К. В. Керам
Богове, гробници и учени (31) (Роман за археологията)

27.
Съкровището на Монтесума II

„При първия проблясък на зората испанският военачалник бил вече на крак, за да подреди хората си. С разтуптени сърца се събрали те под своите знамена, когато през води и гори отекнал тревожният зов на тръбата и замрял в далечното ехо на планината. Свещените огньове от олтарите на безбройните пирамидални храмове — теокалиите — едва блещукали в сивата утринна мъгла и сочели местоположението на столицата, докато най-после слънцето се извисило над източната планинска верига, заляло с лъчите си прекрасната долина и озарило храмовете, кулите и дворците в цялото им великолепие. Било 8 ноември 1519 г.‍, паметна дата в историята, защото в този ден европейци стъпили за пръв път в столицата на западния свят.“

Така един историк от миналия век (У. Х.‍ Прескът, за когото скоро ще чуем повече) описва историческия миг, в който испанският авантюрист Ернандо Кортес начело на своята дружина от четиристотин испанци видял за пръв път Мексико — столицата на империята на ацтеките.

Когато войниците на Кортес — следвани от около шест хиляди индианци главно от племето тласкалани, техни съюзници и заклети врагове на ацтеките — извървели насипа, който свързвал сушата с островния град, те минали по голям подвижен мост. На всички испанци било ясно, че по този начин попадали във властта на един владетел, за чиято мощ говорели красноречиво не само неизброимите войски, които ги обкръжавали, не само издигащите се пред тях грамадни сгради, но и разказите на всички местни жители.

Ала стъпките на испанците отеквали твърдо, непоколебимо.

Когато стигнали до широката главна улица на града, насреща им се задало блестящо шествие от хора с богато украсени дрехи. Зад трима държавни сановници със златни жезли в ръце се полюлявал върху рамената на благородници златен паланкин. Балдахинът над трона бил изтъкан от пъстри пера, обсипан със скъпоценни камъни и обшит със сребро. Велможите, които носели трона с балдахина, крачели боси с отмерена стъпка и със сведени към земята очи. На подобаващо разстояние от испанците шествието спряло и от носилката слязъл висок, строен мъж на около четиридесет години. Цветът на лицето му бил по-светъл, отколкото у останалите, черните му коси били гладки и не твърде дълги, брадата — рядка. Той носел обшито с перли и скъпоценни камъни наметало, чиито краища били привързани около шията му. Краката му били обути в златни сандали, пристегнати на глезените с украсени със злато ремъци. Той пристъпвал, опирайки се на рамената на двама благородници, а пред него слуги разстилали памучни покривала, за да не мърси краката си. Монтесума II, императорът на ацтеките, застанал пред Кортес.

Кортес слязъл от коня, опрял се също така на двама свои офицери и тръгнал към монарха.

Петдесет години по-късно Бертал Диас, един от придружаващите завоевателя, разказва за срещата: „Никога няма да забравя това зрелище; и днес, след толкова години, то е тъй живо пред очите ми, като че ли съм го преживял вчера.“

Когато двамата мъже се погледнали в очите, когато взаимно си засвидетелствали приятелство, което било приятелство само на думи, но не и на чувства, тук застанали лице срещу лице два свята, две епохи.

За пръв път в историята на големите открития, за които разказва тази книга, човек от християнския Запад се изправял пред една жива, богата чужда цивилизация, вместо да я реконструира от развалините и. Срещата на Кортес с Монтесума — това било все едно Бругш-бей да застане ненадейно пред Рамзес Велики в долината на Деир ел-Бахри или Колдевей да срещне сред „висящите градини“ на Вавилон разхождащия се там Навуходоносор и двамата да поведат — както Кортес и Монтесума — разговор помежду си.

Но Кортес бил завоевател, а не учен. Красотата го привличала само тогава, когато имала материална стойност, а величието — само като мерило за собствената му личност. Той се интересувал преди всичко от плячката, която можел да заграби за себе си и за Негово Испанско Величество, донякъде и от разпространението на христовия кръст, но в никакъв случай не от науката (ако не вземаме неговата страст към откривателството за страст към знанието въобще). Не минала година от първата му среща с Монтесума и Монтесума бил убит, а само една година по-късно цветущо Мексико било унищожено. Само Мексико, само градът ли? Не!

Един немски историк на културата от по-ново време, Шпенглер, пише по този повод: „Тази култура ни дава единствения пример за насилствена смърт. Тя не залиняла постепенно, не била поробена или задушена, а погубена на върха на своя разцвет, унищожена като слънчоглед, чийто цвят е прекършил случаен минувач!“

* * *

За да разберем как е станало всичко това, трябва да хвърлим поглед назад към онова минало, което влязло в историята на християнския Запад като „епоха на конкистадорите“ — минало, обагрено от огън и кръв, белязано с блясъка на мечове и сенките на попски раса.

През 1492 г.‍ генуезкият капитан Кристобал Колон, наречен по-късно Христофор Колумб, открил при едно пътуване до Индия островите Гуанахани, Куба и Хаити край бреговете на Средна Америка. При следващите си плавания той открил Сан Доминго, Гуаделупа, Пуерто-Рико и Ямайка, а най-после и самото крайбрежие на Южна и Средна Америка. По същото време, когато Васко де Гама намерил истинския, т.‍е.‍ най-прекия път до Индия по море, Охеда, Веспучи и Фернандо Магалянш (Магелан) изследвали по-южните брегове на Новия свят. След пътешествието на Джон Кабот и след околосветското плаване на Магелан можело да се каже, че американският континент в цялото си протежение от Лабрадор до Огнена земя бил вече известен на Стария свят. А когато Нунес де Балбоа в пълно въоръжение и с патоса, който не е чужд на никой голям откривател, проникнал във водите на Тихия океан и обявил, че го е завладял за „вечни времена“, когато Писаро и Алмагро навлезли от западното крайбрежие в царството на инките — днешното Перу, бил проправен пътят, и то в продължение на само един човешки живот, за най-голямото приключение в историята на Европа. След откривателите дошъл редът на изследователите, но след изследователите трябвало да дойдат завоевателите, защото Новият свят криел невероятни богатства, и то в двояк смисъл: като нов пазар за търговията и като съкровищница, която можело да бъде ограбвана.

Справедливо е да се отбележи, без да изпадаме в някакъв морално-политически макиавелизъм, че именно последната перспектива била най-мощният стимул за нечуваната дързост на шепите смелчаци, които се отправяли през океана на такива малки кораби, каквито днес плуват само по нашите реки. Но пък би било несправедливо, ако виждахме в мамещия блясък на златото единствения стимул за техните подвизи. Вярно е, че тук стремежът към обогатяване вървял ръка за ръка с жаждата за приключения, алчността — с безогледната дързост. Но откриватели и завоеватели тръгвали на път не само за себе си, за Изабела и Фердинанд и по-късно за Карл V, а и от името на папа Александър VI Борджия, който през 1493 г.‍ разделил света между Испания и Португалия с права като конец линия. Тези хора тръгвали на път като посланици на Апостолическото светейшество под хоругвите на Богородица, като мисионери сред езичниците и на никой кораб не липсвал свещеник, който да разнася христовия кръст.

Благодарение на походите на изследователи и конкистадори в Америка за пръв път в своята история човекът получил цялостна представа за земното кълбо. Науката, религията, политиката и авантюризмът еднакво допринесли за това. Астрономията, географията и производната от тях наука за мореплаването, навигацията, дали средствата за експанзивната политика на една действително европейска империя, над която „слънцето не залязвало никога“. Фанатичната вяра успявала да привлече под своите свещени знамена всички любители на приключения, защото сърцето на идалго се наситило на празни блянове и жадувало за дела.

Този кратък очерк е достатъчен за целите на нашия разказ. Ние вече неведнъж посочвахме различните случайности, които са изиграли решаваща роля в историята на нашата наука за изчезналите цивилизации. Затова с удоволствие ще отбележим, че Ернандо Кортес, който ни интересува най-много от всички конкистадори като откривател на страната на ацтеките, трябвало всъщност да стане адвокат. По същата причина съобщаваме на читателя, че първият му опит да изостави омразната професия и да вземе участие в експедицията на приемника на Колумб, Николас де Овандо, претърпял неуспех само защото камъните на високия зид, по който младия човек искал да се покачи в стаята на своята възлюбена, се срутили и го затрупали. Натъртванията, които Ернандо получил при това донжуанско похождение — първото негово приключение, което ни е известно, — го приковали на легло, а в това време флотилията на Овандо отплувала. Не можем да не си зададем въпроса: какво ли би се променило в историята на Новия свят, ако онази стена беше по-висока?

Впрочем дори хора като Кортес могат винаги да се намерят, стига да е дошло времето за тях.

* * *

Военният поход на Кортес в Мексико няма равен на себе си. Шестнадесет години преди това, когато деветнадесетгодишният Кортес пристигнал в Испаниола (Еспаньола) и писарят на губернатора поискал да му зачисли земя за обработване, той надменно отговорил: „Дойдох тук да се сдобия със злато, а не да ора земята като селянин!“ Това обаче не станало така скоро. На двадесет и четири годишна възраст той взел участие под командването на Веласкес в завладяването на Куба. Отличил се, но после се присъединил към противниците на новия губернатор и бил хвърлен в затвора. Успял да избяга, заловили го, след което избягал отново; накрая се помирил с губернатора. Отишъл на работа в един чифлик, пръв въвел в Куба отглеждането на докаран от Европа рогат добитък, експлоатирал златни залежи и натрупал приличната сума от 2000 до 3000 кастеланос. Епископът де Лас Касас, един от малкото приятели на индианците в Новия свят, отбелязва по този повод: „Бог, който единствен знае колко индианци трябваше да заплатят с живота си за тази сума, ще му поиска сметка за нея!“

Натрупването на това състояние било от решаващо значение за понататъшния жизнен път на Кортес. Сега, когато вече можел да финансира набавянето на всякакво въоръжение, той получил поста главнокомандуващ на военния флот; този флот той съоръжил заедно с губернатора Веласкес, за да се отправят най-после към бреговете на оная приказна земя, за която местните жители постоянно разказвали най-примамливи истории. В последния момент обаче Кортес отново се спречкал с губернатора. Когато той със своя флот, в който вложил цялото си състояние и състоянието на своите приятели, се намирал вече в Тринидад (в Куба), Веласкес се опитал да го арестува. Ала Кортес бил вече човекът, в чието име войниците се кълнели. Изпълнението на заповедта щяло да предизвика бунт сред-цялата войска. Така Кортес потеглил с единадесет кораба (най-големият имал водоизместимост сто тона) на път за своето най-забележително приключение.

По онова време въоръжената сила, с която той тръгнал да завладява земи, за които изобщо нямал представа, се състояла от сто и десет моряци, петстотин петдесет и трима войници (от които тридесет и двама стрелци с арбалети и тринадесет с аркебузи), десет оръдия, четири леки фалконети и шестнадесет коня.

Под своето знаме от черно кадифе, обшито със злато, с извезан червен кръст и латинския девиз „Приятели да вървим след кръста и под този знак, ако сме вярващи, ще победим“, Кортес произнесъл пред войската си реч, чийто текст е запазен и която завършва така: „Вие сте малко на брой, но силни с вашата решимост и ако тя не се разколебае, не се съмнявайте, че Всемогъщият, който никога не е изоставял испанец в борбата му срещу езичниците, ще закриля и вас, дори да ви обкръжат пълчища врагове; защото вашето дело е справедливо дело и вие ще се сражавате под знамето на кръста. Прочее напред с бодър дух и вяра; доведете до славен край делото, което започна така обещаващо!“

На 16 август 1519 г.‍ Кортес потеглил от крайбрежието, недалеч от мястото, където по-късно бил основан градът Вера Крус, за да завладява Мексико. Дотогава той мислел, че ще воюва с отделни племена; сега разбрал, че трябвало да завладее цяло царство. Предполагал, че ще трябва да мери силите си с варвари и диваци; сега си дал сметка, че имал работа с високо цивилизован народ. Очаквал да срещне на пътя си села и колиби; сега в равнината пред него изникнали огромни градове с храмове и дворци. Обстоятелството, че дори такива изненади и такива гледки не разколебали решимостта му да завладее тези земи, говори, че Кортес бил от онези хора, които потомството проклина само тогава, когато се провалят.

Тук нямаме възможност да опишем в подробности този безумно смел завоевателен поход, който за три месеца довел Кортес до столицата на Монтесума. Той преодолял всички препятствия на терена, климата и неизвестните болести. Сражавал се срещу тридесет до петдесет хиляди индианци и излизал победител. Мълвата за непобедимостта му се носела пред него от град на град. Екзактното пълководческо изкуство се съчетавало у него с бруталността на палача. Той проявявал необикновена политическа хитрост и пресметливост, като отпращал с дарове непрекъснато редуващите се посланици на Монтесума, а в същото време насъсквал васалните на ацтекския владетел племена едно срещу друго и за кратко време успял да превърне народа на тласкаланите от неприятел в свой съюзник. Неудържимо напредвал той с войската си; не можели да го спрат половинчатите и безцелни действия на Монтесума, който накрая започнал да го моли (въпреки че разполагал с над стохилядна армия) да не влиза в столицата на неговата империя.

Трудно можем да си обясним този безпримерен в историята победен поход. Силата на Кортес се криела в съчетанието на едва ли не легендарната му слава с превъзходството във военната организация и дисциплина. Още веднъж се изправили тук един срещу друг — както казва един историк — гърци и перси. Но у тия „гърци“ дисциплината била сега подсилена и от огнестрелното оръжие, непознато и всяващо ужас в редовете на неприятеля. Освен това те имали нещо, което неизменно хвърляло индианците в паника — коне; за ацтеките конете били огромни чудовища и те вярвали, че кон и ездач са сраснати в едно. Този суеверен страх не ги напуснал дори тогава, когато пленили едно от тези животни и един техен военачалник заповядал да го разсекат на части, за да го разпратят във всички градове на страната.

Така неотвратимо настъпил денят на превземането на столицата, 8 ноември 1519 година. Всъщност това превземане било само своеобразна окупация. Но в мексиканската столица Кортес попаднал на една находка — намерил съкровище, за каквото мечтаел още от деветнадесетгодишната си възраст. И тази находка заедно с преждевременното издигане на християнския кръст на храмовете на ацтекските богове довело до редица усложнения, които за малко не лишили Кортес и неговите испанци от всички плодове на техните завоевания.

* * *

На 10 ноември 1519 г.‍ — третият ден след влизането му в столицата — Кортес помолил ацтекския император за разрешение да уреди параклис в един от дворците, които били предоставени на него и на хората му. Разрешението му била дадено незабавно, а Монтесума дори изпратил ацтекски занаятчии, за да му помагат. (Монтесума, Моктеусома и Мотекусома са само различни варианти на името на този владетел.)

В това време испанците успели да се поогледат наоколо и сами. Тогава забелязали на една стара стена видимо пресни следи от мазилка и въз основа на опита, придобит от много обиски и реквизиции, предположили веднага, че зад нея се крие врата. Въпреки че били все още само гости в императорския дворец, те не се поколебали да разбият зида. Когато зад него действително се показала врата, те веднага я отворили и… повикали Кортес.

Кортес погледнал в разкритото помещение и за миг затворил очи. Пред себе си видял зала, пълна с най-скъпи и хубави тъкани, украшения и скъпоценни съдове, всякакви видове накити, а и злато, и сребро — не само във вид на изящно изработени предмети, но и натрупано на слитъци! Хронистът Бертал Диас, който надничал зад гърба на Кортес, писал: „Бях още млад човек и ми се струваше, че в тази зала са събрани всичките богатства на света!“

Те се намирали пред съкровището на Монтесума, по-точно казано, пред съкровището на неговия баща, умножено от придобивките на сина!

Кортес проявил изключително благоразумие: наредил веднага да зазидат отново вратата. Той не си правел никакви илюзии относно положението, в което се намирал. Знаел, че живее върху кратера на вулкан, който можел всеки момент да изригне. Като си помислим колко нищожни били изгледите за успех на дружинката испанци в този огромен град (по приблизителни пресмятания броят на къщите възлизал на 65 000), и днес още дъхът ни спира пред дързостта на тези хора!

На какво всъщност разчитали те? Как си представяли изхода на тази авантюра? Имало ли каквато и да е възможност да изнесат от столицата това съкровище, до което най-после успели да се доберат, пред очите на императора и на неизброимите му войски? Възможно ли е да са били така заслепени, та да вярват сериозно, че ще могат да завладеят страна, за да я експлоатират стопански за вечни времена, както това тъй блестящо им се удало в дивите острови на Новия свят?

Те наистина били заслепени. Но заслепението им, обуздавано от Кортес, не минавало границите на реалната политика, макар и днес подобна политика да ни се струва твърде нереална. Имало едно-единствено средство да се създаде позиция на сила в центъра на чуждата столица — средство, което можели да измислят само авантюристи и да приложат на дело само конкистадори. Кортес достатъчно добре разбрал почти свещеното значение, което се отдавало на личността на Монтесума, за да стигне до извода, че само ако вземе в своя власт особата на императора, ще предотврати всяка враждебна проява от страна на неговите поданици. След известно време той поканил Монтесума да се премести в неговия дворец и така да съедини своята императорска резиденция с неговата. При това той привел такива доводи, в които сдържаната молба се преплитала със скрита заплаха (при вратите стояли вече неговите най-добри воини в пълно въоръжение), че в момент на непростима слабост Монтесума отстъпил.

Вечерта на същия ден свещениците Олмедо и Диас отслужили литургия в новопостроения параклис. Докато траела благочестивата церемония, в съседното помещение отляво лежало съкровището, от което всеки от молещите се испанци считал, че вече има свой дял, а непосредствено вдясно се намирал притежателят на това съкровище — императорът, който в сърцето на своята империя не бил нищо повече освен заложник в ръцете на няколко души и въпреки утешенията на своите придворни си давал ясна сметка за недостойното положение, в което се намирал. Като описва тази сцена, Бертал Диас отбелязва, че всички испанци се молели със сериозно и благоговейно изражение, „отчасти заради самото богослужение, отчасти заради поучителното му въздействие върху тънещите в мрак езичници“.

* * *

Часът на големия обрат в успехите на Кортес още не бил ударил. Като че ли все още той бил глезеното дете на щастието. И тогава се случили едно след друго три събития, които изведнъж променили цялата картина.

Първите разногласия възникнали сред самите испанци. След пленяването на Монтесума Кортес не виждал вече пречка да посегне на съкровището. (Злочестият император се помъчил да запази достойнството си, като поднесъл в дар цялото съкровище на великия далечен господар на Кортес, на Негово Испанско Величество, заедно с васалната си клетва, на която естествено не бивало да се придава особено значение, като имаме пред вид положението, в което се намирал.) Кортес заповядал да струпат съкровището в една от големите зали и да го оценят. При това испанците трябвало да си приготвят везните и мерките сами, тъй като на ацтеките — иначе големи майстори в сметачното изкуство — те били непознати. Общата стойност възлязла на 162 000 златни песос, което според едно изчисление от миналото столетие било равно на около 6,3 милиона долара. За 16 век тази сума била толкова огромна, че навярно нито един от тогавашните европейски владетели не бил виждал подобно богатство в хазната си. Има ли нещо чудно, че войниците лудеели от радост, когато пресмятали какъв дял ще се падне на всеки един от тях.

Ала скоро станало ясно, че Кортес си представял другояче подялбата. Нима той постъпвал несправедливо? Не предприел ли той този поход по поръчение на испанския крал, който сега с право можел да очаква своя дял? А кой съоръжил корабите, кой все още бил затънал до уши в дългове, ако не самият Кортес, който трябвало един ден да плаща тези дългове? И Кортес се разпоредил: една пета от съкровището да се задели за испанския крал, втората пета — за самия него, третата — за Веласкес (губернатора, на чиито заповеди Кортес не се подчинил, а се измъкнал с всички кораби под носа му и който сега трябвало да бъде по някакъв начини умилостивен), четвъртата петина била предназначена като особена награда за благородниците, артилеристите, стрелците, арбалетчиците и за групата, останала да пази крайбрежието край Вера Крус. За подялба между войниците останала една петина: на всеки се паднали по 100 златни песос. Това било просешка награда за извършеното от тях, жалък бакшиш в очите на всички онези, които знаели какво представлява цялото златно съкровище!

Войската на Кортес била пред прага на бунта. Стигнало се до кървави дуели. Тогава се намесил Кортес — не със строгост, а с красноречие, „с медени слова, каквито държеше в запас за всички случаи“, казва един от неговите воини. Войниците се успокоили. Пред въображението им Кортес обрисувал много по-големи бъдещи печалби, за които те дори не смеели да мечтаят.

Каква част от съкровището била всъщност поделена? Само онази петина, която била разделена по равно на войниците. Четирите пети за краля, Кортес, губернатора и войските във Вера Крус си останали под надеждна охрана в двореца!

Но ето че след няколко месеца се случило нещо много по-сериозно. От капитана, когото оставил на брега, Кортес научил, че по заповед на разярения губернатор край Вера Крус пуснала котва една флотилия под командването на някой си Нарваес със специалната задача да свали него, Кортес, и заради открит бунт и превишаване на всички права да го откара окован в Куба. При това той научил някои поразителни подробности. На осемнадесетте кораба на Нарваес имало 900 души, от които осемдесет конници, осемдесет стрелци, още сто и петдесет арбалетчици и голям брой тежки оръдия. Така седящият и без това на буре с барут в град Мексико Кортес се озовал срещу цяла армия от собствените си сънародници, която била не само по-силна от всичко, което той можел да й противопостави, но и въобще най-голямата въоръжена сила, хвърляна дотогава в сражение в Новия свят.

И ето, че се случило нещо невероятно. Всеки, който досега е вярвал, че Кортес дължал своите успехи само на щастливата си звезда, на безогледната си дързост и на обстоятелството, че имал за противници лошо въоръжени индианци, ще трябва да промени мнението си.

Кортес решил да тръгне срещу Нарваес и да го разгроми!

Но как?

Той поел риска да остави един от своите военачалници, Педро де Алварадо, заедно с две трети от цялата си войска, за да държат града и пазят Монтесума, който все още бил най-скъпоценният залог в ръцете им, а сам той потеглил с останалата третина — всичко на всичко седемдесет войника! — срещу Нарваес. При заминаването си от столицата той съумял да обрисува на Монтесума в такива страшни краски наказанието, което щяло да сполети изменниците на собствения му народ, че нерешителният владетел очаквал най-лошото от връщането на испанците и не дал ухо на своите съветници, които в този изключително благоприятен момент го подстрекавали към бунт. Нещо повече, Монтесума се потрудил да поласкае Кортес, като го съпроводил на своята носилка (под зорката охрана на Алварадо) чак до крепостния насип, прегърнал го и го изпратил с най-добри пожелания!

Кортес се спуснал със своята армия — не, със своя отряд, нараснал с индианските подкрепления на 266 души — към равнината, към Tierra caliente. Бушувала буря, изливал се пороен дъжд. От своите разузнавачи Кортес научил, че Нарваес бил вече стигнал до Семпоала. Само една река го деляла от противника.

Нарваес, който съвсем не бил без опит и познания във военното дело, се спуснал вечерта до реката, за да причака Кортес. Ала времето било толкова лошо, че той се вслушал в роптанията на войниците си. Убеден, че в такава нощ Кортес няма да нападне, и сигурен в надмощието на своите оръжия, той се прибрал в града и спокойно легнал да спи.

Кортес обаче преминал реката и разгромил охраната на противника. Това станало през нощта срещу Петдесетница на 1520 година. С войнствени викове „Espiritu Santo“ малките, зле въоръжени отреди, водени от самия Кортес, нахлули в лагера на Нарваес, който бил претъпкан с оръжия и хора.

Изненадата сполучила напълно. В кратка, но жестока нощна схватка, озарена от сиянието на пожари, а тук-там и от блясъка на оръдейните изстрели, които не се повторили, лагерът бил завладян. Нарваес се бранел на върха на една храмова кула. Едно копие избило лявото му око. На отчаяния му стон откликнал ликуващият възглас на Кортес: „Victoria“!

По-късно се разправяло, че на справедливото дело на Кортес помогнали огромните светулки „cocnyos“, които изведнъж се появили на рояци около лагера и заблудили защитниците, че се приближава цяла армия е факли! Така или иначе победата на Кортес била съвсем безспорна. Истинското й значение проличало, когато повечето от победените изявили готовност да му са закълнат във вярност, когато Кортес огледал богатата плячка от оръдия, пушки и коне и когато най-после разбрал, че за пръв път в историята на своя мексикански поход той можел да командва една наистина могъща военна сила.

Но това, което досега Кортес успял като по чудо да постигне с шепа войници, нямало да се удаде на голямата му войска.