К. В. Керам
Богове, гробници и учени (28) (Роман за археологията)

25.
Етеменанки — вавилонската кула

По времето, когато Ниневия била въздигната от провинциален град в царска резиденция и влязла в историята, Вавилон имал вече тринадесетвековна история като столица зад себе си, а от епохата на най-голямото му величие и мощ — при царуването на законодателя Хамурапи — били изминали цели хиляда двеста и петдесет години.

Когато Ниневия била разрушена (за разлика от Вавилон, който бил разрушен и отново възстановен, това станало по такъв начин, че поетът Лукиян можал да вложи в устата на своя Меркурий в разговора му с Харон следните думи: „Ала Ниневия, добрий ми лодкарю, е вече разрушена, от нея не остана нито следа и никой не може да каже, къде се е издигала някога!“), военачалникът Набополасар основал във Вавилон новото вавилонско царство, което отново достигнало могъщество и разцвет при неговия син Навуходоносор II. Това вавилонско царство надживяло Ниневия със седемдесет и три години, след което паднало под ударите на персийския цар Кир.

На 26 март 1899 г.‍ Колдевей започнал разкопки в източната част на вавилонската цитадела „Каср“. За разлика от Бота и Лейърд той вече познавал в общи черти историята на града, погребан тук от хилядолетията. Разкопките в Хорсабад, Нимруд и Куюнджик и преди всичко огромната библиотека на Ашурбанипал, състояща се в по-голямата си част от преписи на много по-стари вавилонски оригинали, дали сведения и за земите около устието на Ефрат и Тигър, за тяхната история, за народите, които ги населявали, и за владетелите им. Но кой именно Вавилон щял да възкръсне сега изпод лопатата на археолога? Най-древният Вавилон на Хамурапи, на единадесетте царе от династията Амуру? Или пък по-новият, възстановен отново, след като бил изравнен със земята от Синахериб?

Колдевей имал вече известни предложения още през януари 1898 г.‍ когато съвсем не било сигурно дали ще му възложат разкопките и когато след предварителен оглед на терена той представил своя доклад на дирекцията на Берлинските кралски музеи. „Във всеки случай — пише той по това време от Багдад за Вавилон, — там ще се намерят предимно строежи на Навуходоносор.“

Не звучи ли това така, като че ли той не очаквал много от тези разкопки? Ала ликуването, с което приел назначението, говори обратното. Впрочем самите находки щели скоро да разсеят всякакви съмнения.

На 5 април 1899 г.‍ той пише: „Копая вече четиринадесет дни и успехът на цялата работа е безспорен!“

Първото, на което се натъкнал, била огромната вавилонска стена. Край нея намерил останки от релеф — в началото, разбира се, само фрагменти: лъвски гриви, муцуни, опашки, нокти и очи, човешки крака, бради и очи, крака на тънкокраки животни — вероятно газели — и зъби на глигани. Само на едно протежение от осем метра покрай стената той намерил повече от хиляда фрагмента. Тъй като по негова преценка общата дължина на релефа била към триста метра, той пише в същото писмо. „Очаквам да намеря около 37 000 фрагмента!“

Такива били изгледите само след четиринадесетдневни разкопки!

Най-нагледните описания на древния Вавилон ние дължим на гръцкия пътешественик Херодот и на личния лекар на цар Артаксеркс II — Ктезий. А най-голямото чудо, за което разказват те, била градската стена. В продължение на две хилядолетия данните на Херодот за нейните размери били смятани за обикновени преувеличения на пътешественик, обиколил много земи. Според преданието стената била толкова широка, че върху нея можели свободно да се разминат две колесници, запрегнати с по четири коня!

Колдевей попаднал веднага на тази стена. Задачата му била обаче трудна, много по-трудна, отколкото при което и да е друго археологическо находище в света. Докато на други места пластът със съответната култура лежал на два до три, най-много на шест метра под повърхността, тук трябвало да се отстранява земна маса до дванадесет метра, а на места и до двадесет и четири метра дълбочина. Колдевей копал с повече от двеста работника зиме и лете в продължение на десетилетие и половина…

Той отбелязал първия си голям успех, когато доказал, че сведенията на Херодот едва ли са преувеличени. (В една или друга степен такива успехи са постигали всички по-значителни археолози: Шлиман потвърдил достоверността на Омир и Павзаний, Еванс доказал, че в преданията за Минотавъра има зърно истина, а Лейърд установил дословната вярност на някои пасажи от Библията.)

Колдевей разкрил една стена от непечени тухли, широка седем метра. На около дванадесет метра пред нея се издигала друга стена от печени тухли, широка седем метра и осемдесет сантиметра, успоредно на която бил изграден трети пояс, дебел три метра и тридесет сантиметра, също от печени тухли. Пред него вероятно минавал крепостният ров, който напълвали с жълта вода, когато отвън надвисвала опасност.

Пространството между отделните стени било запълнено с пръст, достигаща навярно до венеца на външния пояс. Това бил именно коридорът, който позволявал да се разминават две колесници-четворки! Над стената стърчали стражеви кули, по една на всеки петнадесетина метра. Колдевей пресмята, че вътрешната стена наброявала триста и шестдесет такива кули. Що се отнася до външната стена. Ктезий посочва цифрата двеста и петдесет, което без друго е правдоподобно.

Така Колдевей открил най-голямото градско укрепление, съществувало някога в света. Тези крепостни стени свидетелствали, че Вавилон бил най-големият град на Изтока, по-голям дори от Ниневия. А ако си послужим със средновековното понятие за град, т.‍е.‍ „обградено със стени населено място“, то Вавилон е бил и до ден-днешен си остава най-големият град, издиган някога от човешка ръка.

Навуходоносор пише:

„…оградих Вавилон с мощна стена от изток. Изкопах ров и укрепих откосите му с тухли и асфалт. Край него издигнах мощна, висока като планина стена; вградих в нея широки порти и в тях крила от кедрово дърво, обковани с мед. За да не може неприятел с лоша помисъл да доближи Вавилон отстрани, обградих земята му с мощни води като с развълнувано море. Да се премине през тях бе все едно да се премине през голямото море, през солените води. За да не се разлеят водите, издигнах край тях насип и ги обградих с кейови стени от тухли. Стените укрепих изкусно и превърнах града Вавилон в крепост.“

За тогавашните бойни средства това укрепление трябва наистина да е било непревземаемо. Но нима Вавилон не бил все пак завладян? Остава ни само едно обяснение: врагът победил крепостта отвътре, а не отвън. Винаги, когато пред стените се появял неприятел, в града избухвали вътрешнополитически борби и винаги имало партии, които — със или без основание — виждали в лицето на врага освободител. Така паднала и тази най-могъща крепост на света.

И тъй, Колдевей действително намерил Вавилон от времето на Навуходоносор. При този владетел, когото пророк Даниил наричал „цар на царете“ и „златната глава“, започнало монументалното изграждане на новия град. Възстановени били храмът на Емах в крепостта, храмът Езагила, храмът на Нинурта и по-старият храм на Ищар в Меркес. Навуходоносор подновил стените на канала Арахту, построил първия каменен мост над Ефрат и канала Либил-хигала, построил „Южната крепост“, където разположил своя дворец, и украсил Портата на Ищар с пъстроцветни глазирани релефи и животни.

Докато неговите предшественици строили всички сгради от непечени, сушени на слънцето кирпичи, които скоро ставали жертва на бурите и ветровете, Навуходоносор използвал предимно истински печени тухли, особено при строежа на укрепителни съоръжения. Ако от по-старите сгради на Двуречието не са останали почти никакви следи освен огромни хълмове от пръст, причината била в нетрайността на материала. За това, че и от строежите на Навуходоносор — въпреки много по-устойчивия материал — са се запазили до наши дни също тъй незначителни останки, причината е друга; векове наред те били разграбвани и разрушавани от местното население, което ги използвало за строителен материал, тъй както много по-късно папското средновековие безогледно унищожавало храмовете на езическия Рим. Днешният град Хилех и много села в околността са построени с тухлите на Навуходоносор (това знаем със сигурност, защото те носят неговия печат). Дори съвременният язовир, отделящ водите на Ефрат от канала Хиндиже, е изграден предимно от тухли, по които някога са стъпвали древните вавилонци, та когато един ден и тази язовирна стена изчезне и потъне в забрава, бъдещите археолози лесно могат да си помислят, че и тук са открили крепост на Навуходоносор.

Дворецът, не, дворцовият комплекс, дворцовият град, който Навуходоносор издигнал на огромна площ и, вечно недоволен, непрекъснато разширявал, защото всичко направено му се струвало „недостатъчно за достойнството на царското величие“ — този разкошно украсен дворец със своите релефи от прекрасно емайлирани, блестящи, разноцветни плочки наистина можел да се нарече чудо, чудо на хладното, непонятно, варварско великолепие! (Между другото Навуходоносор твърдял, че построил всичко това за петнадесет дни, и тази версия се е предавала като съвсем достоверна от столетие на столетие.)

Три находки на Колдевей обаче накарали света да занемее от удивление: една градина, една кула и една улица. Нито една от тях нямала равна на себе си на този свят.

* * *

Един ден в североизточния край на „Южната крепост“ Колдевей открил някакъв сводест градеж, който още от пръв поглед се оказал съвсем необичаен и, направо казано, единствен по рода си. Преди всичко това били първите подземни помещения, открити до този момент във Вавилон. Второ, такъв градеж със свързани помежду си сводове не бил срещан дотогава никъде в цялото Двуречие. Трето, там имало един кладенец, образуван от три разположени по съвсем необикновен начин шахти. След дълги размишления и все пак не напълно сигурен, Колдевей предположил, че това било кладенец, съоръжен с вече несъществуващо, разбира се, устройство от подемници за непрекъснато черпене и подаване на вода. Четвърто, тези сводове били изградени не само от тухли, а и от дялан камък, който дотогава бил намерен само на едно друго място в целия Вавилон — при северната крепостна стена на Каср.

Всички тези особености, взети заедно, свидетелствали, че това необикновено съоръжение било конструирано с изключително за времето си техническо и архитектурно умение и по всяка вероятност имало някакво съвсем особено предназначение.

И тогава една щастлива мисъл осенила Колдевей. В цялата литература за Вавилон, като се започне от Йосиф Флавий, Диодор, Ктезий, Страбон и се стигне до всички разчетени дотогава клинописни надписи, отнасящи се до „греховния“ град, се посочват също така — и то изрично като нещо забележително — само две места, където бил употребен дялан камък: на северната стена на крепостта Каср (където го открил и Колдевей) и при „висящите градини на Семирамида“.

Нима Колдевей открил именно тези разкошни градини, за чиято красота се говорело толкова много в древността, че ги причислявали към седемте чудеса на света — градините на легендарната Семирамида?

Една такава находка и една такава хипотеза, родена от щастливо хрумване, пораждат за откривателя мигове на трепетно напрежение край разкопаната земя, предизвикват вълнение у всички участници, безкрайни разговори, разгорещени професионални спорове на мястото на разкопките и вечер пред палатките и бараките — вълнение при мисълта, че човек може да преживее онзи миг, който ще хвърли светлина върху една хилядолетна загадка.

Колдевей отново се справил с античните източници. Претеглил всяко изречение, всеки ред, всяка дума, дръзнал дори да навлезе в чуждата му област на сравнителното езикознание и едва тогава решил, че може да потвърди предположението си! Наистина това не можело да бъде нищо друго освен сводовете, които носели „висящите градини“ на Семирамида, напоявали ги посредством едно невиждано дотогава устройство и така им осигурявали вечна зеленина.

Но ето че едно от „чудесата“ започнало да се стопява и загубило своя легендарен ореол. Та какво всъщност представлявали тези „висящи градини“, ако хипотезата на Колдевей била правилна? Наистина едно твърде пищно, твърде внушително съоръжение на покрива на една обитавана сграда, наистина едно техническо чудо за времето си — и все пак не ни ли се струва това чудо твърде скромно в сравнение с другите строежи на вавилонците, които гърците не причислявали към чудесата на света?

(Впрочем всички наши сведения за легендарната Семирамида са съмнителни. Те произхождат предимно от Ктезий, който се отличавал с доста буйно въображение. Така например според него огромната статуя на Дарим в Бехистун представлявала Семирамида, заобиколена от стотина телохранители! Според Диодор Семирамида била подхвърлена като дете от родителите си, отхранена от гълъби, оженила се за някакъв царски съветник, но му била отнета от царя, носела дрехи, „по които не можело да са разбере дали е мъж или жена“, и накрая, след като предала властта на своя син, отлетяла като гълъбица от двореца — направо към безсмъртието.)

* * *

Вавилонската кула! (Вж. ил. 73.)

За нея се говори в първата книга на Мойсей, глава 11, стихове 3 и 4:

„И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола — вместо вар. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя.“

При разкопките, разбира се, Колдевей разкрил само грандиозните основи. Надписите обаче му казвали, че кулата действително е съществувала. Впрочем кулата, за която говори Библията (и която без съмнение била построена), трябва да е изчезнала от лицето на земята още преди времето на Хамурапи. Но на нейно място тук се издигала нова, построена от потомците в памет на старата. От Набополасар са останали думите:

„По онова време Мардук ми заповяда да изградя Вавилонската кула, която по времето преди мен бе разклатена и доведена до събаряне, да укрепя здраво основите й върху гръдта на подземния свят, а върхът н да е устремен към небесата.“ А неговият син Навуходоносор продължава: „Аз се заех да достроя върха на Етеменанки, та да съперничи на небето.“

Кулата се извисявала на огромни тераси. Херодот съобщава за осем изградени една върху друга кули, които постепенно се смалявали нагоре, а на най-малката, високо над земята, се издигал храмът. (В действителност кулите били седем.)

Кулата била построена сред равнината Сахн, което, преведено буквално, значи „тиган“. „Нашият Сахн обаче — пише Колдевей — е само сегашната форма на древната свещена местност, където се е издигал зикуратът Етеменанки, «основният камък на небето и земята»“, Вавилонската кула, обкръжена от висока стена, до която били долепени най-различни сгради с култово предназначение. (Зикурат, зигура, зиггура са различни транскрипции на общото наименование на шумерско-вавилонските стъпални пирамиди или кули.) (Вж. ил. 85, 86.)

Деветдесет метра била широка тази кула в основата си, деветдесет метра била и височината й. Първият етаж бил висок тридесет и три метра, вторият — осемнадесет метра, третият, четвъртият, петият и шестият — по шест метра, а петнадесет метра бил висок храмът на вавилонския бог Мардук, покрит със злато и украсен със сини глазирани плочки, чийто блясък приветствал пътника още отдалеч.

„Но какво значат всичките тези писмени данни в сравнение с нагледната представа, която ни дават самите развалини, дори в лошото състояние, в което се намират! — пише Колдевей. — Колосалният масив на кулата, която за евреите от времето на Стария завет била символ на човешко високомерие и дързост, се издигал сред гордите жречески палати, просторните складове и безчислените помещения на поклонниците. Бели стени, бронзови порти, застрашително издигащи се от всички страни крепостни зидове с внушителни портали и гора от хиляди кули — всичко това трябва да е създавало неотразимо впечатление за величие, за могъщество и богатство, каквито човек трудно можел да срещне другаде в обширното вавилонско царство.“

Всеки по-голям вавилонски град имал свой зикурат, по никой от тях не можел да се сравни с „Вавилонската кула“. За нейното изграждане били употребени осемдесет и пет милиона тухли и тя се извисявала над цялата околност.

И Вавилонската кула е дело на роби, и там свистели бичовете на надзирателите, както при строежа на египетските пирамиди. Но има и една съществена разлика: пирамидата се строяла от един владетел в продължение на един често пъти кратък живот, и то само за него, за неговата мумия, за неговия дух-закрилник Ка; а стъпалната кула била градена от поколения владетели — това, което започвал дядото, още продължавал внукът. Когато египетските пирамиди се рушали или хищническа ръка ги събаряла и разграбвала, никой не помръдвал пръст, за да ги възстанови, а камо ли да ги напълни с нови съкровища. Вавилонският зикурат бил няколкократно разрушаван, но винаги издиган отново и отново украсяван.

И това е обяснимо; владетелите, които изграждали зикурата, не строили за себе си, а за всички. Зикуратът бил светилище за целия народ, място за поклонение на хилядите, които почитали Мардук като върховен бог. Каква ли картина е представлявало шествието, излизащо от долния храм, където се извършвало първото жертвоприношение пред статуята на Мардук, която заедно с трона, подножника и масата тежала според Херодот осемстотин таланта и била направена от чисто злато! (В жреческите помещения бил намерен своеобразен „талант-еталон“ — каменна патица с издълбан надпис „истински талант“ — с тегло 29,68 килограма. Така че ако се вярва на Херодот, тази статуя на Мардук заедно с принадлежностите й били направени от 23 700 кг чисто злато.)

А каква ли гледка е представлявало многолюдното шествие, когато възлизало по грамадното каменно стълбище, водещо от едната страна на Вавилонската кула до първия етаж на височина тридесет и три метра, докато жреците се изкачвали по средната стълба на втория етаж, а оттам по тайни стъпала — до върха на кулата, до светилището на Мардук!

То сияело с блясъка на своите тъмносини глазирани плочки. Херодот го видял около 458 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, около 150 години след окончателното завършване на зикурата, когато то трябва да е било все още добре запазено. За разлика от „долния храм“ този „горен храм“ не бил украсен със статуи. В него имало само едно „добре подредено“ ложе за хранене (както е известно, всички източни големци, а също и гърците и римляните се хранели „излегнали се край трапезата“), а пред ложето стояла позлатена маса. Тази светая светих не била достъпна за простия народ, защото там се появявал самият Мардук, когото обикновеният смъртен не можел безнаказано да погледне. Само една избрана жена оставала там, нощ след нощ, готова да даде наслада на бога.

„Казват също така — отбелязва Херодот, като същевременно изразява съмнение, — че самият бог посещавал храма и отпочивал на ложето, но това не ми се вижда вероятно.“

Около зикурата се издигали, опасани от крепостна стена, домовете, в които живеели дошлите отдалеч за големите празници поклонници, за да се подготвят за процесията. Но там били също и домовете на жреците на Мардук, които като жреци на бога, коронясващ самите царе, несъмнено обладавали голяма власт. Този двор, в средата на който се издигал Етеменанки, бил следователно вавилонският Ватикан, но по-мрачен и по-тайнствен в циклопското си великолепие.

Тукулти-Нинурта, Саргон, Синахериб и Ашурбанипал превзели Вавилон и разрушили светилището на Мардук — Етеменанки, Вавилонската кула. Набополасар и Навуходоносор я издигнали наново. След смъртта на Навуходоносор персийският цар Кир завладял града през 549 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ и той бил първият завоевател, който не разрушил Вавилонската кула. Той, по-младият от историческа гледна точка, бил покорен от колосалното и величие. И не само не я разрушил, но си построил гробница във формата на миниатюрен зикурат — един малък Етеменанки по подобие на Вавилонската кула.

Ала кулата била унищожена още веднъж. Персиецът Ксеркс оставил след себе си само развалини, които по-късно видял Александър Велики по време на своя поход към Индия. Десет хиляди души трябвало да работят два месеца, за да разчистват развалините, а накрая се хванала на работа цялата му армия. Страбон говори за 600 000 надници!

Двадесет и две столетия по-късно на същото място дошъл един европейски учен, който не търсел слава, а знания. Дошъл не с десет хиляди души, а само с двеста и петдесет. Но в течение на единадесет години той щял да изплати 800 000 надници. И чак тогава станало ясно как изглеждала тази сграда, която нямала равна на себе си в света!

* * *

Древните славели „висящите градини“ като едно от чудесата на света, а Вавилонската кула и до днес се смята за символ на човешката дързост и високомерие. Но ето че Колдевей разкрил една друга част от този голям град, за която наистина се споменавало в някои надписи, но въпреки това не оставила отпечатък в съзнанието на хората.

Това било просто една улица — но когато Колдевей я разкрил, станало ясно, че тя била най-разкошната улица, която някога е съществувала в света, без да изключваме улиците и пътищата на старите римляни, та дори и на Новия свят, стига да не измерваме великолепието с дължината. Тази улица не била изградена като съобщителна артерия (това идвало на второ място), а за да минават по нея процесиите в чест на великия бог Мардук, на когото във Вавилон служели всички, дори Навуходоносор. През своето четиридесет и три годишно царуване този владетел трябва непрекъснато да е строил. За строежа на улицата той ни е оставил подробно съобщение:

„Айбур-шабу, вавилонската улица, запълних с висок насип за процесията в чест на великия господар Мардук и я изградих от портата Илу до Ищар-сакипат-тебиша с камък от Турминабанда и Шаду, та да бъде пригодна за процесията на великото божество, свързах я с частта, построена от моя баща, и пътя направих великолепен.“

Но тази улица не била само път за процесиите на Мардук, а и част от градското укрепление. Тя прилича на огромен пролом. От двете й страни се издигали високи, седемметрови крепостни стени, които погледът не можел да прехвърли. А тъй като така укрепената улица водела от външните фортове до Портата на Ищар („Ищар-сакипат-тебиша“ в надписа на Навуходоносор), едва през която се влизало в същинския Вавилон, то неприятелят, който искал да атакува портата, трябвало да мине по улицата. Ала тогава, улицата се превръщала в път към смъртта!

Потискащото чувство, което този каменен проход е навявал на всеки нашественик се засилило още повече (за тогавашния човек, чиито представи били населени с фантастични митически същества и зли духове) от около сто и двадесетте двуметрови лъвове, чиито блестящи пъстроцветни релефи красели стените — те сякаш излизали от стените и крачели срещу неприятеля. Величествени и горди пристъпвали те там, със зинали уста, в които проблясвали зъби, с бяла или жълта козина, с жълти или червени гриви на светлосиния или тъмносиния фон на стените. Улицата била широка двадесет и три метра.

По средата уличното платно било настлано с големи квадратни варовикови блокове, над един метър широки и високи, положени върху залята с асфалт тухлена основа, а встрани — с два пъти по-малки плочи от брекча, изпъстрени с червени и бели жилки, като всички фуги били залети с асфалт. Но долната си, заровена в земята страна всеки камък носел следния надпис:

„Навуходоносор, цар на Вавилон, син на Набополасар, царя на Вавилон, съм аз. Аз покрих вавилонската улица с каменни плочи от Шаду за процесията на великия бог Мардук. Мардук, повелителю, дари вечен живот!“

Порталът съответствал на тези думи. Със своите дванадесетметрови стени той е най-величественият паметник, който е останал до наши дни от Вавилон. Всъщност това били две гигантски портални сгради с мощни, издадени напред кули. Където и да се спирал погледът на пристигащия пътник, отвсякъде го срещал блясъкът на свещените животни. Петстотин седемдесет и пет животни наброявала според Колдевей тази страшна глутница, чиито ярки багри и тук сияели на син фон; те поразявали пътника и го изпълвали със страх и трепет пред мощта на града, който лежал зад тези врати.

Но не лъвът, животното на богинята Ищар, украсявал тази порта, а бикът, свещеното животно на бога на времето Раман (наричан също Адад), както и чудовището „сируш“ — дракон или змия-грифон, — трудно може да се намери име за свещения митичен звяр на най-великия между боговете, Мардук. Това било четириного животно с дълги крака и люспесто тяло; задните му лапи били с нокти на граблива птица, на дългата си шия имало змийска глава с големи очи и разцепен език, а на плоския му череп стърчал рог… Такъв бил вавилонският дракон!

И отново изпод черупката на библейската легенда се показала ядка истина. Пророк Даниил, който тук, във Вавилон, преживял в ямата на лъвовете чудото на Йехова, доказал безсилието на дракона пред своя, по-могъщия бог, който щял да стане богът на следващите хилядолетия.

„Твърде допустимо е — казва Колдевей, — че жреците на Езагила са държали там някакво подобно животно, влечуго или може би арвал, каквито се срещат по тия места, и в полумрака на храма го показвали като жив «сируш». В такъв случай няма нищо чудно, че драконът не могъл да понесе сладкиша, който Даниил му приготвил от косми и смола.“

* * *

Какво ли зрелище е представлявала голямата новогодишна процесия по улицата на Мардук! Колдевей потърсил подходящо сравнение:

„Веднъж видях как в портала на катедралата в Сиракуза се появи високо над главите на многолюдната тълпа сребърната статуя на Богородица, по-голяма от естествена големина, отрупана с оброчни дарове, пръстени, скъпоценни камъни, злато и сребро. Носеха я на носилка четиридесет мъже в тържествено шествие към латомийските градини, съпровождано от шумни песнопения и горещите молитви на тълпата. Така горе-долу си представям процесията на бога Мардук, когато тръгвала от Езагила и се отправяла с тържествена стъпка — може би през периболоса^[1] — по вавилонската улица на процесиите.“

Ала това сравнение сигурно е бледо. Вавилонското шествие трябва да е било много по-величествено и масово, много по-тържествено и варварски пищно (ние познаваме доста добре техните обреди). От „залата на съдбата“ в храма Езагила по-нисшите божества били пренасяни до брега на Ефрат, където им се кланяли и молели три дни и после тържествено ги връщали обратно!

Около началото на нашата ера, по времето на партянското владичество, Вавилон започнал да пустее. Сградите се рушали. През епохата на Сасанидите (226 — 636 г.‍ от н.е.) на мястото на някогашните палати навярно имало отделни жилища, а през арабското средновековие по тези места стърчали само колиби — чак до 12 в. от н.е.

Днес погледът отново се рее над пробудения от Колдевей Вавилон, над развалини, блестящи фрагменти, останки от някогашно великолепие. И тогава си спомняме думите на пророк Йеремия:

„И ще се заселят там пустинни зверове и чакали, и ще живеят на нея камилски птици, и не ще бъде обитаема довека и населвана от рода в род!“