К. В. Керам
Богове, гробници и учени (8) (Роман за археологията)

7.
Микена, Тиринт и островът на загадките

През 1876 г.‍ петдесет и четири годишният Шлиман започнал разкопки в Микена. През 1878 — 1879 г.‍ той повторно копал с помощта на Вирхов в Троя, а през 1880 г.‍ открил в Орхомен — третия град, наречен от Омир „златен“ — богатата съкровищница на цар Миний. През 1882 г.‍ той копал заедно с Дьорпфелд за трети път в Троя, а две години по-късно започнал разкопките си в Тиринт.

И отново се повторила старата история. Развалините на Тиринтската крепост лежали на повърхността; пожар бил превърнал някогашните камъни във вар, а свързващата ги глина — в напечени тухли; археолозите смятали тия стени за средновековни развалини, а гръцките пътеводители заявявали, че в Тиринт няма какво да се види.

Шлиман се осланял на своите древни автори и започнал да копае с такова увлечение, че унищожил засятата с кимион нива на някакъв селянин от Кофинион и трябвало да заплати 275 франка глоба.

Преданието разказва, че в Тиринт се е родил Херкулес. Циклопските стени се смятали в древността за едно от чудесата на света и Павзаний ги поставя наравно с египетските пирамиди. Според преданието Проит, митичният цар на Тириш, довел седем циклопа, които издигнали тези стени. След това те строили и на други места, най-вече в Микена, та Еврипид нарекъл цялата Арголида „земя на циклопите“.

Шлиман копал и разкрил основите на дворец, който превъзхождал всички намерени дотогава дворци и будел страхопочитание пред онзи древен народ, който го изградил и чиито царе живеели там.

Като непристъпна крепост се издигал дворецът върху варовиковата скала. Стените му били съградени от каменни блокове, два-три метра дълги, метър високи и метър широки. В приземието на цитаделата, където имало само стопански помещения и обори, зидовете били дебели седем-осем метра, а в горната част, където живеел владетелят, те достигали единадесет метра, и то при обща височина на стената шестнадесет метра!

Каква ли гледка е представлявала вътрешността на тази крепост, населена от воини и огласяна от звън на оръжия? Дотогава не се знаело нищо за уредбата на дворците от Омирово време, нищо не било запазено от палатите на Менелай, Одисей и други владетели. Дори останките от Троя и Приамовия дворец не давал невъзможност да се реконструират плановете им.

Тук обаче лопатата разкрила ясните очертания на един истински Омиров дворец. Тук имало колонади и зали, двор за мъжете с олтар, внушителен мегарон с преддверие и входна зала; можело да се разпознае дори и банята (чийто под се състоял от един-единствен варовиков блок, тежък 20 000 килограма), където се къпели и натривали телата си с благоуханни масла Омировите герои. Изпод Шлимановата лопата се разкрила описаната в „Одисея“ картина на завръщането на многохитрия Лаертов син, пирът на женихите и кървавата баня в голямата зала.

Но имало нещо още по-интересно — стилът на намерената керамика и стенописите. Шлиман открил веднага сходството на тази керамика, на всички тия вази, гърнета и глинени съдове с керамиката, която намерил в Микена. Нещо повече, той посочил сходството и с керамиката, намерена от други археолози в Атина, Навплион, Елевзин и на различни острови, най-значителният, от които бил Крит. Нима откритото в микенските развалини щраусово яйце (което впрочем той отначало взел за алабастрова ваза) не говорело достатъчно ясно за връзките на Микена с Египет? Не открил ли той там вази в т.‍нар.‍ „геометричен стил“, които финикийците още около 1500 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ докарвали в двореца на Тутмос III?

В подробно изложение той се опитал да докаже, че е открил следите на една взаимносвързана културна общност, която била от азиатски или африкански произход, на една култура, която се простирала по цялото източно крайбрежие на Гърция, обхващала повечето от островите и — вероятно — имала за център остров Крит.

Днес ние наричаме тази култура критско-микенска. Шлиман пръв попаднал на нейните следи. Разкриването и щяло да бъде дело на друг.

* * *

Всички помещения на двореца били измазани с вар, а стените покрити със стенописи във форма на фризове, повечето обкръжени с жълто-синя ивица, която вероятно минавала на височина човешки ръст около цялото помещение и разделяла стените на две части.

Между тези стенописи имало един твърде забележителен. На син фон бил изобразен огромен бик на червени петна, очевидно в стремителен скок; в кръглото му око се долавяла дива ярост, а опашката била вдигната като бич. На гърба на бика бил изобразен мъж в странна поза — полу-скок, полу-танц — вкопчил се с ръка за единия рог на бика.

В Шлимановата книга за Тиринт взема думата някой си д-р Фабрициус, за да даде следното обяснение: „… можем да предполагаме, че мъжът на гърба на бика е или майстор-ездач, или укротител на бикове, демонстриращ своето майсторство, като скача на гърба на препускащия бик подобно на онзи конеукротител, за който се споменава на едно добре известно място в «Илиада» и който прескачал от гръб на гръб на четири вързани един за друг, препускащи коне.“ Това обяснение, към което Шлиман явно нямало какво да добави, не било достатъчно. Но ако той можел да осъществи идеята, която често го занимавала, и отидел на остров Крит, щял да направи там откритие, което, свързано с тора изображение, би потвърдило много неща и би увенчало цялото му жизнено дело.

До последния си час Шлиман живеел с мисълта да копае на остров Крит и особено в Кносос. Където имало много развалини, имало изгледи да се намерят много неща. Една година преди смъртта си той писал:

„Бих искал да увенчая делото на своя живот с едно голямо начинание, а именно разкопките на прастария, на праисторическия дворец на Кнососките царе на остров Крит, който смятам, че открих преди три години.“

Трудностите обаче били големи. Той наистина получил разрешение от губернатора на острова, но собственикът на хълма бил противник на всякакво „ровене“ и поискал баснословната сума от 100 000 франка, срещу която само бил съгласен да отстъпи мястото. Шлиман започнал да преговаря и намалил цената на 40 000 франка. Но когато се върнал от едно свое пътуване, за да подпише договора, той преброил маслиновите дръвчета на новия си имот и открил, че парцелът не бил очертан така, както било договорено, и че сега му оставали 888 дръвчета вместо 2500. Шлиман се отказал от договора. Търговският дух у него взел връх над археологическия интерес. Той, който бил вложил в научни изследвания огромно състояние, сега заради маслото на 1612 маслинови дръвчета се лишил от възможността да намери ключа на ония загадки на древността, които сам извадил на бял свят, но не успял да разреши докрай.

Трябва ли да съжаляваме за това? Не, неговият живот бил достатъчно богат и пълен, когато през 1890 г.‍ смъртта изтръгнала лопатата от ръцете му и изпратила в гроба човека, който разкопал толкова други гробове. Шлиман пожелал да прекара коледните празници на 1890 г.‍ при жена си и децата си. Страдал от силни болки в ушите. Бил толкова погълнат от нови планове, че когато се връщал през Италия на път за дома си, се задоволил само да се посъветва с няколко непознати лекари. Те го успокоили. По Коледа обаче той неочаквано се строполил на Пиаца дела Санта Карита в Неапол. Запазил съзнание, но изгубил говора си. Съчувствени хора отнесли милионера в болницата. Там отказали да го приемат. Когато го претърсили в полицията, намерили адреса на един от лекарите. Извикали го. Лекарят обяснил за кого става дума и поискал файтон, за да го откара. Хората гледали облечения съвсем обикновено човек, който лежал свит на пода — изглеждал им бедняк. Когато запитали кой ще заплати, лекарят възкликнал: „Та той е богат човек!“ Бръкнал в дрехата на болния и извадил кесия — пълна кесия със злато!

Цяла нощ се мъчил Хайнрих Шлиман — в пълно съзнание. На сутринта починал. Когато тялото му било пренесено в Атина, край неговия ковчег застанали гръцкият крал, престолонаследникът, дипломатическите представители на чуждите държави, членовете на правителството и ръководителите на всички гръцки научни институти. Пред Омировия бюст те отдали признателност на елинофила, който обогатил науката за гръцката древност с цяло хилядолетие. До ковчега стояли жена му и двете му деца.

Те се казвали Андромаха и Агамемнон.

Артър Еванс, роден през 1851 г.‍ — т.‍е.‍ тридесет и девет годишен, когато Шлиман затворил очи, англичанин par excellence, — бил човекът, комуто било съдено почти да сключи кръга, който Шлиман разпознал върху старата плоча на историята само като неясно очертана дъга.

Еванс бил съвършено различен от Шлиман. Учил в Хероу, Оксфорд и Гьотинген, заинтересувал се от йероглифното писмо, натъкнал се на някакви писмени знаци, които го отвели в Крит. Там започнал през 1900 г.‍ разкопки, през 1909 г.‍ станал професор по праисторическа археология в Оксфорд; бавно, но сигурно се изкачвал по йерархическата стълба на науката, поставил един ден пред името си титлата „сър“, получил много отличия, между които през 1936 г.‍ и ценния медал Коплей на Кралското дружество. С една дума, по характер и житейски път Еванс бил пълна противоположност на буйния и неукротим Шлиман.

Резултатите от неговите изследвания обаче били не по-малко интересни. Еванс отишъл в Крит, за да потърси потвърждение на своята теория за ония писмени знаци, които особено го интересували.

Нямал намерение да остане там за дълго. Но когато бродел по острова, видял същите внушителни развалини, които така поразили Шлиман преди него. Един прекрасен ден той изоставил своите теории за писмените знаци и хванал лопатата. Това станало през 1900 година. Една година по-късно Еванс заявил, че му е нужна най-малко още една година, за да разкрие всичко, което можело да бъде от полза за науката. Тук вече сгрешил. Всъщност той копал там цели двадесет и пет години, и то на същото място, където някога смятал, че ще остане за кратко време.

Също като Шлиман и той копаел по следите на предания и легенди. Също като него открил съкровища и дворци. Създал рамка за картината, която очертал Шлиман, но наред с това нахвърлил скиците и за много други картини, чиито багри и до днес ни липсват. Еванс забил лопатата на критска земя и се натъкнал на един остров на загадките.