К. В. Керам
Богове, гробници и учени (39) (Роман за археологията)

34. Нови изследвания в древни царства

Ние сме към края на нашия разказ за големите археологически открития, а с това и на нашето пътешествие през пет хилядолетия.

Темата на тази книга далеч не е изчерпана. И ако при все това ние я завършваме, то е защото обемът на всяка книга се подчинява на своя собствена икономика. Все пак при подбора измежду многобройните археологически открития ние се ръководехме от един особен принцип. Като подредихме разкопките не в хронологическата им последователност, а според географските райони, в които са били извършени, почти от само себе си в нашите четири книги се откроиха четири особени културни сфери — четири от най-значителните цивилизации на човечеството. При това не трябва да забравяме, че между тези няколко високоразвити култури и безчислените първобитни общества съществува същата разлика, както между „история“ и вегетиране, между съзнание и инстинкт, между творческо преобразуване на околния свят и пасивно съществуване в мрака. Когато в този послеслов говорим за „книгите, които още не могат да бъдат написани“, ние имаме предвид преди всичко три култури, които по своето значение едва ли отстъпват на разгледаните досега. Става дума за културите на хетите, индите и инките. За тях все още не могат да бъдат написани завършени „книги“, каквито написахме за четири други култури, тъй като те все още не са достатъчно проучени, за да можем да проследим перипетиите на тяхното историческо развитие със средствата, които използвахме тук.

Освен това ние нарекохме тази книга „роман за археологията“. За да намери това заглавие своето оправдание, ние нарочно избрахме онези култури, чието разкриване се превърнало за археологията в истинско романтично приключение. За инките ние знаем почти толкова, колкото и за маите — но между изследвачите на тази цивилизация в Андите не срещаме нито един Стивънс или Томпсън. От друга страна, ние знаем твърде много и за историята на Китай. Но тия наши знания дължим в незначителна степен на археологията. Ясно е защо тези две култури останаха извън рамките на нашия разказ.

В древното царство на хетите и в долината на река Инд обаче се правят от няколко десетилетия системни и твърде резултатни разкопки. Следователно тези „книги“ ще трябва един ден да бъдат написани.^[1]

Но нека бъдем наясно по един въпрос. Дори да можехме да прибавим към нашите четири книги още три, с тях далеч нямаше да представим всички високоразвити култури. За среднообразования човек на нашето време освен „западно-християнската“ култура живо духовно достояние си остава сама гръко-римската античност. Още при описанието на загадъчния народ на шумерите обаче ние установихме, че в нашето подсъзнание е все още живо влиянието на много по-далечни и древни култури. Съвременният английски историк Арнолд Д.‍ Тойнби разглежда историята на човечеството като успоредно и последователно развитие на двадесет и една култури (намиращи се най-често в пряката родствена връзка: баща-син)!

Той стига до тази висока цифра, защото за разлика от Шпенглер разбира под понятието „култура“ не „културна сфера“, а „цивилизовано общество“. Така например при разглеждането на „християнско-православното“ общество той разграничава византийско-православна и руско-православна култури. А от китайската култура отделя като самостоятелна японо-корейската.

Огромният многотомен труд на Тойнби (от него историкът Д.‍ С.‍ Съмервел състави едно съкратено издание в един том), който носи скромното заглавие „A Study of History“, е може би най-значителната публикация (на Запад — Б.‍пр.‍) през последните десетилетия върху историята на културата. Той окончателно погребва опроверганата вече от Шпенглер, но все още преподавана в училищата — и наистина съвсем несъстоятелна — схема на историческия процес, а именно „древност — средновековие — нова и най-нова история“.

За да добием по-ясна представа за какви други култури — освен тези, които се опитахме да възкресим нашия „роман“ — трябва да държи сметка днешният историк, ще ги изброим така, както ги вижда Тойнби:

Всъщност, ако послушаме други изследователи, бихме могли да удвоим този списък. Още Платон говори за изчезналата култура на Атлантида. Оттогава насам за това потънало царство (чието съществуване досега въобще не е могло да бъде доказано) се е натрупала литература, която наброява двадесетина хиляди тома. Между тях има многобройни трудове, за които всяка представа за историческото развитие на нашия свят без Атлантида е чиста нелепост. Даже големият немски историк и африкански пътешественик Лео Фробениус не би се съгласил със списъка на Тойнби. Той сигурно би настоял да се прибавят към него и някои „черни култури“. Впрочем и Фробениус постоянно борави с понятието „атлантическа култура“. А кой би се осмелил да твърди, че копаещите археолози няма да извадят на бял свят и други култури, за които досега въобще нямаме понятие? Из цял свят са пръснати паметници, които, самотни и загадъчни, свидетелстват само за себе си, без да са ни издали досега върху почвата на каква култура са израснали. Особено много се говори напоследък за тайнствените скулптури на Великденския остров — около 260 фигури от черен туф, които някога са носели на главите си широки шапки от червен туф. Те мълчат. Намерените многобройни дървени плочки, изписани с йероглифоподобно писмо, биха могли навярно да ни разкрият тяхната тайна. През 1598 г.‍ немският етнограф Томас Бартел публикува своя изключително остроумен труд „Основи за дешифриране писмеността на Великденския остров“, в който е дадена дешифровката на голям брой знаци. Малко преди това норвежкият изследовател Тор Хейердал — спечелил световна известност през 1947 г.‍, когато преплува Тихия океан от Калао до островите Туамоту на сала „Кон-Тики“ (построен по модел на старите инки) — посети повторно Великденския остров. Още неговият популярен пътепис от 1957 г.‍ накара хората да наострят уши; през 1966 г.‍ излезе първата научна публикация на събрания материал. В нея се подлага на критика Бартел и по всичко личи, че писмеността на Великденския остров стана още по-голяма загадка от преди.

Рис. 45. Надпис с името на Азитавандас — владетел на едно хетско княжество край Каратепе в днешна югоизточна Турция.

Защото междувременно бе оборена и една от основните тези на филолозите: че надписи на непознат език, написани на непозната писменост, не могат никога да бъдат разчетени без помощта на „билингва“ (т.‍е.‍ двуезичен текст). Още през 1930 г.‍ немецът Ханс Бауер със смел замах дешифрира угаритското писмо (само за няколко седмици той разчете правилно 17 от 30 налични знака). Щастието (което обаче се усмихва само на сръчния) помогна на Хелмут Т.‍ Босерт да открие още една билингва. През 1947 г.‍ той намери на Каратепе в днешна Турция релеф с двуезичен надпис; така можа да бъде разчетено йероглифното писмо на хетите, над чието дешифриране напразно бяха работили три поколения изследователи. Все пак най-голям успех в областта на дешифрирането постигна през нашия век един неспециалист. След петдесетгодишни напразни усилия на учените от цял свят младият английски архитект Майкъл Вентрис разчете през 1953 г.‍, и то без билингва, критското т.‍нар.‍ „линеарно писмо Б“ и откри в него един древногръцки диалект.

В нашия век броят на разкопките расте от десетилетие на десетилетие и само безсмислените войни доведоха до известни прекъсвания. Някои изследователи посветиха целия си живот на един-единствен археологически комплекс. Такъв е случаят с французина Клод Ф.‍ А.‍ Шефер в древносирийския пристанищен град Угарит, както и с немеца Курт Бител, който през 1931 г.‍ започна разкопки в древната хетска столица Хатушаш и все още копае там. Така англичанинът сър Мортимър Хуилър продължи започнатите от сър Джон Маршал през 1922 г.‍ разкопки при Харапа, Индия, и извади на бял свят цяла една непозната „индуска култура“ (центърът на разкопките е в Мохенджо-Даро), която и до днес крие многобройни загадки. Такъв е случаят и с италианеца Амедео Майури, който копа повече от четиридесет години в Помпей (до 1962 г.‍); при все това до днес са разкрити само три пети от този град. Тук, както и на други места, постоянно се коригират резултатите от предишни изследвания. Така например при новите разкопки на Троянския хълм американският професор Блеген установи, че Шлиман и Дьорпфелд са се излъгали: останките на Омировата Троя (1200 — 1190 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) се намират не в пласт VI, а в пласт VII А.‍

Някои други изследователи пък попаднаха на щастливи находки, които бяха отбелязани с огромни заглавия в пресата — понякога заради действителната им научна стойност, но често и само заради сензационните обстоятелства около находката. Лионард Уули, знаменитият откривател на Ур, прави разкопки от 1937 до 1939 г.‍ при Алалах в Турция, които поднови през 1946 г.‍, за да оповести през 1947 г.‍ откриването на гробницата на цар Ярим-Лим, датираща почти от четири хиляди години. Американецът Нелсън Глюк увенча успешната си изследователска кариера с откриването на „мините на цар Соломон“. Мексиканецът Алберто Рус срина наглед неопровержимата теза, че за разлика от египетските пирамиди, които са царски гробници, древноамериканските били само основи на храмове: през 1949 г.‍ той откри в една пирамида на маите при Паленке гробницата на владетел. А пет години по-късно египтянинът Захария Гонейм направи невероятно откритие: едва забил лопата край Сахара, той попадна на една съвсем неизвестна още стъпаловидна пирамида.

От научна гледна точка особено голямо значение имаше образцовото разкопаване на един неолитен град при Катал Хюйюк в Турция (който 6000 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ навярно е бил истински град), извършено през 1958 г.‍ от англичанина Джеймс Меларт, след като преди това Кетлийн Кениън и някои други археолози бяха открили под развалините на Йерихон един също тъй изумително древен град. Все пак както възрастта на тези градове, така и самото понятие град в една толкова ранна епоха са все още дискусионни въпроси, които интересуват повече социолозите-историци на културата, отколкото същинските археолози. А най-сензационните разкопки в наше време извърши бившият началник-щаб на израелската армия и същевременно археолог Игаел Ядин, който разкри скалната крепост Масада в юдейската пустиня; големият еврейски историк Йосиф съобщава, че там са се самоизклали 960 зелоти, за да не се предадат на обсаждащите ги римляни.

На щастлива случайност дължим и една от най-интересните и най-значителните находки в цялата християнска археология, находка, която и днес още приковава учените от цял свят на работните им маси. През 1947 г.‍ козари-бедуини откриха в една пещера при Кумран северно от Мъртво море свитъци със староеврейски текстове, между които и един пълен текст на пророк Исайя. Към тях се прибавиха и нови находки в други пещери. Тези станали вече световноизвестни „свитъци от Мъртвото море“ се оказаха най-старите намерени някога текстове, които ще хвърлят нова светлина върху библейските писания.

От най-голямо значение обаче за развитието на археологията след Втората световна война бе всестранната помощ на естествените науки техниката. Първоначално те дадоха импулс на археологическите изследвания под вода и от въздуха, които дотогава се намираха в зародишно състояние. След продължителна подготовка американецът Пол Косък откри от въздуха съществуването на цяла мрежа от т.‍нар.‍ „пътища на инките“ в Андите. Днес археологическите самолетни снимки (и то често на огромни територии, които пъплещият като мравка пешеходец никога не би могъл да обходи или прекоси) са вече обикновен подготвителен етап в изследванията, защото чрез различията в състава на растителността и в цвета на земната кора въздушните снимки позволяват да се открият следи от стари строежи, намиращи се под земната повърхност.

Това, което към края на миналия век започнаха единични ловци на сюнгери край гръцкото крайбрежие, като изтръгнаха първите амфори от глъбините на „синия музей“, безстрашният французин Жак Ив Кусто: откривателят на акваланга, превърна в истинска подводна археология: никой не е още в състояние да си представи какво крият стотиците антични кораби, чиито останки лежат край бреговете на Средиземно море.

Техниката и физиката навлязоха в археологията отново благодарение на един неспециалист. Италианският инженер и индустриалец Карло М.‍ Леричи приложи при археологическото изследване на почвата геофизичните методи, които дотогава се използваха само за търсене на нефт и вода в пустините и планините. Той започна проучванията си в гигантските гробищни полета на старите етруски северно от Рим. Със своите високочувствителни уреди той локализира за съвсем кратко време стотици гробници. Леричи създаде специална сонда и в пробития отвор спускаше своеобразен „перископ“, с който „опипваше“ чрез фотоснимки вътрешността на гробницата преди самото разкопаване; по този начин се избегна безполезното отваряне на празни гробници.

В личността на Леричи откриваме шлимановски черти: богат индустриалец, в разцвета на годините си, той се посвещава изцяло на археологията и влага цяло състояние в нея. През 1964 г.‍, след едва десетгодишна работа, той съобщи за откриването на 5250 етруски гробници само в района между Черветери и Тарквиния!

Най-чувствителната помощ, която естествените науки оказаха на модерната археология, дойде този път от Америка; тя бе дадена от атомната физика и биологията. Осъществи се най-старата мечта на всички археолози — възможността за точно датиране.

През 1948 г.‍ американецът Уилърд Ф.‍ Либи разработи метод за „радиокарбонно датиране“. Той се гради на това, че знаем скоростта на разпадане на изотопа С 14, който се намира във всички органични материи. Изнамереният от Либи „часовник на вековете“ накара находките в гробници, чийто произход бе далеч по-стар от всякакви писмени източници, да проговорят и издадат рождената си дата.

Този физикохимически способ обаче не даваше точност до година, а бележеше отклонения в плюс или минус, увеличаващи се с възрастта на находката. Тогава се оказа, че един друг американец, физикът и астрономът Ендрю Е.‍ Дъглас, е разработил още преди десетилетия друг метод, който сега един колектив от учени в Аризонския университет усъвършенстваха до най-голяма прецизност, а именно методът „Tree-Ring Dating“^[2] или така наречената дендрохронология. Става дума за точното отчитане на дати въз основа на броя и характера на годишните пръстени на дървото или останки от дървета, дори когато те са овъглени. Усъвършенстването на този отдавна известен метод се състоеше в това, че се намери възможност, тъй да се каже, да се „застъпват“ годишните пръстени на дървета от най-различна възраст и така да се тръгне „от дърво на дърво“ назад към миналото (в ония гробници и развалини, където се намират дървесни останки). По този начин учените, които проучваха развалини от предколумбово време в някои райони на Северна Америка, вече се натъкнаха на находки, датиращи чак от началото на нашата ера. С помощта на този метод могат да намерят своето място в хилядолетията и така наречените „плаващи“ хронологии (несвързани с определена дата от нашето летоброене), т.‍е.‍ да се установи дали някоя находка е с една година по-ранна или по-късна от друга — а това ще бъде от неоценима полза при потвърждаването или отхвърлянето на вече установени кореспондиращи дати от историята на Стария свят.

Дори употребата на един толкова отдавна познат уред като микроскопа достигна в областта на археологията до такива тънкости, че неотдавна се наложи да бъде написан специален учебник.

Приложението на всички тези съвременни методи не само значително подобри качеството на археологическото изследване, но и твърде чувствително увеличи количеството на постиганите резултати. Едно време можеха да се преброят на пръсти експедициите, които работеха „на терена“. Днес само Пенсилванският университет в САЩ ръководи повече от двадесет експедиции годишно. Изобилието на всекидневно откриваните материали в някои области е толкова голямо, че чисто научната работа — класифицирането и тълкуването — не смогва да се справи с него. Току-що изваденият на бял свят материал отива в музеите — и тук се крие опасността, — за да бъде веднага отново погребан в техните хранилища.

Но пък наблюдаваме и едно положително явление: археологията, която по-рано беше толкова езотерична наука, сега се озова в центъра на общественото внимание. Съвременният човек, който изглеждаше всецяло погълнат от събитията на деня и заплахите на бъдещето — този човек започна да проявява много по-жив, бихме казали, пламенен интерес и страстно любопитство към миналото. Този интерес се изяви с неподозирана сила, когато инженерите оповестиха, че ще построят в Египет язовир, чиито водни маси ще залеят за жалост — за жалост — няколко паметника. Ставаше дума преди всичко за огромните скални скулптури в Абу Симбел и за стотина други паметника, които се числят към най-старите и най-значителните художествени творби на човечеството. Из целия културен свят се разнесе повик за тяхното спасяване. И големи организации, и най-малки училищни класове създадоха помощни фондове. Намеси се ЮНЕСКО и повече от двадесет държави се обединиха — за спасяването на Абу Симбел! — Какво да кажем още?

Археолозите продължават да копаят из цял свят.