К. В. Керам
Богове, гробници и учени (32) (Роман за археологията)

28.
Обезглавената цивилизация

Испанците завладявали Мексико под знамето на кръста и в решителните битки призовавали на помощ светия дух — „Espiritu Santo“. Кръстове, а след това и църкви се издигали там, където кракът им стъпел здраво. Пред всяко сражение свещениците ги изповядвали, след всяка победа отслужвали тържествени литургии, а после се заемали с покръстването на ацтекските племена.

Не е мястото тук да се занимаваме със значението и основанията на мисионерството. В случая е важно само едно: когато испанците навлезли в империята на ацтеките, те за пръв път не срещнали диваци, чиято религия да се свежда до лесни за отхвърляне обреди и обичаи, до примитивен анамизъм и варварско обожествяване на природни явления и духове. Натъкнали се на една високоразвита религия, която макар и общо взето политеистична, проявявала вече — в лицето на двете главни божества Хуицилпохтли и Кецалкуатл — силни монотеистични тенденции и тясно свързана с всемогъщата календарна наука, поставяла твърде ярък отпечатък върху цялата култура, нещо, което дотогава било характерно само за големите световни религии на изкуплението.

Грешката на испанците и на техните свещеници била там, че те твърде късно си дали сметка за това обстоятелство.

А можели ли те въобще да си дадат сметка за него? Нека си припомним значението и влиянието на църквата в началото на 16 век. По времето, когато Кортес навлязъл в Мексико, Мартин Лутер бил само един размирен монах, публикувал няколко бунтовни съчинения. Коперник не бил издал още своята теория за строежа на вселената, а големите апостоли на съмнението Галилео Галилей и Джордано Бруно не били още родени. Вън от църквата нямало никакво изкуство, без нея нямало нито наука, нито живот. Светоусещането на западния човек било християнско. Липсата на толерантност била по необходимост присъща на един такъв ограничен мироглед и на абсолютната вяра в неговата правилност, във вечното му съществуване, в спасителната му мощ. Това означавало, че всичко, което не било християнско, било езическо, че всеки, който не мислел и не живеел с това светоусещане, трябвало да се нарича варварин.

Сковани от такъв мироглед, хората на 16 в. не били в състояние да приемат една равноценна култура наистина като равноценна, ако тя се различавала от тяхната собствена, ако тя била израз на едно друго светоусещане. И този мироглед, който познавал само измеренията за височина и дълбочина, но не и за широта, не се разколебал дори тогава, когато завоевателите на Мексико видели несъмнените белези на един ясно диференциран и високоразвит обществен живот, когато се запознали с една добре изградена възпитателна и образователна система и когато неколцина от тях открили наистина смайващите познания на ацтекските жреци в областта на астрономията.

От друга страна, чисто техническият напредък, който намирал израз в уредбата на градовете, в транспортната и съобщителната система, в разкошните религиозни и светски сгради, още по-малко можел да разколебае испанците в убеждението им, че имали работа с диваци, които се нуждаели от покръстване. Богатият град Мексико с неговите лагуни, диги и улици, с плаващите острови-градини (тези „chinampas“, които видял и Александър фон Хумболт) не бил за тях нищо друго освен „дяволска измама“.

За нещастие религията на ацтеките се отличавала с един обред, който действително всявал във всеки, видял неговите следи, ужас, отвращение и убеждението, че е дело на дявола. Това били жертвоприношенията на живи хора, извършвани в невероятен брой, при което жреците изтръгвали от тялото на жертвата още туптящото й сърце. Може би само ние днес имаме право да припомним на испанците, които страстно се възмущавали от този обред, тогавашните жертви на тяхната инквизиция, която пържела живо месо на кладите. Все пак истина е, че в това отношение религията на ацтеките надхвърляла всичко, което някога и някъде е ставало по света (вж. ил. 90, 91).

90. Човешко жертвоприношение в ацтекски храм

91. Човешки жертвоприношения у ацтеките

Действително в цивилизацията на ацтеките съжителствали висока нравственост и жестоки варварски обичаи. Фанатиците-испанци не били в състояние да възприемат тези две страни на една култура в тяхното единство. Ето защо те не си дали сметка, че за разлика от дивите племена, с който имали работа Колумб, Веспучи и Кабрал, ацтеките били народ, който можел да бъде унижаван само дотогава, докато не бъде засегната неговата религия. Не искали да разберат, че под закрилата на своите страшни оръжия те можели да си позволят безнаказано всякакви насилия, жестокости и кощунства, всичко, с изключение на едно: оскверняването на храмовете и божествата. А точно това направили те.

Рис. 37. Ацтекска рисунка, изобразяваща човешко жертвоприношение.

Така се стигнало логично до грешките, които за малко не лишили Кортес от всички плодове на неговите военни и политически завоевания.

* * *

Забележително е, че не свещениците се проявили като най-големи фанатици сред хората на Кортес. Духовниците Диас и Олмедо (особено Олмедо) изпълнявали своите задължения с благоразумие, което свидетелствало за политическата далновидност.

Напротив, всички сведения говорят, че именно Кортес (може би в някакъв подсъзнателен стремеж да търси оправдание за делата си) предприел първите опити да покръсти Монтесума. Императорът обаче само вежливо го изслушал и когато в своето слово конкистадорът противопоставил кървавите човешки жертвоприношения на чистата и простата тържественост на католическата литургия, Монтесума дал да се разбере, че според него било по-малко отвратително да се принасят в жертва хора, отколкото да се яде от плътта и пие от кръвта на самия бог. Не знаем дали Кортес е бил диалектически дорасъл, за да възрази нещо на този довод.

Кортес отишъл още по-далеч. Поискал разрешение да разгледа един от големите храмове. Това разрешение му било дадено неохотно, след като Монтесума се посъветвал със своите жреци. Кортес веднага се изкачил на високата теокалия в центъра на града, недалеч от неговия дворец. Когато посочил на отец Олмедо, че тук било най-подходящото място да се издигне кръстът, свещеникът се опитал да го разубеди. След това те застанали пред големия ясписов блок, на който бивали посичани жертвите с нож от обсидиан. Видели изображението на бога Хуицилопохтли, чието лице вселявало ужас; в очите на испанците то се отъждествявало с маските на самия сатана, които тяхната собствена църква им рисувала от най-стари времена. Около тялото на ужасното божество се виела огромна змия, обсипана с перли и скъпоценни камъни. Присъстващият и тук Бертал Диас извърнал очи, но съзрял нещо много по-страшно: стените на цялото помещение били покрити от горе до долу със засъхнала човешка кръв. „Зловонието — пише той — беше по-непоносимо от вонята на кланицата в Кастилия.“ След това погледът му се спрял на олтарния камък. Там лежали три човешки сърца, които в своето въображение той видял все още кървави и димящи!

Рис. 38. Думата „теокалтитлан“ (храмови хора; теокалли — божи дом, храм), написана на ацтекско йероглифно писмо. Според тълкуването на Х.‍ Йенсен: вляво долу — образният знак за устни (те-н-тли), вдясно до него — път, означен със следи от стъпки (о-тли), отгоре — къща Скал-ли), вдясно до нея знакът за зъби (тлан-тли)

След като слезли отново по безкрайните стъпала, испанците забелязали на едно невисоко възвишение голяма дървена сграда. Разгледали и нея. До самия таван тя била изпълнена с грижливо подредените черепи на човешките жертви. Един войник, който се заел да брои, стигнал до числото 136 000.

Скоро след това — минало било вече времето на молбите и настанал часът на кратките заповеди, придружени със заплахи — Кортес заел една от кулите на голямата теокалия. Още след първото си посещение в кулата той си позволил да сквернослови с необмислени, груби думи и предизвикал възмущението на Монтесума. Този път обаче Монтесума избухнал и за пръв път дал да се разбере, че неговият народ няма да търпи подобно нещо. Кортес не отстъпил, а наредил да разчистят храма, да се издигне там олтар, да поставят кръст и образа на Дева Мария. Златото и скъпоценностите били отнесени (няма защо да питаме къде), а стените — украсени с цветя. И когато в присъствието на всички испанци, струпани по дългото стълбище и на площадката на теокалията, прозвучало първото Те Deum^[1], по лицата им — както разказват очевидците — потекли сълзи от радост при тази победа на кръста.

Сега вече оставала само една крачка, за да прелее чашата на народното търпение.

* * *

За това, което се случило, ще разкажем с няколко думи. По времето, когато Кортес отсъствал от града, за да нанесе славната си победа над Нарваес, една делегация от ацтекски жреци помолила неговия заместник Алварадо за позволение да устроят в голямата теокалия (в едната кула на която вече се намирал испанският параклис) годишното празненство с възлияние на тамян в чест на бога Хуицилопохтли, придружено с изпълнението на религиозни химни и танци.

Алварадо поставил две условия: ацтеките не бивало да принасят в жертва хора и трябвало да дойдат невъоръжени.

В деня на празника се събрали около шестстотин ацтеки (сведенията за броя им са различни), повечето представители на висшата аристокрация, без оръжие, но пременени с най-хубавото си празнично облекло и скъпоценности. Религиозните церемонии започнали. Скоро между ацтеките се примесили множество испанци в пълно въоръжение, които в разгара на тържеството по уговорен знак се нахвърлили върху беззащитните участници в празненството и ги избили до един!

Това деяние си остава напълно непонятно. И до днес историята не може да изясни причините му — просто защото то не се поддава на разумно обяснение. Един от очевидците отбелязал: „Кръвта се лееше на потоци, както водата при пороен дъжд!“

Когато след своята победа Кортес се завърнал с подсилената си армия в Мексико, той влязъл вече в един напълно променен град. Защото твърде скоро след това вероломно клане народът на ацтеките се вдигнал като един човек, избрал брата на Монтесума, Куитлахуак, за заместник на пленения владетел и почти непрекъснато нападал двореца, в който се бил укрепил Алварадо. Кортес влязъл в града точно навреме, за да освободи Алварадо от обкръжението. Но сега това освобождаване означавало сам той да влезе в клопката, а и нещо повече.

Наистина всяка атака на Кортес завършвала с победа — но пирова победа! Той разрушил триста къщи — ацтеките унищожили всички мостове, по които той можел да се изтегли от града. Той изгорил голямата теокалия — ацтеките се нахвърлили с нова ярост върху укрепленията му.

Почти неразбираемият за нас Монтесума, който — без съмнение — имал зад себе си голямо минало на пълководец (по всяка вероятност той бил взел лично участие като боец в девет сражения) и при чието владичество империята на ацтеките достигнала най-голямата си мощ и разцвет, този владетел, който след идването на испанците се превърнал в послушна кукла, предложил да стане посредник! Окичен с всички атрибути на императорския сан, той излязъл да говори пред народа. И народът произнесъл своята присъда, като го убил с камъни! На 30 юни 1520 г.‍ загинал Монтесума II, някогашният могъщ император на ацтеките, а накрая пленник на испанците.

Сега опасността за испанците като че ли достигнала връхната си точка, защото последният им коз в играта за Мексико — особата на императора — не бил вече никакъв коз. Настанала най-страшната нощ в живота на Кортес, печалната нощ, която влязла в историята под името „noche triste“.

* * *

Не се ли бе стигнало при подялбата на съкровището на Монтесума почти до бунт?

Когато през онази „noche triste“ Кортес дал заповед за изтегляне от града — една наистина отчаяна заповед, защото шепа хора трябвало да си пробият път през десетки хиляди вражески бойци, — той наредил да извадят съкровището и пренебрежително казал: „Нека всеки вземе каквото иска“, но добавил и следното кратко предупреждение: „Внимавайте само да не се претоварите. В нощния мрак най-сигурно пътува този, който пътува леко!“ Само петината, предназначена за неговия върховен господар, която единствено можела да му осигури благоволението на испанската корона, ако преживеел едно поражение, той наредил да вземат в центъра на походната колона.

Старите войници знаели цената на съвета му и взели малко. Не я знаели обаче новодошлите войници от армията на Нарваес, които нарамили накити и украшения, натъпкали поясите и ботушите си със златни слитъци, навързали около себе си обсипани със скъпоценни камъни съдове и така се натоварили, че само след половин час път изостанали, едва поемайки си дъх, до ариергарда. (Все пак изглежда, че по-голямата част от съкровището останала в двореца.)

През първия половин час на нощта на 1 юли 1520 г.‍ войските на Кортес успели незабелязано от ацтеките (които изпитвали особен страх от нощния бой) да преминат през мъртвия град и да достигнат пътя на насипа. Тогава обаче се разнесли виковете на охраната и по всички теокалии загърмели барабаните на жреците. Настанал истински ад.

Това било ад в буквалния смисъл на думата. С помощта на преносимия мост, който сами си били сковали, испанците успели да минат през първия ров на дигата. В това време завалял проливен дъжд. Към шума на изливащия се от небесата порой се примесил плясъкът на безчислените весла на приближаващите се бойни пироги. Сред отчаяните викове на испанците, които не могли вече да си пробият път през хлъзгавата тиня, прозвучали бойните свирки на ацтеките. Започнали да се сипят камъни и стрели, а след това, почти невидими в тъмната нощ и поройния дъжд, върху испанците се нахвърлили първите ацтекски бойци и техните боздугани, обсипани с твърди като желязо обсидианови парчета, засвистели върху испанските глави.

Къде останал преносимият мост, когато челният отряд на испанците достигнал втория разрушен преход през канала? Виковете, които се разнесли от ариергарда, донесли вест, по-страшна от всяка друга. Под тежестта на хората, които минали по него, мостът бил затънал толкова дълбоко в размекналата се почва, че вече не могли да го измъкнат. Организираното отстъпление се превърнало в бягство. Това, което досега било войска, се превърнало в разпокъсана купчина бегълци, борещи се за живота си. Конниците и пешеходците се хвърлили в рова, за да се доберат до другия бряг. Вещите, които носели, след това оръжието, а накрая дори златото, с което всеки се бил натоварил, изчезнали в нощния мрак.

Тук не е мястото да се описват в подробности тези разпокъсани схватки. Нито един испанец, нито самият Кортес, който според всички сведения показал чудеса на храброст, не се отървал невредим. Когато настъпило утрото, сиво и все още дъждовно, когато насипът останал зад тях, а ацтеките се спуснали да събират огромната плячка, вместо да преследват и разгромят окончателно своя неприятел, Кортес най-после можал да огледа войската си. Всички сведения на съвременници за понесените през тази нощ загуби са различни. Ако вземем някакво средно число, можем да приемем, че испанците се стопили на една трета, а техните съюзници, тласкаланите — на една четвърт или една пета. Освен това те загубили всичкото си огнестрелно оръжие заедно с боеприпасите, част от арбалетите, голяма част от конете. Дружината на Кортес представлявала сега само призрачна сянка на онази войска, начело на която преди девет месеца той влязъл в столицата на ацтеките.

Но това все още не било краят на мъченическия им път. Осем дни продължавали схватките, докато испанците се мъчели колкото може по-скоро да се доберат до земите на тласкаланите, техните съюзници и смъртни врагове на ацтеките. А това съвсем не било толкова лесно за изтощените от глад бойци, тъй като сега вече се привършили и хранителните им припаси. Когато на 8 юли 1520 г.‍ разбитите войски прехвърлили планинския масив, обграждащ долината Отумба, пред очите им се разкрила гледка, която като че ли окончателно решила тяхната участ.

Додето стигал погледът, долината (през която минавал единственият им път) гъмжала от ацтекски войски. Този път те били по-добре подредени от когато и да било. Сред строените бойни колони испанците разпознали предвождащите ги князе по пъстроцветните им плащове от пера. На фона на гъстите редици на обикновените, облечени в бели, памучни ризници бойци те се откроявали като пъстри птици върху снежна шир.

Положението било отчаяно, но за испанците нямало избор. Та какво собствено им оставало? Да се върнат назад не можели, трябвало да вървят напред. Не искали да бъдат заклани и пренесени в жертва на ацтекските божества, каквато била съдбата на всеки пленник. (Ацтеките често угоявали пленниците си в дървени клетки, за да угодят на боговете.) Оставало им само да търсят смъртта в боя, пробивайки си път напред. Друг изход нямало.

И сега, в този миг на пълна безизходица (ацтеките били около двеста хиляди, а испанците вече не притежавали всичките онези оръжия, с чийто гръм и огън спечелили първите си победи), сега, когато положението изглеждало безнадеждно, се случило чудо!

Кортес разделил войските си на три части, поставил на фланговете остатъците от конницата си — всичко на всичко двадесет коня — и се хвърлил в морето от ацтеки, което веднага се затворило зад трите испански отряда. Проходът, проправян от двадесетте конници, приличал на бразда, над която веднага се сключвали гъсти, жилави бурени, когато ацтеките се нахвърляли върху конете отзад. Кортес се сражавал в челната редица, загубил коня си, метнал се на друг, бил ранен с удар в главата, но продължавал да препуска напред. Враговете обаче били легиони. Изведнъж в разгара на боя той съгледал на малка височинка група воини, биещи на очи с разкошно украсените си доспехи, и сред тях носилка. Познал върховния неприятелски военачалник Кихуаку, и то по закрепения на гърба му прът, на чийто връх имало златна мрежа, служеща като знаме и отличителен знак на ацтекския пълководец. И тогава станало чудото — чудо, извършено не от Богородица и светците, а от Ернандо Кортес, чудо, достойно за песните на всички воини. За миг раненият Кортес задържал коня си, едва изчакал да го настигнат двама-трима от най-изпитаните му бойци и с копие и меч в ръка препуснал през ацтекските редици, прегазвайки и съсичайки всеки, който се изпречвал на пътя му. Вражеските бойци се отдръпнали встрани. В адски галоп той за няколко минути се озовал пред ацтекския пълководец, пронизал го с копието си, изтръгнал от него златното знаме и го размахал високо над безчислените пълчища!

В този миг битката била военно-теоретически загубена, а на дело се оказала спечелена. Като видели своето бойно знаме — символа на победата — в ръцете на белия завоевател, който вероятно им се сторил по-могъщ от самите божества, ацтеките се хвърлили в паническо бягство. В този миг, когато Ернандо Кортес размахал плененото знаме, паднало Мексико, загинала империята на последния Монтесума.

* * *

Нека дадем в края на тази глава думата на един историк:

„Както и да преценяваме от морална гледна точка покоряването на Мексико, като военно постижение то не може да не ни изпълни с удивление. Това, че шепа лошо въоръжени авантюристи слезли на брега на една могъща империя, населена от гордо и войнствено племе… без да познават езика и земята, без карта или компас… без да знаят дали следващата им крачка не ще ги отведе сред враждебно настроен народ или сред пустиня, това, че първата им среща с местното население завършила почти с поражение, но те все пак продължили похода си към столицата на империята и… не само не се уплашили от мощта и високата култура на този народ, а още по-упорито се заели да осъществят първоначалния си замисъл… това, че те успели да пленят императора, да избият неговите министри пред очите на поданиците му, а когато били изгонени с тежки загуби от пределите на града, събрали разпръснатите си остатъци и чрез един съвършен по своето остроумие и дързост план съумели отново да превземат столицата и да наложат господството си над страната — фактът, че всичко това било извършено от шепа жалки авантюристи, наистина граничи с чудото. Той звучи твърде неправдоподобно дори за изискванията на поезията, а в книгата на историята няма равен на себе си.“

Нека само за пълнота и прегледност на разказа добавим, че преди своята окончателна гибел (в продължение на няколко месеца след битката в долината Отумба) ацтекският народ под водачеството на добри пълководци още веднъж се издигнал до онова величие, за което не давал признаци по времето на Монтесума, но което подобавало на тия „американски римляни“, каквито те били преди идването на Кортес. На мястото на Куитлахуак, който след четири месеца бил покосен от сипаница, дошъл Каутемок, провъзгласен за император на двадесет и пет годишна възраст. Новият владетел така ожесточено отбранявал столицата на своята държава срещу подсилените и вече добре въоръжени войски на Кортес, че им нанесъл по-големи загуби от всички свои предишни пълководци. Логичният край обаче бил унищожаването на Мексико, опожаряването на неговите къщи, свалянето на неговите божества, засипването на каналите му (днес Мексико не е вече „Венеция“), пленяването, изтезаването и обесването на Каутемок.

Сега завоевателите пристъпили към покръстването и колонизацията на страната. На мястото на теокалията, от чиито стръмни стълби при последната обсада жреците на Каутемок хвърляли пред очите на испанците пленените техни сънародници с разкъсана гръд и изскубнато сърце, сега се издигал и надалеч блестял храм, посветен на свети Франциск. Къщите били възстановени. Само след няколко години тук вече живеели две хиляди испански (често смесени) семейства и не по-малко от тридесет хиляди индиански. Земите около столицата били разпределени по принципа на така наречените „repartimientos“, който означавал робство за всички народи, влизащи някога в ацтекската империя (а и за всички покорени след това). Само тласкаланите, на чиято помощ Кортес дължал толкова много, били за известно време пощадени (та кой би очаквал, че ще останат завинаги свободни?).

Тези успехи, които служели на далечна Испания, били помрачени само от едно огорчение за завоевателите — изчезването на съкровището на Монтесума. Испанците вярвали, че при второто си нахлуване в Мексико ще намерят онова, което не успели да отмъкнат в мрака на „noche triste“. Ала съкровището изчезнало и до ден-днешен не е намерено. Преди да екзекутират Каутемок, Кортес го подложил на мъчения, но не научил нищо. Водолази изследвали всяка педя от дъното на каналите и лагуните, но открили само тук-там незначителни остатъци. След дълго търсене едва събрали ценности на стойност от около 130 000 златни castellanos. Това било точно толкова, колкото да се изпрати на испанския двор обещаната някога една пета част от съкровището. И всеки, който чете тези страници от историята на испанските завоевания, не може да не изпита известно злорадство, като научи, че корабът със съкровището, за изпращането на който Кортес съобщил с писмо от 15 май 1522 г.‍, бил пленен от французите, така че в края на краищата не Карл V, а френският крал Франциск I — за своя най-голяма изненада — се оказал собственик на това, което било останало от съкровището на ацтеките.

Време е да прекъснем за малко нашия разказ и да се позамислим. Тъй като тази книга не е посветена на историята на географските открития, а още по-малко на историята на военните и политическите завоевания, трябва най-после като хора, интересуващи се от откриването на древните култури, да си зададем въпроса: какво значение имат завоевателните походи на Кортес за опознаването на старите цивилизации в Средна Америка?

Че една такава цивилизация действително е съществувала в Мексико при пристигането на Кортес, става ясно от всичко разказано дотук. И ако от тази гледна точка видим в лицето на Кортес не конкистадора, завоевателя, а щастливия откривател на една култура, която за хората от началото на 17 в. била вече също тъй мъртва, както са мъртви за нас всички други разгледани досега цивилизации (заселените в днешно Мексико още около 1,8 милиона ацтеки живеят напълно откъснати от историята), не можем да не си зададем въпроса, какви сведения за тази култура са ни оставили нейният първооткривател, неговите съвременници и потомци.

При това тук бие на очи едно поразително обстоятелство. Както Кортес, така и другите съвременни очевидци не пропускали никога да изтъкват могъществото и значението на народа, който той покорил, за да не омаловажат неговите заслуги в очите на критичната му съвременност. Но за това, че той не само унищожил една варварско-езическа държава, но и фактически — за да си послужим с един вече цитиран израз — „обезглавил една култура като слънчоглед, чийто цвят е прекършил случаен минувач“ — за това, както и за характера и истинското значение на тази култура Кортес въобще не си давал сметка. Макар и странно, това все пак може да се обясни с духа на времето и с онова светоусещане, което създавало летописци, но не още и историци. Съвършено необясним обаче и безпримерен в историята си остава фактът, че потомството твърде скоро забравило събраните в началото на 16 в. изключително богати сведения за живота на ацтеките, забравило дори, че този народ въобще някога е съществувал. Докато Новият свят все по-тясно се свързвал със стопанския и политическия ритъм на Европа (така тясно, както например Месопотамия не е свързана и до днес), знанията за някогашното съществуване на тия необикновени американски култури избледнели в съзнанието на човечеството до такава степен, че до скоро самата наука не считаше за необходимо да посвети на този древен свят вниманието, което той заслужава. Това се потвърждава не само от оскъдните познания на човека със средна култура, но и от един поглед върху статиите в енциклопедиите и научните трудове по световна история, които или не споменават нищо за цивилизациите на толтеки, маи и ацтеки, или пък ги засягат твърде срамежливо.

Несъстоятелно е възражението, че тези култури не са се развивали в такава тясна историческа връзка с нашия свят, както вавилонската, египетската и гръцката култури. Цивилизациите на Индия и Китай не са с нищо по-близки до нас и все пак са много по-живи в нашето съзнание от староамериканските, въпреки че в икономическо и политическо отношение (независимо от връзката по суша) тези страни са много по-отдалечени от Мексико, което още преди четиристотин години било поиспанчено, а след това напълно включено в жизнената сфера на американския континент. (При това заслужава да се отбележи, че първият значителен американски археологически институт, основан през 1879 г.‍, хвърляше десетилетия наред всичките си сили, за да прави разкопки в земите на европейската древност. И днес още от огромните суми, които американските научни институти изразходват за археологически изследвания, само една твърде скромна част отива в ръцете на малцината, заели се да проучват старата култура на земята, на която са издигнати някои от тези институти.)

Така че в случая с ацтеките ние се срещаме не само с една угаснала култура, но и с една — можем да го кажем с чиста съвест — забравена след първоначалното й откриване култура.

След като толкова пъти говорихме за могъществото и богатството на ацтекската култура, време е, от друга страна, да припомним, че тя не бива и да се надценява. Ако ние я разгледахме с такова настойчиво внимание, то е защото тя е била открита най-напред и защото тази книга се придържа към хронологичната последователност на изследванията и откритията. По-нататък ще видим, че в Америка са съществували и други, много по-значителни култури и че ацтекската цивилизация е била всъщност само късно отражение на една много по-висша, много по-стара култура.

С това ние се връщаме отново към нишката на нашия разказ. Идваме до второто откриване на древна Америка, което е свързано с имената на двама забележителни мъже. Първият от тях е открил наново старите ацтеки, без дори да прекрачи прага на своя кабинет. Другият си пробивал път сред джунглите с мачете^[2] и повторно открил (преди него там бил един от съратниците на Кортес) един народ, много по-стар от ацтеките.

Този път обаче ще бъдем свидетели на онова благоговейно удивление пред величието на миналото, на което били способни едва хората от 19 век. (А на удивлението пред факта, че дори и това второ откриване на древните американски народи не било достатъчно, за да заемат те подобаващо място в историята на човешките култури, и че било нужно още едно, трето откриване, което едва в наши дни се приближава към връхната си точка — на това удивление ще отделим място в една от по-късните глави.)