К. В. Керам
Богове, гробници и учени (17) (Роман за археологията)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Götter, Gräber und Gelehrte. Roman der Archäologie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2018)
Корекция
varnam (2018)
Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: К. В. Керам

Заглавие: Богове, гробници и учени

Преводач: Христо Ковачевски

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: научнопопулярен текст

Националност: немска

Печатница: П.К. „Г. Димитров“ — базисно предприятие — София

Излязла от печат: 17.III.1978

Редактор: Никола Георгиев

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Научен редактор: проф. Велизар Велков

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Рада Баларева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8931

История

  1. — Добавяне

15.
Мумии

„Долината на царете“ потънала в мрака на столетията, вън от всякаква история. „Нека си представим — пише Картър — една изоставена долина, населена, както вярвали египтяните, от призраци и духове. Нейните пещероподобни галерии били ограбени и пусти, входовете към някои от тях зеели отворени и служели за леговища на лисици, пустинни кукумявки и ята прилепи. И все пак, въпреки че гробниците били ограбени, запуснати и разрушени, долината не загубила напълно своето романтично очарование. Тя си оставала «Свещената долина на царете» и сигурно е привличала големи групи възторжени и любопитни посетители. По времето на Осоркон I (около 900 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) някои гробници отново били използувани като места за погребване на жрици.“

Хиляда години по-късно в „Долината“ се заселили първите християнски отшелници, които обитавали празните сиринги.

„Блясъкът и царското великолепие отстъпили място на смирената бедност. «Скъпоценното жилище» на фараона се превърнало в тясна отшелническа килия.“

Но и тези времена отминали. Традицията предопределила „Долината“ да бъде едновременно убежище на фараони и на разбойници. През 1743 г.‍ английският пътешественик Ричард Покоук ни дава първото съвременно описание на „Долината“. Воден от някакъв шейх, той разгледал четиринадесет отворени гробници. (Както казахме, Страбон познавал четиридесет; днес са известни шестдесет и една.) Но местността била опасна. По хълмовете над Курна лагерувала разбойническа банда. Когато двадесет и шест години по-късно Джеймс Брюс посетил „Долината“, той разказал за безуспешните опити да се изкоренят тези банди. Всичките са обявени вън от закона и подлежат на смъртно наказание, ако бъдат заловени. Осман бей, бившият управител на Гирга, който не можел повече да търпи техните безобразия, наредил да се съберат купища сухи съчки и клони и заел със своите войници онази част от възвишението, където се криели повечето от тия нещастници. След това заповядал да запълнят със съчките и клоните отворите на техните пещери и да се подпалят, така че повечето от разбойниците загинали. Оттогава обаче броят им отново се е попълнил, а привичките им си остават същите.

Когато Брюс пожелал да пренощува в гробницата на Рамзес III, за да снеме копия от стенните релефи, туземните му водачи изпаднали в ужас и захвърлили с ругатни и проклятия факлите. При сиянието на гаснещите светлини „те бълваха ужасни предсказания за всички нещастия които щели да ме сполетят, щом те напуснат пещерата“. А когато Брюс заедно с единствения слуга, който не го изоставил, се спуснал обратно през тъмната долина към Нил, за да потърси лодката си, разнесла се страшна врява и от тъмните височини полетели камъни и заехтели изстрели. Посещението му в „Долината“ завършило с всеобща стрелба и той трябвало бързо да се измъкне. Дори Наполеоновата „Египетска комисия“, която дошла тридесет години по-късно, за да прави измервания в „Долината“ и нейните гробници, била обстрелвана от тиванските разбойници.

Днес „Долината“ е обект за посещение на безброй чужденци от цял свят. Само преди тридесетина години там бе открито едно от най-големите съкровища, извадени някога от древна земя. Днес вече и край мястото на тази находка крещящите драгомани гонят своите магарета, от ресторанта на Кук при Деир ел-Бахри идват посетители, арабите ви канят на „прекрасен английски“ език да разгледате „de Kingses tombes“[1]. И при мисълта за необикновената история на Нилската долина, на нейните фараони и народи ни става някак и тъжно, и смешно, когато прочетем в туристическия справочник, че „най-важните гробници и гробницата на Тутанкамон са осветени три пъти седмично преди обед с електричество“.

* * *

Най-голямата находка в „Долината“ била направена през 1922 г.‍; тя предизвикала сред европейската общественост такова вълнение и интерес, каквито преди това събудило само едно друго археологическо откритие — разкопаването на Троя от Шлиман.

Няколко десетилетия преди това обаче в котловината Деир ел-Бахри било направено едно почти също толкова поразително откритие, и то при много по-странни обстоятелства.

Спомняме си за американеца, който успял да се сдобие из кривите улички на Луксор с ценен египетски папирус. Когато европейският експерт установил несъмнената автентичност и стойност на папируса, той се опитал да разпита американеца. Самодоволният колекционер, чиято плячка на европейска земя вече никой не можел да отнеме, охотно разказал всичко, без да проявява излишна скромност. Експертът изпратил в Кайро подробно писмо. Започнало разкриването на едно небивало кощунство в гробниците.

Когато получил писмото в своя музей в Кайро, професор Масперо останал потресен, и то по две причини. Преди всичко неговият музей отново бил лишен от една скъпоценна находка. Отново — защото вече шест години на черния пазар се появявали по най-загадъчен начин редки и от научна гледна точка необикновено ценни старинни украшения, чийто произход не можел да бъде установен, дори и когато щастливите купувачи, вече извън пределите на Египет, проявявали готовност да разкажат по-подробно за обстоятелствата около покупката. В повечето случаи тогава те говорели за някакъв висок „непознат“. Този непознат обаче се оказвал ту арабин, ту млад негър, ту пък окъсан фелах или най-после явно заможен шейх. Но Масперо се разтревожил и по една друга причина: най-новата находка, за която получил съобщение, произхождала от гроба на фараон от XXI династия, за чиито гробници нямало никакви сведения! Кой бил открил тези гробници? И дали това било гробница на един-единствен фараон?

И най-бегъл поглед бил достатъчен за професор Масперо, за да установи, че предметите, за чието тайнствено появяване на „черния пазар“ той научавал, произхождали от гробните дарове на различни фараони. Възможно ли било тези съвременни грабители да са открили няколко гробници едновременно? Най-правдоподобно било заключението, че те били попаднали на една от големите общи гробници!

Перспективите, които едно такова заключение откривало, наистина можели да развълнуват учен като Масперо. Трябвало да се направи нещо. Египетската полиция била безпомощна. Трябвало сам той да тръгне по следите на новите грабители. След няколко съвещания, проведени в най-тесен кръг сътрудници, било решено да се изпрати един от неговите млади асистенти в Луксор.

Още щом слязъл от нилския кораб, този асистент започнал да се държи съвсем не така, както подобавало на обикновен археолог. Настанил се в същия хотел, където преди това бил отседнал американецът, който купил папируса. И тогава богатият млад „франк“ започнал да скита денем и нощем по всички улички и кътчета на базарите, да дрънка многозначително с пари и да купува по някоя и друга дреболия, за която плащал щедро. Когато влизал в по-доверителен разговор с търговци, винаги оставял хубави бакшиши, но все пак умерени, за да не буди подозрение. Получавал все нови и нови предложения за „старинни предмети“, производство на съвременната местна промишленост. Ала младият човек, който бродел през онази пролет на 1881 г.‍ из Луксор, не се оставял да го измамят. Регламентираните търговци се убедили в това толкова скоро, колкото и „черните“. Чужденецът спечелил уважението им, а уважението буди доверие. И ето че един ден някакъв търговец, който седял на прага на своето дюкянче, поверително му кимнал. Миг след това асистентът от Египетския музей‚ държал в ръцете си малка статуетка. Той успял да се овладее и запазил съвсем равнодушно изражение. Седнал на рогозката с търговеца и започнал да се пазари. При това въртял в ръцете си статуетката, знаейки не само, че тя е оригинална, почти от три хиляди години, но и — както издавал надписът — че произхождала от гробница на XXI династия!

Пазарлъкът продължил дълго. Най-сетне асистентът купил малката статуетка, но се изказал с известно пренебрежение. Дал да се разбере, че търси нещо по-значително, по-ценно. И още същия ден се запознал с някакъв едър арабин, човек в разцвета на годините си, който се казвал Абд ел-Расул и бил глава на голямо семейство. След като младият асистент преговарял няколко дни с него и след като при една нова среща арабинът най-после му показал и други предмети от гробници, този път на XIX и XX династия, той наредил да го арестуват. Бил уверен, че е намерил грабителя на гробницата.

Така ли било наистина?

Заедно с някои свои близки Абд ел-Расул бил изправен на съд пред мюдюра на Кена. Дауд паша лично ръководел разпита. Явили се обаче безброй свидетели в защита на обвиняемия. Всички жители на родното село на Абд ел-Расул се кълнели в неговата невинност, нещо повече, в невинността на цялото му семейство, което било едно от най-старите и най-уважаваните в селото. Напълно убеден в правилността на обвинението си, асистентът бил вече изпратил телеграма в Кайро, с която съобщавал за своя успех. А сега трябвало да гледа как Абд ел-Расул и неговите роднини били пуснати на свобода поради липса на доказателства. Заклевал чиновниците, но те само свивали рамене. Отишъл при мюдюра. Той обаче го погледнал изненадан, изказал учудване от нетърпеливостта на „франка“ и му казал да чака.

Асистентът чакал ден-два, после изпратил в Кайро нова телеграма, с която коригирал предишното си съобщение. От тази мъчителна неизвестност младият човек се поболял — ориенталското спокойствие на мюдюра просто го съсипало. Мюдюрът обаче познавал хората си.

Хауърд Картър предава разказа на един от своите най-стари работници. На младини той бил заловен в кражба и го отвели при мюдюра. Голям бил страхът му от строгия Дауд паша, но този страх се удвоил от ужаса пред неизвестността, когато вместо пред съдебен трибунал го отвели в частните покои на пашата. Бил горещ, задушен ден и пашата се изтягал в голяма пръстена вана със студена вода.

Дауд паша го погледнал — само го погледнал, — но много години след това старият работник все още помнел този поглед и разказвал:

„…когато очите му ме пронизаха, усетих как кръвта изстива в жилите ми. Тогава той ми каза съвсем спокойно: «Сега идваш за пръв път при мен; свободен си, ала внимавай, много внимавай да не дойдеш втори път тук.» И аз бях така уплашен — разказвал работникът, — че смених занаята си и повече никога не попаднах там.“

Авторитетът на Дауд паша — опиращ се сигурно и на други, по-жестоки средства, когато сам по себе си не бил достатъчен — дал такива резултати, каквито младият асистент, който тогава лежал с температура на легло, съвсем не очаквал. Защото след около месец се явил един от роднините и съучастниците на Абд ел-Расул и направил пълни признания. Мюдюрът веднага пратил да съобщят на младия учен, който все още живеел в Луксор. Започнали нови разпити. Оказало се, че цяла Курна, родното село на Абд-ел-Расул, била село на страстни грабители на гробници. Този занаят се предавал от баща на син, цъфтял от незапомнени времена, навярно без прекъсване още от 13 век преди нашата ера. Нямало на света друга такава династия на крадци!

Най-голямата находка, ощастливила някога тази династия, била общата гробница в Деир ел-Бахри. При нейното откриване и ограбване се преплитат случайност и система. Шест години преди това, през 1875 г.‍, Абд ел-Расул открил съвсем случайно един скрит отвор в скалния масив, който се издигал между „Долината на царете“ и Деир ел-Бахри. Когато успял с известни трудности да проникне в него, той установил, че попаднал на обширна гробница с мумии. Още първият оглед му показал, че оттук можело да се изнесе такова съкровище, което би осигурило на него и на семейството му пожизнена рента — стига да се запазела тайната.

В работата били посветени само най-отговорните членове на семейството. Те се заклели тържествено, че никога няма да издадат тайната, че ще оставят находката да лежи там, където си била от три хиляди години, и че ще смятат гробницата за мумифицирана банкова сметка на семейството на Абд ел-Расул, което единствено щяло да разполага с нея, когато имало нужда. Звучи невероятно, че тайната действително останала запазена в продължение на цели шест години. През тези шест години семейството забогатяло. На 5 юли 1881 г.‍ обаче пред отвора на гробницата застанал пълномощникът на каирския музей, воден от Абд ел-Расул!

* * *

Една от малките лоши шеги на съдбата била, че този пълномощник на музея не бил нито младият асистент, комуто преди всичко принадлежала заслугата за откриването на крадците, нито професор Масперо, който взел инициативата за тяхното издирване. Новата телеграма, която този път заминала за Кайро с напълно достоверното съобщение, не застигнала Масперо — той бил на път. Тъй като трябвало да се действува бързо, изпратили заместник. Той бил Емил Бругш-бей, братът на прочутия египтолог Хайнрих Бругш, който тогава работел в музея като консерватор. Когато пристигнал в Луксор, той заварил младия си колега, проявил се така удачно като детектив, на легло с температура. Бругш направил дипломатическо посещение на мюдюра. Всички заинтересовани се съгласили, че гробницата трябвало веднага да бъде опразнел и запечатана, за да се предотвратят по-нататъшни кражби. И така рано сутринта на 5 юли Емил Бругш, придружен от Абд ел-Расул и от своя помощник-арабин, потеглил за мястото на кражбата. Това, което не след дълго той видял, можело да се сравни със съкровищата в приказката за Аладин, а случилото се през следващите девет дни той нямало да забрави до края на живота си.

След трудно изкачване Абд ел-Расул се спрял и посочил един малък отвор, замаскиран по най-естествен начин с камъни. Отворът се намирал на недостъпно място и бил скрит от пряк поглед. Нищо чудно, че в продължение на три хиляди години той останал незабелязан за човешко око. Абд ел-Расул развил въжето, което носел на рамо, и дал знак на Бругш, че трябва да се спусне в дупката. Бругш не се поколебал да го послуша, като оставил съмнителния си водач под надзора на своя доверен помощник, арабина. Внимателно и не без страх, че е станал жертва на заблуда от страна на обигран крадец, Бругш започнал пипнешком да слиза надолу. Но ако и у него да горяла искрица надежда, че ще намери нещо, той все пак нямал и най-малка представа за това, което действително го очаквало долу.

Оказало се, че шахтата била дълбока около единадесет метра. Когато слязъл долу, Бругш запалил факла, заобиколил след няколко крачки един остро издаден ъгъл и — се озовал пред първите огромни саркофази.

Един от най-големите саркофази, който се намирал непосредствено зад входа, съобщавал със своя надпис, че крие мумията на Сети I — същата мумия, която Белцони напразно търсил през октомври 1817 г.‍ в първоначалната гробница на този фараон в „Долината на царете“. Трепкащото сияние на факлата осветило и други саркофази, осветило безчислени скъпоценности на египетския погребален култ, които лежали безразборно разхвърляни на земята и в саркофазите. Бругш продължил нататък, като често си проправял пътя стъпка по стъпка. Изведнъж пред него се открила същинската погребална камера — при слабата светлина на факлите тя изглеждала безкрайно просторна. Саркофазите лежали без всякакъв ред, някои отворени, други още затворени. Отделни мумии лежали сред безбройни съдове и украшения. Бругш се спрял със затаен дъх. Знаел ли той в този миг, че се намирал пред нещо, което нито един европеец преди него не бил виждал?

Намирал се пред истинските тела на най-могъщите владетели на древния свят. Като се придвижвал ту пълзешком, ту изправен, той открил, че тук лежал Амазис I (1580 — 1555 г.‍ пр.‍н.‍е.‍), който прибавил към своята слава заслугата за окончателното изгонване на варварските „царе-пастири“ — хиксосите (според сегашните схващания това обаче няма връзка с библейската история за извеждането на евреите от Египет); открил и мумията на Аменхотеп I (1555 — 1545 г.‍ пр.‍н.‍е.‍), който по-късно станал свещеният покровител на целия Тивански некропол. Между многобройните саркофази на по-малко известни египетски владетели Бругш намерил най-после — и това така го развълнувало, че за няколко минути трябвало да поседне с факла в ръка — мумиите на двамата най-велики владетели, чиято слава е достигнала до нас, предавана от поколение на поколение през дългите хилядолетия, без заслугата на археолозите и на историческата наука. Намерил тленните останки на Тутмос III (1501 — 1447 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) и на Рамзес II, наречен Велики (1298 — 1232 г.‍ пр.‍н.‍е.‍), в чийто дворец, както тогава се вярвало, израснал Мойсей, законодателят на еврейския народ и на Запада — владетели, единият от които царувал петдесет и четири, а другият — шестдесет и шест години, и които не само издигнали с кръвта и сълзите на своите поданици световни империи, но и съумели дълго време да ги запазят!

Когато изпадналият в захлас Бругш хвърлил бегъл поглед върху надписите, просто не знаейки откъде да започне, той все пак открил веднага историята на „странстващите мумии“. Пред очите му оживяла картината на онези безчетни нощи, когато жреците изнасяли от гробниците в Долината на царете мъртвите тела на своите владетели, за да ги запазят от грабеж и осквернение, и ги полагали — често пъти след много перипетии — тук, в Деир ел-Бахри, едно до друго в нови саркофази. Само с един поглед той разбрал как те били гонени от бича на страха и притеснението, защото някои мумии били просто оставени опрени до стената. А по-късно в Кайро прочел потресен това, което жреците поверили на стените на саркофазите — одисеята на мъртвите фараони.

Когато обгърнал с поглед събраните тук владетели, Бругш наброил четиридесет мумии — тленните останки на четиридесет фараона, които някога управлявали като богоподобни цял един свят, а после почивали три хиляди години в мир, докато някакъв крадец и след това той, Емил Бругш-бей, могли отново да хвърлят поглед върху тях.

* * *

Въпреки всички грижи, които полагали за задгробния си живот (отчасти още и преди самата смърт), египетските владетели често изпадали в твърде песимистично настроение: „Тия, които строяха от гранит и иззиждаха камерите на пирамидите, тия, които с тази прекрасна работа създаваха красота… техните жертвени камъни са пусти като гробовете на изнурените, които умират на крайбрежния насип, без да оставят потомство!“

Този песимизъм не им пречел да полагат все нови и нови грижи за доброто съхранение на своите мъртви тела. Херодот описва погребалните обичаи и балсамирането, които според собствените му наблюдения били все още запазени, когато пътешествал из Египет. (Следващия текст цитираме по Хауърд Картър.) „Умре ли знатен човек, жените от дома му намазват главите и дори лицата си с пръст. След това оставят мъртвия, излизат от къщата и тръгват из града със запретнати поли, разголват гърдите си и се удрят. Всички жени, роднини на покойния, се присъединяват към шествието и правят същото. Също и мъжете се препасват и се удрят по гърдите. След този обред отнасят мъртвия за балсамиране.“

Време е вече да кажем няколко думи и за мумиите. Самата дума има няколко значения, което става ясно, като прочетем бележката на вече споменатия арабски пътешественик Абд ел-Латиф от 12. век, че в Египет се продавали евтино „мумии“ за лечебни цели. „Mumiya“ или „Mumiyai“ е арабска дума и в смисъла, в който я употребява Абд ел-Латиф, означава или асфалт, или „еврейска смола“, а също така и веществото, което се отделя по естествен път от скалите в „Мумиевата планина“ в Дерабгерд, Персия. Арабският пътешественик нарича мумията „смес от смола и миро“[2]. Още през 16 и 17 век тези вещества били обект на оживена търговия в Европа, та дори и през миналото столетие аптекарите продавали „мумии“ като лечебно средство за счупени кости и рани. Мумии са най-после косите и ноктите, отрязани от жив човек, за които се вярвало, че са негово въплъщение и затова се поддават на заклинания и магии. Когато днес говорим за „мумии“, ние имаме почти изключително пред вид балсамирани тела и преди всичко добре запазените балсамирани тела на древните египтяни. В миналото се правело разлика между „естествена“ и „изкуствена“ мумификация: така за „естествени мумии“ се смятали мумиите, запазени от разложение при известни благоприятни обстоятелства без предварителна подготовка, като например телата в капуцинския манастир край Палермо, в манастира Гран Сен-Бернар, в Оловената изба на Бременската катедрала или в замъка в Кведлинбург. Тази разлика се прави и до днес, но с известни уговорки, тъй като многобройните изследвания, особено работите на Елиът Смит и направеният от Дъглас Е.‍ Дери анализ на мумията на Тутанкамон показаха, че главната заслуга за тяхната удивителна консервация се пада не толкова на изкусното балсамиране, колкото на необикновено сухия климат на Нилската долина, на стерилността на въздуха и пясъка. Така например намерени били безупречно запазени мумии без ковчег и без следи от отстраняване на вътрешностите, заровени просто в пясъка; те били не по-зле запазени от балсамираните трупове, които често пъти, под въздействието на смолите, асфалта и употребяваните най-различни балсамени масла, или — както пише в папируса от Ринд — под влиянието на „вода от Елефантина, сода от Ейлейтиазполис и мляко от града Ким“, се разлагали доста силно с течение на времето или пък се слепвали в безформена маса.

През миналия век било твърде разпространено схващането, че египтяните разполагали с някакви особени, тайни химически вещества. Наистина и досега все още не е намерено автентично, действително точно и пълно ръководство по мумифициране. Но днес ние знаем, че разните религиозни обреди и мистични зависимости са имали често по-голямо значение за употребата на повечето от многобройните вещества, отколкото химическото въздействие. А и не бива да забравяме, че с течение на хилядолетията изкуството на мумифицирането е претърпяло значителни промени. Още Мариет забелязал, че мемфиските мумии, които са по-стари, са почти черни, изсушени и много трошливи, докато по-новите от Тива са жълти, с матов блясък и често еластични, което не може да се обясни само с разликата във възрастта.

Херодот съобщава за три вида мумификация, от които първият бил три пъти по-скъп от втория; третият бил най-евтин и поради това достъпен и за нисшия чиновник (но в никакъв случай не и за човека от народа, комуто не оставало нищо друго, освен да предостави участта на своето мъртво тяло на милосърдния климат).

В най-стари времена на мумификаторите се удавало да запазят само външната форма на тялото. По-късно изнамерили средства за предотвратяване сбръчкването на кожата, така че са открити мумии с добре запазени черти на лицето и физиономична индивидуалност.

По правило трупът се обработвал по следния начин: най-напред с помощта на метална кукичка се изваждал мозъкът през ноздрите. След това с каменен нож отваряли коремната кухина и отстранявали вътрешностите (понякога навярно и през ануса), които били погребвани в т.‍нар.‍ „канопи“ (стомни или вази); сърцето се изваждало и на негово място поставяли каменен скарабей. После следвало твърде старателно измиване и „осоляване“, на което тялото се подлагало в продължение на повече от месец. Накрая го изсушавали отново, което според някои сведения траело седемдесет дни.

Труповете били често полагани няколко вложени един в друг дървени ковчези (имащи обикновено формата на човешкото тяло) или в саркофази; или пък в каменния саркофаг поставяли по няколко затворени един в друг дървени ковчези. Телата били погребвани лежешком, с ръце скръстени на гърдите, на скута или пък изопнати от двете страни. Обикновено косите се остригвали ниско, но при жените често ги оставяли дълги и с разкошни прически. Космите под мишницата и около половите органи се бръснели.

За да не се сплеска тялото, напълвали го с глина, пясък, смоли, дървени стърготини и платнени кълбета, като към всичко това прибавяли ароматични вещества и — което е твърде странно — лук. По същия начин напълвали и гърдите на жените. След това започвал несъмнено твърде дългият процес на обвиване на тялото в платнени превръзки и кърпи, които с течение на времето така се просмуквали от асфалтовите вещества, че в много случаи учените не са могли да ги отделят без повреди. Разбира се, крадците, които се интересували само от безбройните ценни украшения, завити с превръзките, не си правели труда да ги развиват, а направо ги разрязвали.

През 1898 г.‍ тогавашният генерален директор на Управлението на старините Лорет отворил между другото и гробницата на Аменхотеп II. И той намерил „странстващи мумии“ — тринадесет мумии на фараони, пренесени там с тежък нощен труд от жреците по времето на XXI династия. За разлика от Бругш обаче Лорет не намерил никакви скъпоценности. Само мумиите били непокътнати (Аменхотеп лежал в собствения си саркофаг), всичко останало било ограбено. Въпреки че по настояване на сър Уилям Гарстин гробницата била отново зазидана, за да не се нарушава вечният покой на мъртвите фараони, една или две години по-късно в нея проникнали крадци, извадили Аменхотеп II от саркофага и сериозно повредили мумията му. Както техните близки и далечни предшественици, навярно и те били в заговор със стражата. Този случай показал, че Бругш постъпил правилно, като опразнил общата гробница, и че при египетските условия нямало място за никакви колебания, продиктувани от почит към мъртвите.

* * *

Когато Емил Бругш-бей напуснал четиридесетте мъртви фараона и отново започнал да се изкачва по тясната шахта, той вече обмислял възможностите за опазване на находката. Да остави гробницата в това състояние означавало кражбите да продължат. Нейното опразване обаче и пренасянето на всички находки в Кайро налагало да се наемат голям брой работници, които едва ли можело да се намерят другаде освен в Курна — родното село на Абд ел-Расул, прародината на крадците. Когато Бругш поискал нова аудиенция при мюдюра, той бил вече решил, въпреки всички опасности, да постъпи именно така. Следващото утро го заварило, придружен от триста фелахи, на мястото на находката. Той наредил да завардят цялата местност. Със своя помощник арабин подбрал малка групичка хора, които му изглеждали по-благонадеждни от останалите. Докато тази група се справяла с трудната работа — оказало се, че за повдигането на най-тежките предмети били нужни по шестнадесет човека — и изнасяла скъпоценните находки едно по една от гробницата, Бругш и неговият помощник приемали предметите, регистрирали ги и ги нареждали в подножието на хълма. Работата била свършена само за четиридесет и осем часа. Съвременният археолог Хауърд Картър отбелязва лаконично: „Днес вече не работим чак толкова бързо!“ Това бързане било излишно не само от археологическа гледна точка, защото параходът от Кайро имал няколкодневно закъснение. Бругш наредил да се опаковат мумиите, да се затворят ковчезите и да се откарат в Луксор. Едва на 14 юли те били натоварени на кораба.

След това обаче се случило нещо, което поразило опитния и свикнал на всичко човек на науката Бругш още по-силно, отколкото намирането на самото съкровище. Защото това, което се разиграло, докато параходът плувал бавно надолу по Нил, покъртило не вече учения, а човека, който не бил загубил още чувството на страхопочитание пред мъртвите.

Вестта за товара, носен от кораба, се разнесла със светкавична бързина из всички села покрай Нил и далеч във вътрешността на страната. И тогава се оказало, че все още не бил загинал старият Египет, който почитал своите владетели като божества. Бругш стоял на палубата и гледал как стотици фелахи със своите жени изпровождали кораба; по целия път от Луксор чак до големия завой на Нил, до Куфт и Кенх, се стичали нови и нови тълпи. Мъжете стреляли с пушките си в чест на мъртвите фараони, жените мажели лицата и телата си с пръст и прах и триели с пясък гърдите си. През време на цялото пътуване до кораба долитали отдалеч тъжни погребални песни. Това било фантастична процесия, лишена от блясък, но покъртителна с воплите и жалбите си!

Бругш не можал да издържи това зрелище и извърнал глава. Постъпвал ли той правилно? Не бил ли той за тези, които издавали там жалостни викове и се удряли по гърдите, също обикновен разбойник — един от ония крадци и злосторници, които вече три хиляди години сквернели гробниците? Достатъчно ли било оправданието, че служел на науката?

Ясен отговор на този въпрос ни е дал много години по-късно Хауърд Картър. Събитията около откриването на гробницата на Аменхотеп II му послужили като повод за следната забележка: „От този случай можем да извлечем една поука и ние я препоръчваме на критиците, които ни наричат вандали, задето опразваме гробниците. Като пренасяме старините в музеите, ние се грижим за тяхното опазване. Останат ли си на мястото, рано или късно те неизбежно ще станат плячка на крадците, което би било равнозначно на тяхното унищожаване.“

Когато пристигнал в Кайро, Бругш-бей обогатил не само един музей, но и целия свят с нови знания за едно безвъзвратно отминало време на блясък и величие.

Бележки

[1] „Царските гробници“ — на развален английски език. — Б.‍пр.‍

[2] Смола от африкански храст (араб. „горчив“). — Б.‍ред.‍