К. В. Керам
Богове, гробници и учени (21) (Роман за археологията)

18.
В Библиятата е писано…

За съд и наказания чрез асирийците се говори в Библията, за строежа на Вавилонската кула и за разкошната Ниневия, за седемдесетгодишния плен на евреите и за владетеля Навуходоносор, за божия съд над „великата блудница“^[1] и за чашите на неговия гняв, който седем от ангелите му излели над земята край Ефрат. Пророците Исайя и Йеремия описали своите страшни видения за гибелта на „най-прекрасното между царствата“, на „гордостта на халдейци“, което „ще бъде съборено от Бога както Содом и Гомора“, та „хиени ще вият в чертозите им и чакали — в увеселителните домове“.

Векове наред словото на Библията било неоспоримо и всяка нейна буква свята за вярващото християнство. С епохата на Просвещението дошла и критиката. Но същото тава столетие, когато критиката във всички материалистически философии се превърнала в постоянно съмнение, донесло и първите доказателства, че в основата си Библията съдържа някои истини, макар и забулени от множество по-късни измислици.

Равна като длан била земята между реките Тигър и Ефрат. Само тук-там се издигали тайнствени хълмове, над които бушували пясъчните бури и по цяло столетие навявали червена земя на стръмно издигащи се дюни, за да я отвяват наново през следващите пет. Бедуините, които спирали наоколо, за да си починат и нахранят с оскъдната растителност своите камили, не знаели дали под тези хълмове се крие нещо. Правоверни поклонници на Аллаха и на Мохамеда, неговия пророк, те не били чували нищо за библейските слова, които описвали тази земя. Тук били нужни интуиция и въпроси. Нужна била инициативата на някой енергичен човек от Запада, нужни били няколко копки с кирката…

Човекът, който щял да направи първата копка, се родил през 1803 г.‍ във Франция. На тридесетгодишна възраст той все още нямал никаква представа за задачата, която щяла да стане най-голямата в живота му. По това време той се завърнал от една египетска експедиция, в която взел участие като лекар. Когато пристигнал в Кайро, носел със себе си много сандъци. Полицията поискала да ги отвори. Сандъците съдържали дванадесет хиляди грижливо набодени насекоми.

Четиридесет години по-късно този лекар и колекционер на насекоми издал петтомен труд за Асирия, който имал не по-малко значение за научното откриване на земята между Тигър и Ефрат, отколкото двадесет и четиритомното „Описание на Египет“ — за опознаване историята на земята край Нил.

* * *

Около сто години по-късно в Германия била публикувана (подобни примери могат да се посочат и във Франция и Англия) книгата на професор Бруно Майснер, „Könige Babyloniens und Assyriens“ („Владетели на Вавилония и Асирия“).

Значението на тази книга за науката било нищожно, но тя и нямала такива претенции, защото искала само да разкаже в популярна форма за владетелите, чиято слава залязла още преди две до пет хиляди години. Истинското значение на тази книга (пък и на всички подобни книги, писани от специалисти в други страни) за нашето описание на развитието на археологията се заключава в това, че тя изобщо можела да бъде написана, и при това написана популярно. „Създаването на такива книги — цитираме от предговора — предполага съответните исторически източници, които да могат да наситят с ярки багри животоописанията на видните мъже и жени, за да възкръснат те като живи пред нас.“

Как стоял обаче въпросът с тези исторически източници? Отминаваме символично преувеличените съобщения на Стария завет и цитираме по-нататък: „Преди не повече от сто години цялата асирология като наука беше още затворена книга, а само до преди няколко десетилетия вавилонските и асирийските владетели бяха за нас нещо като безплътни схеми, за които не знаехме нищо друго освен имената им. Възможно ли е наистина за толкова кратко време да бъде написана историята на древното Двуречие, която обхваща над две хилядолетия, и при това неговите владетели да се обрисуват като действителни характери?“

Книгата на Майснер (и някои други, публикувани по същото време) показва, че в нашето столетие това било вече възможно. Тя показва, че група разпалени археолози, учени и любители успели за няколко десетилетия да извадят на бял свят цяла една цивилизация. Нещо повече, към книгата е приложена хронологическа таблица, която с изключение на незначителни празнини ни дава имената и датите на почти всички владетели на Двуречието. Тази таблица била съставена от Ернст Ф.‍ Вайднер — една от най-забележителните личности измежду често твърде оригиналните асиролози. Вайднер работел цели двадесет години като втори редактор в редакцията на „Berliner Illustrierte Zeitung“, където редактирал забавни романи и кръстословици. В същото време обаче публикувал значителни статии върху асирийската хронология и издавал международно списание за специалисти, което излизало в няколкостотин екземпляра и се получавало само от университети и частни учени. Едва през 1942 г.‍, когато вълните на съюзническите бомбардировачи направиха невъзможна всякаква научна работа в столицата на „третия райх“, Вайднер приел една професорска катедра в Австрия — за най-голямо учудване на всички сътрудници на „Berliner Illustrierte Zeitung“, които цели двадесет години не подозирали, че споделят работното си помещение с един виден асиролог.

Рис. 21. Превземане на сирийска крепост.релеф върху северната външна стена на големия храм в Мединет Кабу

Значението на една такава книга и на всички подобни книги се заключавало в това, че било въобще възможно те да бъдат написани. Постиженията, които те излагали в популярна форма, били истински триумф на науката, заслужаващ по-висока оценка, отколкото например първата египетска хронология на Лепсиус. В тях са събрани знанията, натрупани от три поколения запалени глави. Те говорят за успехи, постигнати не от отделен човек, а в резултат на неизброими работни часове в канцеларията на френското консулство в Мосул, както и в стаичката на един гьотингенски учител, под палещото слънце между Ефрат и Тигър, както и под люлеещата се лампа на една малка корабна каюта, където един английски офицер размишлявал над клинообразното писмо.

Този упорит труд е тъкмо затова и най-големият триумф на археологията, защото тук нямало почти никакви следи, които да говорят за някакво велико минало. Тук не се издигали храмове и статуи, както в земите на класическата древност — Гърция и Италия, не стърчали пирамиди и обелиски, както в Египет, и нямало жертвени камъни, които да разказват за хекатомбите на изклани жертви, както в горите на Юкатан и Мексико. Нищо в суровите лица на бедуини и кюрди не говорело за величието на далечните прадеди. Съкровищата им от живи предания не стигали по-далеч от славните времена на Харун Ал-Рашид, а всичко, което било преди това, се губело в здрач и мрак. Живите езици, които се говорели тук, нямали понятна връзка с езиците на миналите хилядолетия.

Затова и този триумф на науката е толкова голям, защото тук изследователите нямали друга опора освен няколко думи от Библията — ако не смятаме разпръснатите хълмове, които някак не подхождали на запрашената равнина между реките, — и може би намерените там няколко глинени отломки, покрити със странни клинообразни знаци, които при това били считани за орнаментална украса. Та нали според думите на един от ранните изследователи те приличали „на следи от птици, бягащи по мокър пясък“!