К. В. Керам
Богове, гробници и учени (36)

(Роман за археологията)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Götter, Gräber und Gelehrte. Roman der Archäologie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)
Сканиране
Internet (2018)
Корекция
varnam (2018)
Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: К. В. Керам

Заглавие: Богове, гробници и учени

Преводач: Христо Ковачевски

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: научнопопулярен текст

Националност: немска

Печатница: П.К. „Г. Димитров“ — базисно предприятие — София

Излязла от печат: 17.III.1978

Редактор: Никола Георгиев

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Научен редактор: проф. Велизар Велков

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Рада Баларева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8931


32.
Пътят към кладенеца

Над джунглата било пълнолуние. Придружен само от един водач-индианец, американският изследовател Едуард Хърбърт Томпсън пътувал през някогашното Ново царство на маите; хиляда и петстотин години били изминали от времето, когато маите изоставили своите градове и дошли тук, на север, за да изградят държавата, която също загинала при идването на испанците. Той търсел Чичен-Ица, най-големия и най-прекрасния, най-могъщия и най-разкошния от всички градове на маите. Коне и ездачи били извървели дълъг и тежък път. Томпсън едва държал главата си от умора и при всяко стъпване на коня губел равновесие. По едно време водачът му го извикал. Томпсън се сепнал, погледнал пред себе си и видял един приказен свят.

Над тъмните корони на дърветата се извисявал висок, стръмен хълм, а на върха му, облян от хладната, сребриста светлина на луната, се виждал храм. В смълчаната нощ той се издигал над дърветата като Партенон на някакъв индиански акропол. Колкото повече се приближавали към него, толкова повече израствал той пред очите им. Индианският водач скокнал от коня си, разседлал го и разгънал завивките за нощувка. Ала Томпсън не можел да откъсне очарован поглед от сградата. Слязъл от коня и докато неговият водач си легнал да почива, той продължил да върви по-нататък. Една стръмна, на места разрушена стълба, обрасла с треви и храсти, водела от подножието на хълма към храма. Томпсън знаел от рисунки как изглеждали египетските пирамиди и какво било тяхното предназначение. Но тази пирамида на маите не била гробница като строежите край Гиза. По своя външен вид тя напомняла зикурат, но много повече от тези вавилонски кули тя като че ли служела само за каменен гръбнак на огромната стълба, която водела нагоре и нагоре — към бога, към слънцето и луната.

Томпсън се заизкачвал по стъпалата. Видял украсата, богатите релефи. Когато стигнал горе, почти на тридесет метра над джунглите, той се огледал наоколо. Започнал да брои — една, две, три, — скоро изброил двадесетина такива постройки, пръснати тук-там, потънали в сянка или едва проблясващи на бледото сияние на месеца.

Значи, това било Чичен-Ица! Построен вероятно към началото на голямото преселение като изнесено далеч напред укрепление, той се превърнал в цветуща столица, в център на Новото царство. През следващите дни Томпсън постоянно се заседявал на някоя от древните руини. „Една сутрин стоях на покрива на тоги храм тъкмо когато първите лъчи на слънцето багреха далечния хоризонт. Утринната тишина беше изпълнена с тайнственост. Замлъкнали бяха нощните гласове, а дневните още не бяха се пробудили. Като че ли цялото небе над мен и земята долу бяха притаили дъх в някакво очакване. Тогава изплува огромното, кръгло слънце, сияйно и пламтящо, и в миг целият свят запя и зашумя. Птиците в клоните и насекомите в тревата пееха хвалебствен химн. Самата природа е научила първия човек да боготвори слънцето и дълбоко в душата си човекът все още вярвал в това древно учение“. Томпсън стоял като омагьосан. Пред неговите очи джунглата изчезнала и се разкрило широко пространство, запъплили тържествени процесии и зазвучала музика, оживели пищни празненства в дворците и тайнствени богослужения в храмовете. Най-сетне Томпсън се опитал да различи някои подробности в далечината. Погледът му се заковал на едно място. И ако дотогава той бил омагьосан, сега изведнъж завесата на въображението се вдигнала, изчезнали виденията отминалото и изследователят видял своята истинска задача… В бледата утринна светлина той съзрял една тясна пътека — пътека, която може би водела към най-вълнуващата загадка на града Чичен-Ица — към Свещения кладенец!

В тези книга, посветена на откритията в Мексико и Юкатан, досега не срещнахме личности от величината на Шлиман, Лейърд и Питри. И ако не смятаме първото пътешествие на Джон Л.‍ Стивънс, тук не намираме и онази вълнуваща смесица от изследвания и приключения, от научни успехи и търсения на съкровища, нито пък романтичния трепет, който ни обзема, когато лопатата на изследователя ненадейно удари на злато.

Едуард Хърбърт Томпсън бил юкатанският Шлиман. Когато тръгнал да търси Чичен-Ица, той се ръководел от писаното в една книга, на която никой друг не гледал сериозно — и също както някога Шлиман доказал, че бил прав. И Томпсън навлязъл в джунглите не по-богат от Лейърд, който на времето поел пътя към своето първо откритие с шестдесет лири в джоба и само с един водач. А ако младият американски археолог преодолял такива трудности, пред които всеки друг би отстъпил, то било само защото притежавал упоритостта на Питри.

Вече споменахме, че на времето, когато първите открития на Стивънс развълнували света, било изказано и мнението, че маите били потомци на изчезналия народ на Атлантида.

В първата си научна работа като начинаещ археолог — една статия, публикувана през 1879 г.‍ в популярно списание — Томпсън застъпвал именно тази смела теза. Но специалният проблем за произхода на маите отстъпил на заден план в съзнанието му, когато на двадесет и пет годишна възраст, през 1885 г.‍, той заминал като американски консул — най-младият консул на САЩ — за Юкатан и получил възможност да се занимава повече с паметници, отколкото с теории. (За кой ли път вече срещаме консул в ролята на археолог?)

Томпсън отишъл в Юкатан, воден не от смели догадки, а от една вяра — така както и Шлиман някога отишъл в Троя. Той вярвал в думите на Диего де Ланда. В книгата на този епископ той за първи път прочел разказа за жертвения кладенец, за така наречения „сеноте“ в Чичен-Ица.

През време на суша — разказвал Де Ланда, позовавайки се на стари съобщения — по широкия път към кладенеца се отправяли шествия на народа и жреците, за да просят милост от разгневения бог на дъжда. Със себе си те водели жертвите, които трябвало да умилостивят божеството — млади девойки и момчета. След тържествената церемония девойките били хвърляни в тинестата бездна, толкова дълбока, че никоя от жертвите не се появявала вече на повърхността.

Пътят на девойки към кладенец се среща в песенното творчество на почти всички народи и въпреки някои символични моменти винаги е бил свързан с радостно утвърждаване на живота. Но пътят на девойките-маи към свещения „сеноте“ бил винаги път към смъртта. Богато накитени и пременени тръгвали те към кладенеца; после се разнасял сподавен вик и те изчезвали в мътните води.

Но какво още съобщавал Диего де Ланда? Той добавил, че имало обичай след жертвите да се хвърлят във водата скъпоценни дарове — съдове, украшения, злато. И Томпсън прочел, че „ако в тази страна имало злато, то по-голямата част от него би трябвало да лежи на дъното на този кладенец!“ Той взел за буквална истина думите, които всички считали за риторично украшение на стара хроника. Повярвал в тях и решил да докаже правотата на своята вяра. Но когато в онази лунна нощ съзрял от пирамидата пътя, който водел към кладенеца, той съвсем не подозирал какви трудности му предстоят.

Когато след години Томпсън застанал за втори път пред същия кладенец, той бил вече опитен изследвач, който добре познавал джунглата, бил обходил целия Юкатан на север и на юг и острият му поглед умеел да търси отговор на загадките. В този момент той наистина можел да бъде сравнен с Шлиман. Около него се издигали великолепни сгради, които очаквали проучване — прекрасна задача за всеки археолог! Томпсън обаче се насочил към кладенеца, към тъмната яма, засипвана от векове с тиня, камъни и мръсотия. Дори съобщението на Диего де Ланда да почивало на факти, нима имало и най-малка надежда да се намерят в тази бълбукаща, кална дупка останки от украшенията, които някога жреците хвърляли след принесените жертви?

Каква възможност имало въобще да се претърси този кладенец? Отговорът на Томпсън бил отговор на човек, който не се плашел от нищо: Чрез потапяне!

Когато се върнал в САЩ за някакъв научен конгрес, той взел пари в заем. Хората му ги дали, въпреки че всички, на които разказал за своя план, го смятали за луд.

„Никой — говорели му те — не може да се спусне в неизследваните дълбочини на тази водна яма и да се надява, че ще излезе жив от нея. Ако си решил да се самоубиваш, защо не си избереш по-приятен начин?“

Томпсън обаче бил вече преценил всички доводи „за“ и „против“ и взел решение.

„Следващата ми стъпка беше да замина за Бостон и да изуча водолазното дело. Учител ми беше капитан Ефраим Никерсън от Лонг Хуорф, пенсиониран преди двадесет години. Под вещото му и търпеливо ръководство аз станах след време доста добър, но не и съвършен водолаз — както впрочем се оказа след известно време. След това се снабдих с всичко необходимо за начинанието ми: подходящ кабелен багер със скрипец, полиспаст и рамо, дълго тридесет стъпки. Всички тези материали бяха опаковани в сандъци и приготвени за изпращане при първото писмо или телеграма от мен.“

Скоро след това Томпсън се изправил отново пред кладенеца. Най-голямото разстояние от единия му край до другия било около седемдесет метра. С помощта на отвес той установил, че нивото на тинята се намирало на около двадесет и пет метра дълбочина. След това започнал да хвърля във водата издялани от дърво човешки фигури, така както му подсказвало въображението, че някога били хвърляни девойките, обречени за невести на страшното божество. Целта на този опит била проста: Томпсън искал да определи точното място на своите търсения. А след това той спуснал за пръв път кабелния багер. (Вж. ил. 113, 114.)

lodka_ponton.jpg113. Лодката-понтон на Томпсън в Свещения кладенец в Чичен-Ица
kupchina_tinya.jpg114. Купчината тиня, в която Томпсън открил първата си находка: две бучки тамян на старите маи

„Съмнявам се, че някой може да си представи напрежението ми, когато петима души застанаха край скрипеца и спирачното устройство, а разтворените стоманени челюсти на багера се издигнаха, увиснаха за миг над тъмната яма, после бавно се спуснаха надолу и потънаха в тихата вода. Изминаха няколко минути в очакване, за да могат острите зъби на черпака да захапят дъното, сетне фигурите на работниците се наведоха над скрипеца, мускулите им заиграха като живак под мургавата кожа, а стоманените въжета се изопнаха под тежестта на издигащия се товар.

Водата, дотогава червена като полиран обсидиан, започна да бълбука и ври, докато черпакът на багера — от здраво сключените му челюсти капеше бистра вода — бавно, но сигурно се издигна до ръба на кладенеца. Като се завъртя заедно с рамото, той изсипа върху покритата с дебели дъски площадка товара си от тъмнокафява тиня, гнило дърво, стара шума, изпочупени клони и всякакви нечистотии. След това отново се люшна обратно, готов да загребе нов товар… Веднъж той измъкна на повърхността, захапан между челюстите му, дънер на дърво, който изглеждаше така добре запазен, сякаш едва вчера е бил съборен от бурята в ямата.

Това стана в събота. В понеделник дънерът се беше вече разпаднал и върху купчината камъни, където го беше положил багерът, остана само малко дървесина сред тъмно петно, подобно на следа от дървесен спирт. Друг път багерът извади кости на ягуар и на сърна — неми свидетели на някаква горска трагедия.“

И това се повтаряло ден след ден — черпакът се издигал над водата, носещ кал, гнила шума, клони или пък костите на някое животно, което, подгонено от жаждата по време на суша, било подушило водата и паднало в ямата. Слънцето приличало, миризма на гнило се разнасяла от кладенеца и от димящата грамада тиня, която все повече растяла на брега му.

„Така продължаваше работата дни наред. През деня започвах да нервнича, а нощем не можех да заспя. Възможно ли е — казвах си аз — да съм въвлякъл приятелите си в толкова разходи и да съм се изложил на присмех само за да докажа нещо, с което повечето се бяха примирили: че тези предания са само старинни приказки, не почиващи на никаква истина?“

Но дошъл най-после денят, когато при обичайното пресяване на току-що извадената тиня в ръцете на Томпсън попаднали две жълтеникави бучки смола. Той ги помирисал и даже опитал на вкус. Хрумнала му щастливата мисъл да ги подържи на огън и тогава се разнесъл упоителен аромат. Томпсън бил извадил от кладенеца парченца тамян, благовонната смола, с която жреците на маите кадели при жертвоприношенията.

Можело ли това да се счита за доказателство, че той се намирал на прав път? Две парченца смола срещу цели планини от тиня и отпадъци? Никой не би приел такава дреболия за доказателство. За Томпсън тя била нещо повече, защото дала нови криле на въображението му. „Тази нощ, за пръв път от седмици насам, спах дълго и дълбоко!“

И се оказало, че Томпсън бил прав. Сега едно подир друго започнало да излиза на бял свят това, което той очаквал: сечива и накити, вази и върхове на копия, ножове от обсидиан и блюда от нефрит. И тогава той намерил първия скелет на девойка!

Диего де Ланда говорел истината.

Преди да пристъпи към „най-дяволската част на това дяволско начинание“, Томпсън случайно открил зърното истина в друго старо предание. Епископ Диего де Ланда му показал пътя към кладенеца. А дон Диего Сармиенто де Фигероа, алкалде[1] на Валадолид през 1579 г.‍, насочил вниманието му към жертвения обред, който се извършвал край кладенеца. Ето и неговият разказ, който отначало се сторил на Томпсън мъгляв и неразбираем:

„Благородниците и знатните хора на страната имали обичай след шестдесет дни въздържание и пост да идват на разсъмване при кладенеца и да хвърлят в мрачната бездна индиански жени, които принадлежали на тези благородници и знатни. При това те им нареждали да изпросят за тях, техните господари, благоприятна и отговаряща на желанията им година. Жените, които били хвърляни там незавързани, падали във водата с голям шум и писъци. Привечер онези от тях, които още можели да издадат звук, почвали да викат силно и тогава им спускали въжета. Жените излизали полумъртви на брега, а около тях наклаждали огньове и запалвали копалова смола. Когато идвали отново на себе си, те разказвали, че долу имало мнозина от техния народ, мъже и жени, които ги посрещали. Ала когато се опитвали да вдигнат глава, за да ги видят, върху главите им се стоварвали силни удари. Когато навеждали главите си надолу, виждали много хълмове и долини, а обитателите на кладенеца отговаряли на въпросите им, дали на техните господари е отредена добра или лоша година.“

Този на пръв поглед съвсем фантастичен разказ накарал Томпсън, който във всяко нещо дирел историческата ядка, дълго да си блъска главата. Един ден той седял на плоскодънната лодка, която трябвало по-късно да му послужи при водолазните опити и вече плавала в спокойната вода. На шестдесет или повече стъпки от мястото, където се намирал кранът, Томпсън привързал лодката за една надвиснала над ямата скала и тогава, случайно поглеждайки към водата, видял нещо, което го накарало да трепне. „Това беше ключът на разказа за жените-пратенички от старото предание.“

„Водата на жертвения кладенец е тъмна на цвят и мътна, и от време на време мени цвета си от кафяв в нефритовозелен, та дори и кървавочервен, както ще разкажа по-нататък. Но тя е толкова мътна, че отразява светлината като огледало, без да я пречупва.

Гледайки от борда на лодката към водната повърхност, аз сякаш видях някакви «големи долини и много височини». В действителност това беше огледалното отражение на издатините и вдлъбнатините на скалистия бряг, надвиснал над главата ми. Когато жените идвали на себе си, те разправяли, че били видели долу много хора от техния народ… които отговаряли на въпросите им. Като продължавах да се вглеждам в тия височини и долини, видях и аз мнозина от техния народ и те също ми отговаряха. Това бяха главите и части от фигурите на моите работници, надвесили се над брега на кладенеца, за да могат да погледат лодката. Те приказваха помежду си, а звукът на гласовете им, насочен надолу, срещаше водната повърхност и тихите, но непонятни думи на родния им говор се отразяваха отново нагоре. Този епизод ми даде обяснението на старото предание…

Освен това сред местните жители на околността открай време се говори, че водата на свещения кладенец се превръща в кръв. Както установихме, зеленият цвят, който тя понякога приема, се дължи на някакви микроскопични водорасли. Гниещите листа и придават кафяв оттенък, а кървавочервените семена на някои цветя и растения от време на време я багрят в червено, така че заприличва на съсирена кръв.

Отбелязвам това откритие, за да изясня защо вярвам, че всички автентични предания почиват в основата си на факти и че при достатъчно внимателно наблюдение на околните обстоятелства винаги може да бъде намерено обяснението им.“

* * *

Най-тежката част от работата още не била извършена. Тепърва Томпсън щял да постигне онзи успех, който затъмнил всички останали. Когато багерът почнал да загребва все по-малко и по-малко тиня и накрая да вади само по някой и друг камък, Томпсън разбрал, че било време да се спусне на дъното и да хване със собствените си ръце онова, което челюстите на багера не могли вече да измъкнат от дупките и цепнатините. Впрочем ще сторим най-добре да дадем думата на нашия необикновен археолог:

„Гъркът Николас, един водолаз, с когото предварително бях се уговорил за всичко, пристигна от Бахамските острови, където събираше морски гъби. Той доведе със себе си и един помощник, също грък, и ние започнахме да се готвим за нашите изследвания под водата.

В лодката, която сега вече не беше сал, а истински понтон, пренесохме най-напред въздушните помпи; след това двама гърци започнаха да обучават група подбрани работници как да боравят с тези помпи, от които зависеше животът ни. Научиха ги също така как да разбират и отговарят на сигналите, които щяхме да им пращаме отдолу. Когато се убедиха, че хората ни са обучени до съвършенство, ние се приготвихме за спускане под водата. Свалихме кофата на багера върху понтона, облякохме водолазните костюми от непромокаема материя, нахлузихме на главите си големи медни шлемове със стъклени отвори за очите, въздушни вентили зад ушите и оловни вериги на шиите, които тежаха почти наполовина колкото шлемовете. После дойде ред на обувките от корабно платно с дебели подметки от ковано желязо. Въоръжен с говорителна тръба, дихателен маркуч и грижливо закрепено спасително въже, аз се дотътрих с помощта на асистента до малката широка стълба, която водеше от понтона във водата. Когато застанах на най-горното стъпало, при мен дойдоха хората от помпата, всичките ми верни туземни boys, и един по един, с най-сериозно изражение, ми стиснаха ръка, след което се върнаха по местата си, за да чакат сигнала. Не беше трудно да се прочетат мислите им. Казваха ми последно сбогом и вече не се надяваха да ме видят. След това аз се отделих от стълбата и потънах надолу като къс олово, оставяйки зад себе си низ от сребристи мехурчета. При първите десет стъпки лъчите на слънцето станаха от жълти зелени, после пурпурночервени и накрая се озовах в непрогледен мрак. Повишаващото се въздушно налягане причиняваше остри болки в ушите. Аз преглътнах, отворих въздушните вентили на шлема, от всяко ухо се чу нещо като «фът-фът» и болките престанаха. Докато стигна до дъното, трябваше на няколко пъти да повторя същото. Едно друго особено усещане ми направи впечатление при потапянето. Стори ми се, като че ли бързо губя теглото си, и когато стъпих на плоския край на каменен стълб, попаднал там от развалините на старата гробница горе, имах чувството, че изобщо нямам никакво тегло. Усещах се по-скоро като въздушен мехур, отколкото като човек, натоварен с всякакви тежести.

Но изпитах и едно особено чувство, когато си дадох сметка, че съм единственото живо същество, което някога е попадало тук с намерението да излезе отново живо от това място. В това време до мен слезе водолазът-грък и двамата си стиснахме ръце.

Със себе си бях взел подводен прожектор и подводен телефон. Но след първото спускане оставих горе и едното, и другото. Водолазният прожектор можеше да се използува само в бистра или едва замътена вода. Средата, в която трябваше да работим, не беше ни тиня, ни вода, а някаква смес от двете, разбъркана от черпака на багера — смес, подобна на гъста каша, през която не можеше да проникне никакъв лъч. Трябваше да работим в непрогледен мрак. Скоро обаче това престана да ни пречи, защото осезателните нерви на пръстите не само ни помагаха да разпознаваме всеки предмет при опипване, но дори да различаваме цветовете. От подводния телефон нямахме голяма полза и скоро го изоставихме. Връзката чрез говорителната тръба и спасителното въже беше по-лека и дори по-бърза, отколкото по телефона.

Забелязах и нещо друго, за което никога не бях чувал от други водолази. Николас и аз открихме, че на дълбочина от шестдесет до осемдесет стъпки, на каквато работехме, можем да седнем и — доближавайки носовете на шлемовете си един до друг — свободно и ясно да разговаряме помежду си. Гласовете ни звучаха глухо и безжизнено, сякаш идваха от много далеч, но аз можех да му давам нареждания и да чувам доста ясно отговорите му.

Докато свикна със странната загуба на тегло под водата, станах жертва на няколко комични произшествия. За да отида по дъното от едно място на друго, беше достатъчно да стана и да се отблъсна с крак от скалистата почва. Веднага излитах като ракета и се понасях тържествено сред тинестата каша, като често попадах на няколко стъпки оттатък целта си.

Кладенецът представляваше, грубо казано, овал и в най-широката част диаметърът му достигаше 187 стъпки. Разстоянието между водната повърхност и равнището на джунглата се колебаеше между 67 и 80 стъпки. Да се определи нивото на водата беше лесно, но много по-трудно беше да се каже къде свършва водата и откъде започва тинята на дъното, тъй като тук нямаше определена граница. По моя преценка обаче общата дълбочина на тинята и водата възлизаше на около 65 стъпки. На дълбочина 30 стъпки тинестата утайка беше достатъчно гъста, за да задържа клони и доста дебели корени на дървета. В нея бяха заседнали като стафиди в пудинг и скални късове, твърде различни по форма и големина. Читателят може да си представи как в този мрак и сред облаците тиня около нас ние опипвахме всяка пукнатина и дупка на грапавото варовиково дъно, за да търсим неща, които багерът не бе успял да загребе. Освен това в този пъклен мрак над нас непрекъснато се срутваха с плясък камъни, които водата беше подмила от брега. Все пак не беше толкова лошо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Вярно е, че големите камъни падаха, както и когато си пожелаеха, и ние не можахме да ги видим, нито пък някак да ги направляваме. Ала докато държахме говорителните тръби, дихателните апарати, спасителните въжета и самите себе си на разстояние от стените на кладенеца, нямаше особена опасност. Когато някой скален къс се срутваше, водното налягане, което го предхождаше, стигаше до нас много преди него. Дори да не се отдръпвахме сами, то ни изместваше встрани като огромна, мека възглавница, често пъти нагоре с краката, и ние се люлеехме и треперехме подобно на белтък в чаша вода, докато бурята утихваше и ние отново стъпвахме на краката си. Ако в такъв момент по невнимание се облегнехме с гръб към стената, ние моментално щяхме да бъдем разрязани на две половини като с огромни ножици и още две жертви щяха да бъдат принесени на бога на дъжда.

Сегашните обитатели на този край вярват, че в тъмните бездни на Свещения кладенец живеят огромни змии и чудовища. Дали това поверие води началото си от смътен спомен за древното обожествяване на змиите или почива на нещо, което някои туземци действително са видели, си остава въпрос. Виждах да плуват във водата големи гущери и змии, но те бяха паднали там от някое дърво при преследване на плячката си и се мъчеха да излязат навън. Никъде в самото езерце ние не забелязахме следи от особено големи влечуги или чудовища.

Никакво тайнствено влечуго не ме сграбчи в пипалата си, но все пак преживях нещо, което си струва да се разкаже. Веднъж гъркът и аз усърдно ровехме с пръсти в една цепнатина на дъното, в която се намериха такива богати находки, че и двамата забравихме да вземем някои от обичайните предохранителни мерки. Изведнъж аз усетих нещо зад себе си — нещо огромно, което с особени плъзгави движения започна да ме притиска надолу. Нещо гладко и слизесто ме натикваше неудържимо в тинята. За миг кръвта ми се смръзна в жилите. Тогава усетих, че гъркът до мен започна да дърпа предмета, и аз му помогнах, докато и двамата се освободихме. Оказа се, че някакъв гниещ дънер се бе свлякъл от тинестия бряг и при потъването си се бе натъкнал на превития ми гръб.

Един ден седях на една голяма скала, разглеждайки някаква интересна находка — излята от метал камбана, — и съвсем бях забравил, че трябва да отворя въздушните вентили. Пъхнах находката в джоба си и се изправих, за да се придвижа на друго място, но в този миг се понесох нагоре като набъбнал въздушен мехур. Беше смешно наистина, но и твърде опасно, защото на такава дълбочина кръвта е пълна с мехурчета като шампанско. Ако водолазът не се издигне достатъчно бавно, за да може кръвта да се нагоди към новото налягане, това предизвиква болест, от която човек може да умре сред страшни болки. За щастие аз запазих достатъчно самообладание, за да отворя вентилите още преди да изплувам много нависоко и така избегнах най-лошото наказание. Но и днес още страдам заради тази си непредпазливост от повредени тъпанчета и силно намален слух.

Въпреки че отворих вентилите навреме и издигането ми значително се забави, все пак, още замаян от преживяното, аз ударих главата си силно о дъното на понтона. Едва тогава разбрах какво се беше случило и при мисълта за ужаса, който бяха изживели моите момчета горе, чувайки ме да се удрям в дъното на понтона, аз се разсмях, изпълзях изпод лодката и протегнах ръка към борда. Когато шлемът ми се показа над водата, усетих две ръце около шията си, видях уплашени очи да се взират през стъклените отвори на шлема. Свалиха ми водолазния костюм, аз се отпуснах на един стол и докато идвах бавно на себе си, пиейки с наслада чашка горещо кафе под топлите лъчи на слънцето, младият грък ми разказа цялата история.

“Хората пребледняха от ужас — каза той, — когато чуха удара в дъното, който извести за вашето неочаквано появяване. Когато им обясних какво се е случило, те тъжно поклатиха глави и един от тях, старият и верен Хуан Мис, каза: „Няма смисъл, Ел Амо, шефът е мъртъв. Змийският бог го е погълнал и отново го е изплюл. Вече никога няма да чуем неговия глас.“ Очите му се напълниха със сълзи. Но когато вашият шлем се появи на повърхността и той погледна през стъклото, старият Хуан вдигна ръце над главата си и каза, изпълнен с благодарност: „Слава богу, жив е още и се смее!“"

Що се отнася до резултатите от работата на багера и от нашите спускания в голямата водна яма, то първото и най-важното е, че можахме да докажем истинността на преданията за Свещения кладенец във всичките им най-съществени подробности. Освен това намерихме голям брой издялани от нефрит или изковани от злато и мед фигурки, копал и други благовонни смоли, много останки от скелети, а също така няколко метални копия и много копия с красиво изработени острия от кремък, калцит и обсидиан, както и останки от стари тъкани. Всичко това имаше голяма археологическа стойност. Между находките се намериха предмети от почти чисто злато — лети, ковани, гравирани. Повечето от тъй наречените „златни“ предмети бяха от по-долнокачествени сплави, съдържащи повече мед, отколкото злато. Тяхната стойност се състоеше преди всичко в символичните знаци, които бяха гравирани или инкрустирани върху тях. Повечето от извадените на повърхността находки бяха фрагменти — по всяка вероятност оброчни дарове, които жреците натрошавали през време на обреда, преди да ги хвърлят в кладенеца. Линията на счупването минаваше винаги така, че главите и лицата на изображенията върху нефрит или златните дискове не бяха засегнати.

Имахме основание да предполагаме, че след счупването им тези нефритови украшения, златни дискове и други орнаменти на метал или камък били считани за умъртвени. Известно е, че старите цивилизовани народи на Америка, както и техните още по-стари предшественици в Северна Азия — а и днес още монголците — вярвали, че нефритът и другите осветени предмети са живи. Затова и тези украшения били разчупвани, т.‍е.‍ „умъртвявани“, за да могат духовете им да служат на пратеника като украшение, та когато най-после неговият дух се представи пред най-висшето божество на небето Хунал-Ху, да бъде украсен, както подобава."

Когато първите съобщения на Томпсън за находките му в Свещения кладенец станали достояние на обществеността, те привлекли вниманието на света. Твърде необикновени били обстоятелствата около тези находки — но и твърде богати били съкровищата, извлечени от тинята на кладенеца. При това ставало дума не толкова за тяхната материална стойност.

„Златната стойност на предметите — пише Томпсън, — които с толкова големи усилия и толкова много разходи успяхме да извлечем от Свещения кладенец, е твърде незначителна. Но стойността на всички неща е относителна. Историкът прониква в миналото в името на същата цел, заради която инженерът прониква в земните недра — в името на едно по-добро бъдеще. Можем да допуснем, че на повърхността на някои от тези предмети са запечатани като символи и мисли представи, които ни отвеждат през вековете към първото отечество на този народ, към земята отвъд моретата. За да се докаже това, струва си човек да работи цял живот.“

Все пак съкровището от Чичен-Ица представлявало златна находка, която през нашето столетие бе надмината по стойност само от съкровището на Тутанкамон. Но златото на фараона било струпано около една мумия, положена в гробницата сред благоговейна тишина. А златото в жертвения кладенец лежало при костите на млади девойки — жертви на жестоко божество и на жестоки жреци, — които с пронизителен вик се хвърляли в обятията на смъртта. Дали някоя от тях не е повлякла със себе си и един от жреците? Между многобройните черепи на девойки бил намерен един-единствен мъжки череп със силно вдлъбнати очни кухини — череп на възрастен мъж. Може би на жрец?

* * *

Когато Томпсън починал в 1935 г.‍, той нямал причина да съжалява, че е пропилял живота си, въпреки че — както сам пише — „субстанцията“ на този живот била погълната от изследванията върху маите. През двадесет и четирите години, докато бил консул в Юкатан, и през петдесетгодишната си дейност като археолог той твърде рядко стъпвал в канцелария. Бродел из джунглите и живеел заедно с индианците, и то в буквалния смисъл на думата, защото ял тяхната храна, спал в техните колиби и говорел на техните езици. Поради отравяне на кръвта осакатял с единия си крак, а за потапянето си в Свещения кладенец заплатил с хроническа повреда на слуха. Но не съжалявал за нищо. В своите трудове той често изпадал в прекален ентусиазъм; в първите си съобщения често се впускал в пресилени заключения. Когато в една пирамида открил няколко разположени един над друг гробове, а след това под основата на пирамидата разкрил и главния гроб, той решил, че е намерил вечното жилище на митичния Кукулкан — първия законодател и учител на маите. А когато намерил скъпоценни украшения от нефрит (който се добива не в Юкатан, а твърде далеч от него), опитният изследван отново се върнал към теорията за Атлантида, която защитавал на младини.

Но нима този ентусиазъм е излишен? Нима въодушевлението не е единственото средство да се усмири червеят на съмнението?… Много разкопки са правени оттогава в Юкатан, Чиапас и Гуатемала. Накрая в служба на изследователите се поставил и самолетът. Полковник Чарлз Линдберг, първият човек, прелетял океана, можал и пръв да види от птичи поглед земята, която вече имала дълголетна история, когато Кортес откривал „Новия свят“. През 1930 г.‍ П.‍ К.‍ Мадейро-младши и Дж. А.‍ Мейсън прелетели над безбрежните джунгли на Централна Америка. От въздуха те фотографирали и картографирали стари острови на маите, за които дотогава не се знаело нищо.

В най-ново време, през 1947 г.‍, една експедиция се отправи за Бонампак в Чипас. И, както изглежда, тя прибави към богатите находки от миналото едно не по-малко значително ново откритие.

Експедицията бе финансирана от Юнайтед Фрут Къмпани под научния патронаж на Карнегиевия институт във Вашингтон. (Този институт заедно със „Смитсъновия институт“ във Вашингтон има несъмнено най-голямата заслуга за изследването на цивилизацията на маите. Смитсъновият институт финансира дейността си с лихвите от дарението, направено преди стотина години от англичанина Дж. Смитсън на САЩ за научноизследователски цели.) Изследователският колектив се ръководеше от Джайлз Гревил Хили. За кратко време тази експедиция откри единадесет богати храма на Старото царство, датиращи от епохата непосредствено преди преселването. Тя намери и три прекрасни стели, едната от които е втора по големина от всички открити досега. Тя е висока около шест метра и е покрита със скулптурни изображения. Ала истинското чудо този път бяха стенописите, които откри Хили, и то пак в джунглите. С технически средства бяха възстановени искрящите някога багри — червена, жълта, охра, зелена и синя, — а също и изображенията на воини, царе и жреци в дълги, тържествени одежди. Дотогава подобни изображения бяха открити само в „Храма на воините“ в Чичен-Ица.

Все пак най-много разкопки са правени в Чичен-Ица, столицата на маите. Днес пред погледа на посетителя се открива картина, съвсем различна от гледката, която през онази паметна лунна нощ видял Томпсън. Развалините са разчистени от джунглата, запазените паметници се издигат на открита площ, а туристите пристигат с автобуси по пътищата, които някога човек е можел да си проправи само с мачете. Там те ще видят „Храма на воините“ с неговите колонади, от които започват стълбите, водещи към върха на пирамидата. Ще видят така наречената Обсерватория — кръгла сграда, чиито прозорци са разместени така, че насочват погледа към определени звезди. Ще се разходят по големите игрища (най-голямото е дълго 160 метра и широко 40 метра), на които „златната младеж“ на маите някога се е забавлявала с игра на топка, подобна на днешния баскетбол. И накрая ще застанат пред най-голямата пирамида, наречена „Кастильо“. През девет високи площадки се издигат стълбите, докато стигнат до храма на Кукулкан — „Пернатата змия“.

Шемет обзема посетителя, когато погледът му се залута сред това множество от зловещи лица, страшни змийски глави, разкривени образи на божества и крачещи ягуари, когато се опита да проникне в тайната на орнаментите и йероглифите и тогава научи, че тук няма число, няма образ, няма скулптура, които да не са свързани с някаква астрономическа величина. И двете кръстчета над веждите на змийската глава, и нокътят на ягуар в ухото на бога Кукулкан, и формата на портала, и броят на „капките роса“, и формата на постоянно повтарящите се мотиви по стълбищата — всичко изразява числа и дати. Но никъде другаде по света числата и датите не са свързани с такива зловещи изображения. (Преди десетина години английският романист Грейъм Грийн, враг на всякакви старини, писа при едно свое пътуване из Мексико и Юкатан: „Тук ереста не е била заблуда на човешкия дух — като например манихейството, а аритметична, грешка!… Човек очаква, че върху настилката на големия двор (това той пише за Теотихуакан, но после и за всички пирамиди) ще намери написано някакво Quod erat demonstrandum[2]: съберете вярно броя на пирамидите, умножете броя на терасите по броя на стъпалата и го разделете на цялата площ, за да получите резултат, безчовечен като алгебрична задача!“). Открил, че вкаменената математика може да бъде дяволско дело, посетителят се оглежда, за да потърси следа от живот, да види поне някакво растение. И какво се оказва! В този разточително богат свят от изображения и орнаменти на маите — народ, който се хранел с царевица и живеел сред пищна растителност, — в целия този образен свят съвсем нарядко се среща растение, само тук-там някое от безчислените цветя и нито един от осемстотинте вида кактуси! Напоследък се твърди, че в някакъв петлистен орнамент бил разпознат цветът на растението „Bombax aquaticum“ — дърво, растящо наполовина във вода. Дори да е така, това не променя съществено факта, че иначе в орнаментиката на маите почти не се срещат растителни мотиви. Та дори колоните, чийто първообраз в цял свят е било извисяващото се нагоре дърво, при маите имат формата на изправени змийски тела — отвратителни чудовища с изплезени езици (вж. ил. 110).

zmijski_koloni_hram.jpg110. Змийските колони пред „Храма на воините“ в Чичен-Ица

Пред „Храма на воините“ има две такива змийски колони. Главата с роговидните израстъци е притисната към земята, устата е широко зинала, тялото се изпъва назад и после отвесно нагоре, а опашката някога е подпирала покрива на храма. Като наблюдавали тези змии и този „Храм на воините“, а и почти всички останали сгради на маите в Чичен-Ица, изследователите започнали все повече да се убеждават, че това изкуство се различавало много по-рязко от архитектурата в Копан, Паленке, Пиедрас-Неграс и Уахактун, отколкото изкуството на кое да е Ново царство от изкуството на съответното му Старо царство. Изследователите се заловили със стилознание. Проучвали и съпоставяли — тук линия, там орнамент, тук маска на божество, там календарен знак. И накрая заявили: всичко това е дело на чужди ръце, на чужди мисли, на чужди знания!

Но откъде били дошли тези чужди мисли? Кой ги донесъл там? Изследователите обърнали поглед към Мексико, но не към царството на ацтеките (което е много по-късно от това на маите), а към ония сгради, които вече имали вековна история зад себе си, когато ацтеките нахлули в Мексико.

Имало ли някакъв исторически източник, някой водач като Диего де Ланда, който можел да обясни изумителното обстоятелство, че могъщата култура на маите попаднала под чуждо влияние? Нямало ли някой, който поне да загатне за съществуването на този загадъчен народ от изкусни „строители“?

Човекът, който действително оставил подобни сведения, бил отдавна известен, но никой не гледал сериозно на него. Той бил ацтекски вожд и се наричал принц Икстлилксохитл — един наистина удивителен човек.

Бележки

[1] Кмет. — Б.‍пр.‍

[2] (лат.) Това, което трябваше да се докаже. — Б.‍пр.‍