К. В. Керам
Богове, гробници и учени (4) (Роман за археологията)

3.
Следотърсачи на историята

Когато днес разгърнем някоя книга по история на изкуството с репродукции на антични творби, би трябвало, ако се позамислим, да останем изненадани. Сякаш авторите на книгата не са срещнали никакво затруднение да посочат с най-голяма точност в надписите под изображенията кое какво представлява. Тази глава например, изкопана от някакъв селянин в Кампаня, е на Август, онази статуя на конник представлява Марк Аврелий, този е банкерът Луций Цецилий Юкунд — или дори нещо още по-точно: това е Праксителовият Аполон Савроктон (т.‍е.‍ убиец на гущер), това е Амазонката на Поликлет, а тук „Зевс грабва спяща девойка“ — на рисунка от вътрешната страна на неподписана ваза от Дурис.

Замисля ли се някой от нас откъде авторът на надписа знае всичко това, откъде черпи той тази увереност, когато говори за творби, които не носят нито името на художника, нито името на изображението.

Или да кажем, че се разхождаме из нашите музеи и виждаме пожълтели, полуизтрити, разядени от столетията папируси, фрагменти от вази, плочи с релефи, колони, покрити с чудни изображения и знаци, с йероглифи и клинопис. Знаем, че съществуват хора, които могат да четат тия знаци така, както ние четем книга или вестник. Даваме ли си сметка колко усилия и находчивост са били необходими, за да се проникне в тайната на тези езици и писмености, на които дори по времето, когато Северна Европа била още населена с варвари, отдавна вече никой не говорел и пишел? Замисляме ли се как въобще е било възможно да се разгадае смисълът на тези мъртви знаци?

Или пък прелистваме книгите на днешните историци. Четем за миналото на стари народи, чието наследство носим в едни или други елементи на езика си, в много от нашите навици и обичаи, в произведенията на културата и в следите от общата кръв — въпреки че те са живели в далечни краища и във времена, отдавна потънали в мрака на забравата. Четем тяхната история. И това не са легенди или приказки, а точни данни и цифри. Чуваме имената на техните царе, научаваме как са живели във война и мир, в своите храмове и домове. Узнаваме за техния разцвет и упадък, установени с точност до година, месец и ден, въпреки че всичко това е станало преди нашето летоброене и календарът още не е бил роден. Откъде тогава тия знания, тази точност и сигурност на историческите таблици?

* * *

В тази книга искаме да разкажем за възникването на археологията, т.‍е.‍ да проследим едно развитие, без да изпреварваме нищо. Повечето от поставените тук въпроси ще получат от само себе си отговор в хода на изложението. Но за да не отегчаваме читателя с повторения, ще споменем още сега някои неща, които хвърлят светлина върху трудностите и методите на археологията.

Рис. 1: Пеещ гуляйджия. Изображение от вътрешната страна на блюдо, вероятно работа на майстор от кръга около Епиктет

Римският търговец на художествени произведения Аугусто Яндоло разказва в своите „Спомени“, че като момче имал случая да присъства заедно с баща си при отварянето на един етруски саркофаг.

„Не беше никак лесно да се отмести капакът, но най-после го повдигнаха и след като остана за миг изправен, той се стовари тежко на другата страна. И тогава се случи нещо, което няма да забравя до края на живота си. В саркофага видях тялото на млад воин в пълно бойно снаряжение, с шлем, копие, щит и наколенници. Изрично подчертавам: видях не скелет, а тяло, съвършено запазено с всичките му крайници, изпънато, като че ли току-що положено в гроба. Това продължи обаче само миг. После в светлината на факлите като че ли всичко започна да се разпада. Шлемът се търкулна надясно, кръглият щит падна в хлътналия нагръдник на бронята, наколенниците изведнъж станаха плоски и се смъкнаха на дъното на саркофага, единият наляво, другият надясно. При съприкосновението с въздуха недокоснатото от столетия тяло мигновено се разпадна на прах… а във въздуха и около пламъка на факлата като че ли се носеше някакъв златист прах.“

Лежал там представител на оня загадъчен народ, за който и до ден-днешен не знаем откъде е дошъл и какъв е неговият произход. Изследвачите успели да хвърлят само един-едничък поглед върху лицето, върху тялото му… после всичко се разпаднало и изчезнало безвъзвратно. Защо? Виновни за това били само невнимателните изследвачи.

Когато в земите на класическата древност, много преди откриването на Помпей, извадили от земните недра първите статуи и хората били вече достатъчно просветени, за да не виждат в голите фигури само езически божества, а да почувствуват и тяхната красота, когато ги изложили в дворците на ренесансовите князе, на градските първенци и кардиналите, на парвенютата и кондотиерите, те все още били смятани само за обикновени куриози, чието събиране било на мода. И не било никак изключено в такъв частен музей античната статуя да стои до изсушен ембрион на двуглаво дете, а античният релеф — до натъпкана със слама птица, уж докосната приживе от приятеля на пернатите св. Франциск.

До миналото столетие нищо не пречело на невежеството и алчността да се обогатяват за сметка на откритите находки, дори да ги унищожават, стига това да обещавало печалба.

На Римския форум, сборището на старите римляни, където около Капитолия били съсредоточени най-прекрасните сгради, през 16 век горели вещи за вар и камъните от античните храмове се употребявали за строителен материал. С мраморните плочи и скулптури папите украсявали своите кладенци. Серапейонът бил хвърлен с барут във въздуха, за да може някой си Инокентий да разкраси конюшнята си. Каменните блокове от баните на Каракала били добре платен строителен материал. Четири столетия Колизеят служел за каменоломна. Дори през 1860 г.‍ папа Пий IX продължил разрушителното дело, за да украси евтино някоя християнска постройка с езически камъни.

Там, където запазените паметници можели да дадат ценни сведения, археолозите от 19 и 20 век се натъквали на жалки развалини, които не говорели нищо.

А където това не станало, където невежа ръка не унищожила нищо, където злодей не търсил скрити съкровища и миналото се изправяло непокътнато пред очите на археолозите (колко рядко се случвало това!), там се явявали нови трудности — нужно било да се обясни и изтълкува находката.

През 1856 г.‍ били намерени край Дюселдорф останки от скелет. Когато днес става дума за тях, говорим за Неандерталския човек. Тогава ги сметнали за кости на животно. Само доктор Фулрот, гимназиален учител в Елберфелд, изтълкувал правилно находката.

Професор Майер от Бон изказал мнение, че се касае за скелет на казак, паднал тук през 1814 година. Вагнер от Гьотинген твърдял, че това е холандец, Прюнер-Бей от Париж го обявил за древен келт. Бележитият лекар д-р Вирхов, който често спъвал много науки с прибързаните си авторитетни изказвания, заявил, че скелетът принадлежал на старец, приживе схванат от подагра.

Близо петдесет години били нужни на науката, за да установи, че ел-берфелдският гимназиален учител бил прав.

Този пример, разбира се, се отнася повече до предисторическите погребални изследвания и до антропологията. Но и при археологията не по-малко красноречив пример ни дават опитите да се датира една от най-известните гръцки скулптурни творби — Лаокоон. Още Винкелман я отнесъл към епохата на Александър Македонски. Миналото столетие виждало в нея шедьовър на Родоската школа, създаден приблизително 150 години преди нашата ера. Други я поставяли в началото на Римската империя, а днес знаем, че тя е произведение на скулпторите Агесандър, Полидор и Атенодор от средата на първия век преди нашата ера.

Оказва се, че тълкуването е трудно дори тогава, когато имаме пред себе си запазен материал. Но какво да сторим, ако трябва да се съмняваме дори в неговата оригиналност?

Тук му е мястото да разкажем за една шега в стил Тил Ойленшпигел, на която станал жертва професор Берингер от Вюрцбург. През 1726 г.‍ този професор издал книга, чието латинско заглавие тук не можем да приведем, тъй като е дълго страница и половина. В нея става дума за вкаменелостите, които Берингер заедно със своите студенти намерил в околностите на Вюрцбург. Там се говори за цветя, за жаби, за паяк, който току-що е хванал муха (и заедно с нея се вкаменил), за една вкаменена звезда, за вкаменен полумесец, за изписани на староеврейски език плочки и за какви ли не още чудеса. Книгата не се скъпяла на илюстрации — човек можел да види рисувано от натура и репродуцирано с безупречни гравюри всичко онова, което било описано с думи. Книгата била обемиста, коментарът гъмжал от остри нападки срещу опонентите на професора, хората я купували и хвалели — докато не излязла наяве страшната истина. Студентите си били направили шега. „Вкаменелостите“ изработили в къщи, а след това се погрижили да ги заровят по местата, където професорът правел своите разкопки.

Като съобщаваме за Берингер, не бива да отминем и Доменех. Библиотеката на парижкия арсенал пази едно луксозно издание на 228 репродукции, които този френски абат публикувал през 1860 г.‍ като факсимилета на индиански рисунки под заглавието „Manuscrit pictographique americain“. По-късно се оказало, че тези „индиански рисунки“ били драсканици от рисувателния блок на някакъв полуграмотен американски хлапак, чиито родители произхождали от Северна Германия.

Някой ще възрази, че такова нещо може да се случи само на хора като Берингер и Доменех. Но ето че веднъж и великият Винкелман се хванал на въдицата, хвърлена му не от друг, а от брата на Казанова, който илюстрирал неговите „Непубликувани антични паметници“. Докато работел върху книгата, италианецът изготвил в Неапол три картини, едната от които изобразявала Юпитер и Ганимед^[1], а другите две — танцуващи женски фигури. Изпратил ги на Винкелман, като смело заявил, че те били снети от някакви стени в Помпей, и за да придаде още по-голяма правдоподобност на твърдението си, прибавил към всичко това и до немай-къде романтичната история с някакъв офицер, който тайно ги отмъквал парче по парче. Смъртна опасност, нощен мрак, сенки на гробове… Казанова знаел какво значение има декорът. И Винкелман се хванал!

Повярвал не само в автентичността на картините, но и в цялата невероятна история. В петата глава на своята „История на изкуството на древността“ той поместил пълно описание на находката и заявил, че особено картината с Ганимед била „нещо невиждано досега“. Винкелман бил прав: след Казанова той наистина бил първият, който я видял. „Любимецът на Юпитер е несъмнено един от най-хубавите образи, запазени от древността, и аз не познавам нищо, което би могло да се сравни с неговото лице — такава нега излъчва то, сякаш целият му живот е една целувка.“

Щом на такава измама станал жертва критичният Винкелман, кой би могъл да каже със сигурност, че никога не ще изпадне в грешка? В наши дни един руски археолог демонстрира още веднъж трудностите, на които се натъкват изследвачите: за една сравнително обикновена на вид мраморна статуя от Херкулан той предложи за избор девет различни тълкования.

Изкуството да не се поддаваме на заблуди, методът, който позволява да се съди от най-различни белези за автентичността, вида и историята на една находка, т.‍е.‍ тя да се изтълкува, се нарича херменевтика.

Литературата, която се занимава само с тълкуването на известните ни антични находки, пълни цели библиотеки. Историята на някои от тези тълкования можем да проследим още от първия опит на Винкелман до днешните спорове на учените по същия въпрос. Археолозите са следотърсачи. С находчивост, която с право можем да наречем детективска, те събират (често в буквалния смисъл на думата) камъче по камъче, докато логически необходимото заключение се наложи от само себе си.

По-лека ли е работата им от тази на криминалиста? Та нали те боравят с мъртви предмети, които не оказват съпротива, не забъркват умишлено следите си и не водят по лъжливи пътища? Вярно е, че мъртвите камъни не се съпротивляват на изследвача. Ала колко заблуждения се крият в самите тях? Колко много грешки са допускали онези, които първи са съобщавали за новооткрита находка. Защото никой археолог не е в състояние да проучи в оригинал всички запазени паметници, разпръснати из Европа и по музеите в света. Днес фотографията възпроизвежда тяхното точно изображение, но още далеч не всичко е фотографирано и все още трябва да се вика на помощ рисунката, субективно обагрена, нерядко субективно и погрешно разбрана. А рисунките, които често се правят от хора, незапознати с митологията или археолога ята, са неточни, пълни с грешки и недоразбрани неща.

На един саркофаг, който днес се намира в парижкия Лувър, в групата „Амур и Психея“ е счупена дясната подлакътница на Амур, но съответната китка, допряна до лицето на Психея, е запазена. В публикациите на двама френски археолози тази китка е представена като брада, Психея с брада!

Въпреки явната безсмислица на това тълкуване друг французин, автор на един от каталозите на Лувър, пише: „Скулпторът, изработил саркофага, не е разбрал какво представлява тази група, защото неговата Психея, макар и облечена като жена, има брада.“

Следният случай показва колко далеч може понякога да се отиде по лъжлива следа, макар и оставена без умисъл.

Във Венеция има релеф, на който в поредица от сцени са изобразени две момчета, водещи една запрегната с два вола каруца, в която стои жена. Преди около сто и петдесет години този релеф бил допълнен и реставриран. Тогавашните тълкуватели сметнали изобразената история за илюстрация към един от разказите на Херодот. Херодот разказва за една жрица на Хера, Кидипа, която била отведена на богослужение от своите синове, впрегнали се сами в яремите, понеже не били дошли воловете, които обикновено я откарвали до храма. Трогнатата майка отправила молитва към боговете да дарят двамата и сина с най-голямото земно щастие. След като се посъветвала с останалите богове, Хера изпратила на двамата сина смърт по време на сън, защото безметежната смърт в ранна младост била най-голямото щастие.

Според това тълкуване бил допълнен и релефът. Решетката под краката на жената се превърнала в каруца с колела, краят на юздите в ръцете на едното момче — в ок. Орнаментите били обогатени, контурите — допълнени, релефът станал по-дълбок. А след това почнали да се трупат все нови и нови подробности в съответствие с новото тълкуване. Въз основа на допълненията релефът бил датиран — разбира се, погрешно; орнаментите били взети за изображения, а храмът за надгробна едикула^[2] — също погрешно; Херодотовият разказ бил украсен — пак погрешно, защото цялата реставрация била погрешна. Това въобще не било илюстрация към Херодот, тъй като никога през Античността Херодот не е бивал „илюстриран“. Каруцата била чиста измислица на скулптора, който допълвал релефа; той стигнал дотам, че снабдил колелата със спици, които в този си орнаментиран вид никога не са се срещали в древността. Окът бил също така измислен, както и ремъците около шиите на животните. Не показва ли този случай по колко лъжливи следи може да ни подведе едно погрешно описание?

Чухме за Херодот. Той е писател, чието творчество и до днес представлява неизчерпаем източник на сведения за хронологията, за произведенията на изкуството и техните творци. Трудовете на античните автори, независимо от коя епоха, са основни стълбове на херменевтиката. Колко често обаче и те са заблуждавали археолога! Не се ли домогват писателите до една по-висша истина за сметка на баналната действителност? Не им ли служи историята (а още повече митът) само за сюжет, който те изменят, претворяват и допълват от себе си, за да му дадат художествена форма?

„Писателите лъжат“, казва човекът, който не разбира от изкуство. Ако означим творческата свобода при боравенето с научните данни като лъжа, то старите писатели „лъжат“ не по-малко от днешните. А археолозите с мъка си пробиват път през гъсталака на техните твърдения. Така например, за да се датира статуята на Зевс Олимпийски, най-прочутата скулптурна творба на Фидий от злато и слонова кост, е важно да се знае кога е умрял Фидий. По този въпрос обаче имаме най-противоречиви сведения от Ефор, Диодор, Плутарх и Филохор. Умрял, казват, в затвора, избягал от затвора, бил екзекутиран в Елида или спокойно доживял там края на своите дни. Едва един новооткрит папирус, публикуван през 1910 г.‍ в Женева, потвърдил съобщението на Филохор.

Всичко това дава известна представа за коварството на обектите, пред които е изправен въоръженият с лопата и съобразителност археолог. Разглеждането на критичните методи в неговата работа, на способите му да вижда, рисува и описва нещата, да тълкува митологията, литературата, надписите, монетите и сечивата, да тълкува в съчетание няколко художествени произведения, като изхожда от тяхното местонахождение, разположение и околна среда — обяснението на всичко това би надхвърлило задачите на нашата книга, която не бива да загуби характера си на увлекателно четиво.

Само на читателите, които обичат да проверяват своята находчивост, ще поставим една задача — за развлечение и отмора. Какво е изобразено на тази рисунка? И веднага ще добавим: Досега археолозите не са отговорили на този въпрос.

Рис. 2: Загадъчният петоъгълен дванадесетостен

Както виждаме от изображението, това е бронзов предмет във формата на петоъгълен дванадесетостен. В средата на всяка стена има кръгъл отвор и всеки от тези отвори е с различна големина. Отвътре предметът е кух. Всички екземпляри са намерени в Северните Алпи. Обстоятелствата, свързани с намирането на находката, говорят за римски произход на предмета.

Един от тълкувателите вижда в този загадъчен предмет играчка, друг — зарче, трети — помагало за измерване на цилиндрични тела, четвърти — свещник.

Що е то?