К. В. Керам
Богове, гробници и учени (34) (Роман за археологията)

30.
Интерлюдия

През 1863 г.‍, двадесетина години след експедицията на Стивънс, един от посетителите на кралската библиотека в Мадрид, ровейки се в държавните исторически архиви, намерил стар, пожълтял ръкопис, на който дотогава явно никой не бил обръщал внимание. Ръкописът носел датата 1566 г.‍, а заглавието му гласяло: „Relación de las cosas de Yucatan“ („Разказ за юкатанските неща“). Той съдържал няколко твърде странни и на пръв поглед непонятни рисунки. Като автор се бил подписал някой си Диего де Ланда.

Всеки обикновен посетител би оставил ръкописа непрочетен на мястото му и така без съмнение били постъпили вече мнозина. Този път обаче ръкописът попаднал в ръцете на човек, който по една случайност бил десет години канцлер на френското посолство в Мексико, а от 1855 г.‍ свещеник в индианското село Рабинал в окръга Салама, Гуатемала, където се посветил изцяло на изучаването на индианските езици и на останките от древната култура. (Само за да посочим колко многостранни били интересите на този свещеник, мисионер сред индианците и учен, ще споменем, че той написал под псевдонима Етиен Шарл дьо Равенсберг и цяла редица разкази и исторически романи.)

Когато този Шарл Етиен Брасьор дьо Бурбур (1814 — 1874) взел в ръцете си пожълтялата книжка на Диего де Ланда и не я върнал на мястото й, а я проучил основно, той направил едно извънредно важно откритие за изследването на средноамериканските култури.

Уилям Прескът бил десет години по-възрастен от Стивънс, Брасьор дьо Бурбур — девет години по-млад. Въпреки че Дьо Бурбур направил своето важно откритие едва в 1863 г.‍, постиженията на тримата са свързани помежду си. Стивънс открил паметниците на маите. Прескът събрал исторически материал и за пръв път описал един — макар и последния — дял от историята на ацтеките. А Брасьор Дьо Бурбур дал първия, макар и малък и далеч неподходящ за всички врати ключ, който позволил да се разгадаят цяла редица непонятни дотогава орнаменти и йероглифи. Преди да обясним значението на това откритие, трябва да си изясним по-особеното положение на археолозите в Америка, които били изправени пред проблеми, съвсем различни от проблемите на Стария свят.

* * *

Когато през третото хилядолетие пр.‍н.‍е.‍ китайците — след техния „всемирен потоп“ — започнали да изграждат своя държава, те положили нейните основи край бреговете на две големи реки: Хуанхе и Янцзицзян. Индусите създали своите първи селища по бреговете на Инд и Ганг. Когато шумерите се преселили в Месопотамия, от техните първи поселения израснала вавилоно-асирийската култура между Тигър и Ефрат. Цивилизацията на египтяните не само се развивала край Нил, но и била жизнено свързана с него. Това, което за тези народи били големите реки, за древните гърци било тяхното Егейско море. С други думи, големите цивилизации на древността били речни цивилизации, а изследователите свикнали да смятат реката като предпоставка за възникването на дадена култура. Американските цивилизации обаче не били „речни цивилизации“ и все пак не могло да има никакво съмнение, че те са се развивали и процъфтявали. (Цивилизацията на инките на високото перуанско плато също не била „речна цивилизация“. За нея ще поговорим по-късно, тъй като тя не е непосредствено свързана с цивилизациите на Централна Америка.)

Като друга важна предпоставка за възникването на една култура се считала склонността и способността на един или друг народ да обработва земята, да отглежда добитък и други домашни животни. Наистина маите се занимавали със земеделие (въпреки че то било много особено земеделие). Но какво скотовъдство имали те? Цивилизацията на маите е единствената, която не познава домашните и товарни животни, а следователно и колата.

С това обаче не се изчерпват всички странни особености на маите. Повечето от древните културни народи на Стария свят са загинали и изчезнали безследно от лицето на земята. Заедно с тях са изчезнали и техните езици, които днес наричаме „мъртви езици“ и които трябва да изучаваме с големи усилия, често пъти след дълго и сложно дешифриране. Ала маите живеят до ден-днешен и наброяват почти един милион. По физически облик те са си останали същите, почти не са се изменили и материалните условия на техния живот, ако не се смятат някои подробности в облеклото им. Когато изследвачът погледне своя слуга-индианец, той вижда пред себе си същото лице, което току-що е откопирал от някой древен релеф на маите. През 1947 г.‍ списанията „Life“ и „Illustrated London News“ поместиха снимки на нови разкопки. На една от тях виждаме двама маи — мъж и момиче, застанали пред два стари релефа, и човек остава с впечатлението, че ваятелят на релефите е възпроизвел чертите на техните лица! И ако тези релефни образи можеха да проговорят, те биха заговорили на същия език, на който слугата мая иска от изследователя своята надница.

На пръв поглед това обстоятелство като че ли предлага особено благоприятни условия за научно изследване. Но само на пръв поглед. Защото въпреки че културата на маите — пак за разлика от всички други култури на Стария свят — е залязла не преди 2000 или 3000 години, а само преди 450, изходните данни за нейното изследване са много по-оскъдни от всякъде другаде.

За Вавилон и Египет, за древните народи, които населявали Азия, Мала Азия и Гърция, ние имаме сведения от най-стари времена. Много нещо е загубено, но и много се е запазило под формата на писмени паметници или устни предания. Тези народи изчезнали много отдавна, но преди да изчезнат, те предали създаденото от тях на други; а и техният залез продължавал дълго време. Както вече казахме обаче, американските култури били „обезглавени“. След завоевателите с техните коне и мечове дошли свещениците и тогава пламнали на клади документите и изображенията, от които днес бихме могли да черпим сведения. Първият архиепископ на Мексико, дон Хуан де Сумарага, унищожил на огромно аутодафе всички писмени документи, до които могъл да се добере, а епископи и свещеници последвали примера му. Останалото пък с не по-малко усърдие унищожили войниците. Когато през 1848 г.‍ лорд Кингсбъро завършил съставянето на своя сборник от запазени писмени паметници на старите ацтеки, в него нямало нито един източник от испански произход! А какво е останало от документите на маите от предконкистадорско време? Всичко на всичко три ръкописа.

Един се намира в Дрезден, един в Париж, а други два, които собствено са части от един и същ документ — на различни места в Испания: „Codex Dresdensis“ (най-старият), „Codex Peresianus“ и кодексите „Troano“ и „Cortesianus“.

Тъй като сме се заели да изброяваме, нека посочим накрая трудностите, които съпровождат самите археологически изследвания на терена. В Гърция и Италия археологът пътува през цивилизовани земи. В Египет той работи при най-здравословния климат на тази географска ширина. Но човекът, който през миналия век се решавал да търси нови следи от маите и ацтеките, навлизал в земи с убийствен климат, откъснати от всякаква цивилизация. (До ден-днешен — средата на шестдесетте години на двадесетия век — все още няма например шосе за туристи до най-значителното археологическо находище при Тикал в Гуатемала, където една експедиция на Пенсилванския университет под ръководството на Уилям Коу е разкрила и изследвала за едно десетилетие над 300 архитектурни паметника, някои от които с гигантски размери. Но пък днес всеки може да отиде там за един час със самолет от Гуатемала-Сити и да намери в уютния хотел „Джънгл Лодж“ храна и квартира по американски образец.)

Така че научното изследване в Централна Америка трябвало да се справя с три вида трудности. Преди всичко то се сблъсквало с една необикновена проблематика, свързана със своеобразието на тези култури. На второ място, то нямало възможност да прави ония съпоставки и изводи, които позволява само изобилието на източници — защото освен развалините то не разполагало с почти никакви материали. И трето, самите природни условия затруднявали резултатното и бързо изучаване на терена.

Чудно ли е тогава, че и след забележителното им повторно откриване от Стивънс и Прескът, маите и ацтеките отново потънали в забрава? Че в продължение на четири десетилетия събраните за тези народи знания били съхранявани само от неколцина изследователи? Че в периода от 1840 до 1880 г.‍ учените наистина се добрали до безброй дребни подробности и сведения, но не направили нито едно действително голямо откритие? Че дори „находката“ на Брасьор дьо Бурбур в мадридските архиви привлякла вниманието само на неколцина специалисти?

Книгата на Диего де Ланда, която цели триста години стояла на разположение на всички, без никой да посегне към нея, криела онези магически думи, с помощта на които можело — поне отчасти — да се разгадае смисълът на няколкото документи и паметници на маите. Но тези документи, тези камъни, релефи и скулптури били твърде малко на брой, за да се използуват магическите думи и чрез съпоставки и сравнения да се провери тяхната вярност.