К. В. Керам
Богове, гробници и учени (12) (Роман за археологията)

10.
Шамполион и камъкът с триезичния надпис

Когато прочутият френолог доктор Гал обикалял от град на град, признаван и осмиван, уважаван и хулен, за да популяризира своето учение за връзката между формата на черепа и духовните качества, той се озовал и в Париж, където в някаква компания му бил представен един млад студент. Гал веднага измерил с поглед черепа на своя събеседник и възкликнал удивен: „Какъв езиков гений!“ Шестнадесетгодишният младеж, с когото се запознал Гал, владеел тогава освен латински и гръцки още и около половин дузина ориенталски езици — нещо, за което докторът по „череповедение“ не можел да има и представа (или пък възклицанието му било грижливо инсценирана шарлатания?).

* * *

През 19 век дошли на мода особен род животописи, чиито автори усърдно изравяли историйки като тази за тригодишния Декарт, който извикал „а“, когато видял бюста на Евклид, или пък събирали сметките за прането на Гьоте, за да открият и в подреждането на нагръдниците и маншетите пръста на гения.

Първият случай говори за един недопустим метод, вторият е може би проява на глуповатост. От такива източници обаче се подхранват анекдотите, а кой има нещо против анекдота? Дори историята за тригодишния Декарт си струва един фейлетон, написан на крехката почва на игривото хрумване, стига да не държим сметка за хората, които си остават сериозни двадесет и четири часа в денонощието. Затова ще си позволим да разкажем историята за чудното раждане на Шамполион.

Към средата на 1790 г.‍ Жак Шамполион, книжар в малкото френско градче Фижак, повикал при леглото на своята напълно парализирана жена „магьосника“ Жаку, след като всички лекари се признали за безсилни да я излекуват.

Градчето Фижак се намира в провинцията Дофине в Югоизточна Франция, в „провинцията на седемте чудеса“, един от най-красивите краища на земята, която и без това самият господ бог е избрал за свой дом. Тук живеят хора сурови и консервативни, които човек трудно може да изтръгне от летаргията им, но веднъж събудени, са склонни към краен фанатизъм. При това са строги католици и лесно податливи на увлечения по мистичното и чудотворното.

Магьосникът накарал да положат болната върху сгорещени билки — за това, както и за всичко останало съобщават няколко източника, — дал и да пие горещи вина, оповестил скорошното и оздравяване и предсказал (нещо, което безкрайно изненадало семейството) раждането на момче, което майката вече носела в утробата си и чиято слава щяла да преживее столетия!

На третия ден болната се вдигнала от легло. На 23 декември 1790 г.‍ в два часа сутринта се родил Жан-Франсоа Шамполион, който по-късно разчел йероглифите. И двете предсказания се сбъднали.

Ако е вярно, че децата, сътворени от дявола, се раждат с копито, не е за чудене, че някакви по-малки белези остават и у онези, в чието раждане е замесен магьосник. След прегледа на малкия Франсоа лекарят с голямо учудване констатирал, че роговицата на детето била жълта, което иначе се среща само у ориенталците, а у един европеец минава за куриоз от първа величина. Освен това детето имало необикновено тъмна, почти кафява кожа, а чертите на лицето му били подчертано ориенталски. Двадесет години по-късно всички го наричали „египтянина“.

Шамполион бил дете на революцията. През септември 1792 г.‍ във Фижак била обявена републиката. През април 1793 г.‍ настанало царството на терора. Родната къща на Шамполион се намирала на тридесет крачки от „Place d’armes“^[1] (впоследствие наречен на името на Шамполион), където било посадено дървото на свободата. Първото нещо, останало в съзнанието на момчето, била опияняващата мелодия на Карманьолата и риданията на хората, които търсели в бащиния му дом закрила от развилнялата се тълпа. Между тях бил и един свещеник, който после станал първият му учител.

„Той е едва петгодишен — отбелязва някакъв разчувстван биограф, — когато за пръв път му се удава да дешифрира нещо. Сравнява наученото наизуст с печатания текст и така се научава да чете сам. Бил едва седемгодишен, когато за пръв път чул магическата дума «Египет», но само в «измамната светлина на фата моргана», тъй като плановете на неговия дванадесет години по-голям брат Жан-Жозеф да вземе участие в египетската експедиция се провалили.“

Както разказват съвременниците му, във Фижак Шамполион бил лош ученик. Затова през 1801 г.‍ неговият брат — даровит филолог, интересуващ се много от археологията — го взел при себе си в Гренобъл и се заел с възпитанието му. Когато единадесетгодишният Франсоа твърде скоро показал изключителни познания по латински и гръцки и с изумителен успех се посветил на изучаването на староеврейски, брат му — макар и сам той блестящо надарен — решил да запази скромно за себе си името Шамполион-Фижак, по-късно дори само Фижак, убеден, че един ден малкият Франсоа ще донесе много по-голяма слава на семейното име. Същата година Фурие разговарял с младия Шамполион. Прочутият математик и физик взел участие в египетската експедиция, бил секретар на Египетския институт в Кайро, френски комисар в египетското правителство, шеф на съдебното ведомство и душа на Научната комисия. Сега бил назначен за префект на департамента Изер, установил се в Гренобъл и веднага се обкръжил с най-изтъкнати умове. Веднъж, когато бил на инспекция в училището, той влязъл в разговор с малкия Шамполион. Детето веднага му направило впечатление. Той го поканил при себе си и му показал своята египетска сбирка. Мургавото момче за пръв път видяло фрагменти от папируси и изпаднало в захлас — като омагьосано гледало то първите йероглифни надписи на каменни плочки. „Може ли това да се чете?“ — запитало то. Фурие поклатил глава. „Аз ще го разчета! — казал с дълбока увереност малкият Шамполион (по-късно той често разказвал тази история). — След няколко години ще го разчета! Когато порасна!“

Не ни ли напомня тази история другото момче, което със същата увереност, със същата сигурност на сомнамбул бе казало на баща си: „Аз ще намеря Троя“? Но по колко различни пътища, с колко различни методи стигнали двамата до осъществяването на своите детски мечти! Шлиман бил чист самоук. Шамполион нито за миг не се отклонил от предначертания път на научната подготовка (но изминал този път толкова бързо, че оставил далеч зад себе си всички свои връстници). Шлиман започнал своята работа, лишен от каквото и да било професионална основа, докато Шамполион бил въоръжен с всички знания, които науката на неговото столетие можела да му предложи.

За неговото образование се грижел брат му. Колкото можел, той се мъчел да укротява всепоглъщащата жажда на момчето за знания. Напразно! Шамполион търсел най-отдалечените области на науката и си пробивал път през всички планини на познанието. Дванадесетгодишен, написал първата си книга, и то на една съвсем необикновена тема: „История на прочутите кучета“. Но тъй като липсата на систематизирани исторически обзори му пречела в работата, той нахвърлил една историческа таблица: „Хронология от Адам до Шамполион-младши“. (По-старият брат се бил отказал от името си, тъй като вече предусещал кой от двамата ще хвърли по-голяма сянка в бъдеще. Когато Шамполион се наричал „младши“, той имал пред вид именно своя брат.)

Тринадесетгодишен, той започва да учи арабски, сирийски, халдейски, а след това и коптски. При това е интересно едно: всичко, което учи и върши, всичко, което му попада в ръка, е свързано с Египет! С каквото и да се занимава, винаги се натъква неусетно на някакъв египетски проблем. Заема се с древнокитайския език само за да се опита да докаже неговото сродство с древноегипетския. Изследва образци от авестийски, пехлевийски и персийски текстове — най-недостъпни материали на най-отдалечени езици, стигнали до Гренобъл само благодарение на авторитета на Фурие. Неудържимо се нахвърля на всичко, което му попада, а през лятото на 1807 г.‍, вече седемнадесетгодишен, начертава първата историческа карта на Египет, първата карта на царството на фараоните.

За да разберем дързостта на подобно начинание, трябва да си дадем сметка, че Шамполион нямал други източници освен извадки от Библията, латински, арабски и древноеврейски текстове, повечето осакатени, както и езикови сравнения с коптския — единственият език, който може би наистина представлявал мост към древния египетски и който бил познат, защото в Горен Египет се говорело на него чак до 17 век.

Наред с това той събира материали за книга. Решава да замине за Париж, но академията в Гренобъл настоява да й представи заключителна работа. Господата очаквали обичайната за такива случай реч — по-скоро риторическо упражнение. Шамполион нахвърля книгата „Египет по времето на фараоните“.

На 1 септември 1807 г.‍ той прочита въведението към своя труд. Пред академията се изправя висок, строен младеж с онази малко болезнена красота, с която се отличават преждевременно развитите хора. Изложението му е формулирано в смели тези, завладява с неумолимата си логика. Въздействието е изключително. Седемнадесетгодишният младеж бива избран с пълно единодушие за член на академията. Президентът Ренолдон става и го прегръща: „Ако Академията въпреки Вашата младост Ви приема за свой член, тя има пред вид това, което вече сте извършил. Но още повече разчита тя на това, което Вие тепърва можете да извършите! Тя е убедена, че ще оправдаете надеждите й и че един ден, когато Вашите трудове Ви завоюват име, ще си спомняте, че сте получил от нея първото насърчение.“

Така за един ден студентът Шамполион става академик.

Когато напуща учебната сграда, той изпада в безсъзнание. По това време той е свръхчувствителна натура, сангвиник с подчертана склонност към елегична съзерцателност, не само необикновено развит умствено, но и направо смятан от мнозина за гений. Физически той също е изпреварил своите връстници (когато напуска училищната скамейка, той решава да се ожени и това му решение е нещо повече от първо ученическо увлечение). Той знае, че се намира пред прага на нов жизнен период. Пред себе си вижда един огромен град — център на Европа, фокус на духа, на политиката и авантюрите. И докато тромавата пощенска кола, в която той и брат му трябва да се клатушкат цели седемдесет часа, се приближава към Париж, Шамполион премисля много неща — люшка се между мечти и действителност, около него прелитат пожълтели папируси, звънтят думите на дузина езици, притискат го изписани с йероглифи камъни, а сред тях тайнствената черна базалтова плоча от Розета, която е видял за пръв път само преди няколко дни, при сбогуването си с Фурие и чиито надписи го преследват.

И тогава — това също е достоверно — той изведнъж се навежда към брат си и произнася гласно това, което е мислел, в което винаги е вярвал тайно в себе си и което сега изведнъж е разбрал с непоколебима сигурност: „Аз ще разчета йероглифите! — казва той и тъмните очи озаряват мургавото му лице. — Уверен съм в това!“

* * *

За откривател на Розетската плоча се смята Дотпул. Но Дотпул бил само началник на пионерната част, командир на войника, който в действителност я намерил. Други източници сочат Бушар. Но пък Бушар бил само офицерът, който ръководел укрепителните работи около полуразрушената крепост Ел-Рашид, наричана тогава форт Жюлиен, намираща се на 7,5 километра северозападно от Розета на Нил. По-късно Бушар се заел с превозването на плочата до Кайро.

Същинският откривател е неизвестен войник. Вече никога няма да узнаем дали той е бил достатъчно образован, за да разбере значението на находката, или само е издал вик на невежа, уплашен, че си е навлякъл проклятието на някаква магия, когато под кирката му се показала покритата с тайнствени знаци плоча.

Камъкът, който тъй неочаквано се появил изпод развалините на крепостта, бил голям колкото плот на маса, от дребнозърнест черен базалт, „твърд като желязо“. Едната му страна била излъскана и покрита с три надписа в три колони, отчасти изтрити от времето и позаличени от триенето с пясъчните зърна, които го покривали две хилядолетия. От тези три надписа първият от 14 реда бил йероглифен, вторият от 32 реда — в демотично писмо, а третият от 54 реда — на гръцки.

На гръцки! Значи четлив! Значи разбираем!

Един от Наполеоновите генерали, страстен любител-елинист, се заел веднага с превода. Установил, че надписът е посвещение от върховните жреци на Мемфис, в което през 196 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ те възхвалявали Птолемей V за извършени от него благодеяния.

След капитулацията на Александрия тази плоча заедно с останалата плячка на французите постъпила в лондонския Британски музей. Но „Комисията“ била изготвила от нея, както и от всички останали находки, копия и отливки, които били изпратени в Париж. Учените веднага се заели да правят сравнения.

Сравнения — защото имало ли нещо по-близко до ума да се заключи от самото разположение на трите колони, че те съдържали един и същ текст? Още „Courrier de 1’Egypte“ загатнал за това, когато писал, че тук бил ключът за вратата на изчезналото царство, че тук се криела възможността „да се обясни Египет с помощта на египтяните“. Можело ли след превеждането на гръцкия надпис да има сериозни затруднения при разчитането на йероглифни знаци, които съответствали на гръцките думи, понятия и имена?

Най-добрите умове на епохата се хванали на работа. Не само във Франция, но и в Англия (пред оригиналната плоча), в Германия и Италия. Напразно! Всички заедно и поотделно изхождали от погрешни предпоставки. Всички заедно и поотделно били в плен на представи, наследени отчасти още от времето на Херодот, чиято устойчивост, присъща на толкова лъжливи представи в историята на човешката мисъл, ги заслепявала. За да се проникне в тайната на йероглифите бил необходим направо някакъв коперниковски обрат в мисленето, някакво хрумване, което да скъса с всички дотогавашни пътища на традицията и като светкавица да озари мрака.

* * *

Когато седемнадесетгодишният Шамполион бил представен от брат си на своя бъдещ учител, Силвестър дьо Саси — дребен, невзрачен човечец, но известен далеч зад пределите на Франция, — той нито се смутил, нито се уплашил. И сега излъчвал същото обаяние, както някога, когато единадесетгодишното момче се срещнало с Фурие в Гренобъл.

Дьо Саси го посрещнал с недоверие. Той, четиридесет и девет годишният, един от най-големите учени на своето време, виждал пред себе си младеж, който в своята книга „Египет по времето на фараоните“ с нечувана дързост си поставял задачи, за които сам той, Дьо Саси, заявил, че не било дошло още времето за тяхното разрешаване. Но какво казва по-късно той при спомена за тази първа среща? Той, мъдрият учен, говори за „дълбокото впечатление“, което този младеж му направил! Има ли нещо чудно в това? Книгата, от която Дьо Саси можал да види само увода, била почти завършена към края на годината. Тъй че още тогава седемнадесетгодишният младеж заслужавал признанието, което му било тъй щедро отдадено седем години по-късно, след излизането на книгата.

Шамполион се отдава на научна работа. Напълно равнодушен към изкушенията на световния град, той се заравя в библиотеките, тича от един институт в друг, изпълнява стотици поръчки на гренобълските учени, които го засипват с писма, учи санскритски, арабски и персийски („италианският език на Изтока“, както го наричал Дьо Саси), езикът-майка на почти всички източни езици, и между другото моли брат си да му изпрати една китайска граматика — „за развлечение“.

Той толкова се вживява в духа на арабския език, че дори гласът му се променя, а веднъж в някаква компания един арабин го взема за свой сънародник и го приветства със своя „салем“. Само от четене обогатява толкова познанията си за Египет, че най-прочутият по това време пътешественик в Африка, Сомини дьо Мананкур, учудено възкликва след разговор с него: „Познава земите, за които говорихме, не по-зле от самия мен!“

Само след една година тон говори и пише толкова добре коптски („Сам си говоря на коптски…“), че за да се упражнява, пише личните си бележки на коптски, като си служи с демотично писмо. А четиридесет години по-късно се случила следната комична история: някакъв учен публикувал един от тези текстове като египетски оригинал от времето на Антонините и то с много остроумен коментар — това е вече френски вариант на случая с книгата на немеца Берингер за вкаменелостите!

При това положението на младия Шамполион е лошо, дори окаяно. Ако не е брат му, който самоотвержено го подкрепя, той би умрял от глад. Живее в една жалка стаичка недалеч от Лувър, за която плаща 18 франка наем. Не може да плати и тях, пише умолителни писма на брат си, заклева го да му помогне, не знае какво да прави, не разбира нищо от сметки и пари, но изпада в ужас, когато Фижак му съобщава, че ще бъде принуден да заложи библиотеката си, ако Франсоа не ограничи разходите си. Да се ограничи още повече? Подметките му са пробити, палтото скъсано. Накрая вече го е срам да се покаже между хора. През една необикновено тежка парижка зима той заболява и от влагата и студа у него се загнездват първите зародиши на болестта, от която един ден ще умре. Само две малки сполуки все още поддържат духа му.

Императорът има нужда от войници. През 1808 г.‍ се обявява всеобща мобилизация на всички мъже над шестнадесетгодишна възраст. Шамполион е ужасѐн. Цялото му същество въстава срещу насилието — той, който съблюдава най-строга духовна дисциплина, изтръпва от ужас, когато вижда редиците на гвардията, подчинени на една нелепа дисциплина, която нивелира всякакъв духовен живот. Не страдаше ли още Винкелман от заплахите на милитаризма? „Има дни — пише отчаян Франсоа на своя брат, — когато губя ума си!“

Брат му, който винаги е помагал, се притича и сега на помощ. Мобилизира всичките си приятели, подава молби, пише безчет писма и ето — в дните, когато всичко е в плен на войнственото опиянение, Шамполион може да продължи научните си занимания, да изучава мъртви езици.

Но има и нещо друго, което го занимава, или по-скоро така властно го е запленило, че той понякога забравя дори заплашващата го опасност от мобилизация — проучването на Розетския камък. Странно е наистина: точно тъй, както по-късно Шлиман, който вече говорел и пишел на всички европейски езици, непрекъснато отлагал изучаването на старогръцкия, към който в същност били отправени всичките му мечти, защото предчувствал, че започне ли веднъж, ще трябва да му се отдаде без остатък — така и мисълта на Шамполион непрекъснато кръжала около триезичната плоча, кръжала, така да се каже, по извивките на една спирала, която все повече се стеснявала около целта на всичките му стремежи и усилия. И все пак колкото повече се приближавал до тази цел, толкова по-бавна и колеблива ставала крачката му, защото все още се чувствал недостатъчно подготвен и въоръжен с всички знания на своето време, за да се отдаде на властното влечение и да се залови с разрешаването на голямата задача.

Но когато се изправя пред едно ново копие на Розетската плоча, изготвено в Лондон, той не може повече да устоя на изкушението. Наистина и сега не пристъпва направо към същинското дешифриране — задоволява се само да сравни Розетската плоча с един папирус, — но още в самото качало му се удава да намери „съвсем самостоятелно верните значения на цяла редица знаци“. „Представям ти първия си опит!“ — пише осемнадесетгодишният Шамполион на брат си в едно писмо от 30 август 1808 г.‍ и за пръв път зад скромността, с която обяснява своя метод, проблясва гордостта на младия откривател.

И точно в този момент, когато прави първата си стъпка, когато е уверен, че е излязъл на верния път към славата и успеха, той получава едно съобщение, което го поразява като гръм от ясно небе. Досега между себе си и своята цел не е виждал нищо друго освен труд, несгоди и лишения, но, готов на всичко, е крачел напред. И изведнъж идва това съобщение, след което всичко направено досега, всичко, в което е вярвал и на което се е надявал, всичко, което е знаел, става безсмислено: Йероглифите са разчетени!

В една съвсем друга област на човешките търсения и усилия — десетилетната борба за завладяването на Южния полюс — знаем една история, която при още по-драматични обстоятелства описва момент, подобен на този, в който Шамполион научил, че е изпреварен от друг. След невероятни трудности капитан Скот с неколцина от хората си, с няколко шейни и кучета се приближил до самия полюс. Полуослепял от глад и изтощение, но и безкрайно горд, че пръв е достигнал полюса, той изведнъж съзрял сред безкрайната снежна шир, която очаквал да намери девствена, знаме! Знамето на Амундсен!

Както казахме, този случай бил по-драматичен, защото там дебнела бялата смърт. Но нима чувствата, които изпитал младият Шамполион, били различни от чувствата на капитан Скот? За него не било никаква утеха, че споделял участта на десетки други във века на едновременните открития. Те всички изживели това, което изживял Скот при вида на знамето.

Но ако вестта поразила Шамполион като гръм, то също така мълниеносно се разнесло и нейното въздействие. Знамето на Амундсен стояло здраво и свидетелствало по безспорен начин за неговата победа. Не така безспорно обаче било разчитането на йероглифите.

Шамполион научава новината за разчитането на йероглифите на улицата, на път за Collège de France. Съобщава му я някакъв приятел, едва поемайки си дъх, който и не подозира каква борба е водил Шамполион от години насам, за какво е мечтал и какво го е въодушевявало, над какво е работел безброй дни и нощи, за какво е страдал, гладувал и се е унижавал. Той се уплашва, когато Шамполион се олюлява и с цялата си тежест се опира на него.

— Александър Леонар! — казва приятелят му. — Току-що е излязъл неговият труд, по-точно една брошура. Нарича се „Nouvelle Explication“ — пълно разчитане на йероглифите! Представи си какво значи това!

Знае ли той на кого говори!

— Леонар? — повтаря Шамполион и поклаща глава. После в него пламва искрица надежда. Миналият ден е срещнал Леонар. Познава го повече от година; уважаван учен, ала, ей богу, никакъв гений!

— Не е възможно! — казва той. — Никой не е говорил такова нещо! Самият Леонар не ми е казал нито дума!

— И това те учудва? — пита приятелят му. — Та кой издава преждевременно такива открития?

Изведнъж Шамполион се изтръгва от вцепенението си.

— Къде е тази книжарница?

И той побягва. С разтреперани ръце брои франковете на прашния тезгях, продадени са само няколко екземпляра от брошурата. Тича в къщи хвърля се на окъсаното канапе и започва да чете…

Вдовицата Мекран изведнъж оставя своите съдове на кухненската маса от стаята на квартиранта и долита адски шум. Тя се вслушва ужасен: после изтичва и отваря вратата. Франсоа Шамполион лежи на канапето тялото му се гърчи, от устата му излизат несвързани звуци, но ясно е — той се смее, тресе се от някакъв ужасен, истеричен смях.

В ръцете си той държи книгата на Леонар. Разчитане на йероглифите ли? Този тук е вдигнал много рано знамето! Шамполион познава твърде добре възможностите, за да прецени, че всички твърдения на Леонар са глупост, чиста измислица, произволна смесица от въображение и ученост…

Все пак ударът е бил толкова страшен, че той никога не ще го забрави. Изживяното сътресение му е показало до каква степен той вече се е сраснал със задачата си да накара мъртвите образи да проговорят. Когато заспива изтощен, преследват го безумни сънища. В унеса на фантасмагориите му се счуват египетски гласове. И сънят му показва ясно това, което несгодите и трудът на всекидневието често са замъглявали: че той е човек, обладан от лудост, омагьосан от йероглифите, маниак, обзет от идея фикс.

Всички негови сънища вещаят успех. Този успех сега му се струга достижим. Но осемнадесетгодишният младеж, който неспокойно се мята в леглото, не знае, че повече от дванадесет години го делят от целта! Той и не подозира колко още премеждия и удари ще го сполетят и че той който не мисли за нищо друго освен за йероглифите и земята на фараоните, ще отиде един ден в изгнание, обвинен в държавна измяна.