К. В. Керам
Богове, гробници и учени (26) (Роман за археологията)

23.
Джордж Смит търси игла в купа сено

Резултатите от разкопките на Лейърд на хълма Нимруд били толкова значителни, че надминали всички очаквания и затъмнили успехите на Бота в Хорсабад. Близко до ума е да се предположи, че човек, който е постигнал такъв забележителен успех, едва ли ще рискува престижа си с някой ненужен експеримент, предварително обречен на почти сигурен провал.

И все пак измежду многобройните покрити с тухли хълмове, които подканвали към нови изследвания, Лейърд избрал за обект на следващите си разкопки тъкмо хълма Куюнджик — онзи хълм, където Бота напразно копал цяла една година, за да го изостави почти напълно обезсърчен.

Това на пръв поглед абсурдно решение показва, че Лейърд е бил нещо повече от човек на случайния успех, воден от щастлива звезда. То показва, че той извлякъл голям опит от своите дотогавашни разкопки, че се научил да преценява правилно повърхността на терена и от най-дребните белези да вади заключения.

И има някаква справедливост в това, че с него се случило същото, както и с бившия търговец и милионер Шлиман, който след разкопаването на Троя започнал да копае при „Портата на лъвиците“ в Микена: цял свят мислел, че първият му успех е случаен и че е невъзможно да се очаква нещо повече. И цял свят бил принуден да признае, че едва сега науката надникнала в най-дълбоките тайни на миналото, че едва сега излезли наяве съкровища, които разкрили истинския обхват и цялото богатство на изчезналата цивилизация.

През есента на 1849 г.‍ Лейърд направил първата копка на хълма Куюнджик, издигащ се срещу Мосул на отвъдния бряг на Тигър, и открил един от най-големите дворци на Ниневия!

Той прокопал в хълма отвесна шахта и на дълбочина от около двадесет стъпки се натъкнал на тухлен пласт. От там прокарал хоризонтални коридори в най-различни посоки. Така попаднал на една зала, а после и на портал, фланкиран от крилати бикове. За четири седмици работа той успял да разкрие девет помещения — девет стаи от двореца на Синахериб (704 — 684 г.‍ пр.‍н.‍е.‍), на един от най-могъщите и най-кървавите владетели, на асирийското царство.

Надписи след надписи излизали на бял свят, рисунки, релефи и скулптури, великолепни стени от глазирани тухли, мозайки, бели надписи на тюркоазен фон — всичко това издържано в странното великолепие на тъмни и студени багри, сред които преобладавали черната, жълтата и тъмносинята. Релефите и скулптурите се отличавали с необикновена сила и живост на израза и по детайлност на своя натурализъм далеч превъзхождали находките от хълма Нимруд.

От Куюнджик произхожда и прекрасният релеф (вероятно от времето на Ашурбанипал), изобразяващ смъртно ранена лъвица. Улучена в гръбнака, задната част на тялото и вече безжизнено се влачи, предната е изпъната нагоре, а главата вдигната, за да нададе последния си мощен рев. Този релеф въздейства така силно и е изваян с такова художествено майсторство, че трябва да бъде поставен наравно с най-добрите творби на съвременното и старото изкуство, което Европа познава.

Нашите сведения за този страшен, но и разкошен, величествен град, който Библията ту възхвалява, ту хули и проклина, не се свеждали вече само до словата на няколко пророка. Под лопатата на Лейърд този град излязъл на бял свят.

* * *

Името на града дала Нин, великата богиня на Двуречието. Той датира от незапомнени времена. Още около 1930 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ законодателят Хамурапи споменава храма на богинята Ищар, около който бил разположен градът. Но Ниневия си останала провинциален град, докато Ашур и Калху (Калах) се превърнали в царски резиденции.

Синахериб направил Ниневия (за да избегне Ашур, който бил резиденция на неговия баща) столица на една държава, която включвала цяла Вавилония чак до Сирия и Палестина на запад, а на изток — до областите, населени с диви племена, които не се поддавали на окончателно покоряване.

При царуването на Ашурбанипал Ниневия достигнала своя най-голям разцвет. Това бил градът, в който „имало повече търговци, отколкото звезди на небето“ — политически и стопански център, но същевременно и средище на науката, на културата и изкуствата. Тя била нещо като Рим през епохата на императорите. Но още по времето на сина на Ашурбанипал — Синшаришкун, който царувал само седем години, пред градските стени се появил индийският цар Киаксар със своята войска, подсилена от перси и вавилонци, обсадил града, превзел го, разрушил крепостите и дворците и оставил след себе си само грамада развалини.

Тъй като това станало през 612 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, Ниневия била столица не повече от около деветдесет години. Какво трябва да се е случило през тези деветдесет години, та славата на този град да надживее двадесет и пет столетия и той да остане завинаги символ на величие, на ужас и могъщество, на изтънчено сибаритство и цветуща цивилизация, на възход и внезапна гибел, на престъпна вина и справедливо възмездие?

Днес вече знаем това. Благодарение на неизчерпаемата находчивост на археолозите и на учените, които разчели клинописа, днес знаем толкова много за живота на двамата владетели Синахериб и Ашурбанипал (а и на техните предшественици и наследници), че спокойно можем да кажем: Ниневия се е запечатала в съзнанието на човечеството преди всичко с убийствата, грабежите и насилията, с гнета и кощунството над слабите, с войните и ужасите от всякакъв род, с онзи кървав низ от владетели, които управлявали само с терор и рядко имали време да умрат от естествена смърт, за да отстъпят място на още по-зли тирани.

Синахериб бил първият полупобъркан „цезар“ на трона на първата метрополия, станала център на цивилизация, тъй както много по-късно Нерон бил първият полупобъркан император на трона на Рим. Ниневия била асирийският Рим;, световна столица, център на световна империя, град на градовете, град на гигантски дворци, гигантски площадки и гигантски улици, град на нови и нечувани технически постижения. Тя била град на малобройна господстваща прослойка, все едно дали това господство се дължало на кръв, раса, благородно потекло, пари, насилие или на някаква рафинирана смесица от всичко. Ала Ниневия била град и на една мизерстваща, безправна и безгласна сива маса, обречена на труд и робство, макар и неведнъж залъгвана с красиви приказки за някаква илюзорна свобода, която трябвало да работи, както се казва, за „общото благо“, да воюва за „благото на народа“. Тази маса се люшкала непрекъснато между социалния бунт и робското примирение, тъй както приливи и отливи се редуват на всеки двадесет години, — сляпа, вярваща, жертвоготовна като добитъка за клане в големите дворове на тези градове — градове, които нямали вече един-единствен бог, а много божества, често докарани отдалеч и лишени от първичната си плодоносна сила, градове на лъжата, на пропагандата и политиката, превърнали се тук в оръдия на вечната измама.

Такъв град бил Ниневия.

Отдалеч се виждали блестящите фасади на дворците, които се оглеждали във водите на Тигър. Градът бил опасан от една външна и една главна крепостна стена, наречена „Чийто ужасяващ блясък поразява враговете“. Тя се издигала върху основа от каменни блокове и била широка четиридесет тухли (т.‍е.‍ десет метра) и висока сто тухли (т.‍е.‍ двадесет и четири метра). В града се влизало през петнадесет порти. Покрай стената минавал крепостен ров, широк четиридесет и два метра. Пред така наречената „Градинска порта“ над него бил прехвърлен каменен мост, който за времето си бил истинско чудо на архитектурата.

В западната част на града се издигал дворецът „Който няма равен на себе си“, разкошният палат на Синахериб. Царят просто съборил старите сгради, които пречели на новия строеж, както по-късно Август превърнал стария кирпичен Рим в мраморен, а в най-ново време Хитлер проряза столицата си с оси-магистрали.

Строителната мания на Синахериб се изявила с най-голяма сила при тържествения храм на бога Ашур в града Ашур. Тук на една площ от 16 000 кв. метра около храма били изкопани в скалната почва дупки, свързани с подземни канали и след това запълнени с пръст. Владетелят искал там да има градина!

Синахериб започнал своето царуване с това, че се заел да подобри родословното си дърво. Отрекъл се от своя баща Саргон и извел произхода си от царете преди потопа, от полубогове като Адапа и Гилгамеш. (Също и на тази склонност могат да се намерят исторически паралели и ние много бихме се лъгали, ако я смятахме за случайно явление: римските императори сами се провъзгласявали за богове и си издигали статуи във всички провинции. Та нима първите западноевропейски диктатори от най-ново време не претендираха за божествено звание, като се представяха за непогрешими — нещо, което роптаещата, но в края на краищата покорна тълпа им потвърждаваше със своите плакати по улиците на техните градове?)

„Синахериб бил във всяко отношение необикновена натура. Крайно надарен човек, той се увличал от спорта, изкуството, науката и особено от техниката, ала всички тези качества се обезценявали от необуздания му, сприхав нрав, който го карал да се нахвърля върху поставената цел без оглед на възможностите и средствата за нейното осъществяване. Ето защо той бил пълна противоположност на добрия държавник.“ (Майснер).

Неговото царуване означавало непрекъсната война. Той се сражавал във Вавилония, воювал срещу галеи и касити, през 701 г.‍ нападнал Тир, Сидон, Аскалон и Екрон, воювал и срещу юдейския цар Езекия, чийто съветник бил пророк Исайя. Хвалел се, че превзел в юдейската земя четиридесет и шест крепости и безброй села. Но пред стените на Ерусалим го сполетяла участта на Вар^[1]. Исайя пророкувал:

„Не ще влезе той в тоя град, нито ще хвърли там стрела, и не ще доближи до него с щит, нито ще насипе против него окоп…“

„Тогава слезе Ангел Господен и погуби в асирийския стан сто осемдесет и пет хиляди души. На сутринта станаха и ето — всички мъртви тела.“

Неговите войски били поразени от чума (днес знаем, че е било malaria tropica). Синахериб предприемал „военни разходки“ до Армения. Непрекъснато се биел с Вавилон, който не искал да търпи неговите деспотични наместници. Със своя флот той стигнал чак до Персийския залив. „Като ято скакалци“ налитали войските му на съседните земи. Неговите съобщения за собствените му дела са твърде надути, а що се отнася до цифрите — чиста измислица. По тон те напълно съответстват на речите, с които се обръщат към своите народи и армии съвременните диктатори, твърдо убедени, че повечето хора им вярват. Можем ли ние, днешните хора, да почерпим някаква утеха от лаконичния надпис на една глинена плочка, намерена от един археолог сред развалините на Вавилон: „Накъдето и да погледнеш, хората са все глупци!“?

Тези аналогии не са търсени умишлено, а се налагат от само себе си, когато разглеждаме историческите епохи не само в тяхната последователност, а и ги съпоставяме една с друга.

През 689 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ Синахериб преминал всякаква мярка на деспотичния произвол, като решил да заличи от лицето на земята непокорния Вавилон, и то така радикално, че можем да си послужим с изкованите през време на Втората световна война понятия като „ausradieren“^[2] и „coventrieren“^[3]. Жителите на града били поголовно избити, та улиците се задръстили с трупове. Частните къщи били разрушени, а храмът Езагила заедно с неговата кула — съборен и развалините му хвърлени в канала Арахту. Накрая целият град бил залян с вода, така че улиците, площадите и къщите се изравнили с околната равнина. Яростта на Синахериб не знаела граници. Не му стигало фактическото унищожение на града. Той трябвало да бъде затрит и символично. Царят наредил да натоварят на кораби вавилонска земя, да я откарат чак до Тилмун и там да я разхвърлят по четирите посоки на света.

Това като че ли най-после го успокоило и той се посветил на вътрешнополитически дела. За да угоди на своята фаворитка Накия, обявил един от по-младите си синове, Асархадон, за престолонаследник. Заставил с насилие оракула на боговете да одобри това му решение. После свикал нещо като държавен съвет, в който взели участие по-старите братя на Асархадон, асирийски чиновници и представители на народа. Поискал съгласието им и те му отговорили с единодушно „да“. По-възрастните братя обаче, верни на традицията, нападнали към края на 681 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ баща си, когато се молел на своя бог в храма на Ниневия, и го убили. Такъв бил краят на Синахериб.

* * *

Това е част от кървавата история, която Лейърд разкрил с лопатата. Друга част излязла на бял свят, когато той открил две помещения, очевидно пристроени по-късно към двореца на Синахериб, в които намерил една библиотека.

Това понятие не е избрано неудачно. А и не е преувеличено, като имаме пред вид днешните наши библиотеки. Книгохранилището, намерено от Лейърд, съдържало тридесет хиляди тома! Това било библиотека от глинени плочки!

Ашурбанипал (668 — 626 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)се възкачил на престола благодарение на своята баба Накия, някогашната фаворитка на Синахериб, и по характер бил пълна противоположност на Синахериб. Неговите надписи, много от които са не по-малко високопарни от тези на предшественика му, говорят за миролюбив нрав и за склонност към спокоен и безгрижен живот. Това не означава, че той изобщо не е водил войни. Неговите братя (един от които, върховен жрец на бога на луната, е забележителен с дългото си име — Ашур-етил-шаме-ирсити-убалитсу) му създавали големи грижи, особено провъзгласеният за цар на Вавилон Шамашумукин. Ашурбанипал унищожил царството на еламитите, превзел възстановения от неговия пряк предшественик Вавилон, но не го разрушил като Синахериб, а го удостоил с царската си милост. (През време на тази обсада, която продължила две години, във Вавилон разцъфтяла „черната борса“, онази незаконна форма на икономически отношения, която двадесет и пет века по-късно, след двете световни войни, ние сме склонни да считаме за съвсем нова, непозната в миналото проява на стопанската разруха. Така например научаваме, че три сила жито — около два и половина литра — стрували по това време един секел, т.‍е.‍ 8,4 грама сребро. В мирно време за тези пари можело да се купи шестдесет пъти повече жито.)

Някакъв поет прославя Ашурбанипал с думи, които никак не подхождали за Синахериб:

„Оръжията на размирните врагове почиваха,

Колесничарите разпрегнаха своите коне,

почиваха острите им копия

и отпуснаха се опънатите лъкове;

усмирени бяха насилниците,

които вдигаха ръка срещу своите противници.

В къщите и градовете

никой не вземаше със сила на ближния имота

и никъде по цялата земя

не причиняваше човек на човека зло.

Самотен пътникът вървеше

невредим по далечния си път,

нямаше разбойник, който да пролее кръв,

и не ставаха насилия.

Цялата земя се превърна в мирен дом,

като чисто масло се ширеха нивите в четирите

посоки небесни.“

Но ако славата на Ашурбанипал е надживяла вековете, това той дължи на библиотеката, която създал „за свое лично ползване“. Откриването на тези глинени плочки било последният голям триумф на Лейърд като археолог, преди той да отстъпи мястото си на други, да се завърне в Англия и да се посвети на политическата кариера.

Тази библиотека била ключът към цялата асиро-вавилонска култура. Тя била изградена систематично. Една част от плочките царят получил от частни сбирки, но по-голямата част се състояла от преписи, които били изготвяни по негова заповед във всички краища на царството му. Когато изпратил своя чиновник Шадану във Вавилон, той му дал следните наставления:

„В деня, в който получиш моето писмо, вземи със себе си Шума, неговия брат Бел-етир, Апла и художниците от Борсипа, които познаваш, събери всички плочки, които има по домовете им, и плочките, които се намират в храма Езида.“

Писмото завършва така: „Издирете ценните плочки, от които няма преписи в Асирия, и ми ги донесете! Току-що писах на главния жрец и на кмета на Борсипа, че ти, Шадану, трябва да съхраняваш тези плочки в твоя склад и че никой не бива да ти отказва плочки. Ако видите, че някоя плочка или обреден текст са подходящи за двореца, потърсете ги, вземете ги и ги пратете тук!“

Освен това при царя работели учени и цяла „група художници-калиграфи“. Така Ашурбанипал създал библиотека, която обхващала всички знания на тогавашното време. При това тези знания се преплитали тясно с магии, тъмни поверия и вълшебства, та по-голямата част от библиотеката се състояла от произведения на науката за заклинанията, знаменията и обредите. Все пак не липсвали и много медицински съчинения, които по това време имали подчертано лечителско-чародеен характер, както и трудове по философия, астрономия, математика и филология (именно на хълма Куюнджик Лейърд намерил учебните плочки, които така много помогнали за разчитането на клинообразното писмо „III категория“).

Освен това там били открити списъци на царе, исторически бележки, политически дворцови документи и дори поетични творби, митично-епически разкази, песни и химни.

А сред тях се намерили онези глинени плочки, на които било записано най-значителното литературно произведение на древна Месопотамия, първият голям епос в световната история, поемата за великия и страшен Гилгамеш — две трети бог, една трета човек!

Тези плочки обаче открил вече не Лейърд, а човек, когото малко преди това една експедиция освободила от двегодишно мъчително пленничество в Абисиния. Ако Лейърд беше открил и тях, те щяха да препълнят везните на славата му, защото този епос за Гилгамеш представлява интерес не само от литературна гледна точка. Той съдържа разказ, който хвърля съвсем неочаквано светлина върху нашето най-древно минало, разказ, който и до днес учат в училище децата в Европа, въпреки че до находката в Куюнджик никой нямал представа откъде всъщност произхождала тази история.

* * *

Хормузд Расам бил помощник на Лейърд. Когато Лейърд започнал своята политическа кариера, която щяла да го отведе на министерското кресло, Британският музей натоварил Расам да го замести.

Расам бил халдеец-християнин. Родил се през 1826 г.‍в Мосул на река Тигър. През 1847 г.‍ постъпил в Оксфордския университет. В 1854 г.‍ станал преводач на английския министър-резидент в Аден, а скоро след това — едва тридесетгодишен — и помощник-резидент. През 1864 г.‍ заминал с мисия при царя на Абисиния Теодор. Самодържецът Теодор, истински черен цар, го хвърлил в затвора. Две години прекарал Хормузд Расам в абисинските тъмници, докато го освободила експедицията на Напиер. Малко по-късно той започнал разкопките си при Ниневия.

Расам копал с не по-малък успех от Лейърд, но му липсвали две неща, които прославили името на Лейърд: щастието да бъде първият и да се възползва от сензационната новост на находките и, второ, обаятелната способност на бъдещия дипломат и светски човек да разказва увлекателно за своите открития, да прави блестящи описания и да ги представя на специалисти и публика в смели и неочаквани аспекти.

Можем да си представим как Лейърд би „сервирал“ своето откритие, ако той беше намерил на отдавна разкопания и прекопавай хълм на Нимруд още един храм, дълъг петдесет метра и тридесет метра широк! Как колоритно би описал потушаването на метежа на работниците, който Расам ликвидирал с желязна ръка, след като разкопал при Балават, на четиридесет километра от Нимруд, не само един храм на Ашурнасирпал, но и останките на един град, разположен на тераси, в който между неизброимите други находки открил и двукрила бронзова врата, висока почти седем метра — първото и единствено до този момент доказателство за наличието на врати и порти в древните дворци на Двуречието! И най-сетне с какъв блестящ по своята скромност стил и подкупващо почтителен тон Лейърд би описал намирането на епоса на Гилгамеш, въпреки че в този момент и той не би могъл да оцени значението му по-добре от Хормузд Расам!

За пълното проучване на това произведение, което дало възможност да се надникне тъй дълбоко в най-древната история на човечеството, били необходими години. Днес, разбира се, всяка история на световната литература го споменава още в първите си страници. Ала съвременните автори не си дават много труд, те просто цитират десет реда, правят обща литературна оценка, посочват, че тази поема е първоизточник на всяко епическо-повествователно изкуство, но малко се интересуват от съдържанието на цялата творба, което всъщност води към първоизворите на човешкия род, към самия наш праотец. Заслугата за откриването на пътя към тези първоизвори принадлежи на човек, който починал само четири години след своето откритие и чието твърде обикновено име историята на археологията съвсем несправедливо споменава само мимоходом и в бележките под линия.

Този човек бил Джордж Смит, пак един от любителите в областта на археологията, по професия гравьор на банкноти, самоук, който вечер в своята таванска стаичка изучавал с безпримерно усърдие първите публикации по асирология. Роден на 26 март 1840 г.‍ в Челси край Лондон, той още на двадесет и шест годишна възраст написал няколко малки статии за някои все още спорни клинописни знаци. Тези статии на гравьора на банкноти привлекли вниманието на учения свят. Няколко години по-късно Смит станал асистент в Египетско-асирийското отделение на Британския музей в Лондон. Той починал твърде млад — едва на тридесет и шест години, — но имал вече издадени около една дузина книги и името му било свързано с някои значителни открития.

През 1872 г.‍ бившият гравьор седял в музея над плочките, изпратени от Хормузд Расам, и се мъчел да ги разчете.

По това време още никой не знаел, че е съществувала вавилонско-асирийска литература, достойна да се сравнява с големите постижения на по-късните литератури. Не това обаче привличало вниманието на Смит, който по природа бил добросъвестен и навярно твърде прозаичен учен. Едва заел се с разчитането на текстовете, той се увлякъл по самия разказ, по съдържанието, по фабулата, но не и по формата, по художествения похват. И колкото повече напредвал с дешифрирането, толкова повече го вълнувала една история, за която там се разказвало между другото, някъде към края…

Смит се запознал с подвизите на могъщия Гилгамеш. Прочел за дивия горски човек Енкиду, когото някаква жрица-блудница довела в града, за да победи надменния Гилгамеш. Ала страшната схватка между двамата не излъчила победител. Гилгамеш и Енкиду завързали приятелство и заедно извършили чутовни подвизи—убили страшния владетел на кедровия лес Хумбаба и предизвикали дори самите богове, оскърбявайки грубо Ищар, която предложила своята божествена любов на Гилгамеш.

Като дешифрирал с големи усилия текста, Смит прочел как Енкиду умрял от страшна болест, как Гилгамеш го оплакал и за да не го постигне същата участ, тръгнал да търси безсмъртие. Отишъл при Утнапищим, прародителя на всички хора, който единствен със своето семейство отбягнал голямото наказание, наложено някога от боговете на човешкия род, и получил безсмъртие.

Праотецът Утнапищим разказал на Гилгамеш историята на своето чудно избавление. Смит четял с пламнали очи. Но тъкмо когато вълнението му започнало да преминава в увереност, че се намира пред прага на важно откритие, в текста на Расамовите плочки почнали да се появяват все по-големи празнини, докато най-после Смит разбрал, че имал пред себе си само част от надписа и че от най-важната за него част — разказа на Утнапищим в края на големия епос — били останали само отделни фрагменти.

Ала това, което успял да прочете от епоса за Гилгамеш, не му давало покой. Той не можел да мълчи. Вълнение обхванало вярващата в Библията Англия… На помощ на Смит се притекъл един от най-много четените английски ежедневници. Лондонският „Дейли Телеграф“ съобщил, че ще отпусне хиляда гвинеи на онзи, който замине за Куюнджик и намери останалата част от епоса за Гилгамеш.

Идеята била наистина авантюристична.

Но асистентът при Британския музей Джордж Смит приел предизвикателството. От него се искало ни повече, ни по-малко следното: да пропътува хиляди километри от Лондон до Месопотамия и там, в огромния хълм от развалини — едва разровен от предишните разкопки, като се има предвид големината му — да търси няколко точно определени глинени плочки! Да се изпълни тази задача било все едно да се улови в езеро точно определена водна бълха или да се намери прословутата игла, загубена в купа сено.

Джордж Смит се наел с тази задача.

И отново в историята на археологическите разкопки станали невероятно чудо. Смит намерил липсващите части от епоса за Гилгамеш!

Завърнал се с 384 фрагмента от глинени плочи, между които и липсващите пасажи от разказа на Утнапищим, който така го развълнувал при първото четене. В тази история се разказвало за потопа — не за някое от ония катастрофални наводнения, за които се говори в ранните митологии на почти всички народи, а за точно определения потоп, описан много по-късно в Библията. Защото Утнапищим бил именно Ной! Ето и текстът, за който става дума (приятелски настроеният към хората бог Еа открил насън на своя любимец Утнапищим решението на боговете да накажат човешкия род и Утнапищим си построил кораб):

„Всичко, що имах, взех със себе си,

всички плодове на своя живот натоварих на кораба;

и семейството, и всички роднини, животните степни,

добитъка от полята и хората от занаята им,

всичките сбрах, и натоварих.

Качих се на кораба и затворих вратата…

Когато изгря новият ден,

на хоризонта далечен чер облак се вдигна…

Денят изведнъж се превърна в нощ,

брат вече не виждаше брата,

народът в небето не се познаваше вече.

И боговете даже потопът изплаши,

побягнаха те бързо към небето на Ану

и като псета край стената се свиха…

Шест дни и шест нощи растяха

буря и води, ураган цареше над земята,

А седмият като настана, бурята стихна,

изгладиха се водите, що като войска бяха вилнели;

усмириха се вълни, вятърът утихна и потопът спря да се качва.

Погледнах над водата, замлъкнал бе ревът,

а всички хора бяха станали глина!

Досами покрива стигаше блатото!…

Огледах за земя, за хоризонта на морето,

далеч, далече там изплава остров.

Корабът стигна до планината Нисир,

заседна на планината Нисир като закотвен…

Когато настана седмият ден,

аз гълъб пратих и пуснах да лети,

литна той и пак дойде, гълъбът мой,

като не намери място да почине, върна се пак.

Аз лястовица пратих и пуснах да лети,

литна тя и пак дойде, моята лястовица,

като не намери място да почине, върна се пак.

Аз гарван пратих и пуснах да лети,

отлетя гарванът, видя, че водата взе да спада,

кълве, върти се, грачи и веч се не връща.“

Можело ли да има още някакво съмнение, че бил намерен най-старият вариант на библейската легенда за потопа? Тук поразява не само сходството в главната нишка на разказа, но намираме и отделни подробности, които отново се появяват в Библията — срещаме дори гълъба и гарвана, които също и Ной пуснал да летят.

Този клинописен текст от епоса за Гилгамеш поставил пред епохата на Смит тревожния въпрос: Нима библейската истина вече не била най-старата от всички истини?

Отново археологията направила огромен скок в мрака на древността. Сега обаче възникнали нови проблеми: Наистина ли историята на Утнапищим била само потвърждение на библейската легенда от една още постара легенда? Та нали всичко, което разказвала Библията за тази необикновена, богата земя между двете реки, доскоро се смятало за легенда? И не се ли оказвало сега, че във всички тези легенди се крие зърно истина?

Не се ли крие и в историята за всемирния потоп нещо повече от обикновена легенда?

А ако продължим в този ред на мисли: До каква най-дълбока древност стига тогава историята на Двуречието?

Считаното дотогава за непроницаема стена, зад която се простирал мракът на предисторията, скоро се оказало обикновена завеса пред една още по-древна сцена на човешката история!

Няколко години след откритието на Смит, около 1880 г.‍, някой си Дьо Сарзек — пак французин и пак консулски агент — изкопал от пясъка край Тело (Лагаш) във Вавилония една скулптурна фигура, която по художествена концепция и изпълнение се отличавала от всичко намерено дотогава в Двуречието. Наистина тя показвала известно сходство с другите находки, но била по-архаична и по-монументална, т.‍е.‍ била творба на най-ранното изкуство от детските години на човешката култура — изкуство много по-древно от египетското, което дотогава се считало за най-старо.

Откриването на тези най-древни културни пластове, на този най-древен народ е плод на една необикновено смела хипотеза на учените, свързана със случайната находка на Дьо Сарзек, която блестящо потвърдила хипотезата.

Но тази глава от историята на археологията навлиза вече в двадесетте години на нашия век и може би ще достигне своята кулминационна точка едва в наши дни, защото през 1949 г.‍ потеглиха три научни експедиции с най-сериозното намерение — през миналото столетие подобно нещо би се сметнало за лудост — да търсят само въз основа на съобщението на някакъв турски селянин останките от Ноевия ковчег на планината Арарат.

Преди това обаче, към края на миналия век, един немски учен започнал да копае във Вавилон.