К. В. Керам
Богове, гробници и учени (19) (Роман за археологията)

17.
Златната стена

Когато чуем сега, че Карнарвън и Картър решили да засипят отново току-що разкритата гробница, трябва да имаме предвид, че това решение имало по-друг смисъл от бързото засипване на още по-набързо разкопани находища, което вършели техните нетърпеливи предшественици.

От самото начало (когато не се знаело още нищо положително за гробницата) разкопаването на тези находки около Тутанкамон било така подробно и планомерно обмислено, че може да служи за образец; не бива да забравяме, разбира се, че при едно не толкова сензационно откритие Карнарвън и Картър едва ли щели да получат на разположение всички онези източници на помощ, които сега им се предоставяли от всички страни.

На Картър било ясно преди всичко едно: не бивало в никакъв случай да се впуска в бързи разкопки. Независимо от това, че било твърде важно да се установи точно първоначалното положение на всеки предмет (заради датировката и други сведения), много от съдовете и скъпоценностите трябвало веднага след докосването им (или преди това) да се консервират, за да бъдат запазени. За тази цел и с оглед на мащабите на находката било необходимо да се построи голям склад за консервиращи препарати и опаковъчни материали. Трябвало да се поиска съвет от специалистите как най-добре да се обработят и запазят намерените предмети, трябвало да се обзаведе лаборатория, където да се подлагат на незабавен анализ онези важни находки, които можели евентуално да се разпаднат при докосване. Самото регистриране на подобни находки изисквало вече голяма организационна подготовка. Всички тези въпроси не можели да се разрешат на самото място. Карнарвън трябвало да замине за Англия, а Картър — най-малко до Кайро. Ако има някой, който и след прочитането на голямата глава за обирите в египетската история все още се съмнява, че тази глава не е завършила и в наши дни, нека вземе поука от решението на Картър да засипе на 3 декември гробницата повторно. Защото в това засипване Картър виждал единствената възможност — въпреки че Календър бил оставен там за охрана — да предпази гробницата от съвременните потомци на Абд ел-Расул. Освен това веднага след пристигането си в Кайро той поръчал тежка желязна решетка за вътрешната врата.

Добросъвестността и прецизността, с които били извършени тези най-забележителни разкопки в Египет, обаче се дължат до голяма степен и на безкористната помощ, която още от първия момент била предложена от всички краища на света. По-късно Картър с право изказва благодарността си за тази всестранна подкрепа. В началото той цитира едно писмо, което му изпратил през време на неговото отсъствие местният водач на групата работници. Нека го поместим и тук, за да почетем не само интелектуалната помощ:

Карнак, Луксор 5 август 1923 г.‍

Мистър Хауърд Картър,

Многоуважаеми господине!

Позволявам си да Ви пиша това писмо с надеждата, че се радвате на добро здраве, и моля Всемогъщия да Ви запази и да Ви върне жив и здрав отново при нас.

Искам да съобщя на Ваша светлост, че склад № 25 е в пълен ред, съкровището е в ред и северният склад е в ред. Вадаин и къщата са в ред и всички Ваши работи продължават съгласно наставленията, които благоволихте да дадете.

Раис Хюсеин, Газ Хасан, Хасан Авад, Абделад Ахмед и всички гафири в къщи Ви изпращат своите най-добри поздрави.

Моите най-добри поздрави на Ваша светлост, на всички членове на семейството на лорда и на всички Ваши приятели в Англия.

Очакващ с нетърпение Вашето скорошно пристигане,

Ваш покорен слуга Раис Ахмед Гургар

В отговор само на една плаха молба до работещата в Тива съвсем наблизо до тях експедиция Литгоу, уредникът на египетския отдел на „Metropolitan Museum of Art“ в Ню Йорк, веднага им предоставил своя фотограф Хари Бъртон. Литгоу, който се лишавал така от един ценен сътрудник, телеграфирал: „Радвам се да помогна по какъвто и да е начин. Моля разполагайте свободно с Бъртон и с всеки друг член на нашия щаб.“ Впоследствие към Картър се присъединили и чертожниците Хол и Хаузър, както и ръководителят на разкопките при пирамидите в Лищ, А.‍К. Мейс. Директорът на държавния египетски химически институт в Кайро Лукас се поставил на разположение през време на цялата си тримесечна отпуска. Д-р Алън Гардинър се заел с надписите, а професор Джеймс X. Брестед от Чикагския университет се притекъл на помощ като вещ познавач на историческото значение на печатите.

* * *

По-късно, на 11 ноември 1925 г.‍, д-р Салех бей Хамди и професорът по анатомия в Египетския университет Дъглас Е.‍ Дери започнали изследването на мумията. А.‍ Лукас написал обширна монография на тема „Химията в гробниците“ (за металите, мазнините и тъканите). П.‍ Е.‍ Нюбъри изследвал откритите в гробницата венци от цветя и определил видовете цветя отпреди около 3300 години пр.‍н.‍е.‍ (Въз основа на намерените китки цветя и плодове и знаейки кога цъфтят синчецът и малката Picris и кога дозряват плодовете на разковничето и мандрагората — „ябълката на любовта“ от Соломоновата „Песен на песните“, — той успял да установи през кое време на годината бил погребан Тутанкамон, а именно между средата на месец март и края на април.) Александър Скот и X. Дж. Плендърлейт пък изследвали „особените материали“.

Това сътрудничество на първокласни специалисти (също и в отрасли, твърде отдалечени от науката за древността) било гаранция, че при изследването и опразването на гробницата ползата за науката щяла да бъде по-голяма, откогато и да било. Работата можела да започне. На 16 декември гробницата била отворена отново, на 18-и фотографът Бъртон направил в преддверието първите пробни снимки, а на 27-и бил изнесен на дневна светлина първият предмет.

* * *

Добросъвестността иска време. Работата в гробницата на Тутанкамон продължила няколко зими. Не е мястото тук да я описваме в подробности. Ще се спрем само на най-интересните моменти от чудесния колоритен разказ на Хауърд Картър. Ние нямаме дори възможността да опишем по-отблизо отделните находки. Но не можем да не споменем някои от най-хубавите предмети, например дървената ракла, която в художествено отношение се смята за едно от най-ценните произведения на египетското изкуство. Тя била покрита с тънък пласт гипс и изписана от всички страни. В тази украса силата на багрите и чувството за колорит се съчетават с изключителното изящество и точност на рисунъка. Ловните и бойни сцени са изпълнени с такъв усет за композиция и детайл, че „превъзхождат дори персийските миниатюри“. Тази ракла била пълна с най-различни предмети. Като нагледен пример за изключителната старателност, с която работели изследователите, може да послужи фактът, че на Картър били нужни цели три седмици най-тежка (именно защото била крайно прецизна) работа, за да стигне до дъното на раклата.

Не по-малък интерес представлявали трите големи носилки. Тяхното предназначение било известно от стенописите на гробниците, но до този момент не била намерена нито една. Устройството им било наистина необикновено: с възвишение не за главата, а за краката. Първата била украсена с лъвски глави, втората — с глави на крави, а третата — с глава наполовина на хипопотам, наполовина на крокодил. И трите носилки били отрупани със скъпоценни предмети, с оръжия и дрехи, а върху тях лежал трон, чието облегало било така разкошно украсено, щото Картър „без всякакво колебание“ заявил, „че това е най-хубавото от всичко намерено досега в Египет“ (вж. ил. 45).

Накрая трябва да споменем и четирите колесници, които били твърде големи, за да влязат в гробницата цели, та трябвало да ги разрежат. На всичко отгоре крадците били разхвърляли отделните им части. И четирите колесници били покрити от горе до долу със злато: всеки сантиметър бил украсен с ковани орнаменти и рисунки или с инкрустирани изображения от цветно стъкло и камъчета.

Само в преддверието имало шестстотин до седемстотин предмета. За трудностите, които трябвало да се преодоляват не само вътре в гробницата (където една погрешна стъпка можела да причини непоправими загуби), но и навън, тепърва ще чуем.

На 13 май, при температура +37°C на сянка, били прекарани първите тридесет и четири сандъка по теснолинейна линия, чиито релси трябвало постоянно да се демонтират отзад, за да се наставят отново отпред. Разстоянието до кораба на Нил било километър и половина. Отново скъпоценните предмети изминали, само че сега в обратна посока, пътя, по който дошли в тържествена процесия преди повече от три хиляди години! След седем дни те били в Кайро.

* * *

Към средата на февруари преддверието било опразнено. Най-после се освободило място за работата, която всички очаквали с напрежение: можело вече да пристъпят към отварянето на третата запечатана врата между двете статуи-стражи. Сега щяло да се изясни дали мумията се намирала в следващото помещение. Когато в петък, на 17 февруари, в два часа след обед, се събрали в преддверието двадесетина души, почетени с поканата да присъстват при отварянето на вратата, никой от тях не подозирал какво ще види само след два часа. След извадените вече от предната камера съкровища трудно можело да си представят, че ще се намери нещо още по-значително, още по-ценно.

Присъстващите — правителствени лица и учени — заели местата си на наредените в тесни редици столове. Когато Картър се изкачил на стъпаловидното скеле, откъдето можел по-удобно да разкъртва камъните, закриващи вратата, настъпила гробна тишина.

С безкрайна предпазливост Картър извадил най-горния ред камъни. Работата била бавна и трудна, защото имало опасност някои камъни да се откъртят, да паднат оттатък и да разрушат или повредят онова, което евентуално се намирало зад вратата. Освен това той трябвало да се помъчи да запази невредими печатите, които имали голяма научна стойност. Най-после се показал първият отвор и Картър признава: „Изкушението всеки миг да прекъсна работата и да погледна вътре беше непреодолимо.“

Мейс и Календър му помагали. След десет минути Картър помолил да му подадат закрепената на дълъг шнур електрическа лампа и я проврял през отвора; в помещението се разнесъл сподавен шепот.

Това, което видял Картър, надминавало всички очаквания, то било направо невероятно, но и в първия момент абсолютно необяснимо.

Пред себе си видял блестяща стена, която той, гледайки отдясно наляво, въобще не можел да обхване с поглед. Тя запречвала целия вход. Картър вкарал лампата колкото можел по-навътре. Той се намирал пред стена от масивно злато.

С още по-голяма бързина той продължил да разкъртва останалите камъни. Сега вече и другите можели да видят блясъка на златото. С всеки изваден камък се откривала и все по-голяма част от стената. Картър отбелязва: „Ние можехме да доловим като по електрически проводник трепетното вълнение, което обхвана зрителите зад преградата.“

Сега обаче Картър, Мейс и Календър едновременно си дали сметка какво всъщност представлявала тази златна стена. Те наистина се намирали пред входа на погребалната камера със саркофага. Това, което взели за стена, било предната страна на един необикновено голям, навярно най-скъпия саркофаг, който човек бил някога виждал — шкаф, в който по всяка вероятност се намирали ковчезите и най-после саркофагът с мумията.

Нужни били два часа усилена работа, за да се разшири отворът дотолкова, че да може да се влезе в помещението. Когато намерили на прага разпилени перли от огърлица, изтървани вероятно от ръката на някой крадец, за миг настъпило мълчание, което обтегнало нервите на присъстващите до скъсване. Докато зрителите нетърпеливо се въртели на столовете си, Картър внимателно събирал една по една перлите с упоритото търпение на истинския археолог, който дори пред най-голямата находка не пренебрегва и най-малката дреболия.

Сега се оказало, че погребалната камера лежала около един метър по-ниско от преддверието. Картър взел лампата и се спуснал в нея. Да, той наистина се намирал пред шкаф-саркофаг — толкова голям, че изпълвал почти цялото помещение. За да го обиколи, Картър можел да мине само по една 65-сантиметрова пътека между него и стената. Трябвало да се движи предпазливо, защото навсякъде в този тесен проход били поставени погребални дарове.

Лорд Карнарвън и Лако влезли първи след Картър и занемели от удивление. След това преценили приблизително големината на саркофага. При направените по-късно точни измервания се получили следните размери: 5,20 х 3,35 х 2,75 метра.

Действително саркофагът-шкаф бил обкован от горе до долу със злато, а на стените имало инкрустации от блестящо син фаянс, покрити с магически знаци, които трябвало да обезпечат покоя на мъртвия.

Един и същ тревожен въпрос развълнувал сега и тримата: разполагали ли са крадците с достатъчно време, за да проникнат и в този саркофаг, да осквернят и тази мумия? Картър открил, че големите двукрили врати на източната страна на шкафа били залостени с резе, но не и запечатани. С треперещи ръце те изтеглили напречното резе и разтворили скърцащите врати. Пред очите им блеснал втори саркофаг. И той бил затворен с резе. Но на това резе вече имало непокътнат печат.

Тримата въздъхнали с облекчение. Досега крадците винаги ги изпреварвали. Но тук, до най-важния обект в цялата гробница, те стигнали първи. Следователно щели да намерят мумията недокосната, така както била положена преди три хиляди години.

Затворили вратите — „колкото се може по-тихо“. Чувствали се като натрапници. Видели бледосивия ленен саван, който лежал върху вътрешния саркофаг. „Чувствахме, че се намираме в присъствието на мъртвия фараон и че трябва благоговейно да му отдадем почит.“

В този миг, когато достигнали връхната точка на своята работа, те нямали повече сили за по-нататъшни открития. Тъй величествено било това, което видели. И все пак в следващия момент те се натъкнали на ново откритие.

Като отишли към другия край на камерата, открили там — нова изненада — ниска врата, която водела към още едно, но сравнително малко помещение. От мястото си те могли да обгърнат с поглед всичко, което се намирало в него. Можем да си представим какво значат думите на Картър, когато след всичко видяно дотогава в гробницата той пише: „Достатъчен беше само един поглед, за да установим, че най-големите съкровища в гробницата се намираха именно тук.“

В центъра на помещението блестяла златна скулптура, която със своите четири фигури на богини-закрилници не само далеч надхвърляла обикновената представа за великолепие, но излъчвала такова непринудено и живо очарование, толкова съчувствие, умиление и трогателна молба, „че само погледът върху нея ни се струваше като осквернение“. Картър пише в своите спомени: „Не се срамувам да призная, че не бях в състояние да промълвя и една дума.“

Картър, Карнарвън и Лако бавно минали покрай златния саркофаг и се върнали в преддверието. Сега можели да влязат останалите. „Беше интересно да се наблюдава от преддверието — пише Картър — как един след друг те се появяваха на входа. На всички очите блестяха и всички вдигаха ръце, сякаш чувстваха безсилието си да опишат с думи видените чудеса…“

Към пет часа следобед — три часа след влизането им в гробницата — всички излезли отново навън. Било още светло, но им се струвало, като че ли „самата долина е променена и озарена от особена светлина“.

* * *

По-нататъшното изследване на тази най-голяма находка в историята на науката за древността продължило няколко зими. За съжаление първата зима останала почти неизползувана — починал лорд Карнарвън и изведнъж възникнали сериозни спорове с египетското правителство относно продължаването на концесията и разпределението на находките. В края на краищата благодарение на намесата и на други държави било постигнато приемливо разрешение на въпроса. Работата могла да продължи. През зимата на 1926/1927 г.‍ били направени най-важните по-нататъшни крачки в изследването — отварянето на златния саркофаг-шкаф, изваждането на няколкото скъпоценни ковчега и изследването на мумията на Тутанкамон.

И тази работа, която донесла малко изненади на жадната за сензации публика, но била от голям интерес за египтологията, имала своя кулминационна точка: моментът, когато изследвачите за пръв път видели истинското лице на онзи, който почивал тук в продължение на тридесет и три столетия, скрит от погледите на смъртните. Но именно този така горещо очакван момент донесъл на учените единственото разочарование в гробницата, защото и във веригата на най-големите сполуки се оказва в края на краищата едно слабо звено.

Работата започнала с отстраняването на тухления зид между преддверието и погребалната камера. След това бил разглобен първият златен саркофаг-шкаф. В него имало втори, а във втория — трети.

Картър вече с основание очаквал, че сега ще дойде ред и на същинския ковчег. Ето как описва той отварянето на третия саркофаг и новото откритие:

„С едва сдържано вълнение пристъпих към отварянето на третия саркофаг и сигурно никога не ще забравя този изпълнен с напрежение момент в нашата тежка работа. Прерязах въжето, отстраних ценния печат, изтеглих резето назад, разтворих вратите и пред нас се показа четвърти саркофаг. И той приличаше на останалите, само че беше още по-разкошен и по-изкусно изработен от предишния. Какъв незабравим миг за археолога! Отново се изправяхме пред неизвестността. Какво се криеше в този саркофаг? С голямо вълнение отдръпнах резето и на последните, незапечатани врати; те бавно се разтвориха. Показа се огромен ковчег от жълт кварцит, който изпълваше целия саркофаг — недокоснат, сякаш богобоязливи ръце току-що бяха притворили капака му. Незабравима гледка, която сиянието на златото правеше още по-прекрасна. На долния край на саркофага простираше ръце и крила една богиня-пазителка, сякаш искаше да отблъсне натрапника. Със страхопочитание стояхме пред този красноречив жест…“.

Само за изнасяне на саркофазите от гробната камера били необходими осемдесет и четири дни тежка физическа работа. Четирите саркофага били съставени общо от около осемдесет части, а всяка част била тежка, трудно преносима и много крехка.

Както често се случва в живота, и тук възвишеното съжителствало с комичното, и не можем да не се усмихнем, когато Картър, този специалист по разглобяването, ругае работата на хората, които някога сглобили отделните саркофази. Като се възхищава от майсторството на занаятчиите, които ги изработили и преди сглобяването грижливо означили всяка част с номер и ориентировъчен знак, той строго порицава тези, които извършили монтажа в гробницата.

„Сглобяването очевидно е извършено набързо и от съвсем безотговорни хора, защото отделните части са разместени и поставени обратно на означените посоки на света, така че вратите се отварят на запад вместо на изток, а долният край е обърнат на изток вместо на запад. Тази грешка все пак би могла да им се прости… Другото нехайство обаче е непростимо. Златните украшения са повредени: и до днес по тях личат дълбоки следи от удари с чук. На някои места са отчупени цели парчета, а дървените стърготини и другите отпадъци въобще не са почистени.“

Най-после на 3 февруари изследователите видели за пръв път напълно разкрития ковчег — истинско произведение на изкуството, издялано от един-единствен монументален блок от най-благороден жълт кварцит. Той бил дълъг 2,75 м, широк 1,50 м и 1,50 м висок. Отгоре бил покрит с гранитна плоча.

Когато заскърцали скрипците, които трябвало да повдигнат тази тежка над шестстотин килограма гранитна плоча, в гробницата отново се събрали множество видни посетители. „Сред гробна тишина огромната плоча се повдигна…“ В първия миг настъпило всеобщо разочарование: видели само купища насмолени, ленени обвивки. Толкова по-завладяваща била гледката, когато след постепенното отстраняване на обвивките се показал самият фараон.

Самият фараон ли? Не, показала се само златната маска на владетеля-юноша. Златото сияело, сякаш току-що било излязло от работилницата. Главата и ръцете били пластично моделирани със съвършено майсторство, а тялото — изваяно в плосък релеф. В кръстосаните си ръце фараонът държал отличията на царското достойнство — жезъл и ветрило, инкрустирани със син фаянс. Лицето било от чисто злато, очите от арагонит и обсидиан, веждите и клепачите — от стъкло с цвета на лазурит. Това пъстро лице изглеждало сковано като маска и все пак живо.

Какво обаче направило на Картър и на останалите присъстващи много по-силно впечатление? Картър пише:

„… това бе трогателното малко венче от цветя — последен поздрав на младата вдовица към нейния обичан съпруг. Целият царствен разкош и великолепие, блясъкът и сиянието на златото избледняха пред скромната, увехнала китка, чиито някогашни багри все още пъстрееха с бледо сияние. Тези цветя говореха най-красноречиво за мимолетността на хилядолетията.“

Не е излишно да прочетем какво пише Картър, когато през зимата на 1925/1926 г.‍ слязъл в гробницата, за да отвори саркофазите.

„И този път ни завладя тайнственото очарование на гробницата, чувството на свян и страхопочитание пред едно далечно и все още могъщо минало. От това чувство археологът не може никога да се освободи напълно, дори когато върши чисто механична работа.“

Тази бележка, както и думите за венчето не трябва да се считат за проява на сантименталност. Те са просто израз на човешко вълнение. Добре е да не се забравя, че и у строгия учен понякога заговорва сърцето.

* * *

Тук нямаме възможност да се спираме на подробностите и дребните произшествия, с които било свързано отварянето на самия ковчег (вж. ил. 49). Работата вървяла бавно; в тясното помещение съществувала постоянна опасност една погрешна стъпка, едно неправилно поставяне на полиспаста или счупването на някоя подпора да причинят тежки щети на съкровищата. Също както върху капака на първия, така и на втория ковчег бил изобразен младият фараон в целия си тържествен блясък, богато украсен и носещ образа на бога Озирис. Същото изображение се показало и при разкриването на третия ковчег. През време на работата на всички участници направила впечатление необяснимата тежест на ковчега. И тук отново те се натъкнали на една от изненадите, които в тази гробница сякаш нямали край.

Когато Бъртон направил снимките си, а Картър отместил малкото венче от живи цветя и отстранил предпазния ленен саван, бил достатъчен само един поглед, за да се разреши загадката на огромната тежест.

Третият ковчег, дълъг 1,85 м, бил изработен от масивно злато с дебелина от 2,5 до 3,5 милиметра; само материалната му стойност не се поддавала на преценка.

След тази изненада обаче, която наистина можела да се нарече приятна, последвала веднага друга, която събудила у изследователите най-лоши опасения. Още при втория ковчег те трябвало да констатират, че орнаменталната украса била пострадала от влага. Сега се оказало, че цялото пространство между втория и третия ковчег било запълнено почти до капака с някаква черна, твърда маса. Една двойна огърлица от златни и фаянсови перли те наистина успели да изчистят напълно от смолистата маса, но изследователите се изправили пред тревожния въпрос: каква пакост са причинили на самата мумия тези балсамни масла и смоли, употребени явно без мярка? Когато един от сътрудниците докоснал последния саван и яката от цветя и фаянсови перли, които изглеждали напълно запазени, те се разпаднали. Свещените масла ги били разложили напълно.

Лукас веднага се заел с анализа на маслата. По всяка вероятност това било някакво течно или полутечно вещество, чиито основни съставни части били мазнини и смоли, но отначало той не можал да установи наличието на дървесна смола, на която след загряване тази маса започвала силно да мирише. Отново всички затаили дъх; сега вече наистина настъпвал последният, решителният миг.

Извадили няколко златни гвоздеи, след това повдигнали капака на последния ковчег за златните му дръжки и открили мумията. Пред тях лежал самият Тутанкамон, когото търсили цели шест години.

„В такива моменти — пише Картър — човек загубва способността да говори!“

* * *

Възниква един въпрос, на който всъщност отдавна трябваше да отговорим: кой бил този фараон, този Тутанкамон, на когото построили такава гробница? Странно е наистина, но той бил незначителен владетел. Умрял на осемнадесетгодишна възраст. Знае се със сигурност, че бил зет на „фараона-еретик“ Ехнатон, а много вероятно е да е бил и негов роден син. Като юноша, по времето на религиозните реформи на неговия тъст, той бил поклонник на бога Атон. След това се върнал към старата религия, което показва и промяната в името му — от Тутанкатон станал Тутанкамон. Знаем, че времето на неговото управление било политически доста смутно. Виждаме го изобразен как тъпче с крака военнопленници и как покосява в бой — наистина с царствен замах — цели вражески редици. Но не е никак сигурно дали той наистина е стъпвал на бойното поле. Не знаем дори колко време е бил на власт (около 1350 г.‍ пр.‍н.‍е.‍). На престола се възкачил благодарение на своята съпруга Анхес-ан-Амон, за която се оженил много млад (тя била прелестно създание, ако рисунките не ласкаят).

Многобройните рисунки и релефи в неговата гробница, както и някои от намерените предмети — например тронът, — които по всяка вероятност са му принадлежали лично, ни разкриват много черти от характера му, които ни го правят симпатичен. Ние не знаем обаче нищо за неговите дела като владетел; държавническата му дейност остава забулена в мрак. Тъй като става дума за човек, умрял на осемнадесет години, тя сигурно не е била твърде значителна.

В своя исторически преглед Картър с право стига до лаконичното заключение:

„Доколкото се простират сегашните ни сведения, можем със сигурност да кажем, че единственото забележително събитие в неговия живот било това, че той умрял и бил погребан.“

Тази констатация налага един важен извод: ако този осемнадесетгодишен фараон бил погребан с такова надхвърлящо всички представи на днешния човек великолепие, с какви гробни дарове са били изпращани тогава във вечните им жилища владетели като Рамзес Велики или Сети I? Именно тях има предвид Дери, когато пише:

„Във всяка отделна камера на техните гробници са били сигурно натрупани повече съкровища, отколкото в цялата гробница на Тутанкамон.“

Какви невъобразими богатства от гробниците в „Долината на царете“ трябва да са станали плячка на крадците в течение на хилядолетията?

* * *

Мумията представлявала едновременно великолепна и страшна гледка. Върху нея били излети без мярка балсамиращи масла, които се втвърдили, почернели и слепили всичко.

На фона на тази тъмна, безформена маса сияела с наистина царствен блясък златната маска, която покривала лицето. По нея, както и по краката не се виждала никаква следа от тъмните масла (вж. ил. 48).

С големи усилия и след много несполучливи опити успели най-после да отделят дървения ковчег от златния, като го загрели до +500°С (златния ковчег облепили с предпазни цинкови плочи).

Когато след това пристъпили към изследване на мумифицираното тяло — единствената мумия в „Долината на царете“, останала непокътната цели тридесет и три столетия, — учените се натъкнали на нещо, което Картър формулира така: „С иронична усмивка съдбата показа на изследователя, че крадците на съкровища и жреците, които прибрали ограбените мумии, извършили най-добрата консерваторска работа.“ Защото по този начин ограбените и извадени от гробниците преди столетия мумии били на време запазени от пагубното действие на маслата. Много от тях били повредени (когато тяхното „отвличане“ не било дело на жреците) и повечето окрадени, но те се запазили по-добре от мумията на Тутанкамон, която — поне що се отнася до нейното състояние — донесла единственото разочарование на изследователите в гробницата.

На 11 ноември, в 9,45 часа сутринта, анатомът д-р Дери направил първия разрез в най-горната платнена обвивка на мумията. С изключение на лицето и краката, които не били влезли в съприкосновение с балсамовата маса, мумията се намирала в ужасно състояние. Окисляването на смолистите вещества предизвикало своеобразно горене, което било тъй силно, че се овъглила не само голяма част от платнените превръзки, но до известна степен дори тъканите и костите на мумията. На някои места балсамиращият слой бил толкова втвърден, че трябвало да се отстранява от тялото и крайниците с длето (вж. ил. 50).

Ново, неочаквано откритие било направено, когато под възглавницата във форма на корона намерили един амулет. В това само по себе си нямало нищо необикновено. Както всички други фараони, и Тутанкамон бил защитен с „магическа ризница“ — с безчислени амулети, символи и чудодейни предмети, скрити в платнените обвивки. По правило тези амулети се правели от хематит. Този обаче бил от желязо! Това била една от най-ранните археологически находки на желязо в Египет и не без ирония трябва да отбележим, че в препълнената със злато гробница това малко парче желязо дало едно от най-важните културно-исторически указания на науката!

Изключително отговорна работа било снемането на последните платнени обвивки от главата на младия фараон, засегната от овъгляването. Достатъчно било само леко докосване със соболевата четка, за да се разпаднат остатъците от изтлялата тъкан. И тогава се показало… но нека дадем отново думата на Картър, застанал най-после пред образа на младия фараон: „… спокойно, кротко лице на младеж. То беше благородно и изтънчено, с правилни черти и остро очертани устни!“ (Вж. ил. 41.)

Количеството украшения, с които бил отрупан фараонът, надхвърля всички наши представи. Изпод многобройните платнени обвивки се появявали все нови и нови скъпоценности, спадащи към 101 различни групи. На пръстите на ръцете и краката били поставени златни напръстници. От тридесет и трите страници, които били нужни на Картър, за да опише изследването на мумията, той трябвало да посвети повече от половината само на находките, намерени по тялото. Владетелят — този осемнадесетгодишен фараон — бил буквално покрит с няколко пласта злато и скъпоценни камъни.

Професор Дери описал по-късно от своя, анатомическа гледна точка резултатите от изследването на мумията в отделен труд. Тук искаме да споменем само три от неговите заключения. Той доказва, и то твърде убедително, че родствената връзка между Ехнатон и Тутанкамон е била връзка между баща и син, което има голямо значение за изясняване на династическите, а заедно с това и на политическите условия по времето на залязващата XVIII династия.

После той отбелязва нещо, което е крайно интересно от гледна точка на историята на изкуството (и което Картър също потвърждава няколкократно), а именно отношението на тогавашното изобразително изкуство към реализма. Нека дадем думата на самия Дери: „Златната маска ни показа Тутанкамон като приветлив и благороден младеж. Който е имал щастието да види откритото лице на мумията, може да потвърди колко майсторски, точно и правдиво скулпторът на XVIII династия е пресъздал неговите черти. Той ни е оставил за вечни времена и в неразрушим метал прекрасен портрет на младия владетел.“

Накрая Дери като анатом дава ясно указание за възрастта на фараона, за която нямаме исторически документирани данни. Въз основа на окостеняването на ставите на ръцете и развитието на костите на краката той определя възрастта на Тутанкамон между седемнадесет и деветнадесет години — по всяка вероятност осемнадесет.

* * *

С това разказът за разкопаването на гробницата на фараона Тутанкамон би могъл да завърши. Опразването на страничното помещение и на малката камера-съкровищница донесло наистина значителни, но вече не толкова важни за нашия разказ събития и сведения.

Трябва обаче да кажем и още нещо. Става дума за т.‍нар.‍ „проклятие на фараона“ или, с други думи, за загадъчната неестествена смърт на повече от двадесет души, взели участие в разкопаването на гробницата.

През тези близо двеста години, откакто съществува археологията като наука, нито едно голямо откритие от древното минало не е намирало такъв шумен отзвук в печата и сред най-широката публика, както откриването на гробницата на Тутанкамон. Не току-така това откритие станало под знака на ротативната машина, фотографията, филма и на вече навлизащото в живота радио. Отначало интересът на обществеността се изразил в поздравителни телеграми. След това на мястото на разкопките пристигнали репортерите. А после — вестта, разбира се, била разтръбена по цял свят, защото било намерено съкровище — започнали да идват писма от критици и доброжелатели. Едните строго порицавали изследователите за оскверняване на гробницата, а другите изпращали патенти за практично и модно гробнично облекло (по сведения на Картър). През първата зима се получавали дневно десет до петнадесет безсмислени или най-малкото излишни писма. „Какво трябва например да си помислим за човек — пише Картър, — който най-сериозно пита дали откриването на тази гробница не хвърля светлина върху така наречените белгийски зверства в Конго?“

След това дошли туристите. Нормалният поток се превърнал в поклонническо шествие. Всички фотографирали. Тъй като при продължителната работа в гробницата, особено в началото, се случвало твърде рядко някой предмет да бъде изнесен на дневна светлина (а именно в лабораторията) много фотолюбители трябвало да чакат с дни за една снимка. По-късно Картър наблюдавал как едно парче обикновено платно от обвивката на мумията, което наредил да отнесат в лабораторията, било заснето осем пъти по пътя от гробницата.

За три месеца през 1926 г.‍, когато интересът към Тутанкамон достигнал връхната си точка, гробницата била посетена от 12 300 туристи, а лабораторията — от 270 души.

Ясно е, че една обикновена вестникарска редакция, която не може да не осведомява читателите си за онова, за което говори цял свят, не е в състояние да възлага написването на всяка такава статия или съобщение на специалист по египтология. Посредством многото осведомителни агенции, чрез неточни писмени или устни сведения във вестникарските съобщения относно гробницата на Тутанкамон проникнали грешки и изопачения. В самата природа на вестниците е да обръщат повече внимание на сензацията, отколкото на сухото съобщение. Неизбежно било празнините в информацията да се запълват от фантазията.

Кога и как е възникнала легендата за „проклятието на фараона“, днес вече не може да се установи. До тридесетте години тя беше постоянно в обръщение по страниците на целия световен печат. И все пак тя не заслужава повече внимание от приказките за „цифрената мистика“ около Голямата пирамида, за които вече говорихме. От същия порядък е и напълно недоказаната история за новопоникващата „мумифицирана пшеница“, която все още се появява от време на време и според която намерените в египетските гробници пшенични зърна отпреди три или четири хиляда години не са загубили до ден-днешен своята кълняемост и отново покарват. (Откакто тази история влезе във всеобщо обръщение, обикновени туристи доста често намират в цепнатините на гробниците „мумифицирана пшеница“ — за това се грижат разводачите на чужденци и никак не губят от нея.)

„Проклятието на фараона“ е също такава, малко по-страшничка тема за разговор, каквато е известната история за „проклятието на диаманта Хоуп“ или пък страшната серия от удари на съдбата, предизвикана от по-малко известното „проклятие на монасите от Лакрома“. (Когато били изгонени от носещия това име остров близо до Рагуза, монасите го прокълнали. Всички по-късни негови владетели — император Максимилиан, императрица Елисавета Австрийска и кронпринцът Рудолф Хабсбургски, крал Лудвиг II Баварски и ерцхерцог Франц Фердинанд — умрели от неестествена смърт.)

Като повод за възникването на легендата около „проклятието на фараона“ вероятно послужила ранната смърт на лорд Карнарвън. Той бил ухапан от папатак и след триседмично боледуване починал на 6 април 1923 година. Тогава се обадили първите гласове за „наказанието, сполетяло осквернителя“.

Скоро след това под едрото заглавие „Отмъщението на фараона“ се появило подзаглавието „Нова жертва на проклятието на Тутанкамон!“ и така нататък: „втора“, „седма“, та чак и „деветнадесета жертва“! За тази деветнадесета жертва известило някакво „телеграфно съобщение от Лондон от 21.II.1930г.“, поместено в един немски вестник:

„Днес седемдесет и осем годишният лорд Уестбъри се хвърли от прозореца на своето лондонско жилище, намиращо се на седмия етаж, и почина на място. Синът на лорд Уестбъри, който на времето си взе участие в разкопките на гробницата на Тутанкамон като секретар на изследователя Картър, бе намерен през ноември миналата година мъртъв в своята квартира, въпреки че вечерта си легнал в най-добро здравословно състояние. Точната причина за смъртта му не можа да бъде установена.“

„Тръпки полазват Англия…“ — писал един вестник, когато починал Арчибалд Дъглас Рийд, който тъкмо се канел да направи рентгенова снимка на една мумия, и то след като умрял от „неизвестна треска“ египтологът Артър Уейгол — „двадесет и първата жертва на фараона“.

След това починал А.‍ К.‍ Мейс, който заедно с Картър отворил погребалната камера (съобщението обаче премълчава, че Мейс боледувал от дълго време и въпреки това помагал на Картър, а по-късно именно поради болестта си изоставил разкопките).

Накрая умрял — „самоубийство в състояние на умопомрачение“ — и доведеният брат на лорд Карнарвън, Обри Хърбърт. А през февруари 1927 г.‍ — има все пак нещо поразително в тази история — починала от „ухапване на насекомо“ лейди Елизабет Карнарвън. През 1930 г.‍ само един от непосредствените участници бил още жив — откривателят Хауърд Картър.

„Смъртта ще долети на бързи крила при оня, който смути покоя на фараона“ — така гласи една от многото версии на „проклятието“, което уж личало на някакъв надпис в гробницата на Тутанкамон.

Един ден било съобщено, че в Америка при много загадъчни обстоятелства станал жертва на злополука някой си мистър Картър — значи фараонът предупреждавал вече откривателя на гробницата, като наказвал членовете на семейството му. Тогава най-после някои сериозни археолози, на които историята започнала да дотяга, решили да се занимаят с тези „съобщения“.

Пръв излиза с отговор самият Картър: „Изследователят — пише той — пристъпва наистина към своята работа с чувство на страхопочитание и най-сериозно уважение, но и без онзи трепетен ужас от призраци, на чието тайнствено очарование тъй лесно се поддава жадната за сензации тълпа.“ Той говори за „смешни историйки“ и за някаква „разновидност на обикновените приказки за духове“. След това разглежда по същество съобщенията, доколкото те твърдели, че прекрачването прага на гробниците криело опасност за живота, твърдение, което научно можело много лесно да се обори. Тук той обръща внимание на доказаната въз основа на грижливи проучвания стерилност на гробницата. А в последните му думи звучи нескривана горчивина: „На тия нелепи брътвежи липсва най-вече едно — разум и здрав смисъл. Очевидно не сме отишли чак толкова напред в сравнение с древността, колкото обичат да вярват добрите хорица.“

С верния инстинкт на публицист отговаря през 1933 г.‍ и немският египтолог Георг Щайндорф. Той си направил труда да проучи сведенията, чийто произход все още можел да бъде установен. И констатира, че загиналият в Америка мистър Картър няма нищо общо с откривателя на гробницата освен името. Установява също така, че двамата Уестбъри нямат абсолютно никаква връзка, пряка или косвена, с гробницата, опразването й или мумията. И след като привежда редица други доказателства, той изнася решителния си аргумент: „Проклятието на фараона“ въобще не съществува, никога не е било изричано и не се среща в никакъв надпис.

Щайндорф потвърждава това, което Картър само мимоходом отбелязва: „В египетския погребален ритуал няма никакво проклятие с подобно съдържание по адрес на живите, а само призив да се изпрати мъртвият със смирени и набожни благопожелания.“

Опитите да се тълкуват няколкото заклинателни формули, намерени на магическите фигурки в гробницата, като „проклятия“ водят до явно изопачаване на техния смисъл. Тези формули трябва да прогонят „неприятеля на Озирис (т.‍е.‍ на мъртвия), в какъвто и образ да се яви той“.

* * *

След откриването на гробницата на Тутанкамон в Египет са работили много експедиции. През 1939, 1940 и 1946 г.‍ професор Пиер Монте откри край Танис истинско гнездо от гробници на фараони от XXI и XXII династия, между които и гробницата на фараона Псусенес. В прокопани в скалите подземни галерии, дълги над хиляда метра, професор Сами Габра откри светилища на Ибис и безкрайни гробища на свещени животни. За изследване на най-ранната египетска история изпрати експедиция и крал Фарук — тя намери гробници от второто и третото хилядолетие пр.‍н.‍е.‍ През 1941 г.‍ д-р Ахмед Бадави и д-р Мустафа Ел-Амир откриха случайно край Мемфис (всъщност те били заети с други разкопки) надгробна плоча в чест на Аменхотеп II и непокътната гробница на принц Шешанк, богато украсена със скъпоценности.

С какво започна тази „Книга за пирамидите“? С похода на Наполеон в земята край Нил, с раждането на едно момче с мургава кожа на име Жан-Франсоа Шамполион. По времето, когато звездата на Наполеон залязвала, а Шамполион учел първите чужди езици, един скромен учител в Гьотинген седял над няколко твърде странни копия от надписи. Когато той открил какво означават знаците на тези копия, ударил часът за научното завладяване на едно друго древно царство, още по-древно от Египет — на земята между Тигър и Ефрат, където се издигала Вавилонската кула и където някога цъфтяла и загинала Ниневия.