К. В. Керам
Богове, гробници и учени (33) (Роман за археологията)

29.
Мистър Стивънс купува един град

В едно ранно утро през 1839 г.‍ малка група конници препускали през долината Камотан покрай границата между Хондурас и Гуатемала. Начело яздели двама бели — останалите били индианци. Въпреки че всички били въоръжени, те идвали в този край с мирни намерения. Но нито оръжията, нито уверенията в миролюбивия характер на тяхната мисия не им помогнали и още същата вечер цялата дружина се оказала арестувана в „общината“ на някакво малко градче под охраната на пияни войници, които цяла нощ вдигали врява и стреляли с пушките си.

* * *

Такова било не твърде насърчителното начало на големите изследователски приключения на Джон Лойд Стивънс — човекът, който за втори път открил Америка.

Стивънс е роден на 28 ноември 1805 г.‍ в Шрюзбъри, щата Ню Йорк. Учил право и осем години работил из нюйоркските съдилища. Неговата съкровена страст обаче били старините, следите и останките на древните народи от всички времена. Неговият случай потвърждава това, което казахме в предишната глава: американецът не тръгнал да търси останки от онези древни народи, които населявали старата Америка, не отишъл в Централна Америка, където имало неизброими археологически паметници — просто защото не знаел нищо за тях. Заминал за Египет, Арабия и Палестина, а следващата година — за Гърция и Турция. И едва когато станал на тридесет и три години и сам бил вече автор на два пътеписа, в ръцете му попаднало описанието на едно друго пътешествие, което го развълнувало до вдън душа и дало нова насока на неговите интереси.

Това бил писменият отчет за служебните проучвания, които някой си полковник Гарлиндо извършил през 1836 г.‍ по поръчение на едно централноамериканско правителство сред местното население. В тях той говорел (в повечето случаи въз основа на собствени наблюдения) за останките от някаква необикновена и по всяка вероятност твърде стара архитектура, които можели да се видят в лесовете на Юкатан и Централна Америка.

Тези сухи бележки, излезли изпод перото на един военен, възбудили до немай-къде любопитството на Стивънс. Той започнал да търси други източници и така попаднал на съчинението на историографа на Гуатемала — Хуарос, който пък цитирал някой си Фуентес. Този Фуентес твърдял, че по негово време, т.‍е.‍ около 1700 г.‍, в околностите на Копан в Хондурас имало някакъв старинен все още добре запазен архитектурен комплекс, който той наричал „цирк“.

Тези оскъдни сведения били достатъчни на Стивънс, за да вземе решение. Колкото и невероятно да звучи, той не си направил труда да научи други подробности и съвсем бегло се запознал с източниците от епохата на конкистадорите. Все пак трябва да повторим, че що се отнася до древните американски култури, откритията на испанските завоеватели били напълно забравени. Стивънс не можел да знае, че точно по времето, когато той потеглил за Централна Америка, съвсем недалеч от него се намирал друг човек, също американец, който събирал всички достъпни документи, отнасящи се до един от старите средноамерикански народи. Той не знаел, че от своя кабинет този човек можел не само да му разкаже много неща за тези стари народи, но и приблизително да го осведоми какво ще намери там!

Стивънс започнал да си търси спътник. Намерил го в лицето на своя приятел, англичанина Фредерик Кедърууд, който бил по професия художник. Тук отново срещаме същото „оперативно сътрудничество“, което наблюдавахме на времето, когато Виван Денон скрепяваше с молива си находките на Наполеоновата египетска комисия и когато Йожен Фланден рисуваше разпадащите се статуи и релефи, изравяни от Бота из развалините на Ниневия.

Двамата вече се приготовлявали за път, когато им се представила възможност да прехвърлят по-голямата част от разходите по експедицията върху правителството на Съединените щати. По това време Централна Америка навлизала в сферата на икономическите интереси на САЩ. Тогавашният американски дипломатически представител починал внезапно и Стивънс, който още от времето, когато работел в нюйоркските съдилища, имал връзки с бившия губернатор на щата Ню Йорк, а сега президент на Съединените щати — Мартин ван Бурен, — издействувал да бъде назначен на мястото на починалия дипломат. И така той тръгнал на път не само с много препоръчителни писма, но и със звучната титла „Encargado de los negocios de los Estados Unidos del Norte“. (За кой ли път вече се срещаме с дипломати-пионери на археологическата наука?)

Всичко това обаче не му помогнало, когато още при пристигането му пияни войници нападнали неговата малка дружина. Стивънс бил постигнат от същата участ в Централна Америка, която шест години по-късно щяла да сполети Лейърд край бреговете на Тигър — и двамата стъпили на земя, обхваната от размирици.

По това време в Централна Америка имало три големи партии: партията на Морасан, бившия президент на републиката Сан Салвадор, партията на мулата Ферера в Хондурас и партията на индианеца Карера в Гуатемала. Този индианец вдигнал на оръжие своите привърженици, наричани с не твърде ласкателното име „Cachurecos“ (фалшиви монети). Край Сан Салвадор между хората на Морасан и Ферера се стигнало до сражение. Генерал Морасан бил ранен, но удържал победа и сега населението очаквало влизането му в Гуатемала. Ала ето че на пътя, по който трябвали да минат неговите войски, се появил малкият керван на Джон Лойд Стивънс.

Страната била опустошена. Начело на повече мародерстващите, отколкото воюващи отреди и отрядчета, съставени от индианци, негри, неколцина европейски офицери-авантюристи и избягали войници от Наполеоновата италианска армия, се сменяли оперетни генерали и бандитски главатари. Селата били ограбвани, населението гладувало Навсякъде, където Стивънсън питал за храна, той получавал един и същ отговор: „No hay“ — „Няма нищо!“. Давали им само вода.

Когато вечерта ги натикали в „общината“ на градчето, кметът (alcalde), въоръжен с отличителния знак на своя сан — бастун със сребърна топка, — ги приел твърде недоверчиво. През нощта същият този alcalde нахълтал с около двадесет и пет войника в спалното им помещение. Началникът на войниците бил един офицер от привържениците на Карера, когото Стивънс в своето описание на това приключение винаги нарича „господина с цилиндъра“. Последвала доста разгорещена размяна на мнения. Августин, слугата на Стивънс, когото някой прибързано ранил с мачете в главата, почнал да вика: „Стреляйте, сър, стреляйте!“ При светлината на една димяща борина Стивънс показал паспортите си, а също и печата на генерал Каскара — избягал офицер от армията на Наполеон, който играел известна роля в страната и чиято препоръка Стивънс успял да си осигури. Кедърууд пък изнесъл пред войниците лекция по международно и дипломатическо право, ала тя направила на пияната дружина още по-слабо впечатление от паспортите на Стивънс. Ситуацията напомняла сцена от „Фра Дяволо“, но можела всеки момент да се превърне в кървава драма, тъй като към гърдите на Стивънс били насочени вече три мускета.

По едно време настъпило кратко затишие поради появяването на втори офицер, който явно имал по-висок чин, тъй като носел на главата си още по-грижливо излъскан „цилиндър“. Отново започнал преглед на паспортите. Офицерът забранил всякакви насилия, но предупредил alcalde, че отговаря за охраната на пленниците с главата си. Стивънс написал набързо едно писмо до генерал Каскара и за по-голям ефект го запечатал с една американска половиндоларова монета. „Орелът разпери крилата си, звездите блеснаха под сиянието на факлите и всички се приближиха, за да разгледат по-добре печата.“

През тази нощ хората на Стивънс не могли да мигнат. Пред тяхното помещение се разположили на лагер войниците, които пеели, надавали диви ревове и се наливали с ракия. По едно време отново се появил alcalde, а след него и цялата пияна тълпа. В ръцете си той държал писмото на Стивънс до генерал Каскара — значи, то въобще не било изпратено. Тогава Стивънс се разгорещил. И това, което не могли да направят нито паспортите, нито академичните разяснения на Кедърууд, извършил енергичният тон. Alcalde подгонил един индианец с писмото в съответната посока и изчезнал, заедно с войниците. Стивънс се подготвил за дълъг престой, но точно тогава дошла от само себе си щастливата развръзка.

Когато на следващия ден слънцето се издигнало вече високо, alcalde се появил отново този път съвсем трезвен, за да направи официално посещение на добра воля. Войниците пък, получили внезапно нова заповед, още в ранна утрин си били заминали до един.

* * *

Копан се намира в държавата Хондурас на брега на едноименната река, която се влива в Мотагуа, а след това в залива на Хондурас. (Не бива да се бърка градчето Кобан с Рио Кобан или с Кахабон, който пък лежи северозападно от Копан, вече в Гуатемала.)

По този път някога минал Кортес, когато след покоряването на ацтеките се отправил през 1525 г.‍ от Мексико към Хондурас, за да накаже някакъв предател — тогава той извървял повече от хиляда километра през планини и девствени лесове.

Когато Стивънс, Кедърууд и техните индиански водачи и носачи тръгнали отново на път и скоро след това навлезли в гъстия лес, който като зелено море се затворил зад тях, те постепенно почнали да разбират защо преди тях тук били идвали толкова малко пътешественици и изследователи. „Шумата на дърветата — писал триста години преди Стивънс за подобни лесове Кортес — хвърляше такава плътна сянка, че войниците не виждаха къде стъпват!“ Катърите затъвали до корем в тресавището и когато Стивънс и Кедърууд слизали да им помогнат, бодливи растения издирали ръцете и лицата им. Убийствената горещина ги омаломощавала, а долитащите от блатата рояци комари носели треска. „Този климат — писали сто години преди Стивънс испанските пътешественици Дон Хуан и Улоа за тропическия климат на низините, — изсмуква силата на мъжете и убива жените при първото раждане. Воловете слабеят, кравите загубват млякото си, а кокошките престават да носят яйца…“ От времето на Кортес и на двамата испанци природата си останала същата. И ако военните събития и размириците в страната не били обрекли дипломатическата мисия на Стивънс на неуспех, тъй че не му оставало нищо друго, освен да се посвети на откривателската си страст, той може би щял да се върне.

Ала Стивънс бил от хората, които и при най-големи изпитания не могат да устоят на очарованието на неизвестното. Тази джунгла наистина изтощавала нервно пътешественика, като го изправяла непрекъснато пред нови и нови премеждия, но тя същевременно изостряла обонянието, зрението и слуха му. От низините се носела миризма на гниеща растителност. Махагонови дървета и дървета с жълти и сини стебла разстилали нашироко клони. Дългите до дванадесет метра листа на палмата „коросо“ образували гигантски шатри над главите. Тук-там внимателното око откривало орхидеи. По дънерите на вековните дървета растели цели гроздове от тропически цветя. А когато вечер девствената гора се пробуждала, ревът на маймуните се смесвал с крясъка на папагалите, отеквали пронизителни викове, долитали сподавените стонове на разкъсани от хищници животни.

Стивънс и Кедърууд си проправяли път през местности, каквито дори не били сънували. Издраскани, окървавени, с възпалени очи и потънали в тиня, те продължавали да вървят напред. Та нима можело да има каменни сгради, и то както се говорело, големи каменни сгради по тези прокълнати места, където сякаш от сътворението на света не бил стъпвал човешки крак?

Стивънс е откровен. По-късно той признава, че колкото по-дълбоко навлизал в зеленото царство, толкова повече го обземало съмнението. „Признавам, че и двамата — пише той — Кедърууд и аз, бяхме донякъде загубили вяра и продължавахме да вървим към Копан, водени по-скоро от някаква надежда, отколкото от увереността, че ще открием чудеса.“

И тогава настъпил онзи миг, когато чудесата наистина се появили.

* * *

Ако в някаква непозната гора попаднем на стар каменен зид, свидетел на отдавна отминал живот, той ще събуди интереса ни и ще ни наведе на най-различни размишления, но никой няма да го нарече чудо. Нека не забравяме, че Стивънс познавал половината земи на Изтока и че бил вече видял паметниците и останките на почти всички древни народи. И ето, че той, който хранел твърде малка надежда да открие нещо (знаем на какви мащаби свиква човек в Египет!), се озовал пред такава находка, че в първия миг загубил ума и дума, а после едва ли не повярвал в чудо, особено като си представил какви последствия за науката щяло да има това откритие.

Стивънс и хората му стигнали до Рио Копан и се отбили в едно селце, за да установят приятелски връзки с местното население — покръстени метиси и индианци. След това продължили пътя си през джунглата и тогава изведнъж се натъкнали на една стена, изградена от добре свързани помежду си и напълно запазени каменни блокове. Редица стъпала водели към някаква тераса, която била толкова обрасла с растителност, че не можело да се преценят размерите и.

Развълнувани от тази находка, но все още не смеейки да дадат воля на възторга си, тъй като не били сигурни дали не се намират пред останките на някоя стара испанска крепост, те се отбили от пътечката и видели как техният индиански водач с няколко силни удара разкъсал гъстата плетеница от лиани. След това той дръпнал плетеницата встрани подобно на завеса пред предстояща сцена и — това било нещо като „deus ex machina“ в разиграващата се драма на това откритие — посочил един тъмен, висок предмет, сякаш показвал на критици свое собствено произведение.

Стивънс и Кедърууд разчистили със своите мачете растителността наоколо и застанали пред висока каменна стела — скулптурна творба, каквато не били виждали в живота си. Произведение в такъв художествен стил те не били срещали нито в Европа, нито в Ориента, а още по-малко предполагали, че ще се намери в Америка.

Толкова богата била орнаменталната украса на тази каменна скулптура, че в първия миг всяко описание им се видяло невъзможно. Според направените по-късно измервания стелата била висока около 3,90 метра, широка — 1,20 метра и дебела — 0,90 метра. Имала формата на четириъгълен стълб и цялата била покрита със скулптурни изображения и орнаменти. Огромна и сива стояла тя на тъмнозеления фон на вековната гора, а във вдлъбнатините на изображенията все още личали следи от искрящите багри, с които някога била изписана.

На предната страна била изваяна във висок релеф фигура на мъж, чието лице „беше тържествено строго и внушаваше страхопочитание“. Отстрани плочата била покрита със загадъчни йероглифи, а гърбът й — украсен със скулптурни изображения: „Те се различаваха от всичко, което бяхме виждали до сега“ (вж. ил. 103, 104).

Стивънс стоял в захлас. Но той бил истински изследовател, когото и най-изумителното откритие не можело да тласне към прибързани изводи. Затова на първо време си позволил едно-единствено, но напълно сигурно заключение.

„Този неочаквано открит паметник… ни доведе до убеждението, че обектите, които търсехме, ще представляват интерес не само като останки от неизвестен народ, но и като произведения на изкуството. Подобно на новооткрити исторически документи те биха доказали, че народът, който някога е обитавал американския континент, не е бил народ от диваци.“

Но когато Стивънс, придружен от Кедърууд, продължил да си проправя с мачете път в гъсталака, когато открил втора, трета, четвърта и накрая общо четиринадесет от тия странни скулптурни стели, и то сякаш една от друга по-майсторски изработени, той си позволил много по-смели твърдения. Той, който познавал паметниците край Нил и знаел колко развита трябва да бъде една култура, за да създаде такива паметници, сега заявил, че някои от неговите находки в юкатанските джунгли „са изпълнени с по-изтънчен вкус от най-хубавите паметници на египтяните. Други пък са им поне равностойни по художествената си изработка!“

За тогавашния свят това твърдение било нещо нечувано. Първото писмо, с което той съобщил за своето откритие, било посрещнато не само с недоверие, но и с открит присмех. Можел ли той да докаже твърденията си?

* * *

„Откъде да се започне?“ — питал се сам Стивънс, смутен от размерите на паметниците и от непроницаемата зелена стена, която ги обграждала. „Почти безнадеждно начинание. Развалините са пръснати навсякъде из джунглата. Наистина тук минава реката, която се влива в същия океан, на чиито брегове лежи Ню Йорк, но по реката има бързеи. Остава само едно: да се разреже някой от идолите и да се пренесе на парчета, за да послужи като образец, а от останалите да се снемат отливки.“ И той доба вя: „Отливките от Партенона в Британския музей се смятат също за скъпоценни паметници!“ Този път сравнението с най-прекрасните шедьоври на световното изкуство излязло съвсем непринудено изпод перото му.

В края на краищата той взел друго решение. Та нали с него бил Кедърууд. Стивънс поканил приятеля си да почне веднага да рисува. Ала Кедърууд, който бил публикувал забележителни рисунки на египетски паметници, се мръщел, опипвал разкривените каменни лица, непонятните йероглифи и заплетените орнаменти, отново и отново изследвал осветлението, проследявал тъмните сенки между изпъкналостите на високия релеф и клател глава…

Стивънс продължавал да настоява и изпратил индианския водач до селото, за да издири някой, който знаел нещо повече за тези загадъчни скулптури. Никой не знаел нищо. Кой бил създателят на тия прекрасни творби? „Quien sabe“ — „Кой знае“ — гласял стереотипният отговор.

Заедно със селския шивач, метисът Бруно, Стивънс навлизал все по-навътре в джунглата. Откривал нови и нови скулптури, нови стени, нови стълбища и тераси. Един от паметниците „беше изместен от пиедестала си от корените на огромно дърво, друг пък беше здраво обгърнат от клоните и почти повдигнат от земята, трети лежеше съборен и притиснат от огромни пълзящи растения. Друг един най-после, с олтар пред него, беше разположен сред малка дъбрава, а околните дървета сякаш му пазеха сянка и го закриляха като някаква светиня. В тържествената тишина на гората той приличаше на божество, което тъжи по изчезнал народ.“

Когато Стивънс се срещнал отново с Кедърууд, той му посочил петдесет различни находки, които трябвало да се прерисуват. Но Кедърууд, опитният художник, пак поклатил глава. Тук не можело да се рисува. Най-напред трябвало да се осигури подходящо осветление. В този полумрак сенките се сливали и заличавали контурите.

Отложили опита за следващата сутрин. Имали нужда от помощ. Селото можело да им осигури работна ръка. И тъкмо в това време оттам се задал някакъв метис, облечен малко по-добре и по-пъстро от техните носачи и от останалите, които били виждали дотогава. Може би той щял да им помогне? Мургавият човек обаче се приближил важно, представил се неочаквано като дон Хосе Мария и показал документи за собственост върху земята край река Копан, където се намирали паметниците.

Стивънс не можел да не се засмее. Мисълта, че тия развалини сред джунглата можели въобще да бъдат нечия „собственост“, му се видяла нелепа. На зададените въпроси дон Хосе Мария отговорил, че веднъж бил чувал да се говори за съществуването на такива паметници, но… тогава Стивънс го прекъснал и го изпратил да си върви.

Когато вечерта лежал в малката си колиба, Стивънс отново се замислил върху разговора с метиса. Кому наистина принадлежали тия развалини? И вече в полусън той категорично решил: „По право и по съвест те принадлежаха на нас и въпреки че не знаех дали нямаше да ни изгонят твърде скоро оттук, реших, че те трябва да станат наши. И докато пред очите ми се мяркаха мъгляви видения на бъдеща слава и признателност, аз се загърнах с одеялото и потънах в сън.“

* * *

На другия ден в джунглата отекнали резките, отривисти удари на мачете. Индианците подсичали дванадесетина дървета. Първото, което паднало, повлякло със себе си останалите, а с тях и целия гъсталак от листа, клони и пълзящи растения.

Стивънс наблюдавал индианците. Той постоянно се вглеждал в лицата им, за да открие следи от онази творческа сила, която единствена можела да извае от камък такива художествени творби; на тази сила, чужда и непонятна за нас, били присъщи чудовищното и гротескното, но тя се изявявала в такава майсторска форма, че не можела да бликне изневиделица, а можела да бъде плод само на бавен растеж сред богата почва. Но лицата на индианците му се стрували безизразни.

Кедърууд веднага опънал своята рисувална рамка, за да използува новоизвоюваната светлина, а Стивънс пак навлязъл в джунглата. Стигнал до стената на брега на реката. Тя била по-висока, отколкото му се сторило на пръв поглед и, което било по-важно, обграждала много по-голяма площ. Но била толкова обрасла с тръни, че изглеждало, като че ли й бил нахлупен трънен калпак. Когато Стивънс и метисът започнали да си пробиват път през гъсталака, наоколо се разкрещели маймуни. „Виждахме за пръв път тези човешки подобия тук и сред чудните паметници, които ги заобикаляха, те ни се сториха като блуждаещите духове на отдавна изчезнало племе, пазещи развалините на някогашните си жилища.“

Тогава Стивънс съгледал някакъв градеж, приличен на пирамида. Той си проправил път към стъпалата на широка стълба, чиито камъни били разместени от избуялата растителност. Из полумрака на трънливия гъсталак стълбата водела нагоре към светлината на по-рехавите дървесни корони и отвъд техните върхове към една тераса, която се издигала на не по-малко от тридесет метра над земята. На Стивънс му се завило свят. Що за народ е създал всичко това? Откога е изчезнал той? Преди колко стотици години издигнал той тази пирамида? През коя епоха, с какви сечива, по чия заповед и в чия чест били изваяни тия безчислени скулптури? Ясно било само едно: такива произведения на изкуството и такива строежи не могли да бъдат дело на един-единствен град — зад тях се криела творческата сила на голям и могъщ народ. И когато Стивънс си представил колко още такива никому неизвестни градове можели да лежат погребани в обширните джунгли на Хондурас, Гуатемала и Юкатан, той потръпнал пред мащабите на задачата, която стояла пред него. Хиляди въпроси нахлули в съзнанието му и той не можел да отговори на нито един. Устремил поглед отвъд короните на дърветата, под които проблясвали сивите паметници:

„Пред нас лежаха развалините на града подобно на корабни останки сред морето: мачтите са отнесени, името е изчезнало, екипажът е загинал и никой не може да каже откъде е дошъл корабът, кому е принадлежал, колко дълго е бил на път и каква е била причината за неговата гибел; само по някакво предполагаемо сходство с други такива кораби можем да гадаем и може би никога не ще узнаем със сигурност кои са били корабокрушенците.“

Когато отишъл да види първите резултати от работата на своя приятел Кедърууд, Стивънс се натъкнал на странна гледка. Художникът стоял пред стелата, която била тяхната първа находка. По земята наоколо се търкаляли купища хартия. Сам Кедърууд стоял сред тресавището, изпръскан от глава до пети с кал, с ръкавици на ръцете, за да се предпази от връхлитащите рояци комари, със закрито до очите лице и работел с онова мрачно настървение, което не се спира пред никакви трудности. Защото било ясно, че художникът Кедърууд — един от прославените големи майстори на рисунката, чиято традиция просъществувала до края на миналия век само в някои английски гравюри и след това угаснала, задушена от формалистични експерименти — бил изправен пред задача, която като че ли надхвърляла силите му. Този свят от форми, който се разкривал тук пред него, бил толкова чужд на всичко, което познавал дотогава, толкова далеч от образните представи на европееца, че моливът отказвал да му се подчинява, пропорциите му убягвали, ъглите се изкривявали и дори с помощта на често употребяваната по онова време „camera lucida“ той не можел да постигне резултат, който да го задоволи. Онова там орнамент ли било или човешки крайник? А това тук — око ли, слънце ли или някакъв символ? Това пък — животинска глава ли било или нещо друго? И ако било глава, къде тогава са живеели такива животни, в чие въображение са могли да се родят тези чудовищни глави? Камъкът бил претворен в такива необикновени форми, каквито светът дотогава не познавал! „Човек би казал — пише Стивънс, — че «идолът» сковаваше ръката на художника, а две маймуни, седнали на едно дърво, сякаш му се надсмиваха!“

Кедърууд обаче работел от сутрин до вечер и най-после дошъл денят, когато направил първата сполучлива рисунка. Тя щяла да привлече вниманието на света.

* * *

Но ето, че сега се случило нещо необикновено. Стивънс, който имал нужда от помощ, поддържал приятелски връзки с обитателите на селцето.

Тези връзки почивали на взаимност, защото и сам той можел да им помага с някои лекарства и добри съвети — не един изследовател бил изпадал в подобно положение. Но имало и неприятности. Безкрайно упоритият дон Хосе Мария не преставал да им досажда и да представя документи за собственост. От дългите разговори с него станало ясно, че развалините нямали и никога нямало да имат някаква стойност за него и че всичките тези „идоли“ там му били напълно безразлични. Накърненото му право на собственост било единствената причина за главоболията, които непрекъснато им създавал.

Тъй като Стивънс държал на всяка цена да запази добрите си отношения с местното население — не забравял, че се намира в страна, обхваната от размирици, — той взел едно лудешко решение. И направо запитал метиса: „Колко искате за развалините?“

„Мисля — пише Стивънс, — че не би се изненадал повече, ако бях предложил да купя бедната му стара жена, която лекувахме от ревматизъм… Той сякаш не беше съвсем сигурен кой от нас двамата се е побъркал. Неговото владение беше до такава степен лишено от стойност, че самото ми желание да го купя му се видя вече подозрително.“

За да докаже почтеността на намеренията си, Стивънс се видял принуден да разгърне пред твърде нечистоплътния дон Хосе всички свои документи, които удостоверявали, че той е порядъчен човек, пътешественик-изследовател и дипломатически представител на могъщите Съединени щати. Някакъв грамотен туземец на име Мигуел, който знаел езика, прочел документите на глас. Достойният дон Хосе пристъпвал от крак на крак, после казал, че ще поразмисли и ще дойде пак.

Цялата тази сцена се повторила още веднъж. За втори път Мигуел прочел документите. Но и това не помогнало. Стивънс, който познавал добре манталитета на местните обитатели на джунглата, не виждал вече никаква възможност да се запази мирът и спокойствието, освен да купи древния град Копан — и затова решил да разиграе една сцена, която сякаш е взета от някакъв фарс.

Той домъкнал куфара си и извадил от него дипломатическата си униформа. Своята мисия на дипломат в Централна Америка той вече отдавна смятал за пропаднала — но униформата можела все още да бъде използвана. И дипломатическият представител на Северноамериканските съединени щати тържествено нахлузил парадния си мундир пред слисания метис дон Хосе. Какво от това, че на главата си носел размекнатата от дъжд сламена шапка, а под униформата се подавали карирана риза и бели панталони, изцапани до коленете с жълта, засъхнала кал? Какво от това, че от дърветата все още се стичали капки от валелия през целия ден дъжд и по земята имало кални локви? Няколко слънчеви лъча заблестели по големите копчета с орловия знак, а златните нашивки и ярките багри по мундира засияли с онази авторитетна убедителност, която и по други географски ширини на нашата земя е доказала силата на своето въздействие.

Как можело подобно зрелище да не окаже въздействие и върху дон Хосе Мария! И той наистина не могъл да устои. А Джон Лойд Стивънс, който пише за себе си, че се „превърнал в не по-малко чудновата фигура от онзи негърски крал, който приел група английски офицери с нахлупена на главата шапка, войнишка куртка и без панталони“, купил древния град Копан.

По-късно Стивънс добавил:

„Може би читателят е любопитен да научи как се купуват древни градове в Централна Америка. Както при другите търговски артикули, тяхната цена се определя от търсенето и предлагането на пазара. Но тъй като те не са стоки за масово потребление като памука и индигото, цените им са съвсем произволни, а тъкмо по това време техният курс не беше много висок. Та нека читателят узнае, че за Копан заплатих петдесет долара. Тази цена не предизвика никакви възражения. Просто я предложих, а на дон Хосе Мария тя се видя прекомерно висока, че той направо ме сметна за луд. Ако бях предложил повече, навярно би си помислил и нещо още по-лошо.“ (Виж ил. 101.)

Ясно е, че едно такова забележително и необикновено събитие трябвало да се отпразнува по подобаващ начин, макар и никой от селото да не можел да проумее смисъла му. За тази цел Стивънс дал официален прием. Цялото село пристигнало в тържествено шествие. Особено много на брой били старите дами. Поднесени били пури („cigarro“ за дамите, „puro“ за господата). Всеобщо възхищение предизвикали рисунките на Кедърууд, а накрая и самите паметници и развалини. Изумлението било голямо. Оказало се, че всъщност никой от жителите на селото не бил виждал тези паметници. Никой не бил счел за нужно да навлезе в гъстата и задушна джунгла, където дебнела треската — та дори синовете на дон Грегорио, най-могъщия човек по тези места, които минавали за смелчаци и за най-добри познавачи на гората.

И все пак чистокръвните индианци, които се намирали между тях, принадлежали към същия народ, произхождали от същата раса и още говорели на съвсем същия език, както отдавна изчезналите майстори на каменните скулптури и строители на пирамидите, стълбищата и терасите!

* * *

Когато през 1842 г.‍ излязла в Ню Йорк книгата на Стивънс „Incidents of travel in Central America, Chiapas and Yucatan“ („Впечатления от едно пътуване из Централна Америка, Чиапас и Юкатан“), а малко по-късно и рисунките на Кедърууд, в пресата се разразила истинска буря. Започнали безкрайни спорове и дискусии, историците видели да се срива един непоклатим дотогава свят, а любителите се впуснали в най-смели хипотези.

Преодолявайки всевъзможни трудности, Стивънс и Кедърууд продължили своя път от Копан, навлезли в Гуатемала и прекосили Чиапас и Юкатан. Навсякъде те се натъкнали на паметници, останали от маите. Откритията, които сега публикували в описания и рисунки, повдигали не един, а хиляди въпроси. И изведнъж хората се сетили за старите испански източници; в хрониките за делата на първите откриватели и завоеватели на Юкатан, за подвизите на Ернандес де Кордова и Франсиско де Монтехо се намерили най-ранните сведения за този необикновен народ. В центъра на дискусиите дори попаднала една книга, излязла цели четири години преди това в Париж, която разказвала съвсем същото както и „Впечатленията от едно пътуване“ на Стивънс, но на която никой дотогава не бил обърнал внимание.

На пръв поглед всичко това изглеждало твърде странно. Книгата на Стивънс предизвикала сензация, за кратко време претърпяла няколко издания и почти веднага след излизането и била преведена на няколко езика — с една дума станала център на всеобщо внимание. А пътеписът на фон Валдек, публикуван под заглавието „Романтично археологическо пътешествие из Юкатан“ през 1838 г.‍ в Париж, останал незабелязан и днес е почти забравен. Няма съмнение, че книгата на Стивънс е по-изчерпателна и така блестящо написана, че и досега се чете с наслада. Освен това Валдек нямал със себе си човек от ранга на Кедърууд, в чиито рисунки художествената стойност се съчетавала с такава точност (дори фотографиите ни се виждат по-бледи от рисунките на Кедърууд), че те и до днес не са загубили за археолозите документалната си стойност — защото много от онова, което той видял със собствените си очи и скрепил със своя молив, по-късно се разпаднало, изчезнало, било унищожено или пък погълнато от джунглата.

Но главната причина за това странно явление е друга. По времето, когато излязла книгата на Валдек, Франция била въодушевена от откриването на една съвсем друга древна култура, и то култура, с която били свързани неотдавнашни събития от нейната национална история. Все още били живи някои от участниците в Наполеоновата египетска експедиция, все още обществеността се вълнувала от голямото дело: разчитането на йероглифите. Във Франция, в Европа, та дори в Америка погледите били отправени към Египет (не заминал ли и Стивънс най-напред за Египет?). Нужно било да се направи широк пробив в традиционните представи, за да се привлече всеобщият интерес.

Сега, след като маите внезапно се оказали в центъра на общественото внимание, не закъснели и онези фантастични догадки и тълкования, които съпровождат всяко ново откритие. Едно обаче не можело да се оспорва след публикациите на Стивънс: древните маи били народ с култура, която можела да се постави наравно с културите на Стария свят. (Достатъчно било специалистът да се позове на тяхната архитектура; големите постижения на маите в областта на математическите науки били открити и правилно оценени много по-късно.)

Тук възниквал преди всичко следният въпрос: откъде е дошел този народ? Действително ли произхождал той от същата раса както останалите индиански племена, които живеели на север и на юг от него и никога не надраснали стадия на чергарството? И ако било така, защо пък именно маите се издигнали до такава висота? Кои били двигателните сили на тяхното развитие? Възможно ли било въобще на американския континент, откъснат от голямата културна сфера на Стария свят, да израсне една напълно самобитна култура?

Тези именно въпроси дали повод за първите смели тълкования и хипотези. Разбира се, казвали едните, за такова нещо не можело да става и дума. Тук без съмнение имаме работа с преселници от древния Изток, дошли в тази земя още в най-стари времена. Но как? Да кажем, по провлака далеч някъде на север, който през дилувиалната епоха навярно е свързвал двата континента. Други, които никак не можели да се примирят с мисълта, че обитателите на екваториалните области са странствали отвъд полярния кръг, решили, че маите са потомци на оцелелите от легендарния остров Атлантида. А тъй като нито едно от тези обяснения не било задоволително, не липсвали и гласове, които твърдели, че маите са едно от древните израилтянски племена.

Не приличали ли някои от скулптурите, които сега цял свят можел да види в публикациите на Кедърууд, поразително на изображенията на индуските божества? Да, възразявали други, но пък пирамидите решително говорят за връзки с Египет. От друга страна, обадили се някои специалисти, още в ранните испански хроники има ясни указания, че митологията на маите съдържала подчертани християнски елементи. Бил намерен символът на кръста, съществували данни, че маите са имали известна представа за потопа, и дори изглеждало, че техният бог Кукулкан е играл ролята на месия — а всичко това говорело за връзка със светите места на Изток.

В разгара на тези дискусии (още тук трябва да добавим, че те далеч не са приключили и до днес, въпреки че се водят на по-високо равнище) излязла от печат книгата на един автор, който не бил изследвач като Стивънс, а кабинетен учен. На всичкото отгоре този човек бил почти сляп и само със силата на своя развит разум пребродил пътеките, които Стивънс си проправял с помощта на мачете в джунглите. Ако Стивънс открил в Хондурас, Гуатемала и Юкатан древното царство на маите, този учен за втори път открил старото царство на ацтеките — империята на Монтесума в Мексико. И едва сега настъпило истинското объркване.

* * *

Уилям Хиклинг Прескът произхождал от стар пуритански род в Нова Англия. Родил се на 4 май 1796 г.‍ в Салем. От 1811 до 1814 г.‍ следвал право в Харвардския университет. Няколко години по-късно този човек, който се проявил като многообещаващ юрист, седял пред една необикновена рамка за писане. Това бил така нареченият „ноктограф“, изнамерен от някой си Уеджууд. Той приличал на училищна плоча за писане, на която вместо редове били опънати месингови телове. Тъй като те не позволявали на ръката да изкривява редовете, на плочата можело да се пише със затворени очи — при това не било нужно да се топи перото в мастило, защото лист индиго, подложен под теловете, предавал натиска на перото или молива върху хартията. С други думи, с помощта на този уред можел да пише и сляп човек.

А Уилям Прескът бил почти сляп. При един нещастен случай през 1813 г.‍, още като студент в университета, той загубил лявото си око. От продължително четене дясното му око толкова отслабнало, че дори след като обикалял цели две години очните лекари в Европа, зрението му не се възвърнало. Така преждевременно завършила юридическата му кариера.

И ето че този човек си наложил една невероятна самодисциплина, за да се посвети на историческата наука. На неговия „ноктограф“ била написана книгата „Покоряването на Мексико“ — един изключително увлекателен разказ за завоеванията на Кортес. Но тази книга е и нещо повече. Със свръхчовешко усърдие Прескът събрал и отразил в нея и най-далечните и незначителни сведения за съвременниците на конкистадорите, за да нахвърли една панорама на ацтекската империя преди и след нейното завладяване от испанците. Излизането на този труд през 1843 г.‍ означавало, че наред с току-що откритата култура на маите също тъй внезапно се появила на бял свят и не по-малко загадъчната цивилизация на ацтеките.

Какво се оказало сега? Нямало никакво съмнение, че между ацтеките и маите съществувала известна връзка. Така например в религиите им явно имало общи черти; техните сгради — дворците и храмовете им — били дело на същия творчески дух. Но как стояла работата например с езика? С възрастта на тези два народа? И най-беглото проучване показвало, че ацтеките и маите са говорели различни езици. И докато ацтеките били „обезглавени“ от Кортес очевидно в най-големия си разцвет, маите преминали връхната точка на своето културно и политическо развитие преди много столетия, а по времето, когато испанците стъпили на техните брегове, явно изживявали последните си часове като народ.

Все пак с помощта на „методите“, с които не се поколебали да намесят и децата на Израел в най-старата история на Америка, навярно и тук щяло да се намери обяснение на противоречията, ако Прескът не си позволил да направи няколко забележки, които породили цяла дузина нови загадки около средноамериканските култури.

Така например при описанието на страшната „noche triste“, нощта, в която Кортес бягал с разбитите си войски от Мексико, Прескът прекъсва на едно място своя разказ. По пътя на отстъплението историкът се спира, за да разгледа някакви развалини, на които бягащите тогава испанци естествено обърнали малко внимание. Сред тези развалини се извисяват пирамидите на Теотихуакан — а най-вече Слънчевата и Лунната пирамиди, — могъщи строежи, които могат да се мерят с гробниците на фараоните (Слънчевата пирамида се издига на височина над шестдесет метра върху основа, чиято страна надвишава двеста метра).

Този гигантски храмов комплекс е отдалечен от град Мексико на около един ден път (днес един час с железница) и лежи в самото сърце на ацтекската империя. Прескът обаче не се оставил да бъде подведен от географското му положение и като проучил индианските предания, заявил, че тези развалини били заварени от ацтеките, когато някога те навлезли в тази страна като завоеватели. Той твърдял следователно, че в Централна Америка и Мексико е живял и творил преди ацтеките и дори преди маите друг, много по-стар, трети цивилизован народ.

Прескът пише:

„Какви ли не мисли нахлуват в съзнанието на пътешественика…, когато пристъпва над праха на поколенията, издигнали тези исполински сгради, които… ни отвеждат в най-дълбока древност? Ала кои са били тези строители? Дали легендарните олмеки, чиято история — както и историята на древните титани — се губи в мрака на първите легенди? Или пък, както обикновено се твърди, това са били миролюбивите и работливи толтеки, за които всичките ни сведения почиват на твърде несигурни предания? Каква е била съдбата на племената, издигнали тези сгради? Останали ли са те да живеят на същите земи, смесили ли са се с дивите ацтеки, които дошли след тях? Или пък се отправили на юг, за да намерят по-широко поле за своята култура, както личи от по-високото равнище на архитектурните останки в далечните краища на Централна Америка и Юкатан?“

Тези въпроси, които се сипели от всички страни и които ние тук за краткост цитираме само от Прескът, предизвикали, разбира се, невъобразимо объркване. Все пак когато Прескът казва, че „всичко това е тайна, над която времето е хвърлило непрогледна пелена“, а после добавя, че „… тази пелена не може да повдигне ръката на никой смъртен“, то историкът, който сам успял да извади от мрака на миналото толкова тайни, проявява твърде голям песимизъм. Защото и до днес ръцете на „смъртни“ продължават да копаят и са разкрили вече много от това, което допреди сто години е било непроницаема тайна, а по всичко личи, че ще разкрият и онова, което сега е все още неясно за нас.