привеждаме само като куриоз, без да сме могли да проверим нейната достоверност) била публикувана в Лондон през 1892 г.‍, когато Флиндърс Питри бил назначен за професор в „Юнивърсити Коледж“ (не може да се каже, че това станало твърде рано, тъй като тогава той бил вече на тридесет и девет години).

Знае се обаче, че още от най-ранна възраст Питри свързвал своя интерес към старините с редица други наклонности — рядко срещани дотогава у един човек в такова съчетание, — които по-късно щели да му бъдат особено полезни. Той правел естественонаучни експерименти, интересувал се, и то не само като любител, от химия и буквално въздигнал в култ дисциплината, която от Галилей насам съставлявала основата на екзактните науки: измервателната математика. В същото време той обикалял лондонските антикварни магазини, проверявал своите изводи върху конкретните обекти и още като ученик се оплаквал, че в областта на археологията и особено на египтологията нямало основни трудове.

Това, което липсвало на ученика, създал го по-късно зрелият учен. Неговите научни публикации наброяват деветдесет тома. Тритомната му „История на Египет“ (1894 — 1905) със своето изключително богатство от изследователски материал е предшественик на всички по-късни трудове в тази област. А големият му отчет „Десет години разкопки в Египет — 1881 — 1891“, издаден през 1892 г.‍, се чете и до днес с увлечение.

Питри се родил на 3 юни 1853 г.‍ край Лондон. Започнал изследователското си поприще още в Англия и посветил своята първа научна работа на неолитното селище в Стоунхендж. През 1880 г.‍, вече двадесет и седем годишен, заминал за Египет, където с малки прекъсвания провеждал разкопки цели четиридесет и шест години — до 1926 г.‍

Питри открил гръцката колония Навкратида. Разкопал сред грамадните развалини в Небеш един храм на Рамзес. В околностите на Кантара (където някога минавал големият стратегически път от Египет за Сирия, а днес на голямото летище се приземяват самолети)той изровил изпод „гробищните хълмове“ лагера на наемните войски на Псамтик I и установил, че това място е идентично с гръцката Дафна и библейския Тахпанхес. Накрая се озовал там, където двеста години преди него, през 1672 г.‍, стоял първият любознателен европеец, ученият Ванслеб, свещеник от Ерфурт — пред останките на двете колосални пясъчникови статуи на Аменхотеп III, споменати още от Херодот.

(Древните гърци ги наричали „Мемнонови стълбове“. Когато майката Еос се издигала над хоризонта, нейният син Мемнон започвал да плаче и да жали с глас, който не бил човешки и все пак покъртвал всеки, който го чуел. Страбон и Павзаний също споменават за това. Много по-късно, през 130 г.‍ от н.е., император Адриан и неговата жена Сабина пожелали да чуят риданията на Мемнон — търпението им било щедро възнаградено и гласът, който чули, ги затрогнал до вдън душа. След това Септимий Север наредил да „възстановят“ горната част на колоните с пясъчникови блокове и звукът изчезнал. До днес нямаме задоволително научно обяснение за произхода на звука, макар и да няма съмнение, че той действително се е чувал.)

И тук вековните ветрове вършели своята работа. Ванслеб все още можал да види поне долната част на една от статуите.^[1] Питри се намирал вече пред развалини. Оставало му само да прави догадки и той определил височината на царските фигури, които някога се издигали там, на дванадесет метра (средният пръст на ръката на южния колос е дълъг 138 сантиметра).

Най-после от това място Питри открил входа към гробницата на Хаварската пирамида, а с това и неизвестната дотогава гробница на Аменемхет и на неговата дъщеря Пта-Нофру. Ето една находка, за която и днес си струва да разкажем по-подробно.

Тук не можем да изброяваме изчерпателно всички негови разкопки, пък и това би било излишно в една книга, която не е биография на Питри. Той се занимавал цял живот с разкопки. При това не станал тесен специалист като Еванс, който посветил само на изследването на Кносоския дворец четвърт столетие. Питри наистина „преровил“ целия Египет, като при това пребродил три хилядолетия. Станал вещ познавач — и това е типично за него — именно на най-дребното и най-интимното, което египетското изкуство можело да предложи, на керамиката и миниатюрната скулптура (той пръв използвал произведенията на това изкуство при датировката на находки), а същевременно познавал отлично и най-внушителното и най-величественото, което са ни оставили египтяните: гигантските, устремени към висините надгробни паметници — пирамидите!

* * *

Читателят, когото в последните страници занимавахме повече с история, отколкото с разкази, и повече с изброяване на факти, отколкото с приключения, сигурно вече е почнал да губи търпение. Надявам се, че следващите глави ще го възнаградят.

През 1880 г.‍ край пирамидите в Гиза се появил един необикновен европеец. След като огледал терена, той намерил една изоставена гробница, която някой преди това бил затворил с врата — сигурно за да я използува като склад. Необикновеният пътешественик казал на своя носач, че смята да живее в тази гробница. На следващия ден той се бил вече настанил там; на един сандък пушела лампа, а в ъгъла на малка печка закъкрило котле. Уилям Флиндърс Питри бил у дома си. Вечер, когато се спускали сините сенки, англичанинът пропълзявал съвсем гол сред развалините в подножието на Голямата пирамида, намирал входа и хлътвал като призрак в нажежената от слънцето гробница. След полунощ изпълзявал отново навън — очите му горели, главата го боляла, тялото му се обливало в пот. След това този човек, излязъл от огнената пещ, сядал пред своя сандък и преписвал бележките, направени във вътрешността на пирамидата — мерки, надлъжни и напречни разрези, наклони на коридорите, величини на ъглите, — и нахвърлял първите си хипотези.

Хипотези ли? За какво? Нима имало още някакви тайни около пирамидата, която от хилядолетия се издигала пред очите на всички? Още Херодот се възхищавал от нея (без дори да спомене за сфинкса), а древните я обявили за едно от седемте чудеса на света. Чудо — значи нещо необяснимо! Нима самото съществуване на пирамидите не поставяло пред човека на 19 в. — на века на техниката, рационализма и механизацията, лишен от вяра и без чувство за възвишения смисъл на материално безполезните неща — въпроси, които го изпълвали с недоумение? Знаело се, че пирамидите представляват гробници — огромни сгради-саркофази. Но какво, за бога, карало фараоните да ги строят в размери, които нямали равни на себе си в света? (Така мислели тогава. Днес вече познаваме Средна Америка и знаем, че и в джунглите на толтеките станало нещо подобно.) Какво ги карало да превръщат своите гробници в крепости с тайни входове, зазидани врати, слепи шахти, които изведнъж завършвали с гранитни блокове? Какво накарало Хеопс да натрупа цяла планина върху своя саркофаг? Два и половина милиона кубически метра варовик?! Нощ след нощ работел полуослепелият англичанин, едва поемайки си дъх в изсушения въздух на полузасипаните коридори, твърдо решен да разкрие с научните методи на своя век загадките на пирамидите, тайната на тяхното изграждане и на строителните способи, с една дума, да даде отговор на всички въпроси, които вълнували човека, застанал пред тях. Много от неговите изводи се потвърдили с течение на времето, а и много други били опровергани от по-късни изследвания. Когато днес говорим за пирамидите, ние се позоваваме не само на откритията, направени от Питри. Когато посочваме цифри, ние ги вземаме от по-нови проучвания. Но когато тръгнем за пръв път по следите на тези, които лишили от всякакъв смисъл работата на фараоните, по следите на разбойниците и крадците, ние отново ще изберем Питри за водач.

Вътрешен разрез на пирамидите на фараоните Снофру, Хефрен и Хеопс.

* * *

Нека се пренесем повече от четири и половина хилядолетия назад: откъм Нил се влачел широк поток от голи роби — светлокожи и черни, плосконоси, с дебели устни и остригани глави. Те вонели на лошо масло и пот, на ряпа, чесън и лук (средства равни на седем милиона германски марки били изразходвани според Херодот само за изхранване на работниците, заети в строежа на Хеопсовата пирамида), крещели и пъшкали под ударите на надзирателските бичове, пристъпвали тежко по излъсканите гранитни плочи на пътя, който водел от Нил до мястото на строежа, стенели под тежестта на врязващите се в голите им рамене въжета и теглели огромните, бавно плъзгащи се върху дървени валци шейни, натоварени с камъни, всеки от които имал обем по-голям от кубически метър. Сред техните викове, стеналия и смърт растяла пирамидата. И растяла така двадесет години. Всеки път, когато Нил заливал с тинести води бреговете си и полската работа спирала, стотици хиляди хора бивали подкарвани към строежа на Хеопсовата гробница, наречена „Ехет Хуфу“^[2] — „Хеопсов хоризонт“!

Пирамидата растяла. Два милиона и триста хиляди каменни блокове били докарани и наслагани един върху друг само със силата на човешките ръце. Всяка от четирите страни била дълга над 230 метра, а накрая върхът достигнал над 146 метра височина. Гробницата на този единствен фараон е висока почти колкото Кьолнската катедрала, по-висока от катедралата Св. Стефан във Виена и значително по-висока от храма Св. Петър в Рим — най-големия християнски храм, който заедно с лондонската катедрала Св. Павел би могъл спокойно да се вмести в гробницата на египтянина. Цялата пирамида, която е изградена от камък и варовик, добити от каменоломните по двата бряга на Нил, има обем 2 521 000 кубически метра и се издига над основа от близо 54 300 квадратни метра.

Днес трамвай №14 ни отвежда почти до самата пирамида, където ни посрещат с викове разводачи, магаретари и камилари, настояващи за бакшиш. Заглъхнали са стоновете на робите, нилският вятър е отнесъл свистенето на бичовете, разнесла се е миризмата на проляна пот. Останало е само огромното дело. Само едно ли? Не, много — защото изкачим ли се на Хеопсовата пирамида (най-голямата и най-високата) и погледнем на юг (вляво лежи сфинксът, вдясно втората и третата пирамида — Хефреновата и Микериновата), ще видим в далечината друга група гигантски фараонови гробници: пирамидите на Абузир, Сахара и Дашур. От много други са останали само развалини. Пирамидата в Абу-Роаш е толкова разрушена, че сега от горе може да се види гробната камера, скрита някога под хиляди тонове камъни. Пирамидата в Хавара (в чиито затлачени от тиня коридори през 1889 г.‍ Питри проследявал дирите на крадците) и пирамидата в Илахун, изградена от непечени нилски тухли около скални ядра, били разрушени от атмосферните влияния. А „лъжливата“ пирамида при Бедум (наречена от арабите „Ел-харам ел-Кадаб“, защото им се виждала съвсем различна от останалите), която представлявала най-удобна цел за разрушителните стихии, за ветровете и навявания от тях пясък, тъй като никога не била довършена, и днес още се издига на четиридесет метра височина. Пирамиди от най-стари времена до епохата на етиопските владетели от Мерое — само северната група в полето на Мерое наброява четиридесет и една такива пирамиди, в които почиват тридесет и четири фараона, пет царици и двама престолонаследника! Пирамиди, строени с кръв, пот и сълзи. Гробници на единици, на богоизбрани, които заставяли стотици и стотици хиляди безименни да увековечават техните имена с устремени към небето каменни паметници! Само за слава ли? Само от стремеж към монументална каменна изява ли? Или само заради безграничната гордост на могъщите, загубили чувството за мярка на обикновените смъртни?

Какъв смисъл имал строежът на пирамидите можем да разберем само ако изходим от особения характер на религията на старите египтяни. Обяснението не се крие в тяхната вяра в боговете — числото им е необозримо; нито пък в мъдростта на техните жреци — догмите и обредите се изменяли заедно с храмовете на Старото, Средното и Новото царство, — а в основната религиозна представа, че пътят на човека продължава без прекъсване и отвъд тленната му смърт във вечността, че „отвъдният свят“ е „антипод“ на небето и земята, който мъртвите населяват — и това е именно важното, — когато им се създадат необходимите условия за съществуване. А тези условия включвали едва ли не всичко, което съпровождало съществуването на живия човек: сигурен дом и храна, която да утолява глад и жажда, слуги, роби и чиновници, както и всички предмети за всекидневна употреба. Преди всичко обаче тялото трябвало да бъде запазено и надеждно защитено от всякакво пагубно влияние. Само тогава свободно реещата се след смъртта душа (на египетски „бай“) можела по всяко време да намира тялото, на което принадлежала, а така също и духът-хранител „Ка“, който олицетворявал жизнената сила и се раждал заедно с човека, но не загивал при неговата телесна смърт, а продължавал да живее, за да даде на починалия нужната сила за отвъдния свят — там, където житото растяло на височина седем лакти, но все пак трябвало да бъде посято от някого.

Тази религиозна представа породила две следствия: първо, мумифицирането на мъртвите тела (което познаваме и у инките, маорите, иваросите и други, но далеч не в толкова развита форма) и, второ, строежът на гробници, подобни на крепости. Защото наистина всяка пирамида била крепост, издигната само за запазване на погребаната в нея мумия, крепост, в която мумията била двойно, петорно, десеторно защитена срещу всякакви врагове, срещу всякакво посегателство и осквернение.

Хиляди живи били жертвани в робски труд, за да се осигурят вечната сигурност и вечният живот на един мъртъв. Фараонът, който строял своя гроб в продължение на десет, петнадесет, двадесет години, рушал жизнената сила на народа и затъвал в дългове не само той, но и неговите деца и внуци. Той подкопавал финансите на страната и след своята смърт, защото неговият „Ка“ искал непрекъснати жертвоприношения, непрекъснати религиозни служби и обреди. Някакъв предвидлив фараон завещал доходите от дванадесет села само на жреците, които трябвало да извършват жертвоприношенията на неговия „Ка“.

Рис. 18. Египетски богове. Вляво: Ра, бог на слънцето. В средата Озирис, бог на смъртта. Вдясно: Изида, съпруга на Озирис, богиня на природата.

Силата на вярата заглушавала гласа на всякакъв политически и нравствен разум. Строежите на фараоните (и то само на фараоните, защото по-нископоставеният се задоволявал с мастаба, а човекът от народа — с гроб в пясъка) са плод на един безграничен егоцентризъм, който не държал никаква сметка за общността. За разлика от огромните сгради на християнството — църквите и катедралите — пирамидите не служели на някаква община на вярващи, не били като вавилонските кули, зикуратите, преди всичко седалище на боговете и светилище за всички. Пирамидите служели всъщност само на един човек — на фараона, само на неговото мъртво тяло, на неговата душа, на неговия „Ка“.

Едно обаче е безспорно: размерите на паметниците, които фараоните от IV династия построили преди четиридесет и седем столетия, далеч надхвърлят границите, предписвани от вярата, религията и стремежа към сигурност. По-късно виждаме, че строителството на пирамиди в такива мащаби скоро намаляло, а накрая съвсем престанало, и то по времето на фараони, които били не по-малко абсолютни самодържци и дори още по-близки до боговете от Хеопс, Хефрен и Микерин и които — подобно на Сети I и Рамзес II — деляла още по-голяма пропаст от закрепостения народ.

Една от причините, поради която престанал строежът на огромни пирамиди — разбира се, от твърде материално естество, за да обясни всичко, — била тази, че грабителите на гробниците ставали все по-дръзки, че с течение на столетията ограбването на гробници се превърнало за някои села в своего рода поминък, социална компенсация на вечно гладните за сметка на вечно ситите. (За тези крадци, които превърнали историята на гробниците в криминална хроника, тепърва ще чуем.) Пирамидите вече не обезпечавали безопасност на мъртвото тяло, а това наложило вземането на съвсем други предохранителни мерки и следователно строежа на друг вид гробници.

Другата причина вероятно би могло да изясни само морфологическото изследване на историята, което разглежда цивилизациите паралелно, съпоставя аналогичните периоди на възход и упадък, и при зараждането на нова култура неизменно отбелязва стремеж към щурмуваща небесата монументалност. Ето защо, въпреки всички различия, все пак съществува известна връзка между вавилонските зикурати, западноевропейските романо-готически църковни строежи и египетските пирамиди. Всички те се появяват в началото на една култура, когато с първична сила се издигат колосални грамади. (Нека си припомним, че ранноготическите катедрали били строени толкова големи, че не можело да ги изпълни цялото население на градовете, които ги издигали.) Благодарение на тази сила, която не познавала препятствия, от тъмните глъбини на съзнанието внезапно се родило изкуството на статическите изчисления, а от трудно извоюваните познания за природата била изведени първите закони на механиката!

Деветнадесетият век, векът на техническия прогрес, не искал да повярва, че това е възможно. Представителят на западната техническа мисъл не можел да допусне, че такива строежи са могли да възникнат без помощта на „машини“, без полиспасти, а навярно и без кранове и скрипци. Стремежът към монументалност обаче преодолял всички трудности и количествената мощ на ранната култура се оказала равностойна на качествената сила на по-късната цивилизация.

Пирамидите били изградени само със силата на човешките мускули. В предварително провъртени отверстия набивали колове, които заливали с вода, докато набъбнат — така разбивали каменни блокове в Мокатамската планина. След това ги закарвали на валци и шейни до мястото на строежа. Пирамидата се издигала пласт върху пласт. Един от академичните въпроси в археологията е, дали пирамидите били строени въз основа на един или повече строителни планове. (Лепсиус и Питри застъпвали противоположни възгледи — най-новите изследвания клонят към мнението на Лепсиус и приемат наличието на няколко строителни планове, уголемяващи скокообразно първоначалния проект.) Работата на тези хора преди 4700 години била толкова точна, че както казва Питри, допуснатите грешки в дължините и ъглите на Голямата пирамида „могат да се закрият с палец“! Камъните прилягали така плътно един до друг, че още преди осемстотин години арабският писател Абд-ел-Латиф отбелязал с удивление това, което днес може да установи всеки турист на агенцията Кук в голямата зала на Хеопсовата пирамида с помощта на фотоапарата и „светкавицата“ — че тук била извършена майсторска работа, защото във фугите между отделните блокове не може да се вмъкне „нито игла, нито косъм“! А що се отнася до статиката, не е прав онзи критик, който отбелязва, че тук древните строители са проявили прекомерна добросъвестност, като са оставили например над самата погребална камера пет кухини, за да облекчат носещите тавана гранитни греди (въпреки че според съвременни изчисления е била достатъчна само една кухина). Този критик забравя, че и ние, които употребяваме проверените с рентген Т-образни носещи греди, работим обикновено с пет-, осем-, дори дванадесеткратно подсигуряване, и то не само при мостовете.

Още дълго ще стоят пирамидите. От Хеопсовата се е отронил само върхът (образувала се е площадка голяма 10 кв.м.), първоначалната гладка облицовка от фин мокатамски варовик е почти изцяло опадала, като е разкрила жълтеникавия варовик, добиван в околностите, който е бил основният строителен материал. Пирамидата все още стои там заедно с много други. Къде са обаче фараоните, които търсели да намерят в тях сигурност и несмущаван покой за своите мъртви тела и техните „Ка“?

Тук безмерната гордост на фараоните се превърнала в заслужена трагедия. Онези, които не почивали в каменни крепости, а в подземни мастаби или в прости гробове сред пясъка, били по-облагодетелствувани от владетелите. Много от тях крадците отминавали, без да ги забележат. Гранитният саркофаг на Хеопс обаче зее днес разбит и празен — дори не знаем откога. През 1818 г.‍ Белцони намерил саркофага на Хефрен със счупен капак и напълнен с чакъл. Още през тридесетте години на миналия век, когато полковник Визе открил гробничната камера на Микерин, липсвал капакът на богато украсения базалтов саркофаг: части от вътрешния дървен ковчег били разхвърляни в едно по-горно помещение, а сред тях се търкаляли остатъци от мумията на фараона! След това саркофагът потънал някъде край испанското крайбрежие заедно с кораба, който трябвало да го отнесе в Англия.

Милиони каменни блокове трябвало да пазят мъртвите тела на фараоните. Зазидани входове и най-различни маскировъчни трикове на архитектите трябвало да препречат пътя на всеки злосторник, който би се опитал да забогатее по престъпен начин. Фараонът оставал и след смъртта си фараон и когато неговият „Ка“ влезел в мумията му, за да й вдъхне нов живот в „отвъдния свят“, отново щели да му потрябват украшенията и разкошните предмети за всекидневна употреба, скъпоценните принадлежности, с които бил свикнал, познатите му оръжия от злато и скъпи метали, украсени с лазурит, благородни камъни и кристали. Можели ли пирамидите да опазят всичко това? Оказало се, че тъкмо със своите внушителни размери те не само не плашели крадците, но и ги привличали. Техните каменни блокове скривали съкровища, но пък големината им говорела твърде ясно: „Ние имаме какво да крием!“

Крадците се заловили за работа — и работят от най-стари времена до наши дни. С какви хитрости, с каква упоритост и коварна изобретателност си служилите — това щял да открие Питри, когато преживял своето голямо разочарование в гробницата на Аменемхет.

Необходимо е да кажем няколко думи и по въпроса за тъй наречената „тайна на Голямата пирамида“, която вече близо сто години постоянно се появява в печата, та дори в специалните публикации.

Знаем, че там, където още липсва сигурност и яснота, винаги има поле за спекулации. Но трябва да правим разлика между спекулация и научна хипотеза. Хипотезата се числи към работните методи на всяка наука — тя изхожда от проверени резултати и разкрива определени възможности, зад които винаги поставя ясно подчертана въпросителна. Спекулацията обаче не знае граници. В повечето случаи дори изходните положения, на които тя се опира, не са „сигурни“, а „желани“, и нейните т.‍нар.‍ умозаключения са само плод на фантазията, блуждаеща на крилата на сънищата по най-залутаните пътеки на метафизиката, из най-тъмните гъсталаци на мистиката, на произволните тълкования на Питагор и на кабалата. Тези спекулации са най-опасни тогава, когато привидно се съчетават с логиката, с онази логика, която, ние хората на 20 век, сме винаги готови да приемем с отворени обятия.

Находките в Египет давали повод за спекулации. За някои от тях споменахме още когато говорихме за тълкованията на йероглифите преди Шамполион. Тук можем да добавим и доста пресния случай със сър Галахад (под това име се крие жена), в чиято книга „Майки и амазонки“ се твърди — и то не като дискусионна теза, а като категорична констатация, — че в Египет дори в исторически времена е съществувал ясно изразен матриархат. (Сър Галахад впрочем привежда своите доказателства с такъв подкупващ блясък на стила и езика, че можем само да пожелаем това литературно майсторство поне веднъж да бъде дадено на някой сериозен археолог.) В тази връзка особено внимание заслужава икономистът и теоретик на „изчезващите пари“ Силвио Гезел, за когото в Германия след 1945 г.‍ отново започна много да се говори. Той не се задоволява с тесните рамки на своята специалност, а направо поставя сериозния въпрос: „Познавал ли е Мойсей барута?“ И с необикновено остроумие „доказва“, че в Рамзесовия двор Мойсей (с помощта на своя тъст Йотор, който като жрец бил посветен в тайните науки) превърнал кивота на завета^[3] в лаборатория за експлозиви. Във втората книга на Мойсей, глава 30, стихове 23 — 38, била дадена рецепта за експлозиви. Горящият храст, преобърнатите египетски колесници, чиито колела изхвърчали под напора на тайнствени сили, скалата, която с един удар се разцепила, дружината на Кора, погълната от разтворилата се земя, йерихонските стени, срутили се при звука на тръбата — всичко това според Силвио Гезел било дело на науката, която превърнала ковчега със завета в своя фабрика. Не получил ли Мойсей скрижалите на закона сред гръмотевичен грохот и димни облаци? И не лекувал ли несръчният лаборант четиридесет дни своите обгаряния?

Възгледите на Силвио Гезел подкрепя с естественонаучни доводи Йоханес Ланг, непоколебимият защитник на теорията за „кухия“ строеж на света. Невинаги обаче подобни спекулации се саморазобличават тъй очевидно.

В случая ни интересува следното: от най-стари времена Голямата пирамида (именно Хеопсовата, останалите — не) е служела като източник на всевъзможни мистични цифрени чудеса. Тази цифрена мистика е от същия порядък, както и посочените по-горе примери. Тук няма значение, че и в наше време по тази мистика се увличат иначе сериозни учени, които в своята специална област са способни на забележителни постижения.

Голямата пирамида често е била наричана „Каменна библия“. Различните „тълкования“ на Библията ни са известни. „Тълкованията“ на Голямата пирамида почти не им отстъпват. Въз основа на плана на пирамидата, на разположението на входовете, коридорите, залите и гробничната камера била разчетена цялата история на човечеството! Изхождайки от тази „история“, един изследовател предсказал, че Първата световна война ще избухне през 1913 г.‍ — и вярващите си отбелязвали, че той сгрешил „само с една година“.

Все пак привържениците на цифрената мистика боравят с данни и материали, които могат да ни объркат, ако не си дадем веднага сметка за реалното им значение. Истина е например, че пирамидите са ориентирани точно по четирите посоки на света. Диагоналът, пресичащ Хеопсовата пирамида от североизток към югозапад, се явява продължение на диагонала на Хефреновата пирамида. Повечето от по-нататъшните констатации са основани на погрешни измервания или на преувеличения и злоупотреба с възможностите, които предлага всяка голяма сграда, когато прилагаме при измерването и твърде малки мерни единици. Междувременно — от времето на първите измервания на Флиндърс Питри — размерите на Голямата пирамида са снети сравнително точно. Трябва да имаме пред вид, че и най-новите данни са само приблизителни, тъй като облицовката на пирамидата не е запазена, а върхът е разрушен. Следователно всяка цифрена мистика, която гради доказателствата си върху единици от порядъка на сантиметри и цолове, се самодискредитира предварително. Освен това, въпреки че на египтяните действително трябва да признаем изключителни познания по астрономия, в никакъв случай не можем да допуснем, че те са имали такава мерна единица като например нашия еталон на метъра в Париж. (За да разберем колко чужд на техния мисловен мир бил нашият постоянен стремеж към точност, нека си припомним, че на египтяните липсвало чувство за време в историческия смисъл на това понятие.)

Когато при една много голяма сграда се оперира с много малки мерни единици, не е трудно да се постигнат някои смайващи резултати. Почти сигурно е, че ако измерваме със сантиметри катедралите в Шартър или Кьолн, ще получим чрез съответно събиране, изваждане и умножение най-неочаквани аналогии с космически величини. От такъв порядък вероятно е и твърдението, че числото π вече не трябвало да се нарича „числото на Лудолф“, тъй като то било известно още на строителите на пирамидите.

Но дори и да се потвърдеше, че египтяните наистина са вложили в пропорциите и размерите на Голямата пирамида някакви особени астрономически и математически познания (познания, завоювани от съвременната наука едва през 19 и 20 век — като например точното разстояние между земята и слънцето), това не е причина тези числени стойности да се свързват в някакви мистични зависимости, а камо ли да се правят предсказания въз основа на тях.

През 1922 г.‍, след подробни проучвания на Голямата пирамида, немският египтолог Лудвиг Борхарт издаде книгата „Против цифрената мистика около Голямата пирамида в Гиза“. В нея намираме аргументи, които окончателно подриват почвата под краката на мистиците.

* * *

Питри бил един от онези археолози, които не се спирали пред никакви трудности. Упорит и непоколебим, с издръжливостта и увлечението на истински следотърсач той изкопал през 1889 г.‍ шахта в построената от нилски кирпич пирамида на един фараон (без дори да знае тогава, че тя била гробницата на Аменемхет III — един от редките миролюбиви фараони на Египет). Тъй като не можал да намери входа, той прокопал направо каменния зид, за да открие накрая, че преди него там вече били влизали други, още по-упорити, по-изобретателни и по-издръжливи следотърсачи — хора от отдавна отминали времена, осквернители на гробници, дошли тук не за да извадят удивени от мрака далечни епохи, да отдадат почит на миналото и да извлекат поука за настоящето, а за да грабят! И показателно е, че именно неуморимият Питри говори с възхищение за тяхната още по-голяма неуморимост и упоритост.

Когато решил да се заеме с пирамидата — от селцето Хавара ел-Макта, до нея се стигало за три четвърти час с магаре, — той потърсил входа там, където се намирали входовете на почти всички пирамиди: на северната страна. Но не го намерил, както не могли да го намерят и колегите му пред него. Не го намерил и на източната страна и тогава решил да не губи повече време в уморителни търсения, а да пробие тунел направо през стената.

Решението било достойно за възхищение. Питри разполагал с доста скромни технически средства. Знаел, че му предстои тежка работа, но едва ли предполагал, че пробиването ще продължи седмици. Трябва да напрегнем цялото си въображение, за да си представим какво означавало за него след толкова труд и мъки в египетския пек, с оскъдни инструменти и вечно недоволстващи работници, да открие — в момента, когато откъртил и последния камък от стената към сполучливо намерената погребална камера, — че някой по-бърз от него го е изпреварил.

Отново се натъкваме на онова преживяване, което често остава единствената награда за усилията на изследователите — страшното разочарование, което не сломява само силните. (Точно дванадесет години по-късно един подобен случай би му донесъл поне удовлетворението на злорадството. Съвременни събратя на древните крадци се вмъкнали в гробницата на Аменхотеп II, който умрял около 1420 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, и търсейки царски съкровища, разрязали обвивката на мумията. Останали разочаровани, и то — като колеги на своите предшественици — сигурно още по-горчиво разочаровани от самия Питри. Защото техните събратя по занаят свършили още преди 3000 години така добросъвестно работата си, че не оставили за своите потомци и най-нищожната дреболия.)

Дупката, която пробил Питри, се оказала твърде тясна за неговите плещи. Той не можал да изчака, докато я разширят. Привързал с въже едно египтянче, дал му свещ и го спуснал в тъмната камера. Трепкащото сияние осветило два саркофага — разбити и празни!

Сега на учения оставало само едно: да се опита да разбере в чия гробница е попаднал. Ново препятствие! В пирамидата била проникнала подпочвена вода. Още когато Питри разширил първата дупка и сам влязъл в камерата, той нагазил във вода — както и по-късно в онази шахтова гробница, която го възнаградила с мумия, отрупана със скъпоценности. Но той не се уплашил, не се разколебал. Хванал лопатата и сантиметър по сантиметър започнал да претърсва пода на помещението. Най-после намерил един алабастров съд, на който личало името „Аменемхет“. А в друго помещение намерил безброй жертвени дарове, всичките поименно посветени на принцеса Пта-Нофру, дъщерята на Аменемхет III.

Фараонът от XII династия Аменемхет III царувал (според Брестед) от 1849 до 1801 г.‍ пр.н.е. Неговата династия управлявала общо 213 години, а времето, през което Аменемхет носил короните на Горния и Долния Египет, било едно от най-щастливите за страната, опустошавана векове наред от задгранични войни (със съседните варварски народи) и вътрешни междуособици (с винаги размирните местни князе). Аменемхет въдворил мир. Неговите многобройни строежи — между тях и преграждането на едно цяло езеро — служели както за светски, така и за религиозни цели. Мероприятията му от социален характер, които от гледна точна на съвременната цивилизация едва ли заслужават внимание, били от голямо значение за тогавашния невъобразимо раздробен на класи и опиращ се единствено на робски труд Египет.

„Той на Египет повече зеленина от Нил дари,

И земите две изпълни със сила.

Той е животът, който на ноздрите дарява прохлада;

Съкровищата, които дава, са храна за онези, които му служат.

Той храни всички, които стъпват на пътя му.

Царят е храна, а неговата уста изобилие.“

Откриването на гробницата на този фараон правело чест на Питри — ученият нямало защо да се чувствува съвсем неудовлетворен Но изследвачът на терена, археологът, бил заинтригуван от нещо друго. По какви пътища били проникнали там онези, които го изпреварили? Къде се намирал истинският вход на пирамидата? Успели ли крадците да намерят входа, който той и изследователите преди него напразно търсели? Крадците вървели по следите на архитектите. Питри тръгнал по следите на крадците.

Това било начинание, което стотици, хиляди години след грабежа почти не отстъпвало на прокопаването на тунела, защото подпочвената вода се била покачила, калта и остатъците от тухли и чакъл образували гъста, лепкава тиня, а през някои отвори несломимият Питри трябвало да пълзи по корем „като тюлен“, едва дишайки с уста и нос, пълни с тиня. Той искал да разбере къде е истинският вход. И го намерил. Противно на всички очаквания, противно на всякакви египетски традиции входът се намирал на южната страна! И въпреки това крадците го открили! Чудно ли е тогава, че Питри, уязвен в изследователската си чест, си задал въпроса, дали наистина това „намиране“ било станало с почтени средства? Дали действително откриването на входа било плод само на находчивост, на непреклонна упоритост? Осенило го подозрение и той се заел да открие истината.

Тръгнал стъпка по стъпка по пътя, изминат от крадците. Натъквал се на всички препятствия, пред които се озовавали и те. И непрекъснато се допитвал до собствената си находчивост. Но разумът му далеч невинаги подсказвал разрешението, което били намерили крадците. Какъв тайнствен инстинкт ги превел през безчетните уловки, трикове и хитрини на фараоновите архитекти? — На едно място имало стълба, която внезапно свършвала в сляпо помещение. Очевидно крадците бързо открили, че изходът бил всъщност таванът на помещението — целият таван представлявал огромна падаща врата. С много усилия те я разбили, така както в днешни дни касоразбивачът разбива вратата на сейф. Къде обаче се озовали след това? В коридор, запълнен с масивни каменни блокове. Като специалист Питри можел да прецени колко работа отворило само разчистването на този коридор. И можел да си представи какво преживели крадците, когато след отстраняването на тези камъни отново попаднали в помещение без изход, а след като преодолели и това препятствие — в трето помещение без врата. Накрая възхищението му от крадците се разколебало — какво трябвало да цени повече: дали техния инстинкт (който винаги намирал верния изход от всяко затруднение) или упоритостта им? Нямало съмнение, че те трябвало да копаят седмици, месеци, а може би година и повече. И то при какви условия? Може би в непрекъснат страх от стражите и жреците, а и от посетителите, носещи жертвени дарове за великия Аменемхет? Или работата стояла съвсем другояче?

Честолюбието на Питри, честолюбието на човека, който сам трябвало да прояви толкова съобразителност и опитност при преодоляване на препятствията, поставени съзнателно от древните архитекти по пътя на евентуалните злосторници, за да се опази тялото на фараона, това гордо честолюбие го накарало да заяви, че находчивостта на жалките египетски крадци не била достатъчна, за да им подскаже верния път в този лабиринт. Възможно ли е било наистина — за това египетската литература ни дава известни указания — крадците да са получили, така да се каже, компетентна помощ? Възможно ли е било жреците и стражите — корумпирани членове на една вече корумпирана чиновническа каста — да са им оказали съдействие със своите знания за тайните на пирамидата? С това стигаме до голямата „Глава на обирите“ в историята на Египет, която води началото си от най-тъмна древност, за да продължи през вълнуващи перипетии в „Долината на царете“ и неотдавна да достигне връхната си точка в един криминален случай от съвременен порядък.