К. В. Керам
Богове, гробници и учени (11) (Роман за археологията)

9.
Едно поражение се превръща в победа

Край люлката на археологическите открития в Египет стояли Наполеон I и Виван Денон — император и барон, пълководец и човек на изкуството. Известна част от житейския си път двамата изминали заедно. Познавали се добре, но по характер нямали нищо общо помежду си. Когато хванели перото, при единия се появявали заповеди, декрети и закони, а при другия — леки, неморални, та дори порнографски новели и рисунки, смятани за куриози, които не е редно да се показват публично.

Когато Наполеон избрал този човек, за да го включи в своята египетска експедиция като сътрудник по изкуствата, той направил един от ония щастливи ходове, които едва следващите поколения оценяват.

* * *

На 17 октомври 1797 г.‍ бил подписан мирът в Кампо Формио. С това походът в Италия завършил и Наполеон се завърнал в Париж.

„Отминаха героичните дни на Наполеон!“ — писал по този повод Стендал. Писателят грешил. Героичните дни тепърва започвали. Но преди Наполеон да озари Европа като комета, за да я хвърли накрая в пламъци, той бил обхванат от „безумна химера, родена от болен мозък“. Крачейки неспокойно нагоре-надолу в тясната стаичка, разяждан от амбиции, сравняващ се с Александър Велики, отчаян при мисълта за всичко, което още оставало неизвършено, той написал: „Париж ме притиска като оловен саван. Къртичина дупка е тази ваша Европа! Само на изток, където живеят шестстотин милиона души, могат да бъдат създадени големи империи и осъществени велики революции!“ (Впрочем значението на Египет като врата към Изтока било оценено много преди Наполеон. Още Гьоте предсказал прокопаването на Суецкия канал и дал правилна политическа оценка на неговата роля. А още по-рано, през 1672 г.‍, Лайбниц изготвил едно изложение до Луи XIV, в което съвсем правилно — с оглед на по-късното политическо развитие — изтъкнал значението на Египет за една бъдеща френска имперска политика.)

На 19 май 1798 г.‍ Наполеон отплувал от Тулон начело на флот от 328 кораба с 38 000 души на борда (почти колкото била войската на Александър Македонски, когато той тръгнал да завладява Индия). Целта била — през Малта за Египет!

Това било план в стила на Александър — отвъд Египет погледът на Наполеон също се насочвал към Индия. Този поход през морето бил опит да се нанесе в едно от най-чувствителните и звена смъртоносен удар на Англия, иначе неуязвима на европейския континент. Главнокомандуващият английския флот Нелсън напразно кръстосвал цял месец Средиземно море, на два пъти доближил Бонапарт почти на доглед — и двата пъти се разминали.

На 2 юли Наполеон стъпил на египетска земя. След мъчителен поход през пустинята неговите войници се изкъпали в Нил. На 21 юли в утринния здрач пред тях изплували като видение от „Хиляда и една нощ“ очертанията на Кайро със стройните кули на неговите четиристотин минарета и с купола на Джами ел-Азхар. Ала наред с пищното изящество на филигранната орнаментика в омарата на ранното утро, наред с целия този великолепен, разточително красив, вълшебен свят на исляма, на фона на сиво-виолетовия масив на Мокатамската планина, сред изгорената жълта пустиня, се очертавали силуетите на гигантски сгради, студени, могъщи и непристъпни — пирамидите в Гиза, — вкаменена геометрия, безмълвна вечност, свидетели на един свят, изчезнал много преди да се роди ислямът.

Войниците нямали време за чудене и възхищение. Там лежало мъртвото минало Кайро бил вълшебното бъдеще, но пред тях сега се изправяло настоящето на войната — армията на мамелюците. Десет хиляди конници, блестящо обучени танцуващи коне, святкащи ятагани, а пред това гъмжило — египетският владетел Мурад, заобиколен от своите двадесет и трима бейове, на снежнобял кон, със зелена, обсипана с брилянти чалма. Наполеон посочил пирамидите и се обърнал към своите войници не само като пълководец към хората си, като психолог към масите, но и като човек на Запада, изправен с лице пред световната история. Тук били казани думите: „Войници! Четиридесет столетия ви гледат!“

Стълкновението било страшно. Не победил фанатизмът на ориенталците — победили европейските байонети. Битката се превърнала в клане. На 25 юли Бонапарт влязъл в Кайро. Изглеждало, че половината от пътя до Индия бил вече изминат.

На 7 август обаче станала морската битка при Абукир. Най-после Нелсън открил френския флот и се нахвърлил върху него като ангел на отмъщението. Наполеон попаднал в клопка. Авантюрата в Египет била решена. Тя продължила още една година, донесла победата на генерал Дезе в Горен Египет и накрая победата на Наполеон по суша, при същия този Абукир, който станал свидетел на разгрома на неговия флот. Наистина походът донесъл много победи, но още повече страдания, глад, чума, а за мнозина и ослепяване от египетската очна болест. Тази болест станала постоянен спътник на всички военни части, поради което в науката получила наименованието „Ophthalmia militaris“.

На 19 август 1799 г.‍ Бонапарт изоставил армията си и избягал. На 25 август той стоял на палубата на фрегатата „Мюирон“ и гледал как зад хоризонта се губят бреговете на земята на фараоните. После се извърнал и отправил поглед към Европа.

* * *

От военна гледна точка Наполеоновата експедиция в Египет претърпяла неуспех, но погледната в по-далечна перспектива, тя довела до политическото откриване на съвременния Египет и научното откриване на древния. На борда на френските кораби се намирали не само 2000 оръдия, но и 175 „цивилни учени“, наричани за по-кратко от моряците и войниците с изразителното, макар и неуместно прозвище „магаретата“, да не говорим за библиотеката, съдържаща почти всички книги относно земята край Нил, които можело да се намерят във Франция, и десетките сандъци с научна апаратура и измервателни уреди.

През пролетта на 1798 г.‍ Наполеон за пръв път споделил своите планове с учените в голямата заседателна зала на „Institut de France“. В ръцете си той държал Нибуровия двутомник „Пътешествие из Арабия“ и като чукал енергично с кокалчето на показалеца по кожената подвързия, за да придаде по-голяма тежест на думите си, говорел за задачите на науката в Египет. След няколко дни на борда на корабите заедно с него се качили астрономи и математици, химици и минералози, техници и ориенталисти, художници и писатели. Между тях имало и един интересен човек, когото галантната Жозефина препоръчала на Наполеон като художник.

Цялото му име било Доминик Виван Денон. По времето на Луи XV му била поверена някаква сбирка от антични находки и минавал за протеже на Помпадур. Като секретар на посолството в Петербург станал любимец на императрица Екатерина. Светски човек, поклонник на нежния пол, дилетант във всички области на изящните изкуства, язвителен и остроумен, той бил приятел на всички. Като дипломат в Швейцария гостувал често на Волтер и нарисувал прочутата „Закуска във Ферне“. С една друга творба, работена в рембрандовски маниер — „Поклонение на пастирите“, — си извоювал дори членство в академията. Във Флоренция, сред наситената с изкуство атмосфера на тосканските салони, той научил новината за избухването на Великата френска революция. Заминал веднага за Париж. И дотогавашният посланик, „gentilhomme ordinaire“, богатият и независим човек видял името си в списъците на емигрантите, чието имущество подлежало на конфискация.

Беден, изоставен, предаден от мнозина, той едва преживявал в жалки мансарди и се препитавал от продажбата на някоя и друга рисунка. Скитал по пазарищата, видял да падат на площада Грев главите на много от някогашните му приятели, докато неочаквано намерил покровител в лицето на големия художник на революцията Жак Луи Давид. Възложили му да работи гравюрите по Давиловите проекти за костюми, проекти, които трябвало да революционизират и модата. С това той спечелил благосклонността на „Неподкупния“^[1] и — едва измъкнал се от калта на Монмартър, едва стъпил отново на лъскавия паркет — разгърнал дипломатическите си способности, издействувал от Робеспиер връщането на своите имения и бил зачеркнат от списъците на емигрантите. Запознал се с красивата Жозефина Боарне, бил представен на Наполеон, харесал му и станал участник в египетската експедиция.

Когато се завърнал от долината на Нил, сега вече изпитан, преуспяващ и високоуважаван човек, Денон бил назначен за генерален директор на всички музеи. Вървял по петите на Наполеон, победителя по всички бойни полета на Европа, и отвсякъде отмъквал произведения на изкуството (това наричал „събиране“). Така допринесъл пръв за натрупването на едно от големите богатства на Франция. А щом като живописец и рисувач имал такъв успех, защо да не можел да пожъне същия успех и в литературата? Веднъж в някаква компания станало дума, че не е възможно да се опише както трябва любовна история, без да се изпадне в порнография. Денон се обзаложил за противното. След двадесет и четири часа представил новелата „Le Point de Lendemain“, която му завоювала особено място в литературата — познавачите я смятат за едно от най-деликатните произведения от този род, а Балзак казал, че „… тя е висша школа за съпрузите, а за ергените — великолепна картина на нравите от миналото столетие“.

Негово произведение е и сборникът от гравюри „Oeuvre Priapique“^[2], появил се за първи път през 1793 г.‍, който действително поднася това, което наименованието обещава — и то показано с фалическа яснота. Интересно е, че публицистите в областта на археологията, които отблизо се занимават с живота на Денон, като че ли въобще нямат представа за тази страна на неговата дейност. А още по-забавно е, че такъв добросъвестен историк на културата като Едуард Фукс, който като изследван на нравите посвещава цял раздел на порнографа Денон, сякаш не знае нищо за неговата роля в първите стъпки на египтологията.

Всъщност този многостранен и в някои отношения удивителен човек е извършил само едно нещо, заради което е заслужил признание и до днес: ако Наполеон завоювал Египет с байонети и все пак не можал да го задържи повече от година, то Денон завоювал земята на фараоните само с молив в ръка и я запазил за нова вечност, като с един замах я разкрил пред нашето съзнание.

Когато дотогавашният салонен герой Денон стъпил на египетска земя, когато за пръв път го облъхнал нажеженият дъх на пустинята и го заслепил блясъкът на пясъка, той изпаднал в някакво опиянение, което не го изоставило, докато все нови и нови величествени развалини го посрещали с полъха на пет затрупани хилядолетия.

Той бил аташиран към Дезе, чиято армия с яростен устрем се носела към Горен Египет, по петите на отстъпващия вожд на мамелюците Мурад бей. Петдесет и една годишният Денон, любимец на младия генерал, който можел да му бъде син, и обожаван от войниците, между които имало съвсем млади момчета, не обръщал внимание на трудностите и климата. Виждали го ту на някоя запенена кранта да препуска пред авангарда, ту да се влачи най-отзад с обоза. Утринният здрач го сварва вече вън от палатката — той рисува в лагера, рисува и през време на похода, блокът е до него дори когато поглъща оскъдния си обяд. Внезапна тревога! Денон попада в разгара на някаква схватка, окуражава войниците, размахва лист хартия. Изведнъж вижда интересна сцена, забравя къде се намира и започва да рисува!

И ето че той се озовава пред йероглифите, за които не знае нищо. Няма никой, който би могъл да удовлетвори жаждата му за знания. Въпреки това той ги копира — за всеки случай. Неговото око на любител, но око, свикнало да долавя същественото, веднага разпознава три типа писмо — вдлъбнато, изпъкнало и „en creux“, — в чиито различия правилно отгатва отпечатъка на различни епохи. В Сахара рисува стъпаловидната пирамида (вж. ил. 31), в Дендера — внушителните развалини от Късния Египет. Неуморно снове нагоре и надолу из пръснатите нашироко руини на стовратната Тива. Отчаян е, когато прозвучава команда за поход, а моливът му все още не е скрепил всичко, видяно от окото. Ругае, но подбира няколко шляещи се войника, за да изчистят с главоломна бързина от пясъка главата на някаква статуя, чието изражение го е поразило.

31. Стъпаловидната пирамида на фараона Джосер в Сахара

Така продължава изпълнения си с приключения път до Асуан, до първите прагове на Нил. В Елефантина рисува прелестния, опасан от стълбове малък храм на Аменхотеп III и тази прекрасна рисунка е единственото, което е останало от храма, тъй като през 1822 г.‍ той бил разрушен. И когато войските потеглили назад, когато била извоювана победата при Седиман и Мурад бей претърпял съкрушително поражение, барон Доминик Виван Денон отнесъл в своите безчислени папки по-ценна плячка от войниците, които ограбили украшенията на мамелюците. Защото колкото и творческото чувство на художника да се разпалвало от досега с нови, непознати светове, от това никога не страдала точността на рисунките му. Той работел с онзи реализъм, на който можела да се осланя и науката — с реализма на старите гравьори, които не пропускали и най-малкия детайл, нямали понятие от импресия и експресия и спокойно оставяли да ги наричат „занаятчии“, без да виждат в тази дума нещо декласиращо. Рисунките на Денон дали на учените неоценим материал за изследвания и сравнения. Най-вече въз основа на този материал възникнал по-късно трудът, който поставил основите на египтологията — „Description de l’Egypte“ („Описание на Египет“).

* * *

Междувременно в Кайро бил основан „Египетският институт“. Докато Денон рисувал, останалите учени и художници мерели и изчислявали, проучвали и събирали всичко, което предлагала земната повърхност на Египет. Засега само повърхността, тъй като материалът, който лежал там като на длан, бил толкова изобилен и още необработен, предлагал толкова загадки, че нямало защо да се посяга към лопатата. Освен отливките, бележките, преписите, рисунките, освен растителния, животинския и минераложкия материал сбирките на института съдържали и 27 скулптури, предимно фрагменти от статуи, и няколко саркофага. В тях се пазела и една съвсем необикновена находка — черна полирана базалтова плоча с изсечен надпис на три езика^[3] и на три вида писменост, която по-късно станала известна под названието „Триезичният розетски камък“ и се превърнала ни повече, ни по-малко в ключ към всички тайни на Египет (вж. ил. 37).

37. Розетският камък

След капитулацията на Александрия през септември 1801 г.‍ обаче Франция била принудена твърде неохотно да предаде на Англия всички египетски старини, завладени от Наполеон. Генерал Хъчинсън се заел с тяхното пренасяне, а Георг III предал скъпоценните находки, които поради тогавашната си рядкост имали изключителна стойност, на Британския музей. Изглеждало, като че всички усилия на Франция били отишли на вятъра, че бил пропилян едногодишен труд и че неколцината учени, станали жертва на египетската болест, напразно загубили зрението си. Тогава се оказало, че и материалите, които стигнали до Париж, били достатъчни за цяло поколение учени, защото от всяко късче било грижливо изготвено копие. Пръв Денон представил на света някакъв видим и траен резултат от египетската експедиция: през 1802 г.‍ той издал своето „Voyage dans la Haute et la Basse Egypte“ („Пътешествие из Горен и Долен Египет“). Същевременно Франсоа Жомар започнал редактирането на целия материал, събран от научната експедиция и преди всичко от Денон. Този изключителен в историята на археологията труд изведнъж привлякъл вниманието на съвременния свят към една култура, която, макар да не била погребана в земните недра като троянската, била не по-малко далечна и загадъчна от нея, и известна дотогава само на неколцина пътешественици.

* * *

„Описанието на Египет“ излизало в продължение на четири години, от 1809 до 1813. Интересът, който предизвикали неговите двадесет и четири тежки тома, можел да се сравни само с вълнението, породено по-късно от първите публикации на Бота върху Ниневия и още по-късно — от Шлимановата книга за Троя.

В днешния век на ротативните машини трудно можем да си представим какво значение имали за онова време тези обемисти, разкошни издания в скъпа подвързия, богато илюстрирани с гравюри, повечето оцветени, и достъпни само за заможни хора, които ги пазели като съкровищница на знания. Днес, когато вестта за всяко по-значително научно откритие мигновено се пръска по цял свят, когато чрез слово и образ, радио и филм тя стига до милиони хора и се застига с други публикации, една от друга по-шумни, които всеки може да купи и всеки веднага забравя, тъй като други още по-нови привличат вниманието му — днес, когато нищо вече не се пази и значителното потъва в незначителното, едва ли можем да си представим вълнението на хората, когато вземали в ръце първите томове на „Описанието“ и откривали в тях невиждани и нечувани неща, научавали за живота на народи, за които нямали и понятие, а пред очите им минавали хилядолетия, които ги изпълвали, като хора по-почтителни от нас, със страхопочитание.

Египет се оказал много по-древен от която и да е известна дотогава култура. Той бил вече стар, когато на първите събрания на Капитолия се решавала политиката на римската световна държава. Бил стар и дори засипан от пясъците, когато келти и германци ходели на лов за мечки и лъвове в горите на Северна Европа. Още по времето на първата египетска династия, т.‍е.‍ когато преди около пет хиляди години започнала документираната и датирана египетска история, съществувала вече една удивителна култура. А когато залязла и изчезнала последната, двадесет и шестата династия, изминало още половин хилядолетие, преди да започне нашето летоброене. Изредили се владичествата на либийци, етиопци, асирийци, перси, гърци, римляни и едва тогава „засияла звездата над витлеемските ясли“.

Рис. 8. Един от най-ранните паметници на египетското изкуство, т.‍нар.‍ „плочка за гримиране на фараона Нармер“ (яйце и опако). Плочката датира отпреди около 5000 години и може би изобразява самия фараон Менес, основателя на I династия, след победа над неприятел в Долен Египет

Разбира се, знаело се за каменните чудеса край бреговете на Нил. Но за тях се разказвали повече легенди, в които имало твърде малко истински знания. Малко паметници стигали до музеите, малко били достъпни за публиката. Посетителят на Рим можел да се възхищава на лъвовете при стълбището на Капитолия (които днес са изчезнали), а също и на статуите на няколко царе от династията на Птолемеите, т.‍е.‍ твърде късни произведения, създадени по времето, когато блясъкът на древния Египет бил вече угаснал, за да изгрее слънцето на александрийския елинизъм. Можело да се видят и няколко обелиска (в Рим имало дванадесет), няколко релефа в градините на кардиналите и няколко скарабеи — каменни изображения на торния бръмбар, почитани като свещени от египтяните, — които поради тайнствените знаци на коремите си се употребявали в Европа като амулети, а по-късно и като украшения и печати.

Това било всичко.

Оскъдни били и научно-информативните материали, които можели да предложат парижките книжарници. Наистина през 1805 г.‍ излязло голямо петтомно издание на Страбоновите съчинения, блестящ превод на неговия географски труд, което дало възможност на всички да прочетат това, което дотогава било достъпно само за учените. Страбон пропътувал Египет по времето на Август. Източник на сведения била и втората книга на Херодот, този най-удивителен пътешественик на древността. Но в ръцете на колцина попадали трудовете на Херодот? И в чия памет живеели още останалите разпръснати сведения на античните автори?

* * *

„Ти се обличаш със светлина като с дреха“ — казва псалмописецът. В ранното утро слънцето изгрява сред стоманено-синьото небе и тръгва по своя път, жълто и ярко — то изсушава всичко и се отразява в кафявите, жълтеникави, охрови, бели пясъци. Сенките са остри като изрязани с ножица силуети, сини като изляно в пясъка мастило. И към тази вечно изгаряна от слънчевите лъчи пустиня, която не познава смяната на годишните времена, не знае дъжд, сняг, мъгла, град, никога не е чувала грохота на гръмотевицата и не е виждала блясъка на мълнията, към тази пустош, която изсушава въздуха, убива всеки зародиш и консервира всичко, към тази безплодна, зърнеста, ронеща се и трошлива земя влачи водите си Нил, бащата на реките, „всемогъщият баща Нил“. Роден от глъбините на материка, захранван от езерата и пороите на тъмния, влажен, тропически Судан, той приижда, излиза от бреговете си и залива пясъците, поглъща пустинята и бълва тиня — плодородната юлска тиня — година след година от хилядолетия насам. Той се покачва на шестнадесет лакти — шестнадесет деца си играят около бога на реките в символичната мраморна група във Ватиканския музей, — а когато бавно се прибере в своето корито, сит и доволен, той вече е погълнал не само пустинята, по и сухостта на земята и пясъка. Там, където са минали неговите кафяви води, покълват стръкчета, израства жито и то дава двойна и четворна жътва, носи „сити години“, които да изхранят „гладните“. Там всяка година се ражда наново Египет, „дарът на Нил“ — както го е нарекъл Херодот преди две и половина хилядолетия, — „житницата“ на древността, която карала Рим да гладува, ако водите се покачвали твърде ниско или твърде високо.

В тази земя, над която сега стърчали блестящи куполи и крехки минарета, чиито градове гъмжали от хора от стотици племена и цветове, говорещи хиляди различни езици — фелахи, араби, нубийци, бербери, копти, бедуини, негри, — се издигали като поздрав от друг свят развалините на храмове, гробници, колонни зали.

Там, сред ослепително ярката пустиня, се издигали пирамидите — шестдесет и седем оставили своите следи само в равнината около Кайро, — подредени като „на тържествен парад пред слънцето“, огромните гробници на фараоните, от които една само била изградена от два и половина милиона каменни блокове, донесени тук от над сто хиляди роби в продължение на двадесет години.

Там лежал и един от сфинксовете — получовек, полуживотно — с нащърбена лъвска грива и с дупки на мястото на очите и носа, защото мамелюците превърнали главата му в мишена за оръдията си. От хилядолетия почивал той тук, излегнал се в очакване на новата вечност, толкова внушителен по размери, че някой си Тутмос успял да построи между неговите лапи храм с надеждата, че ще получи за това трон.

Издигали се там и острите игли на обелиските — пазачи на храмовите порти, показалци в пустинята, извисяващи се на височина до двадесет и осем метра в чест на фараони и богове. Там се намирали и пещерни храмове и светилища, статуи на всякакви хора — от „селски кметове“ до фараони, саркофази, колони и пилони, всевъзможни скулптури, релефи и рисунки. В безкрайни шествия пристъпвали хората, които някога владеели тази страна — строго изправени, излъчващи величие от всяко свое движение, винаги изобразени в профил, устремени към една цел: „животът на египтянина бил само пътешествие към смъртта“. Тази целеустременост е така подчертана в египетските стенни релефи, че един съвременен културфилософ е обявил „пътя“ за пра-символ на Египет, равностоен по дълбокия си смисъл на понятието за „пространството“ на Запада и на гръцкия идеал за „човешкото тяло“.

В това най-голямо гробище на паметници на нашата земя всичко било покрито с йероглифи, със знаци, образи, силуети, скици, цифри — тайнствени и загадъчни, със символични изображения на хора, животни, митични същества, растения, плодове, сечива, дрехи, плетеници, оръжия, геометрични фигури, вълнисти линии и пламъци. Имало ги на дърво, на камък, на безброй папируси. Виждали се по стените на храмовете, в камерите на гробниците, на паметни плочи, по ковчези, стели, статуи, изображения на божества, шкафове и съдове, та дори пособията и пръчките за писане били покрити с йероглифни знаци. Както изглеждало, египтяните били „най-пишещият“ народ на древността. „Ако някой би поискал да препише всички надписи на храма в Едфу и пишеше от сутрин до вечер, той не би свършил тази работа и за двадесет години.“

Именно този свят разкрило „Описанието“ пред очите на Европа, на любознателния Запад, който се вдигал на настъпление срещу миналото, който по инициатива на Наполеоновата сестра Каролина започнал с ново въодушевление разкопки в Помпей и чиито учени, усвоили от Винкелман първите методи на археологическото изследване и наблюдение, горели от желание да ги изпитат на дело.

Рис. 9. Фасада на храм в Едфу

След толкова хвалебствия по адрес на „Описанието“ време е да направим и една уговорка: вярно е, че материалът, изложен в описания, рисунки и копия, бил богат и съдържателен, но там, където представял стария Египет, той се задоволявал само да го покаже. В повечето случаи авторите не давали никакви обяснения и тълкования, тъй като нищо не могли да обяснят, а когато все пак се опитвали да обясняват, обясненията им били погрешни!

Всички показани от тях паметници си оставали неми. Порядъкът, който се опитвали да установят, бил основан само на интуиция, а не на знания. Йероглифите не можели да се разчетат, знаците не можели да се изтълкуват, езикът си оставал чужд и неразбираем! „Описанието“ представяло един съвсем нов свят и този нов свят — в неговите вътрешни връзки, порядък, смисъл — си оставал необяснима загадка.

Какво ли не би могло да се научи, ако само някой успеел да разчете йероглифите! Но възможно ли било тяхното разчитане? Големият парижки ориенталист Дьо Саси заявил: „Този проблем е твърде объркан и научно нерешим!“ И все пак: нима тъкмо тогава някакъв скромен немски учител от Гьотинген на име Гротефенд не издал една тънка книжка, която сочела пътя към разчитането на клинописните надписи в Персепол, като заедно с това излагал и първите резултати от своята дешифровка? При това Гротефенд разполагал с крайно оскъден материал, докато тук лежали като на длан безчислени йероглифни надписи. И нима един Наполеонов войник не намерил необикновената черна базалтова плоча, за която не само учените, които я видели, но и вестникът, съобщил пръв за находката, твърдели, че с нея щастливият случай ни е дал ключа за разчитане на йероглифите? Къде бил човекът, който можел да оползотвори тази плоча?

Скоро след намирането и за нея се появило съобщение във вестник „Courrier de l’Egypte“, носещо дата според революционния календар „Le 29 fructidor, Vile annee de la Republique. Rosette, le 2 fructidor an 7“ (29 фруктидор, VII година на Републиката. Розета, 2 фруктидор, година VII). По една чудна случайност този вестник, излизащ в Египет, попаднал в родната къща на човека, който двадесет години по-късно, след безпримерни, гениални усилия, успял да разчете надписите върху черната плоча и така да разгадае тайната на йероглифите.