К. В. Керам
Богове, гробници и учени (14) (Роман за археологията)

12.
„Четиридесет столетия ви гледат!“

Тази книга ни дава само един общ поглед. Тя върви от едно голямо постижение към друго и не може да отделя достатъчно внимание на къртовския труд на кабинетните учени, на които принадлежи заслугата не само за обработването и систематизирането на събрания материал, но често пъти и за редица смели тълкувания, творчески хипотези и плодотворни хрумвания.

С четири имена, чийто ред на изброяване се определя от хода на нашия разказ, са свързани големите открития в египтологията, станали през десетилетията след разчитането на йероглифите от Шамполион. Към всяко от тези имена може да се прибави съответна характеристика: италианецът Белцони бил колекционер, немецът Лепсиус — класификатор, французинът Мариет — консерватор, англичанинът Питри — измервач и тълкувател. Би било от полза за бъдещето, ако можехме да видим в тяхната работа символ на сътрудничеството между четири големи европейски нации, работещи заедно над едни и същи проблеми, устремени към една и съща цел, обединени от стремеж към знания и истина, който трябва да се поставя над всичко и който едва нашето столетие — а това не му прави чест — започна отново да подчинява на национални интереси.

„Един от най-забележителните хора в цялата история на египтологията“ — казва археологът Хауърд Картър за Джовани Батиста Белцони (1778 — 1823), който малко преди отиването си в Египет се подвизавал на сцената на някакъв лондонски цирк в ролята на „силен човек“. Забележката на Картър се отнася повече до неговата личност, отколкото до научните му постижения. Отдавна знаем вече, че в историята на археологията любителите играят важна роля. Случаят с дилетанта Белцони обаче е безспорно един от най-необикновените.

Роден в Падуа, произхождащ от уважавано римско семейство, Белцони трябвало да стане свещеник или монах. Преди още да навлече расото, той се заплел в политически интриги. Пред винаги гостоприемно разтворените врати на италианските затвори предпочел да замине за Лондон. Запазено е едно съобщение, в което се описва „италианският исполин“ и „силният човек“, който всяка вечер носел по няколко души на сцената на народното вариете и очевидно бил още твърде далеч от всякакви археологически амбиции. Изглежда, че след това той следвал машиностроене (но и шарлатанството като че ли не му е било чуждо), защото през 1815 г.‍ решил чрез въвеждането на механично водно колело, уж четири пъти по-производително от ръчните колела на местното население, да опита щастието си в Египет. Във всеки случай той трябва да е бил ловък човек, тъй като издействувал разрешение да инсталира своя модел в двореца на Мохамед Али. Този Мохамед Али бил доста опасен човек и по това време се намирал на едно от първите стъпала на своята кариера, която от някогашния беден албанец, а по-късно търговец на кафе, военачалник и паша, направила пълновластен господар на Египет и на част от Сирия и Арабия. Когато Белцони се явил при него, той вече десет години управлявал като паша, признат от Високата порта, на мястото на изгонения турски губернатор. На два пъти нанасял съкрушителни поражения на английските войски и устроил едно от големите кланета в световната история: за да уреди своите политически разногласия с мамелюците, поканил всичките им четиристотин и осемдесет бейове на угощение в Кайро и там ги избил до един. Така или иначе Мохамед Али, който — както вече видяхме — не бил против прогреса, все пак не можал да се убеди в преимуществата на водното колело на Белцони. Междувременно обаче Белцони получил от швейцареца Буркхарт, африканския пътешественик, препоръка до британския генерален консул в Египет Солт и най-самонадеяно се наел да прекара „колосалната статуя на Мемнон“ (на Рамзес II, намираща се сега в Британския музей в Лондон) от Луксор до Александрия.

Следващите пет години от живота си той посветил на колекционерство. Отначало работил за Солт, след това започнал да събира за своя сметка. Събирал всичко, което попадало под лопатата му — от скарабеи до обелиски. (Веднъж при транспортиране един от обелиските му паднал в Нил, но той успял да го извлече отново.) Тази своя дейност Белцони вършел по времето, когато Египет — вече известен като най-голямото находище на старини в света — бил хищно и безразборно ограбван и когато никой не се колебаел да търси античното злато с методите, които две десетилетия по-късно прилагали златотърсачите в Калифорния и Австралия при добиване на злато от природата. Закони не съществували или пък не ги зачитали и неведнъж разногласията се решавали със силата на оръжието.

Има ли нещо чудно тогава, че колекционерската страст, която била насочена единствено към предмета, а не към познанието, унищожила повече, отколкото открила, донесла повече пакости, отколкото знания? Даже Белцони, който — както скоро се оказало — намерил време въпреки бурния си живот да усвои известни професионални знания, не признавал в това отношение никакви пречки. Зазиданите камери на гробниците той просто разбивал със стенолом.

От такива методи косите на съвременния археолог настръхват. И думите на човек като Хауърд Картър, който по друг повод казва, че разкопките на Белцони и „начинът, по който той ги провеждал, заслужават безспорно признание“, биха ни хвърлили в недоумение, ако не гледахме на Белцони като на дете на своето време и ако той пръв не осъществил в голям мащаб две неща, които били първите звена на една продължаваща и до днес верига от археологически изследвания.

През октомври 1817 г.‍ Белцони открил покрай другите гробници в долината Бибан ел-Мулук край Тива и дългата сто метра гробница на Сети I — предшественика на великия Рамзес и покорителя на либийци, сирийци и хети. Разкошният, но празен алабастров саркофаг, който той намерил там, сега се намира в музея Соун в Лондон. (От три хиляди години този саркофаг бил празен. Къде била мумията и през какви перипетии преминала тя — това не било съдено на Белцони да открие.) Разкриването на тази гробница поставило началото на най-важните находки в „Долината на царете“, които достигнаха своята връхна точка едва през нашия век.

Половин година по-късно, на 2 март 1818 г.‍, както и днес още съобщава надписът над входа, италианецът отворил втората — Хефреновата — пирамида в Гиза и проникнал чак в гробната камера! Тези първи проучвания сложили началото на науката за пирамидите, за най-величествените строежи на древния свят, и от мрака на египетската древност, заключен в огромните геометрични силуети, се появили първите черти на човешки същества.

Белцони не бил първият, който ровел в „Долината на царете“. Не бил и първият, който търсел входове в пирамидите. Но въпреки че бил повече златотърсач, отколкото търсач на истина, той бил първият, който на две места — при гробниците в „Долината на царете“ и при Хефреновата пирамида — засегнал такива важни археологически проблеми, които и до днес на същите места ни изправят пред загадки.

През 1820 г.‍ Белцони заминал за Англия и уредил изложба в построената осем години преди това „Египетска зала“ на Пикадили в Лондон. Алабастровият саркофаг и макетът на гробницата на Сети I били шедьоврите на експозицията. След няколко години, на път за Тимбукту, където щял да прави нови проучвания, Белцони починал. Нека му бъде простено, че в „Рамзейона“ в Тива той увековечил на трона на Рамзес II и своето име, и така, наред с многото си заслуги пръв започнал безобразията, които за най-голямо неудоволствие на археолозите са вършили и до днес вършат поколения „колекционери“ от рода на разни мистър Брауновци, хер Шмидовци и мосьо Блановци.

Белцони бил големият колекционер. Сега вече дошло времето на класификатора.

* * *

Пътешественикът и естествоизпитателят Александър фон Хумболт убедил пруския крал Фридрих Вилхелм IV (който иначе бил по-щедър на проекти, отколкото на дела) да отпусне значителни парични средства за една научна експедиция в Египет. За ръководител на експедицията бил назначен тридесет и една годишният Рихард Лепсиус. По-сполучлив избор не можело да бъде направен.

Лепсиус е роден през 1810 г.‍ в град Наумбург. Следвал филология и сравнително езикознание, на двадесет и три години получил докторска степен, а на тридесет и две станал извънреден професор при Берлинския университет. Една година по-късно, след двегодишни приготовления, тръгнал на път.

Експедицията била разчетена за три години — от 1843 до 1845. Следователно тя разполагала с нещо, с което не разполагала никоя друга експедиция дотогава — време! Не търсели само лесна плячка, а преди всичко изучавали и регистрирали, и навсякъде, където имало изгледи за успех, можели свободно да останат и да забият лопатата. Така експедицията се застояла цели шест месеца в Мемфис и седем в Тива. (Като имаме пред вид, че през нашето столетие само за проучването на една-единствена гробница, гробницата на Тутанкамон, бяха нужни няколко години, времето, което отделил Лепсиус за огромните площи с развалини, сега ни се струва твърде кратко; тогава обаче то било значително.)

Първият успех, постигнат от Лепсиус, бил откриването на многобройни паметници от Старото царство (под „Старо царство“ разбираме най-ранния период от египетската история, продължил от около 2900 до 2270 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ — епохата на строителите на пирамидите). Той намерил следи и останки от тридесет неизвестни дотогава пирамиди, с което общият им брой нараснал на шестдесет и седем. Към тях се прибавили и гробници от съвсем непознат дотогава вид — така наречените „мастаби“ (шахтови гробници на знатни хора от Старото царство), от които Лепсиус изследвал сто и тридесет. В Тел ел-Амарна пред него се очертали първите контури на фигурата на религиозния реформатор Аменхотеп IV. Той пръв измерил „Долината на царете“. Били снети копия от стенните релефи на храмовете, от безброй надписи и най-вече от многочислени „картуши“ с имена на фараони. Лепсиус разровил цели хилядолетия и стигнал до четвъртото хилядолетие пр.‍н.‍е.‍ (така мислел той; днес знаем, че е било третото). Той бил първият, който внесъл ред във всичко видяно, пръв обгърнал с поглед египетската история и доловил развитие там, където другите виждали само разхвърляни развалини.

Плод на тази експедиция са съкровищата на „Египетския музей“ в Берлин; плод на изследванията върху източниците бил огромен брой публикации — като се почне от разкошното дванадесеттомно издание „Denkmäler Ägyptens und Äthiopiens“ („Паметници на Египет и Етиопия“), внук на „Описанието на Египет“, и се стигне до специалните изследвания върху най-отдалечени проблеми. Когато в 1884 г.‍ Лепсиус умрял на седемдесет и четири годишна възраст, неговият немски биограф Георг Ебере (отличен египтолог, но съвсем посредствен романист, чиито романи за света на фараоните „Уарда“ и „Египетска царска дъщеря“ до края на миналото столетие не липсвали в никоя заемна или девическа библиотека) с право могъл да напише, че Рихард Лепсиус е всъщност истинският основоположник на съвременната научна египтология.

Два труда преди всичко осигуряват завинаги това почетно място на големия класификатор в очите на следващите поколения: „Chronologic Ägyptens“ („Хронология на Египет“), излязла през 1849 г.‍ в Берлин и „Ägyptisches Königsbuch“ („Книга за египетските царе“), издадена една година по-късно също в Берлин.

* * *

Като всички стари народи египтяните нямали летоброене в нашия смисъл на думата, изхождащо от исторически строго определен момент, нито пък притежавали определено историческо чувство. Само миналото столетие, което със своята непоколебима вяра в прогреса се смятало за връх на всички времена, можело да изтълкува това обстоятелство като проява на исторически примитивизъм. Едва Освалд Шпенглер видя в този „недостатък“ израз на едно характерно светоусещане, на едно разбиране за времето у старите народи, което просто е различно от нашето.

Където няма летоброене, няма и писана история. Египетски историци не са съществували, имало само непълни анали, съобщения за миналото, и то по правило едва ли по-достоверни исторически от нашите легенди и приказки. Нека си представим, че сме изправени пред задачата да съставим една що-годе правилна хронология на западноевропейската история само въз основа на надписите по нашите обществени сгради, писанията на църковните отци и приказките на братя Грим! Приблизително пред такава задача били изправени първите археолози, които се опитали да реконструират по дати хода на египетската история. Трябва да се спрем накратко на опитите за съставяне на хронология, защото те са отличен пример за находчивостта и прозорливостта, с които археолозите използували всички налични данни, за да се доберат до истината за тези четири хилядолетия. Благодарение на техните усилия днес ние познаваме датите на египетската история много по-точно от старите гърци (много по-точно например от Херодот, който пропътувал Египет още преди две и половина хилядолетия). За да не се връщаме отново на този въпрос, ние тук няма да се задоволим с това, което било вече известно на Лепсиус към 1849 г.‍ и на неговите предшественици, а ще си послужим с по-нови данни.

Въпреки че към всички египетски източници трябвало по начало да се подхожда много предпазливо, все пак първите изходни данни за изследванията дало съчинението на един египетски жрец. Той се казвал Манетон от Себенит и приблизително триста години преди нашата ера, по времето на първите двама владетели от династията на Птолемеите (тоест скоро след смъртта на Александър Велики), написал вече на гръцки език една история на своята земя — „Египетски събития.“

Неговото произведение дори не е изцяло запазено. То ни е известно само от отделни откъси и цитати у Юлий Африкански, Евзебий и Йосиф Флавий. Манетон разделил дългия списък на известните му фараони на тридесет „династии“; това деление сме възприели и използуваме до днес и ние, въпреки че отдавна ни са известни грешките на Манетоновите източници и че един от съвременните историографи на Египет, американецът Дж. X. Брестед, нарича книгата на Манетон „сборник от детски народни приказки“.

При такава сурова преценка трябва да имаме пред вид, че Манетон нямал нито един предшественик, но затова пък три хиляди години история пред себе си, и се намирал приблизително в същото положение, в което би изпаднал един съвременен гръцки историк, ако трябваше да напише история на Гърция от времето на Троянската война до днес само въз основа на народни предания и традиции. Десетилетия наред списъкът на Манетон бил единствената опорна точка на археолозите. (Впрочем думата „археология“ продължава както и преди да бъде сборно понятие за всички науки, изучаващи древността; понеже изобилието на египетски паметници и надписи скоро наложило да се обособи специален клон на науката, от времето на Лепсиус говорим вече за „египтология“, тъй както неотдавна свикнахме да говорим за „асирология“, когато имаме пред вид археологическото изследване на Месопотамия.) Следният списък, изброяващ опитите да се определи годината, в която фараонът Менес I обединил за пръв път Египет — т.‍е.‍ най-ранната династическа дата, с която започва същинската история на Египет, — ни показва как с течение на времето западните учени се отдалечавали от Манетон и неговата хронология:

Шамполион — 5867 г.‍ пр.‍н.‍е.‍; Лесюьор — 5770; Бьок — 5702, Унгер — 5613; Мариет — 5004; Бругш — 4455; Лаут — 4157; Шаба — 4000; Лепсиус — 3892; Бунзен — 3623; Ед. Майер — 3180; Уилкинсън — 2320; Палмер — 2225; в по-ново време обаче датировката отново се връща крачка назад. Брестед датира Менес през 3400, немецът Георг Щайндорф — към 3200, а най-новите изследователи сочат 2900 г.‍ пр.‍н.‍е.‍

* * *

Ясно е, че всяко датиране става толкова по-трудно, колкото за по-далечно минало се отнася. При по-новата история (под това понятие разбираме историята на „Новото царство“ и на т.‍нар.‍ „Късна епоха“, която принадлежала вече на миналото, когато Цезар ухажвал Клеопатра) можели да се използуват за сравнение дати от асировавилонската, персийската, еврейската и гръцката история. (Още през 1859 г.‍ Лепсиус написал своя труд „Üeber einige Berüehrungspunkte der äegyptischen, griechischen und röemischen Chronologie“ — „За някои допирни точки на египетската, гръцката и римската хронология“.)

Що се отнася до по-далечното минало обаче, неочаквано се разкрили нови възможности за сравнение, а следователно и за контролиране, когато през 1843 г.‍ в Парижката национална библиотека постъпила така наречената „Таблица на фараоните от Карнак“, съдържаща списъка на всички египетски владетели от най-старо време до XVIII династия. В Египетския музей в Кайро пък днес можем да видим намерената в една гробница „Таблица на фараоните от Сахара“, на едната страна на която е написан химн в чест на бога на задгробния свят Озирис, а на другата — молитвата на писаря Тунри към петдесет и осем фараона, изброени в две колони, като се започне с Мисбис и се свърши с Рамзес Велики.

По-известен обаче и още по-важен за египтологията е т.‍нар.‍ „Списък на фараоните от Абидос“. В една от галериите в храма на Сети виждаме изобразени Сети I и още като престолонаследник — Рамзес II. Те отдават почит на своите прадеди и Сети I размахва една кадилница; тези прадеди, които са не по-малко от седемдесет и шест, са изредени поименно в два реда. (Там се виждат в изобилие хляб, пиво, говеждо и гъше месо, благовонни вещества и други неща, които трябвало да им се принасят в жертва и не бивало да бъдат забравени.) Ясно е, че този списък давал възможности за сравнение и за сверяване на последователността — но все още нямало точни определения на датите.

Все пак намирали се — пръснати на различни места — сведения за продължителността на царуването на някои фараони, за времетраене на един или друг военен поход, за това, колко продължило строителството на някой храм; тези данни заедно с т.‍нар.‍ „сума на минималната продължителност“ на царуването на всички фараони образували скелета на египетската история.

Първите сигурни датировки обаче станали възможни благодарение на нещо, което било по-старо от Египет, по-старо от историята на човечеството, по-старо и от самия човек: движението на звездите.

Египтяните имали годишен календар (открай време те го употребявали за предварително пресмятане на разливанията на Нил, от които зависело съществуването на страната) и той бил единственият донякъде годен за употреба календар на древността. Както ще видим по-нататък, той не бил първият, въпреки че според проучванията на немеца Ед. Майер бил въведен още през 4241 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ (Този календар послужил за основа на въведения през 46 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ в Рим „Юлиански календар“, възприет от Запада и заменен едва през 1582 г.‍ с „Грегорианския“.)

Археолозите се обърнали за съвет към математиците и астрономите. Дали им на разположение стари текстове, преведени надписи, предоставили им — разбира се, разчетен — целия йероглифен материал, който се отнасял до небесните явления и движението на звездите. И въз основа на съобщения за изгряването на Сириус (египетската Нова година започвала на 1-ви тот, т.‍е.‍ на 19 юли, с изгряването на Сириус) те успели да установят сравнително точно началото на XVII династия — през 1580 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, както и началото на XII династия — около 2000 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ (с възможна грешка само от 3 — 4 години).

Сега вече имало опорни точки. Станало възможно да се „вместят“ вече известните периоди на царуване на цяла редица фараони. Установило се, че посочените от Манетон периоди на управление за някои династии били прекалено дълги (както знаем днес, понякога два пъти по-дълги от действителните). Сега вече можело върху този „гръбнак“ на трите хилядолетия, с така изградената хронология (която Лепсиус, класификаторът, пръв подредил в годен за използуване вид) да се очертае историята на Египет.

* * *

За по-доброто разбиране на взаимната връзка между епохи и събития тук даваме кратък преглед на историята на земята край Нил. И до днес най-добрата история на Египет си остава книгата на американеца Дж. X. Брестед „A History of Egypt“ („История на Египет“).

Египетската култура е „речна култура“. В резултат на първите политически съюзи в делтата възникнало „Северното царство“ (Долен Египет), а между Мемфис (Кайро) и първите прагове на Нил — „Южното царство“ (Горен Египет).

Същинската история на Египет започва с обединяването на тези две царства, което станало около 2900 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, по времето на фараона Менес от I династия.

Дългата редица на следващите династии е разделена за прегледност на по-големи групи, наречени „царства“. (Датировката им си остава неточна и до днес, особено що се отнася до ранната епоха, а в началото на египетската история отклоненията може да стигат и до сто години. Хронологията и периодизацията на египетската история до времето на „Новото царство“ вземам от Георг Щайндорф. След това възприемам една по-прегледна периодизация, пригодена за целите на тази книга; при датирането на династиите обаче се придържам и по-нататък към същия автор.)

СТАРО ЦАРСТВО (2900 — 2270 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)

Обхваща I до VI династия. Епоха на една зараждаща се култура, която създава своите първи закони, своя религия, своя писменост и началото на свой художествен стил. Това е времето на строителите на пирамидите в Гиза, на фараоните Хеопс, Хефрен, Микерин, които принадлежат към IV династия.

Първи преходен период (2270 — 2100 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)

Започва с катастрофално сриване на Старото царство. Само в Мемфис продължава привидното владичество на фараоните. Този период би могъл да се разглежда като преход към „феодализъм“^[1]. Преходният период обхваща VII до X династия с повече от тридесет фараона.

СРЕДНО ЦАРСТВО (2100 — 1700 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)

Неговият развой се определя от дейността на тиванските владетели, които свалили фараоните от Хераклеополис и отново обединили страната. Обхваща периода на XI — XIII династии и може да се счита като епоха на културен разцвет, изявил се при управлението на четирима владетели, носещи името Аменемхет, и трима на име Сезострис в многобройни забележителни строежи.

Втори преходен период (1700 — 1555 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)

Минава под знака на владичеството на хиксосите и обхваща XIV — XVI династия. Семитският народ хиксоси („царе-пастири“) нахлува в долината на Нил, завладява я и се задържа на власт в продължение на цяло столетие, докато тиванските владетели^[2] (XVII династия) успяват отново да го прогонят. (По-рано се смяташе, че прогонването на хиксосите има връзка с библейската легенда за извеждането на „децата на Израел“ от Египет. Сега тази теза е изоставена.)

НОВО ЦАРСТВО (1555 — 1090 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)

Епоха на най-голямо политическо могъщество, на т.‍нар.‍ „цезаризъм“ на фараоните от XVIII до XX династия. Завоевателните походи на Тутмос III създават връзка с Предна Азия, принуждават чужди народи да плащат данък и към страната почват да се стичат огромни богатства. Строят се разкошни сгради. Аменхотеп III установява връзки с вавилонските и асирийските царе. Неговият наследник Аменхотеп IV (чиято съпруга била Нефертити) е големият религиозен реформатор, който на мястото на старата религия въвежда култа към слънцето или Атон и оттогава приема името „Ехнатон“. Сред пустинята той основава нова столица, Тел ел-Амарна, която сменя Тива. Новата религия обаче се оказва не по-дълговечна от самия фараон и по време на граждански междуособици запада. При владичеството на неговия зет Тутанкамон царската резиденция бива отново преместена в Тива.

Върха на политическата си мощ обаче Египет достига по времето на XIX династия. През шестдесет и шест годишното си владичество Рамзес II, наречен по-късно „Велики“, демонстрирал своето могъщество с монументални, по-точно казано, колосални строежи в Абу Симбел, Карнак, Луксор, в „Рамзейона“, в Абидос и Мемфис.

След неговата смърт настъпва анархия, но през своето двадесет и една годишно царуване Рамзес III отново въвежда спокойствие и ред. След това Египет попада под господството на непрекъснато засилващите своята мощ жреци на бога Амон.

Трети преходен период (1090 — 712 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)

През този период се редуват времена на възход и упадък. Измежду фараоните от XXI до XXIV династия за нас представлява интерес Шешонк I, завоевателят на Ерусалим, който ограбил Соломоновия храм. При XXIV династия целият Египет попаднал за известно време под властта на Етиопия.

Късна епоха (712 — 525 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)

По времето на XXV династия Египет бива завладян от асирийците, предвождани от Асархадон. XXVI династия успява още веднъж да обедини Египет (но без Етиопия). Връзките с Гърция оживяват съобщенията, търговията и културния живот. Последният член на династията — Псамтик III — бива сразен от персийския цар Камбиз в битката при Пелузия. Египет се превръща в персийска провинция. През 525 г.‍ завършва същинската история на Египет, историята на една цивилизация.

ПЕРСИЙСКО ВЛАДИЧЕСТВО (525 — 332 г.‍пр.н.е)

По времето, на Камбиз, Дарий I и Ксеркс I господството на Персия укрепва; при царуването на Дарий II то е в упадък. През този период египетската култура се подхранва само от традицията; страната се превръща в „плячка на силни народи“.

ГРЪКО-РИМСКО ВЛАДИЧЕСТВО (332 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ — 638 г.‍ от н.е.)

През 332 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ Александър Македонски завладява Египет и основава Александрия, която става средище на елинистическата култура. Империята на Александър се разпада. Още веднъж Египет достига политическа мощ при Птолемей III. Двете столетия до началото на нашето летоброене са изпълнени с династическите борби на Птолемеите. Египет попада все повече под влиянието на Рим. При късните императори националната египетска държава съществува само привидно — всъщност Египет е само римска провинция, експлоатирана колония, житница на Римската империя.

Християнството прониква рано в Египет. От 640 г.‍ от н.е. обаче той попада в пълна зависимост от арабския халифат, по-късно от Османската империя и едва след завоевателния поход на Наполеон се свързва с европейската история.

* * *

През 1850 г.‍ тридесетгодишният френски археолог Огюст Мариет се изкачил на цитаделата в Кайро. Едва стъпил на египетска земя, той поискал веднага да се наслади на гледката, която така настоятелно се препоръчва на всички чужденци. Но той не съзерцавал просто града, а една държава, и отвъд сладкарската орнаментика на минаретата окото на подготвения специалист виждало в очертанията на величавите паметници по края на западната пустиня един отдавна изчезнал свят. Той пристигнал в Египет със задача, която нямало да го задържи дълго, но този поглед от крепостта решил по-нататъшната му съдба.

Мариет се родил през 1821 г.‍ в Булон. Отрано започнал да се занимава с египтология. В 1849 г.‍ бил назначен за асистент при Лувърския музей в Париж. Възложили му задача да закупи папируси от Кайро. Пристигнал в Египет, видял разграбването на старините и скоро загубил интерес към пазарлъците с антикварите; едничката му мисъл била да направи нещо, за да помогне. Да помогне ли? — Мариет разбрал, че самият Египет, без да си дава сметка за това, което ставало, организирал истинска разпродажба на старини. Учени, туристи, иманяри и въобще всички, които по една или друга причина стъпвали на египетска земя, били сякаш обладани от една-единствена страст — „да събират старини“, а това означавало ограбване на древните сгради и изнасяне на ценностите от страната. Местното население им помагало. Работниците, които били на служба при археолозите, укривали всички намерени дребни предмети и след това ги продавали на безценица на чужденците, а те пък били толкова „смахнати“, че плащали за тях с чисто злато. При това много нещо се унищожавало безогледно; всеки се интересувал повече от материалната, отколкото от научната полза. Въпреки примера на Лепсиус отново дошли на мода методите от времето на Белцони. И Мариет, който с цялото си същество мечтаел за изследвания и разкопки, разбрал, че за бъдещето на археологическата наука по-важно от всичко друго било да се запазят старините! Когато решил да остане завинаги в Египет, където само той можел да помогне за опазване на паметниците и за тяхната охрана, той даже на сън не си представял успехите, които го очаквали в бъдеще. Не подозирал, че само след няколко години щяло да му се удаде да изгради най-големия египтологически музей в света.

* * *

Но преди да се заеме с опазването и съхраняването на старинните съкровища, и на Мариет, третия от четиримата големи египтолози на миналото столетие, предстояли важни открития.

Скоро след пристигането си в Египет той се натъкнал на нещо твърде забележително. В богато украсените частни паркове на египетските сановници, както и пред по-новите храмове в Александрия, Кайро и Гиза се виждали — изложени на показ подобно на античните гръцки статуи в разкошните градини на ренесансовите князе — каменни сфинксове, които съвсем очевидно били от един и същ тип. Мариет бил първият, който си задал въпроса: откъде са дошли те? Откъде са докарани там?

Случайността играе важна роля при всички открития. Когато обикалял из Сакарските развалини Мариет открил пред голямата стъпаловидна пирамида отново един сфинкс. Само главата му се подавала още от пясъка. Разбира се, Мариет не бил първият, който го видял, но той пръв забелязал сходството между този сфинкс и сфинксовете в Кайро и Александрия. И когато открил един надпис, в който се говорело за свещения мемфиски бик Апис, всичко четено, видяно и чуто се сляло във фантастичната картина на тайнствената, изчезнала сфинксова алея, за чието съществуване се знаело, но за която вече никой нямал представа къде се е намирала. Мариет събрал неколцина араби, хванал се сам за лопатата и — открил сто четиридесет и един сфинкса!

Днес наричаме по-голямата част от този комплекс, който се намирал в Сахара над земната повърхност, а също и под пясъците, „Серапеум“ или „Серапейон“ — на името на бога Серапис. И под пясъците ли? Алеята на сфинксовете свързвала два храма. Когато Мариет я открил (освен добре запазените сфинксове там имало и много празни постаменти, от които „лъвовете с човешки глави“ били вече задигнати и отнесени), когато почистил алеята от вечно навяващия пясък, днес отдавна засипал всичко отново, той открил същевременно и нещо друго, за което винаги се споменавало във връзка с алеята на сфинксовете: гробовете на свещените бикове Апис! Това откритие дало възможност да се надникне по-дълбоко в някои форми на египетския религиозен култ, в особеностите на една религия, която ни се струва странна и загадъчна, а дори и на старите гърци се виждала толкова странна и загадъчна, че те я отбелязват в своите пътеписи като нещо съвсем необичайно и чудновато.

Египетските богове приели сравнително късно човешки образ. В религиозното съзнание на старите египтяни те били въплътени в различни знаци, растения и животни. Богинята Хатор живеела в смоковницата, лотосовият цвят олицетворявал бога Нефертум, а богинята Нейт била почитана във вид на щит, върху който били прикрепени две кръстосани стрели. Но боговете приемали най-вече животински образ: така например богът Хнум се олицетворявал от овена, богът Хор — от сокола, Тот — от ибиса. Сухос — от крокодила, богинята на града Бубастис — от котката, а в града Буто почитали като богиня змията.

Но наред с тези богове в животински образ египтяните почитали и някои от самите животни, ако те притежавали определени белези. Най-известното от тях бил Апис, свещеният мемфиски бик, когото египтяните считали за „служител на бог Пта“; на него се отдавали най-големите почести, каквито някога е получавало животно на този свят.

Това свещено животно живеело в самия храм, където за него се грижели жреците. Когато умирало, то бивало балсамирано и погребвано с тържествени церемонии, а на негово място идвало друго, притежаващо същите белези. Така възникнали цели гробища, достойни за паметта на богове и фараони. Такива гробища на животни са и гробовете на котки в Бубастис и Бени-Хасан, гробището на крокодили в Омбос, гробището на ибиси в Ашмунен и гробището на овни в Елефантина. Тези култове били разпространени из цялата страна и в течение на египетската история претърпели безброй изменения; на някои места се разгаряли с голяма сила, а после замирали с векове. (Ако на някого от нас те се сторят твърде странни и го накарат да се усмихне, нека се опита да си представи колко абсурден би се сторил на хора от друга цивилизация например християнският култ към непорочното зачатие на Богородица.)

Мариет стоял на гробището на свещените бикове Апис. Както при гробниците на египетските знатни, така и тук над входа се издигал малък храм. Наклонена шахта водела надолу към гробовете, където почивали заедно останките на всички свещени бикове от времето на великия Рамзес насам. Погребалните камери били разположени по протежение на един стометров коридор. При последвалите разширения, правени чак до епохата на Птолемеите, дължината на коридора достигнала 350 м. Какъв необикновен култ! При трепкащата светлина на факлите, следван от работниците, които едва се осмелявали да шепнат, Мариет вървял от камера на камера. Тежките каменни саркофази, в които почивали биковете, представлявали монолитни полирани блокове от черен и червен гранит, високи над три метра, над два метра широки и не по-малко от четири метра дълги. (Тежестта на всеки един от тези блокове е изчислена на около 65 000 килограма!)

Капаците на много от саркофазите били отместени. Мариет и неговите приемници намерили само два непокътнати саркофага, които съдържали украшения. Останалите били разграбени. Кога? Никой не знаел. От кого? Крадците били неизвестни — само делата им ги издавали. Всички египтолози трябвало с болка и безсилен гняв да се сблъскват отново и отново с това явление. Вечно носещите се пясъци, които засипвали храмове, гробници и цели градове, заличавали всички следи. Мариет проникнал в тъмните селения на отдавна изчезнали култове. Съдено му било обаче (с неговите разкопки и изследвания в Едфу, Карнак и Деир ел-Бахри не ще можем да се занимаем по-подробно) да надзърне и в богатото, пъстро всекидневие на древните египтяни.

Когато днес туристът излезе от гробниците на биковете, той сяда да си почине на терасата на „къщата на Мариет“ и да сръбне арабско кафе. Вдясно той вижда стъпаловидната пирамида, вляво е Серапейонът, а словоохотливите разводачи вече го подготвят за чудния картинен свят, който му предстои да види.

Недалеч от Серапейона Мариет открил гробницата на дворцовия сановник и крупен земевладелец Ти. И ако гробниците на биковете били за последен път докоснати от човешка ръка по времето на Птолемеите, при последното им разширяване (впрочем тогава работата била така внезапно прекъсната, че до входа бил изоставен огромен черен, гранитен саркофаг, без да бъде откаран на мястото му), то гробницата на богатия Ти била наистина много стара; тя била вече завършена, когато около 2600 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ фараоните Хеопс, Хефрен и Микерин строили своите пирамиди. При това тази гробница, това място на смъртта разказвало тъй подробно и нагледно за живота, както никой паметник дотогава. Мариет отдавна познавал добре погребалните обичаи и обреди на старите египтяни, за да очаква, че и в този гроб освен украшения ще намери всевъзможни предмети за всекидневна употреба, многобройни рисунки и „повествователни“ релефи. Но това, което блеснало пред очите му в залите и коридорите на тази гробница, надминавало по детайлност на изображенията из всекидневния живот всичко намерено дотогава.

Богаташът Ти явно държал и след своята смърт да има около себе си всичко, наистина буквално всичко, което го заобикаляло приживе. Разбира се, в центъра на всички изображения стоял самият той — могъщият и богат велможа Ти, изобразен три пъти, четири пъти по-голям от робите и простолюдието, за да се подчертаят и чрез физическите пропорции неговото значение и неговата власт над нищожните и безсилните.

Но в силно стилизираните, линеарни и все пак стигащи до най-малки подробности стенописи и релефи ние виждаме не само охолството и безделието на богаташа. Тук виждаме обработка на лен, косач по време на работа, магаретар, вършитба и отвяване на житото, виждаме целия процес на корабостроенето преди четири и половина хилядолетия: дялането на стеблата, обработката на дъските, работата с тесла, трамбовка и длето (които по онова време се правели не от желязо, а от мед). Можем съвсем ясно да различим отделните инструменти и да видим, че още тогава били познати трионът, брадвата и дори маткапът. Виждаме как топят злато и научаваме как в онези времена се разпалвали пещи с висока температура; виждаме скулптори и каменоделци, откриваме и кожари, заети с работата си.

Но виждаме също така, и то на всяка крачка, каква власт обладавал един чиновник като господаря Ти. Стражи са подкарали селските старейшини към неговия дом, за да му дадат отчет, влачат ги по земята и жестоко ги душат. Виждаме безкрайни редици селянки, които му носят дарове, безчислени слуги, които докарват и колят жертвени животни (изображенията стигат до такива подробности, че дори виждаме как преди четиридесет и пет столетия касапинът повалял вола на земята). Наблюдаваме и частния живот на господаря Ти, като че ли надничаме през прозорец на неговия дом — виждаме господаря Ти на масата, господаря Ти със своята жена, със своето семейство, господаря Ти на лов за птици, на път със семейството си из делтата на Нил, господаря Ти — и това е един от най-хубавите релефи, — пътуващ, с лодка през папирусов гъсталак.^[3]

Изправен стои той в лодката, която се плъзга по водната повърхност, а над веслата се препъват измъчени гребци. Горе през гъсталака прелитат птички. Водата под него гъмжи от риби и животните на Нил. Една лодка плува напред. Нейният екипаж замерва с харпуни тлъстите шии на хипопотами, един от които разкъсва крокодил. Въпреки композиционната и завършеност, въпреки яснотата и сигурността на рисунъка тази сцена крие нещо чуждо и непонятно за нас, днешните хора — господарят Ти плува не само през папирусовия гъсталак, той плува през гъсталака на живота.

Неоценимата стойност на тези изображения за времето на Мариет едва ли се е заключавала толкова в художествените им достойнства, колкото в това, че те представяли в най-големи подробности всекидневието на старите египтяни — показвали не само какво вършели те, но и как го вършели. Тези изображения (каквито днес намираме не само в гробницата на Ти, но и в гробницата на висшия държавен сановник Птахотеп, както и в откритата четиридесет години по-късно гробница на Мерерука — всичките близо до Серапейона) разкриват един грижливо разработен, но безкрайно примитивен в техническите си средства начин за преодоляване на материалните трудности в живота (робската работна сила била всичко), така че постиженията на строителите на пирамидите изглеждали още по-внушителни, но и толкова по-необясними за съвременниците на Мариет. (Цели десетилетия след Мариет в печата, научните публикации и пътеписите циркулирали най-фантастични догадки относно тайнствените средства, с помощта на които египтяните издигали своите циклопски строежи. Тази тайна, която не била никаква тайна, щяла да бъде разкрита по принцип от един човек, родил се край Лондон тъкмо по времето, когато Мариет копаел в Серапейона.)

* * *

Осем години след деня, в който Мариет за пръв път хвърлил поглед от каирската цитадела към древния Египет — осем години, през които трябвало безпомощно да наблюдава на всяка крачка голямата разпродажба на египетски старини, — той, който бил дошъл в земята край Нил, за да купи няколко папируса, най-сетне постигнал това, което било за него най-важна задача: основал Египетския музей в Булак. Малко по-късно вицекралят го назначил за директор на Управлението на египетските старини и за върховен инспектор на всички разкопки.

През 1891 г.‍ музеят бил преместен в Гиза, а през 1902 г.‍ бил окончателно настанен в Кайро недалеч от големия мост над Нил, в сграда, построена от Дурньон в класицистичния стил, който бил последната дума на архитектурата към края на миналия век. Музеят бил не само сбирка от експонати, а и контролна станция. От този момент всички находки в Египет, намерени случайно или при систематични разкопки, принадлежали на музея, с изключение на предметите, поднасяни като почетен дар на сериозните изследователи, археолози и други учени. Така Мариет сложил край на разпродажбата и разграбването на старините и той, французинът, запазил за Египет онова, което по право принадлежало на Египет. Признателният Египет му издигнал в парка пред неговия музей статуя, а след неговата смърт пренесъл тленните му останки и ги положил в мраморен саркофаг.

Делото на Мариет продължило да се разраства. Неговите приемници, директорите Гребо, Дьо Морган, Лорет и особено Гастон Масперо, организирали всяка година археологически експедиции. По времето на Масперо музеят се оказал заплетен в една шумна криминална афера. За нея обаче ще говорим в главата за царските гробници. Преди това ще трябва да посветим отделна глава на четвъртия от големите основоположници на египтологията — на един англичанин, който пристигнал в Египет по време то, когато Мариет бил вече пред прага на смъртта.