К. В. Керам
Богове, гробници и учени (2) (Роман за археологията)

1.
Прелюдия на класическа почва

През 1738 г.‍ Мария Амалик Кристина, дъщеря на Август III Саксонски, напуснала дрезденския двор и се оженила за Карл Бурбонски, крал на двете Сицилии.

Жизнерадостната, влюбена в изкуството кралица разглеждала с любопитство просторните неаполски градини и дворци и се натъкнала на статуите и скулптурите, намерени преди последното избухване на Везувий — едни случайно, други по време на разкопките, направени по инициатива на някой си генерал д’Елбьоф.

Възхитена от красотата на тези торсове, кралицата настояла пред височайшия си съпруг да нареди да й потърсят нови. Тъй като след своето последно голямо изригване през май 1737 г.‍, когато едната страна на кратера се разцепила, а върхът излетял във въздуха, Везувий вече година и половина спокойно отпочивал под синьото неаполско небе, кралят склонил.

Най-простото било разкопките да започнат там, където преустановил работата си д’Елбьоф. Кралят се посъветвал с кавалиере Роко Джоакино де Алкубиере, испанец по произход, главен началник на неговите пионерни части, който се погрижил да събере работници и да осигури инструменти и барут. Работата била свързана със значителни трудности — трябвало да се пробие един петнадесетметров пласт лава, твърда като скала. В шахтата на стария кладенец, открит още от д’Елбьоф, прокопал и странични входове и издълбали дупки за взривяване. А след това дошъл моментът, когато кирката ударила на метал, който иззвънтял като камбана. Първата находка представлявала три фрагмента от бронзови коне над естествена големина.

Едва сега направили най-разумното — това, което всъщност трябвало да направят още в самото начало: повикали специалист. Маркиз дон Марчело Венути, хуманист и управител на кралската библиотека, поел понататъшното ръководство на разкопките. Последвали три мраморни статуи на облечени в тоги римляни, няколко оцветени колони и бронзово тяло на кон. Кралската двойка дошла да разгледа разкопките. Маркизът се спуснал по въже в издълбаните коридори и в един от тях открил стълба. Нейният вид го навел на известни изводи относно характера на цялата сграда, които на 11 декември 1738 г.‍ се потвърдили. В този ден открили надпис, от който станало ясно, че някой си Руф построил тук със свои средства театър — „Theatrum Herculanense“.

Така бил открит един изчезнал град. Където имало театър, не можело да няма и селище. На времето си д’Елбьоф, без да подозира — широките потоци от застинала лава били навсякъде еднакви, — бил попаднал точно в средата на сцената! Тази сцена била пълна със статуи. А само тук и никъде другаде можело да има толкова много скулптури, буквално натрупани една върху друга, защото могъщият поток течна лава съборил върху сцената задната стена на театъра, богато украсена със скулптури и служеща за фон на разиграващото се действие. Статуите с грохот се срутили и техните каменни тела заспали седемнадесетвековен сън.

Надписът съобщавал името на града: Херкулан.

* * *

Лавата, която е течна огнена маса, смес от всевъзможни разтопени минерали и скали, застива като стъкло и образува нови скали. На двадесет метра под такава покривка лежал Херкулан.

Лапилите пък са камъни, които вулканът изригва заедно с лепкавата пепел; те падат като градушка, натрупват се в рохкав пласт и могат лесно да се отстранят с обикновени сечива. Под такъв пласт от лапили, но съвсем не така дълбоко както Херкулан, лежал съседният град Помпей.

Както често се случва в историята, а и в живота на човека, трудното предхожда лесното и най-дългият път се смята за най-кратък. Откакто д’Елбьоф започнал да копае, изминали тридесет и пет години, преди първата лопата да започне да разкрива Помпей.

Кавалиере Алкубиере, който все още ръководел разкопките, бил недоволен от своите находки, въпреки че с тях Карл Бурбонски спокойно можел да уреди музей, какъвто светът дотогава не познавал. Кралят и инженерът решили да започнат разкопките на друго място, но този път не слепешката, а там, където учените сочели и заявявали: тук лежи Помпей, засипан — както твърдят античните източници — в същия ден, в който бил затрупан градът на Херкулес!

Това, което последвало, приличало на детската игра на „сляпа баба“, но с партньор, който лъже и вместо „топло“ вика „студено“, когато ръката се доближи до търсения предмет. Ролята на този измамник играели в случая иманярската алчност, нетърпението, а понякога и отмъстителността.

На 1 април 1748 г.‍ започнали да копаят. Още на 6 април открили първия голям, прекрасен стенопис. На 19 април се натъкнали на първия мъртвец — прострян на земята лежал скелет, а от ръцете му, които сякаш продължавали да стискат нещо, се изтъркаляли златни и сребърни монети.

И сега, вместо да продължат системно да копаят, да преценят намереното и да извадят съответните заключения, които можели да им спестят много време, засипали отново изкопите и започнали на друго място. Никой не предполагал, че били попаднали в самия център на Помпей.

Иначе не можело и да бъде. Кралската двойка се ръководела само от въодушевлението на образовани любители (що се отнася до краля, тази образованост не била особено блестяща). Алкубиере се интересувал единствено от решението на технически проблеми (разгневеният Винкелман казал по-късно за него, че разбирал от старини, колкото „свиня от кладенчева вода“). Всички останали участници живеели само с тайната надежда, че ще успеят набързо да отмъкнат нещо, когато под кирката им отново звънне злато или сребро (от двадесет и четиримата души, които копаели на 6 април, дванадесет били затворници, а останалите — лош платени надничари).

Открили зрителната зала на амфитеатъра. Като не намерили статуи, злато и украшения, започнали да копаят другаде! А малко повече постоянство щяло да ги заведе до целта. Недалеч от градските порти на Херкулан попаднали на вила, за която без никакви доказателства започнали да твърдят — никой вече не знае как е възникнало това предположение, — че била къщата на Цицерон (подобни твърдения, ей така паднали от небето, често са играли голяма роля в историята на археологията, и то нерядко в нейна полза). По стените на вилата се виждали прекрасни фрески — изрязали ги, за да ги копират, а вилата засипали отново! След това районът около Чивита — където се намирал някогашният Помпей — бил напълно изоставен за четири години. Насочили се отново към Херкулан, където имало по-богати находки, и там действително намерили едно от най-интересните за тогавашното време антични съкровища — вилата с библиотеката, наречена днес Vila dei Papiri, която използвал философът Филодем.

Най-после, през 1754 г.‍, отново открили в южната част на Помпей останки от няколко гроба и антични зидове. Оттогава до ден-днешен и в двата града се правят разкопки, като не смятаме няколкото незначителни прекъсвания. И чудеса след чудеса започнали да излизат на бял свят.

Само ако познаваме характера на катастрофата, която сполетяла тези два града, можем да разберем и да си представим какво впечатление произвело тяхното откриване на „предкласическото столетие“.

Към средата на месец август 79 г.‍ от н.е. се почувствували първите признаци на ново изригване на Везувий, което впрочем се случвало често и преди това. В предобедните часове на 24 август обаче станало ясно, че започва небивала катастрофа.

Със страхотен гръмотевичен трясък се разцепил върхът на планината. Към небосвода се извисила огромна димна пиния и под грохота на ослепителни мълнии заплющял Дъжд от камъни и пепел, който затъмнил слънцето. Ударени във въздуха птици падали на земята, хората се разбягали С викове, животните се изпокрили. По улиците нахлули потоци вода и никой не знаел дали идват от небето или от земята.

Бил слънчев ден и в двата града царяло обичайното утринно оживление. А в това време по два начина се подготвяла тяхната гибел. Над Херкулан връхлетяла гъста лавина от вулканична пепел, лава и пороен дъжд, задръстила улиците и уличките, започнала да се изкачва все по-високо и по-високо, заляла покривите, проникнала в къщите през прозорци и врати, изпълнила града, както водата напоява гъба и го погребала заедно с всичко, което не успяло да се спаси в отчаяно бягство.

В Помпей станало нещо друго. Тук нямало лавина, от която очевидно единственото спасение било бягството. Тук всичко започнало с тих дъжд от пепел, която човек можел да изтърси от дрехите си. След това започнали да падат лапили, а после парчета пемза, някои от които тежали много килограми. Опасността станала явна едва когато било вече късно. Над града се спуснали облаци от серни изпарения, промъквали се през всички цепнатини, прониквали през кърпите, с които все по-трудно дишащите хора затискали устата си. Когато се опитвали да напуснат домовете си, за да търсят въздух и простор, върху главите им се изсипвал такъв порой от лапили, че те ужасени се отдръпвали назад. Едва влезли в къщи, покривът се срутвал върху тях и ги погребвал. Някои успявали да отсрочат за кратко време своята гибел, като се сгушвали под колоните на стълбищата или сводовете, но продължили живота си най-много с половин час. После серните изпарения проникнали и там и ги задушили.

След четиридесет и осем часа слънцето огряло отново. Херкулан и Помпей не съществували вече. В радиус от осемнадесет километра всичко било унищожено, а земята покрита с лава и пепел. Частици вулканична пепел стигнала чак до Африка, Сирия и Египет. Само една тънка струйка дим се издигала над Везувий. И небето пак се синеело.

Трябва да си представим колко изумително било това откритие за всички науки, занимаващи се с миналото.

Изминали близо хиляда и седемстотин години.

Други хора, с други нрави и култура, но свързани с погребаните и затрупаните чрез онова кръвно родство, което обединява цялото човечество, забили лопата в земята и изнесли на бял свят това, което лежало толкова дълго в мрак. Това откритие наистина можело да се сравни с чудото на възкресението!

Възможно е някой изследовател, самозабравил се в своята наука и загубил всякакво чувство на човешко състрадание, да види в тази катастрофа някакво особено щастие, „Трудно мога да си представя нещо по-интересно…“ — казва твърде лекомислено Гьоте за Помпей. И наистина не може да се измисли по-добро средство от такъв пепелен дъжд, за да се запази — не, по-точно е да се каже да се „консервира“ — за любознателното потомство цял един град, погълнат от оживлението на своето всекидневие. Там не угаснало някое старо селище от своята естествена смърт. Магическа пръчка докоснала живи градове в разцвета им и законите на времето, на живота и на смъртта загубили силата си.

* * *

До годината на първите разкопки се знаело само едно: че били затрупани два града. Сега обаче учените започнали да долавят драматичния развой на катастрофата и разказите на античните автори отново оживели. Все по-ясен ставал целият ужас, внезапността на бедствието, което тъй рязко прекъснало всекидневния ход на живота, че хората не сварили да свалят прасето от огъня и да извадят хляба от пещта.

Каква ли трагедия крият останките на двата скелета, носещи и досега робски вериги, оковани и в момента, когато край тях настъпвал краят на света? Каква ли мъка се крие в смъртта на кучето, намерено под тавана на една стая, също вързано с верига? То се катерело все по-нависоко по сипещите се от вратата и прозорците камъни, докато, притиснато от тавана, изквичало за последен път и се задушило.

Лопатите на копаещите разкривали семейни сцени, ужасяващи човешки драми пред лицето на смъртта (вж. ил. 2 и 3). Заключителната глава на прочутия Булверов роман „Последните дни на Помпей“ не звучи никак неправдоподобно. Намерени били майки, които още държали своите деца в прегръдките си; с последното парче от своите наметала ги пазели те, докато се задушили заедно. Били изровени телата на мъже и жени, които, събрали набързо най-ценното, успели да стигнат до градските порти и там се строполили под дъжда от камъни, като стискали със сетни сили накити и пари. „Cave Canem“ — „Пази се от кучето“ — четем на мозайката пред вратата на къщата, в която живеел Булверовият герой Главк (вж. ил. 10). При своето бягство две млади девойки за миг се поколебали пред този праг — поискали да вземат със себе си и своите скъпоценности и… после било вече късно.

2. „Гипсовите трупове“ при Вилата на мистериите в Помпей

3. „Гипсов труп“ на куче от Помпей

10. „Cave Canem“ („Пази се от кучето“). Мозайка от Помпей

Пред Херкулесовата порта открили цяла грамада тела, още натоварени с домашни вещи и паднали под тяхната тежест. В една затрупана стая намерили скелетите на жена и куче. При по-внимателно изследване се разкрила страшна драма. Докато скелетът на кучето лежал непокътнат, костите на жената били разхвърляни из цялата стая. Кой ли ги е разхвърлял? Или по-скоро разнесъл? Очевидно кучето, у което гладът пробудил вълчия нрав и което отложило може би с ден смъртта си, като нападнало и разкъсало своята господарка. Недалеч оттам била прекъсната тържествена траурна церемония. Както се били излегнали около трапезата участниците в погребението, така били намерени и сега, след хиляда и седемстотин години — участници в собственото си погребение.

Тук били изненадани от смъртта седем деца, които си играели в стаята, без да подозират нищо. Там пък — тридесет и четирима души… и една коза, която при страшния звън на окачения на шията и звънец потърсила илюзорно спасение в близостта на хората. Който твърде дълго отлагал бягството си, не му помогнали след това нито смелост, нито съобразителност, нито сила. Намерен бил един мъж с наистина херкулесовско телосложение. Той не смогнал да спаси майката и четиринадесетгодишната й дъщеря, които бягали пред него. И тримата се строполили заедно. Със сетни сили той навярно още веднъж се опитал да се изправи. Но тогава го зашеметили изпаренията, той бавно се отпуснал, обърнал се по гръб и останал да лежи изпънат. Пепелта го покрила и съхранила формата на тялото му. Учените запълнили по-късно тези очертания с гипс и получили фигурата на човек — статуя на мъртъв помпеянец.

Какви ли удари са кънтели в засипаните къщи, когато някой изостанал откривал, че всички врати и пътища са затворени, когато хващал секирата и започвал да разбива стената? Когато се оказвало, че и зад този зид няма изход, когато със секирата си пробивал и втората стена и най-после — тъй като и оттам почвали да се сипят камъни — рухвал на земята от изтощение?

И сега, както някога, когато били обитавани и пълни с живот, стояли къщите, храмът на Изида, амфитеатърът. В помещенията на писарите лежали восъчните плочки, в библиотеката — папирусовите свитъци, в работилницата — занаятчийските инструменти, в баните — стригилите. По масите в гостилницата още се търкаляли съдове и набързо хвърлените от последния клиент пари. По стените на кръчмата намерили стихове, писани от въздишащи или отчаяни влюбени, но стените на вилите — фрески, за които Венути пише, че били „много по-красиви от творбите на Рафаел“ (вж. ил. 4 — 9).

4. Големият стенописен фриз „Дионисиевите мистерии“ във Вилата на мистериите, Помпей

5. Уплашена жена. Детайл от стенописния фриз във Вилата на мистериите в Помпей

6. Посветителката. Детайл от стенописния фриз във Вилата на мистериите в Помпей

7. Сцена на посвещението от стенописния фриз във Вилата на мистериите в Помпей

8. Портрет на хлебопекар и неговата жена от Помпей

9. Принасяне в жертва на Ифигения. Стенопис в „Къщата на трагическия поет“ в Помпей

Пред такива богати находки се изправил образованият човек на 18 век — потомък на Ренесанса, способен да възприеме цялата красота на Античността, и син на една епоха, започнала вече да долавя силата на точните науки, — жадуващ да се посвети на фактите, а не само да се задоволява с естетическо съзерцание.

Но за да се съчетаят тези два подхода бил необходим човек, у когото любовта към античното изкуство да се съчетае с методите на научното изследване и критика. Когато първата кирка се забила в земята, за да разкрие Помпей, човекът, за когото тази задача станала смисъл на живота, работел като библиотекар при някакъв граф недалеч от Дрезден. Бил навършил вече тридесет години, без да постигне нещо значително. А двадесет и една години по-късно при вестта за неговата смърт не друг, а сам Готхолд Ефраим Лесинг написал: „В последно време този е вече вторият писател, комуто на драго сърце бих подарил няколко години от живота си!“