К. В. Керам
Богове, гробници и учени (37) (Роман за археологията)

33.
Стълби под гори и лава

Преди сто години Уилям Прескът писал за принц Икстлилксохитл:

„Той е пряк потомък на тескуканския царски род, който достигнал върха на своето могъщество през века на испанското нашествие. Богато надарен и трудолюбив, той не пропускал случай да обогатява знанията си. В желанието си да възкреси угасналата слава на една стара, но вече западнала династия, той наистина е наситил своя разказ с яркия колорит на собствената си личност, но въпреки това е получил всеобщо признание за своята прямота и правдивост, и испанските летописци, които имали достъп до ръкописите му, се вслушвали с доверие в него.“

Съвсем другояче се отнесли към този принц учените след Прескът. „Векът, който критикувал източниците“, го считал за романтичен разказвач на приказки, за индиански бард, гледал на него с доброжелателно снизхождение, когато разказвал за величието на своя народ, но не му вярвал нито дума. И наистина това, което той разказвал, звучало твърде странно, а понякога и съвсем невероятно. Едва много по-късно Едуард Зелер и Валтер Леман, двамата безспорно най-значителни немски изследвачи на мексиканската история, започнали да се убеждават, че в неговите разкази има някаква „историческа ядка“.

Проследявайки историята на археологията, ние доста често се натъквахме на кратки периоди, когато една или друга историческа концепция, току-що съградена с огромен труд и усилия, е бивала заплашена да рухне поради натрупването на нови факти. И неведнъж имахме възможност да видим как някои учени боязливо се опитвали да предотвратят това рухване (а същевременно и създаването на нова концепция), като просто отминавали новите факти или предпазливо обикаляли около тях като котка около гореща каша. Това е проява на инстинкта за самозащита в науката. И в археологията кашата трябва да изстине, преди да може да се яде. Изследователите обикаляли около древномексиканските сгради и развалини, сякаш лавата, заляла наполовина тези руини, била все още огнена река. Защото тези сгради, под чиято сянка някога живеели ацтеките, никак не могли да се вместят в представите, които находките и изследванията в царството на маите обогатили с контури и багри, с фон и перспектива. И ако някой въобще забелязвал тези сгради (а тях никой не търсел), предпочитал да ги заобикаля. При това бележките на Прескът например (писани преди сто години!) относно развалините на Теотихуакан, покрай които минал и Кортес при бягството си през „печалната нощ“, едва ли можели при нормални условия да останат незабелязани. Въпреки това почти на всички учени до края на миналия век се удало да ги отминат, без да ги забележат. Предпазливи намеци и твърде много въпросителни — с това се изчерпвали коментарите относно тия прастари развалини. После изведнъж откритията се заредиха едно след друго. През последните три десетилетия бе наваксано всичко онова, което можело да бъде извършено твърде отдавна. Най-поразителното в случая е, че за тези пирамиди не било нужно да се организират експедиции; за да се стигне до тях, не било нужно да се води борба с треската, с опасни зверове и непроходими джунгли, да се проправя път с мачете. До тях можело да се отиде — звучи невероятно, но е истина — просто с влак или пък пеша някой неделен следобед, след лека и приятна разходка. Много от тези най-големи и най-прекрасни паметници на централно американската култура лежали само на един час път с железница от столицата Мексико, а някои от тях и край самия град.

* * *

Икстлилксохитл бил покръстен принц и приятел на испанците. Той бил високообразован и посветен в тайните науки и знания на жреците. След като минало времето на войните, той се заел да напише историята на своя народ. При това черпел направо от още живите предания. Неговата история (на която никой не искал да вярва) започва от най-тъмна древност, започва с основаването на града Тула (или Толан в днешния мексикански щат Идалго) от народа на толтеките. За тях той разказва забележителни неща. Те имали писменост, познавали числата и календара, строили храмове и дворци. В Тула те били не само владетели, но и мъдреци, и законите, които създавали, били справедливи за всички. Религията им се отличавала с търпимост и не познавала ония жестокости, които се появили по-късно. Пет столетия просъществувало тяхното царство; след това настъпил глад, граждански войни, династически борби. Един друг народ — чичимеките — завладял страната. Оцелелите толтеки се изселили отначало в Табаско, а по-късно в Юкатан.

Кога е станало всичко това? По този въпрос разполагаме с някои дати (виж хронологическата таблица в края на книгата), но няма да ги привеждаме тук, защото не са точни. Въобще ще направим най-добре при описанието на находките от предацтекско време (и от времето преди маите) да не вярваме вече на никакви дати. Предлагани са толкова много датировки, колкото са и изследователите на древноамериканската история — а днес техният брой е значителен.

Интересно е, че първият учен, един французин, който с една своя находка потвърдил сведенията на Икстлилксохитл, все пак не помогнал на индианския историк да спечели доверие. Никой археолог не вярвал в съществуването на града Тула, за който съобщавал принцът. Сравнявали този град, за който той разказвал толкова конкретни неща, с митичния град Тула. Дори твърде реалното съществуване на едно градче Туле на север от столицата Мексико не подсказвало нищо на изследователите, защото никъде около него не се виждала развалина, която да потвърди фантастичните сведения на височайшия историк. Археологията не си направила изводи дори тогава, когато през осемдесетте години на миналия век французинът Дезире Шарне „поразровил“ (по-скоро като иманяр, отколкото като изследовател) някаква пирамида край същия този градец Тула де Алиенде.

Едва през последната война, когато почти цял свят се бе запретнал да разсипе всички съществуващи култури, мексиканските изследователи започнаха да разкопават своите древни цивилизации.

И какво се оказа!

В 1940 г.‍ археолозите от цял свят бяха принудени да свалят шапка пред индианския принц! Не беше ли станало някога същото с Омир (след разкопките на Шлиман) и с Библията (след откритията на Лейърд)? Невярващите учени откриха древната Тула — първия град на толтеките! Откриха Слънчевата и Лунната пирамиди! Под еднометров пласт от пръст и камъни те откриха не само запазени релефи, но и прекрасно изваяни скулптури.

Егон Ервин Киш, най-добрият репортер в света, прекарал няколко години в Мексико като немски емигрант, бе първият, които „интервюира“ Лунната пирамида.

„Докато пирамидата и интервюиращият беседват помежду си — пише той, изпаднал в захлас пред един възкръснал свят, — от терасата любопитно надниква изразително индианско лице. Не е ли това Икстлилксохитл, възкръснал от земята заедно с пирамидата, за да си възвърне след четиристотингодишно изгнание и отлъчване своята научна чест?“.

* * *

Както вече казахме, откриването на тази „култура под културите“ — културата на легендарните толтеки, скрита под културата на старите ацтеки — стана като че ли изведнъж. Но така ли е наистина? Всъщност жителите на столицата Мексико живеели от няколко столетия насам сред тези пирамиди и край тях, без дори да знаят това. Минавали покрай тях, когато излизали на работа в полето, сядали в подножието им, за да си отдъхнат и пийнат глътка „пулке“ — лютата ракия от сок на „агаве“^[1], която познавали още толтеките. Дори да тръгнели със затворени очи — пак щели да забият нос в някоя пирамида.

Сега вече откритията се заредиха едно след друго — разбира се, според мащабите на археологията. В продължение на три десетилетия бяха извършени разкопки, които предизвикаха огромен интерес. През 1925 г.‍ изследователите разкопаха в северозападните покрайнини на столицата така наречената „Змийска пирамида“ и откриха, че това не е една, а осем пирамиди — истинска каменна луковица от наслоени една върху друга люспи. По календарни данни бе установено, че вероятно на всеки петдесет и две години се е надстроявала нова „черупка“, така че само над тази сграда било работено повече от четиристотин години (достоен паралел намираме само при строежа на някои европейски църкви и катедрали!) Археолозите копаха в самия център на град Мексико, за да търсят останките на голямата „теокалия“ (която Кортес така старателно унищожил) — и намериха нейните основи! След това те напуснаха града, за да се върнат отново към днешния Сан Хуан Теотихуакан, отдалечен на петдесет километра от столицата, към огромното поле с пирамиди — най-величествените паметници на древната култура на толтеките, към „града, където се отправят молитви към бога“ (това е значението на името — ще отбележим като куриоз, че мексиканското „тео“ означава „бог“ както в старогръцкия език, но веднага ще добавим, че от такива случайни звукови съвпадения не бива да се правят никакви заключения). Тези развалини заемат площ от седемнадесет квадратни километра — и само много малка част от тях е разкрита досега. Защото, както по всичко личи, населението затрупало преди бягството си целия град с няколко метров пласт от пръст — труд, заслужаващ не по-малко удивление, отколкото самите сгради, като имаме предвид, че най-големите пирамиди (стъпаловидни пирамиди с характерните стълби) достигат шестдесет метра височина!

Накрая изследователите се отправиха и към провинциите. Едуард Зелер пръв описа крепостната пирамида в Сочикалко, разположена на осемдесет километра южно от столицата. Започнаха и разкопките в Чолула! Там, където Кортес извършил едно от най-позорните си вероломства, сега се заеха да копаят археолози и те разкриха във вътрешността на тази най-голяма пирамида (тя заемала някога по-голяма площ от Хеопсовата пирамида) лабиринт от коридори, дълги цели километри! Археолозите се придвижиха и още по на юг. По поръчение на правителството мексиканецът Алфонсо Касо започна през 1931 г.‍ разкопки на Монте Албан при Уахака и ето че това, на което вероятно всички тези археолози са се надявали, но може би никой не е изказал гласно, стана именно тук — беше намерено съкровище!

Съкровището на Монте Албан!

Нека дадем думата на един по-добър разказвач. Неуморимият репортьор Егон Ервин Киш „интервюира“ и този връх.

„Има ли някъде място на земята — пита той, — което да е забулено в такъв непрогледен мрак, че да оставя без отговор всички наши въпроси? Какво надделява у нас — възхищението или объркването?“ И той почва да търси причините: „Може би това се дължи на този огромен пространствен комплекс, чиито очертания ни откриват поглед към безкрая? Или на пирамидите, които приличат на разкошни стълби, водещи към небесните селения? Или на храмовия двор, който нашето въображение населява с хиляди индианци, отдадени на горещи молитви? Или пък на обсерваторията, чиято взидана в стената наблюдателница образува с меридианния кръг азимутен ъгъл? Или пък на изгледа към стадиона, какъвто Европа не е строила от времето на античния Рим до двадесетия век, със сто и двадесет реда каменни седалки, издигащи се стръмно нагоре?

Или може би това се дължи на начина така да се подрежат стотици гробници, че полето да не се превърне в огромно гробище и никой гроб да не пречи на друг? Или на пъстрите мозайки, на фреските с техните фигури, сцени, символи и йероглифи? Или пък на глинените съдове, на жертвените блюда с изящен овал, на четирикраките урни с геометрично чисти линии, във всяко от чиито крачета е скрито звънче, готово да нададе тревога, ако някой осквернител се опита да задигне свещения съд?

Или пък това са накитите! Нима на Нюйоркското световно изложение изделията на старото и съвременното златарско изкуство не бяха засенчени от накитите на Монте Албан?

Малка част от това съкровище блести в една витрина на Националния музей в Мексико!

Кой би очаквал от някакви «диваци», че ще могат да шлифоват кварцови камъни с такава прецизна техника и да изработват двадесетредни огърлици от 854 цизелирани, математически еднакви звена от злато и скъпоценни камъни? На една брошка е изобразен рицар на смъртта — по-апокалиптичен образ не би могъл да сътвори и самият Лукас Кранах! Жартиери, подобни на английския орден на жартиерата. Обици, сякаш изтъкани от сълзи и тръни. Сред накитите за глава — една тиара, достойна за папата на всички папи. Филигранни пръстени за украса на ноктите, гривни и браслети с изпъкнали орнаменти, закопчалки и аграфи от нефрит, тюркоаз, кехлибар, обсидиан, ягуарови зъби, кости и миди. Златна маска, върху чиито страни и нос е скулптиран трофей от човешка кожа. Кесия за тютюн от позлатени тиквени листа. Ветрило от пера на птицата кецал — коя византийска императрица, коя индуска махарани, коя американска мултимилионерка е имала някога през живота си такива великолепни накити, каквито мнозина от тези индианци носели дори в гроба си?“

„Въпроси, само въпроси на Монте Албан“ — така озаглавява Киш тази глава от своя мексикански репортаж. И само на Монте Албан ли?

Искаме ли да бъдем искрени, трябва да признаем, че засега ние знаем за този народ-строител от предацтекско време по-малко от нищо. По-малко от нищо — това значи и много неверни неща. Мексико и Юкатан са земи на джунглата — и в истинска джунгла попада тук всеки археолог, щом започне да търси тълкования и обяснения. Какво всъщност се знае със сигурност?

Със сигурност знаем само това: културите на тези три народа били тясно свързани помежду си. И трите народа издигали пирамиди, чиито стълби водели към боговете, към слънцето или луната. Както знаем днес, всички тези пирамиди били строени с оглед на някакви астрономически изисквания и се подчинявали на повелите на календара. Американецът Рикетсън-младши бил първият, който през 1928 г.‍ доказал, че същото се отнася и за една пирамида на маите в Уахактун. Днес разполагаме с такива доказателства и за по-късно време — от Чичен-Ица, а също така и за най-древната епоха — от Монте Албан. Всички тези народи живеели под дамоклевия меч на своите големи календарни цикли; те вярвали например, че след всеки петдесет и две години настъпва краят на света. (На такива вярвания се крепяла голямата власт на жреците, защото само те можели да предотвратят надвисналата гибел. Средствата, с които жреците си служели, ставали с течение на времето все по-сурови, т.‍е.‍ все по-жестоки, докато накрая се изродили в чудовищните човешки жертвоприношения и в обредите в чест на бога на земята и пролетта Сипе Тотек, при които жреците одирали живи хора и навличали кървавата кожа на все още гърчещата се жертва върху себе си.)

Тясната връзка между народите виждаме нагледно в техните божества, които се отнасят едни към други, както боговете на гърци и римляни. Един от главните богове, великият и мъдър Кецалкуатл, бил почитан в Гуатемала под името Кукумац, а в Юкатан — като Кукулкан. Неговото изображение — „пернатата змия“ — може да се види върху най-ранните и най-късните сгради. Дори по бит всички народи на Централна Америка си приличали и въпреки че говорели различни езици, спадали само към две големи групи — тук, разбира се, имаме пред вид културните народи.

Рис. 43. Ацтекският бог Сипе Тотек, „нашият одран господар“, в чест на когото пленниците били одирани живи. Главата е изработена от зелен камък.

След установяването на това вътрешно средство (което потвърждават събраните напоследък неизчерпаеми материали), възниква въпросът, какви са били взаимоотношенията между тези народи, в каква последователност са си въздействали те един на друг и са се смесвали помежду си, с една дума, въпросът за тяхната история. А тук — що се отнася до най-древната им история — ние все още се лутаме в пълен мрак. Въпреки забележителните успехи на изследователите, които по всяка вероятност са установили с най-голяма точност корелацията между календара на маите и нашата хронология, все още ни липсва, както и преди, изходната точка — началната дата. Девствените лесове, които разчистваме от пирамидите и дворците на древна Америка, наистина разкриват пред очите ни сгради, но не и миналото, дати, но не и самата история. Ние можем да градим теории, но да се опираме на твърде малко факти!

Казахме, че ще се пазим да привеждаме цифри и дати. Това наше решение ще нарушим само веднъж, за да дадем по-ясна представа с какви периоди от време трябва да боравят археолозите.

Така например някои изследвачи, изхождайки от различни указания, смятат, че големите мексикански пирамиди са били построени от толтеките през четвъртия век от нашата ера.

Ние вече изброихме някои от тези пирамиди между Тула и Моите Албан. За една от тях още не сме говорили. Тя се издига на един седемметров хълм Е южните покрайнини на град Мексико и се нарича Куикуилко. Издига се сред една странна, мрачна местност, която изглежда като замръзнала. Някога вулканите Ахуско и Кситли (или само Кситли) изригнали и изсипали потоци огнена лава върху тази сграда, а божеството, което живеело на нея, се притекло на помощ само наполовина — защото пирамидата била залята само наполовина от кипящата земна маса. Тук археолозите повикаха на помощ свои колеги от друг факултет: геолозите. „Колко стара е тази лава?“ — запитаха те. И геолозите, без да подозират, че с отговора си разтърсват из основи една историческа концепция за света спокойно отговориха „Осем хиляди години!“

Днес знаем, че този отговор не е бил верен, защото методите, с помощта ка които геолозите датират, се оказват незадоволителни, когато се прилагат към сравнително „кратки“ периоди от време (геолозите боравят с периоди от стотици хиляди и милиони години).

Днес ние приемаме с най-голяма сигурност, че древните американски народи, потомци на монголски племена, са дошли в Америка през Сибир или Аляска по някакъв провлак или с лодки преди двадесет или тридесет хиляди години. Откъде са се появили сред тази хипотетична група от преселници създателите на теотихуаканските култури и толтеките, защо именно тези племенни групи между Аляска и Панама са съумели да положат основите на цивилизация — това вече не знаем.

Нещо повече, не знаем дори точно дали тази култура е предимно дело на някакъв народ „толтеки“. Каква роля са играли тогава, да кажем, запотеките и олмеките, чиито следи намираме навсякъде из Мексико? И ако днес ние изобщо посочваме толтеките като предшественици на културата на маи и ацтеки (в последно време науката прави разлика между толтекска и теотихуаканска култура), трябва да сме наясно, че засега сме намерили само едно събирателно понятие за творците на средноамериканските култури. Възможно е думата „толтеки“ да означава всъщност само „майстор-строител“!

За да приведем в известен ред взаимните влияния, които са си оказвали тези три големи царства, ще си позволим да цитираме едно сравнение между Стария свят и Мексико, което немският изследовател Теодор-Вилхелм Данцел прави в един свой труд:

„За да се охарактеризират особеностите на цивилизацията на ацтеки и маи, понякога се правят аналогии със Стария свят, като ацтеките се сравняват с римляните, а маите — с гърците. Това сравнение е общо взето сполучливо. Маите наистина били народ, разпокъсан на отделни общности, които враждували помежду си и само временно се сплотявали, когато трябвало да се противопоставят на някакъв общ враг. Ако и маите да не са играли особено значителна политическа роля, то в областта на скулптурата, архитектурата, астрономията и аритметиката те са създали забележителни творения.

За разлика от тях ацтеките били войнствен народ. Те изградили своето царство върху развалините на друга държава (на толтеките), която не могла да устои на техния натиск. Ако искаме да развием по-нататък този паралел, ние можем да сравним толтеките с етруските.“

На читателя, който е следил по-внимателно нашия разказ, ще хрумне вероятно и едно друго сравнение. По своята историческа функция толтеките (а може би и други, още по-стари народи) приличат на изобретателните шумери. Маите тогава ще бъдат вавилонците, които се възползуват от по-високите постижения на своите предшественици, за да съградят собствена цивилизация. Ацтеките са войнствените асирийци, които все още черпят от духовните блага на една превъзхождаща ги култура, но за да я превърнат в чисто материална мощ. Продължим ли сравнението по-нататък, можем да кажем, че столицата Мексико била също така обезглавена в разцвета на своята слава от испанците, както на времето столицата на асирийците, цветущата Ниневия, била унищожена от мидийците!

Но и в двата паралела има едно несъответствие. Това е почти необяснимият факт, че след като държавата на толтеките била вече отдавна изчезнала, те изведнъж вдигнали отново глава, нахлули в Новото царство на маите и оставили своя отпечатък върху града Чичен-Ица. Подобен случай няма в историята на Стария свят! Но дали е било точно така? Възможно е да е било и съвсем другояче. Съществува една легенда, в която наистина всичко е представено съвсем другояче и която в своята митична картина на историческото развитие предвижда дори идването на испанците. Според тази легенда Кецалкуатл (когото досега споменавахме само като божество) дошъл от някаква „земя на изгряващото слънце“. Той имал брада и носел дълга, бяла дреха. Учел народа на всички науки, на добри нрави и мъдри закони, и основал царство, в което царевичните мамули достигали човешки бой, а памукът растял вече оцветен. По някаква причина обаче той трябвало да напусне царството. Взел със себе си своите закони, книги и песни и тръгнал обратно по пътя, по който бил дошъл. Спрял се в Чолула и още веднъж възвестил своята мъдрост. След това отишъл на брега на морето, горчиво заплакал и се самоизгорил. От неговото сърце се родила зорницата! Други казват, че той се качил на кораб и отплувал за страната, от която бил дошъл. Всички легенди си схождат обаче в това, че Кецалкуатл обещал да се завърне.

В тази книга ние толкова пъти видяхме как ядката на една или друга легенда се оказва историческа истина, че ще се позамислим, преди да отхвърлим като поетическа измислица нещо, което изглежда така на пръв поглед. Не е ли възможно бялата дреха да означава бяла кожа, като имаме пред вид, че Кецалкуатал носел и брада — нещо съвсем необичайно за народи, които били почти без изключение голобради?

Не можем ли да отидем още по-далеч (като тук привеждаме само съвсем сериозни мнения на други автори) и да видим в негово лице мисионер на някоя далечна, чужда страна? Не смятат ли например някои, че той е бил един от първите католически мисионери от 6 в. и не говорят ли други за самия апостол Тома? Или пък тази легенда подхранва старата теория, в която някога вярвал и младият Томпсън — че създателите на най-ранната култура и царство на маите произхождат от Атлантида?

Не знаем.

Знаем само едно: испанците, които нахлули в Мексико и които благодарение на спомена за последното обещание на белия мъж с брада били смятани за „белите богове на Изтока“ — тези испанци (да оставим настрана всякаква национална гордост и да обобщим направо: „европейци“) решително не били потомци на онзи Кецалкуатл, който проповядвал добри нрави и справедливост.

Рис. 44. Кецалкуатл, един от най-големите богове на маите и ацтеките. В Гуатемала го наричали Кукумац, а в Юкатан — Кукулкан. Всички тези наименования означават „перната змия“. Рисунка по релеф, намерен в Чичен-Ица, който издава влиянието на толтеките върху изкуството на Новото царство на маите.