К. В. Керам
Богове, гробници и учени (27) (Роман за археологията)

24.
Куршуми свистят край Колдевей

През 1878 г.‍ двадесет и една годишният бостънски архитект Френсис X. Бейкън и неговият приятел Кларк тръгнали на пътешествие из Гърция и Турция. Кларк работел над една история на дорийската архитектура, а Бейкън се заел да изготви илюстрациите към нея. Освен малката помощ, която им отпуснало Бостънското архитектурно дружество, всеки от тях имал в джоба си по петстотин спестени долара.

„Докато пътувахме за Англия — пише по-късно Бейкън, — ние пресметнахме разноските, необходими за всичко онова, което бяхме замислили, и установихме, че парите няма да ни стигнат, за да осъществим плановете си по обичайния начин. Затова решихме да си купим в Англия една лодка, която да ни служи и за жилище, и с нея да прекосим Ламанш, да продължим срещу течението на Рейн, после да се спуснем по Дунава до Черно море и оттам — покрай Цариград и през Дарданелите — до Архипелага, откъдето да почнем да обикаляме древните гръцки места. — Така и направихме.“

Три години по-късно тези необикновено предприемчиви археолози тръгнали отново на път, този път с по-голям щаб от сътрудници, за да правят разкопки в Асос на южния бряг на Троада. Те били наистина учени, но млади и нелишени от чувство за хумор.

„На 4 април 1881 г.‍ — пише Бейкън — купихме след дълги пазарлъци за осем лири една лодка от тези, които се намират в пристанището на Измир; един кораб ни взе на буксир и ние отплувахме за Митилен, като оставихме на брега тълпа жадни за бакшиш хора.“ Пътешествениците били задържани от неблагоприятен северен вятър. „Използвахме това време, за да почистим и боядисаме лодката и да спорим какво име да й дадем. Тъй като не можахме да се споразумеем дали да я наречем «Арион», Хафо“ или с някое друго класическо име, кръстихме я „Мечитра“, ще рече „Прясно сирене“!

На 1 април 1882 г.‍ към двамата весели и енергични младежи се присъединил трети, който прекрасно им подхождал Това бил немецът Роберт Колдевей. Двадесет години по-късно той щял да стане един от най-изтъкнатите археолози на нашия век (вж. ил. 76).

76. Роберт Колдевей във Вавилон

По това време Колдевей бил на двадесет и седем години. На 27 април 1882 г.‍ Бейкън писал за него: „Когато се опознае по-отблизо, Колдевей печели извънредно много и е тъкмо човекът, който подхожда на Кларк и на мен!“ Това е първата характеристика на Колдевей, направена от негов колега. Цитираме я тук, защото е излязла изпод перото на човек, който прекосил с лодка цяла Европа до Средиземно море, нарекъл своята лодка „Прясно сирене“ и въпреки това бил сериозен учен. Сега вече можем да се разделим с Кларк и Бейкън, защото в редицата на големите археолози те стоят далеч зад човека, когото някога дружелюбно приели в своята експедиция.

* * *

Роберт Колдевей е роден през 1855 г.‍ в Бланкенбург, Германия. В Берлин, Мюнхен и Виена следвал архитектура, археология и история на изкуството, Още преди да навърши тридесет години, взел участие в разкопките в Асос и на остров Лесбос. През 1877 г.‍ копал във Вавилония — в Сургул и Ел-Хиба, след това в Сирия, Южна Италия и Сицилия, а от 1894 г.‍ отново в Сирия.

От четиридесет до четиридесет и три годишната си възраст преподавал в архитектурното училище в Гьорлиц (тези години не му допаднали много), а през 1898 г.‍, вече четиридесет и три годишен, започнал разкопаването на Вавилон.

Колдевей бил необикновен човек, а в сравнение със своите колеги той бил и необикновен учен. С археологията, за която специалистите пишат толкова сухо в своите публикации, го свързвала любов, която не му пречела да се радва с отворени очи на живота и на хората, на очарованието и на хилядите дребни шеги, които носи всекидневието, нито пък пресушила извора на неговия щедро бликащ хумор.

Археологът Колдевей пишел игриви стихчета, искрящи от жизнерадост, и афоризми, в които с дяволито намигване се предлагат съмнителни мъдрости. Вече не като студент, а като световноизвестен петдесет и шест го лишен професор той не се стеснява да публикува следния новогодишен поздрав:

„Тъмни са пътищата на съдбата,

несигурни на бъдещето звездите,

та преди да легна в кревата,

ще пийна коняче до насита!“

Той е автор на безброй писма, които със своя безгрижен, фейлетонен стил не само будят недоверие у нормалните, сериозни до смърт учени, но им се виждат направо недостойни за перото на един техен колега.

За едно свое пътуване в Италия например той пише:

„Сега в Селинунт освен разкопки няма нищо ново, но някога тук ще да е било истински ад и лесно е да си представим защо: докъдето стига погледът, хълмистата крайбрежна низина е покрита с нивя, овощни градини и лозя, и всички тези блага принадлежали на селинунтските гърци, които няколко столетия се ползвали от тях разумно и спокойно. Това продължило до към 409 г.‍, когато поради някакъв спор със сегестийците тук пристигнали картагенци и Анибал Гизгон пуснал своите стенобитни машини срещу крепостните стени на ужасения Селинунт, което било твърде долно от негова страна, тъй като до неотдавна селинунтците били помагали на картагенци. Анибал обаче сринал запуснатите крепостни стени и след ужасни деветдневни улични боеве, в които взели дейно участие и дамите от града, по улиците останали да лежат 16 000 убити, а картагенските варвари грабели и отвличали, бродели по свещени и светски места и украсявали поясите си с отсечени ръце и други такива страхотии. Оттогава Селинунт не можал вече да се съвземе и затова днес по улиците му тичат толкова много зайци, та от време на време успяваме да хапнем някой за вечеря, застрелян и опечен от господин Жиофре, докато ние къпем изтощените си от изследователска работа тела в разпенения прибой на вечно неспокойното море.“

От „страната на оперите и тенорите“ Колдевей пише: „Хората тук наистина имат гласове, не може да се отрече, а мъж, който среща някакви трудности при вземането на горно «до», се смята за инвалид“. И веднага след това преминава най-сериозно към архитектурата на храмовете от петия век преди нашата ера, — докато видът на италианските жандарми не го развесели отново: „Когато човек ги гледа да яздят със своите богато украсени с галони фракове и с гордите триъгълни шапки, би могъл да ги вземе за адмирали, покачени на коне… В такъв вид те обикалят пустите улици и бдят за реда.“

В древния Агригент той със задоволство открил антична канализация (скоро след това му хрумнала идеята да напише цяла книга за развитието на канализацията). „Това съоръжение било изградено от стария «Феакс» и в негова чест всички стари канали били наречени «феаки». Въобще техниците са играли тук от най-древни времена огромна роля. Първият тиран на Агригент, страшният Фаларис, бил по професия архитект и строителен предприемач. Когато трябвало да построи някакъв храм в крепостта, той го обградил и със стени, направил «Фаларийския бик» и след като принесъл човешки жертви, заявил: «Аз съм Фаларис, тиран на Агригент.» Това станало около 550 г.‍ пр.н.ера. За неговите съвременни колеги обаче подобна кариера е свързана с много трудности.“ При това, разбира се, Колдевей съвсем не предполагал, че в 1933 г.‍ един техен недоучен „колега“ ще разтърси цяла Европа.

Храмът в Химера^[1] вдъхновил Колдевей за следното писмо:

„Ала какво е останало от могъщата Химера?… Долу, до самата железопътна линия, лежат жалките останки от великолепния храм и някои от неговите колони подпират един съвременен обор. Да, когато четете «обор», четете съвсем правилно, а кравите се дръгнат о канелюрите на колоните и въобще се държат съвсем не така, както подобава в античен храм. Единственото, което ни остава при подобни обстоятелства, е да измерим храма, да съжаляваме за него и да завиждаме на кравите. Та какво не би дал някой немски археолог да може да пренощува в античен храм!“

По това време пътищата в Италия били още доста несигурни. Колдевей обаче се чувствува разочарован.

„И така, шансовете да срещнем разбойници, които до преди десетина години бяха сравнително благоприятни, сега са сведени до минимум. Веднъж на шосето, което минава покрай храмовете, видяхме един очевидно твърде опасен. Стоеше там, разкрачил широко крака, с искрящи очи и бронзово лице, а калабрийската му шапка и всичко останало, което имаше на себе си, преливаше от пищни и ярки багри, които иначе, струва ми се, съм виждал само в спектъра на серно-киселия натриев бикарбонат. Тъй като за наше щастие наблизо имаше една кръчма, ние бързо се вмъкнахме в нея, но той ни последва и когато започнахме невинен разговор с кръчмарката и с нейните дълги, изразително люлеещи се обици относно това, колко може да бъде часът, разбойникът ни отговори с южнонемски акцент: «Пет без четвърт!» — Оказа се, че бил родом от Венеция, работил дълго време в Австрия и Бавария и въобще не е никакъв разбойник!“

На 2 октомври 1897 г.‍ същият този Роберт Колдевей съобщава „под най-строга тайна“ на един свой приятел, че се организира експедиция за Вавилон. Но работата се проточила. Все пак на 2 август 1898 г.‍ той пише на същия си приятел за някаква конференция при главния директор на берлинските музеи Рихард Шьоне: „Вавилон ще бъде разкопан!!“ и поставя две удивителни. — „Сега разработвам инструкциите за експедицията. На първо време тя е разчетена за една година. В моя доклад поисках — за пет години работа във Вавилон — 500 000 марки, а за първата година — 140 000 марки.“ На 21 септември той пише: „Назначен съм за ръководител на разкопките, ще получавам 600 марки месечно… От радост бих могъл да се побъркам… Като си представя само: ако преди шестнадесет години някой ми беше казал, че един ден ще разкопавам Вавилон, щях сигурно да го сметна за луд.“

Както се оказало, Колдевей бил най-подходящият човек за тази задача. Веднъж, когато бил на тридесет и осем години, той писал: „В мен като че ли седи някой, който постоянно ми повтаря: Колдевей, сега можеш да правиш само това и това — и тогава всичко друго ми е безразлично.“ И той винаги постъпвал така, дори когато около него свистели куршумите на пустинните разбойници, в чието съществуване се съмнявал, или когато открил градините на Семирамида и разкопал Етеменанки — Вавилонската кула!

* * *

„Англичаните са копали във Вавилония и Асирия предимно шахти и тунели. Някои от тях са проходими и до днес, но обикновено това е доста трудно и неприятно — най-напред винаги стрелям в тях, за да изгоня гадините: кукумявки и хиени, които от страх понякога сами не знаят дали да изядат човека или не.“

Писмата на Колдевей гъмжат от подобни забележки. Бележки, записани мимоходом, но тъкмо те, както и цитатите в предишната глава ни дават представа за хилядите дребни неприятности, които археологът среща при своята работа на терена. Обикновено за тях не става дума в научните публикации, в книгите, които се поднасят на специалистите като плод на дългогодишна работа. Там не се говори за борбата с климата, за болестите и премеждията, за неразбирането от страна на местните жители, за тесногръдието на местните власти, за лошата полиция, за разните негодници, за непокорството на работниците.

Писмата на Колдевей обаче ни говорят и за това. Докато ръководи някакви междинни разкопки в Ашур, той пише:

„На 25 септември плащахме надниците. Бяхме събрали благополучно деветдесет работника, но след плащането двадесет и осем от тях отказаха да продължат работа. Надницата им била ниска, а от тежката работа по ръцете им излизали мазоли — с една дума, искаха повече пари. Освободих ги и им дадох да разберат, че съм много доволен от това, защото така или иначе виждам, че не мога да разчитам на тях. Очевидно те бяха очаквали нещо друго. Когато на следващия ден неколцина от тях се върнаха и поискаха да работят, аз им казах, че така повече не може да продължава. Който иска да си върви, няма да го спирам, но който веднъж си отиде, вече няма да получи работа. Тогава всички начело със своя шейх Хомади го удариха на молба. Шейхът заяви, че хората му имали малко мозък, с което се съгласих. Най-после му обещах от понеделник да ги приема отново на работа. И така днес те дойдоха пак, прекосявайки Тигър на своите надути овчи мехове, защото живеят на другия бряг на реката и, изглежда, носят също тъй редовно със себе си тези мехове, както хамбургчанинът — своя чадър.“

Много чести са бележките на Колдевей за несигурността на пътищата, за арабите-разбойници от племето Шамар и за кюрдските йезиди. Не могат да се набавят рогозки, захар и лампи, защото поради опасните пътища водачите на керваните искат баснословни цени. Сътрудниците му трябва да бъдат придружавани от въоръжена охрана. Въпреки всичко Колдевей не губи чувството си за хумор:

„Завчера ни навестиха хората на Бени Хедшеим, за да си поискат с доста голяма врява откраднатите им овце. Вчера пък нашите хора им се реваншираха за нападението. Около двеста човека с пушки, начело на които яздеха нашите шейхове Мохамед, Абуд и Мисел, и още двадесетина конника потеглиха за местността Черчера. Там се стигнало до любимото им сбиване със стрелба, при което бенихедшеимците трябвало да прежалят един убит и загубили една пушка. От наша страна беше ранен в корема един от работниците, който бе получил и доста удари с кривак по главата, а един от пазачите ни, носещ твърде подходящото и твърде арабско име Дайбел^[2], който, разбира се, не можеше да не вземе участие в акцията, се завърна с простреляно бедро. Затова пък Дайбел тутакси проснал противника си на земята и му отмъкнал пушката. Така, общо взето, загубите се оказаха равни: при нас двама ранени, там един убит и една загубена пушка. Същата вечер Дайбел — дребен приветлив господин с не много чиста риза — седеше в най-прекрасно настроение в колибата на пазачите и, заобиколен от своите верни приятели, които го възхваляваха за лъвската му храброст, им сваляше звезди от небесата, като оставяше да налагат не дотам чистата му рана с мехлем от някакво тесто, съставено от брашно, масло и сол.“

Но случвало се и самият Колдевей да попадне под огъня. За синовете на тази пустиня огнестрелното оръжие е преди всичко пушкало за вдигане на шум, което им доставя радост, и те не се отказват от него. Веднъж, през една задушна нощ, Колдевей се връщал във Вавилон от някакви странични разкопки, този път във Фара:

„На около два часа път от Муради откъм селото вдясно от пътя ни посрещна стрелба. Изглежда, че добрите селяни ни бяха взели за монтефикски араби, тръгнали на грабеж, а в такъв случаи дългите преговори се избягват. За да ги убедим, че се заблуждават, продължихме да се движим бавно срещу огъня, докато по седлата ни започнаха да удрят сачми, а свистенето на куршумите се превърна в остър, отривист пукот, така характерен за близката, точна стрелба.

Двамата войници, които ни охраняваха, непрекъснато викаха «Аскер, аскер!», за да удостоверят добрите си намерения. Тези декларации обаче бяха заглушени от трясъка на изстрелите, войнствения вой на арабите и крясъците на жените, които по този начин окуражаваха своите по-недостойни половинки.

Арабите се бяха разтегнали в широка верига на около сто метра в мрака пред нас и ярко проблясващите в полукръг пламъчета на изстрелите правеха не дотам тъмната нощ по-непрогледна, отколкото беше в действителност. Нашият помощник-готвач Абдула, който отиваше на почивка в Хилех, потърси убежище зад товарния кон, на който бяхме натоварили багажа, отчаяно протягаше ръката си, с която бе хванал единия край на наметалото, и викаше «cher Allah!» за най-голямо удоволствие на останалите, които после през целия път го задяваха за това.

Накрая арабите се съвзеха от страха си, прекратиха стрелбата и се затичаха към нас. Около двеста полуголи, тъмнокафяви мъжаги танцуваха като бесни с пушките си около нас и покорно се оставяха да ги ругаят: «Кукумявки такива, що за хора сте? Да не сте чакали? Та не виждате ли, че идват войници и бегът на Фара и пощаджията? Как не ви е срам, стреляте си тук, като че ли цялата пустиня е ваша!»“

„Колко лесно може човек да налети на такава каша!“ — пише Колдевей и добавя: „Тия престрелки са истинска напаст в този край!“