К. В. Керам
Богове, гробници и учени (18) (Роман за археологията)

16.
Хауърд Картър открива Тутанкамон

През 1902 г.‍ американецът Теодор Дейвис получил разрешение от египетското правителство да започне разкопки в „Долината на царете“. Той копал в продължение на дванадесет зими. Открил такива значителни гробници, като тези на Тутмос IV, Сипта и Хоремхеб, и намерил мумията и ковчега на великия „фараон-еретик“ Аменхотеп IV (прекрасният, оцветен бюст на неговата съпруга Нефертити е може би най-известното произведение на египетската скулптура) — на този фараон, който като религиозен реформатор се нарекъл „Ехнатон“ („Слънчевият диск е доволен“) и за известно време заменил традиционното вероизповедание с култа към слънцето.

През първата година на Първата световна война концесията на Дейвис преминала върху лорд Карнарвън и Хауърд Картър. Така започва историята на най-забележителната находка в египетските гробници, история, която — както писала по-късно сестрата на Карнарвън в един очерк за своя брат — „започва като приказката за Аладиновата лампа и завършва като гръцката легенда за Немезида“.

За нашата книга откриването на гробницата на Тутанкамон има особено значение. То е апогеят на всички успехи в историята на археологическите открития, а същевременно — ако търсим в развитието на нашата наука драматичната нишка — и една от най-ярките й перипетии. Експозицията бе написана от Винкелман и от плеяда класификатори, методици и специалисти. Първите едри възли на току-що започналото действие развързаха Шамполион, Гротефенд и Ролинсън (за последните двама ще разкажем в „Книга за кулите“). Първите, които активно придвижиха действието и пожънаха аплодисментите вече на самата сцена, бяха Мариет, Лепсиус и Питри в Египет, Бота и Лейърд в Месопотамия (вж. „Книга за кулите“) и американците Стивънс и Томпсън в Юкатан (вж. „Книга за стълбите“). До първата драматична кулминация, пред която цял свят затаи дъх, се стигна при откритията на Шлиман и Еванс в Троя и Кносос, а след това при откритията на Колдевей и Уули във Вавилон и в земята Ур, родината на Авраам. Шлиман бил последният велик дилетант и гениален индивидуалист, който копаел сам. В Кносос и Вавилон работели вече цели щабове специалисти. Правителства и монарси, богати меценати и състоятелни университети, археологически институти и отделни финансисти от всички краища на съвременния свят изпращали година след година добре съоръжени експедиции във всички краища на Стария свят. Откриването на гробницата на Тутанкамон обаче било най-грандиозният синтез на всички дотогавашни отделни постижения и на натрупания огромен опит в областта на археологическото изследване. Тук не съществували вече други повели освен повелята на науката. Трудностите, които срещал Лейърд в борбата си срещу глупавото суеверие, и неприятностите, причинявани на Еванс от враждебно настроените власти, тук били заменени с отзивчивата подкрепа на правителството. Завистта на колегите специалисти, която все още тормозела Ролинсън, а на Шлиман превърнала живота в ад, тук отстъпила място на една от най-забележителните прояви на международно сътрудничество и взаимопомощ, на които някога е била свидетел науката. Минало било времето на големите пионерски подвизи, когато един-единствен човек, като например Лейърд, потеглял само с едно магаре и с раница на гърба да завладява някакъв изчезнал град. Хауърд Картър, който като ученик на Питри бил все още изследовател от стара закалка, тук се превърнал — ако можем да си послужим с това сравнение — в оперативен археологически чиновник, който заменил дръзките набези в неизвестни светове със строгите методи на топографа, изучаващ една древна цивилизация.

При цялата си педантична добросъвестност и научна акуратност обаче Картър съумял да запази пламенния си ентусиазъм, а заедно с това рязко издигнал научната взискателност, точност и задълбоченост на най-голяма висота. Именно затова и той заел място сред големите изследователи на древността, сред ония, които с лопата в ръка търсели не само съкровища и тленни останки на мъртви царе, но и разрешението на всички загадки на човечеството, откакто неговият образ, характер и дух се въплътили във високоразвити цивилизации.

* * *

Като личност лорд Карнарвън представлявал типично английска комбинация между спортист и колекционер на художествени произведения, джентълмен и пътешественик, реалист в делата и романтик в чувствата Като студент в Тринити колидж в Кембридж той предложил един ден да се възстанови на негови разноски хубавата облицовка на стаята му, развалена от по-късни пребоядисвания. На млади години скитал по всички антикварни магазини, а по-късно, вече зрял мъж, събирал със страстта на вещ познавач стари гравюри и рисунки. Същевременно той не пропуска нито едно конно състезание, упражнявал се в стрелба и станал отличен стрелец, занимавал се с воден спорт и — наследил още на двадесет и три годишна възраст огромно състояние — предприел околосветско пътешествие с платноходка. Третият автомобил, регистриран в Англия, бил негов; автомобилният спорт станал негова страст и тази страст довела до решителния обрат в живота му. Към края на миналия век Карнарвън претърпял автомобилна злополука някъде край Бад Лангеншвалбах в Германия, обърнал се с колата си и покрай другите тежки наранявания му останало за цял живот едно затруднение в дишането, което направило пребиваването му в Англия през зимата непоносимо. Това го накарало през 1903 г.‍ да замине за пръв път в Египет, известен с мекия си климат. Там видял разкопките на няколко археологически експедиции и богатият, независим англичанин, все още без задача и цел в живота, открил в тази дейност прекрасна възможност да съчетае склонността към спорта със задълбочени занимания с изкуството. През 1906 г.‍ Карнарвън започнал първите си раз копки. Но още същата зима разбрал, че не му достигат знания. Обърнал се за съвет към професор Масперо, който му препоръчал младия Хауърд Картър.

Сътрудничеството между двамата се оказало необикновено плодотворно. Хауърд Картър бил съвършено допълнение на лорд Карнарвън. Всестранно подготвен специалист, той бил вече натрупал значителен практически опит от съвместната си работа с Питри и Дейвис, когато лорд Карнарвън му поверил постоянното ръководство на всички свои разкопки. Все пак той бил всичко друго, но не и лишен от въображение регистратор, макар и някои негови критици да са го упреквали в прекален педантизъм. Притежавал практически усет и сръчност, а когато било необходимо, проявявал безстрашие, та дори лудешка смелост. Това проличало при един необикновен епизод през 1916 година.

Един ден, когато Картър се намирал за кратко време на почивка в Луксор, при него дошли, силно разтревожени, старейшините на селището и настоятелно го помолили за помощ. През време на войната, чиито отражения се почувствували чак в Луксор, чиновническият апарат бил доста намален, контролът и полицейският надзор отслабнали и достойните внуци на Абд ел-Расул отново подновили грабежите на гробници.

Някаква група от тези крадци попаднала на находка откъм западната страна на хълма над „Долината на царете“. Щом научила това, една съперническа банда веднага се отправила натам, за да получи своя дял от предполагаемото съкровище.

Това, което станало по-нататък, напомня лош филм.

Между двете банди се стигнало до сбиване. „Първооткривателите“ били нападнати, сразени и разгонени — имало опасност от нови кървави стълкновения. Въпреки че бил в отпуск и не носел никаква отговорност за тези истории, Картър решил да се намеси. Впрочем нека чуем неговия разказ:

„Беше вече късно след обед. Събрах набързо малкото мои работници, които не бяха взети в армията, и със съответното въоръжение се отправихме към местопроизшествието. Акцията беше свързана с едно повече от шестстотинметрово изкачване по хълмовете над Курна на лунна светлина. Когато стигнахме до мястото, беше вече полунощ: водачът ми показа края на едно въже, което висеше от една отвесна скала. Ослушахме се и наистина можахме да дочуем как крадците работят. Най-напред им прерязах въжето, а с това и възможността да избягат, и след като закрепих моето здраво, хубаво въже, се спуснах надолу по скалата. Такова среднощно спускане по въже в гнездото на усърдно работещи обирачи на гробници е занимание, което не е лишено от прелест. Долу работеха осем души и когато попаднах сред тях, настъпиха няколко неприятни минути. Предложих им да избират: или да се измъкнат по моето въже горе, или да останат без въже долу. Най-накрая те се показаха благоразумни и изчезнаха. До разсъмване останах на мястото на находката…“

Човек трябва да допълни със собственото си въображение това скромно и почти сухо описание, в което само зловещият хумор издава опасността на положението, за да си представи образа на един действително войнствен археолог. Впрочем крадците щели да се разочароват и без намесата на Картър. Находката се оказала гробница, навярно предназначена първоначално за царица Хатшепсут, и не криела никакви съкровища, а само един недовършен саркофаг от дребнокристален пясъчник.

* * *

Карнарвън и Хауърд Картър се заловили заедно за работа. Но едва през есента на 1917 г.‍ им се удало да заработят в такива мащаби, които вече обещавали успех. И отново се случило нещо, което вече неведнъж имахме възможност да наблюдаваме в историята на археологията: още в самото начало, водени от една щастлива интуиция, те определили в най-тесни граници точното място, където трябвало да стане голямото откритие. Но пък тогава се намесили външни обстоятелства, критични съображения, съмнения, колебания и преди всичко „указанията на специалисти“, които спъвали работата и не само протакали успешния край на делото, но едва не го провалили.

Нима не се бе случило същото на времето в Неапол и с кавалиере Алкубиере — един от най-първите археолози въобще, — който имал щастието на 6 април 1748 г.‍ да попадне в центъра на Помпей, но засипал изкопа и започнал нетърпеливо да копае, на друго място, за да установи чак след години, че първата копка била направена на вярното място?

Пред Карнарвън и Картър лежала „Долината на царете“. Десетки други преди тях били копали тук и нито един не оставил за работата си точни бележки или поне планове. Купищата изкопана земя напомняла планина на лунната повърхност, а сред тях зеели входовете към откритите гробници. Нямало друг избор, освен да се копае планомерно, докато се стигне до скалната основа. Картър предложил разкопките да започнат в триъгълника, заключен между гробниците на Рамзес II, Меренпта и Рамзес VI.

„С риск да ме обвинят, че проявявам многознайство с късна дата — пише Картър, — искам да заявя, че още тогава решително се надявахме да намерим гробницата на определен фараон, и този фараон беше Тутанкамон.“

Това звучи невероятно, като си представим разровената от край до край „Долина“. И то звучи толкова по-смело, като имаме пред вид, че основанията на двамата археолози да хранят такива надежди били съвсем нищожни и че по единодушното мнение на всички специалисти времето на големите открития в „Долината на царете“ било вече минало.

Точно сто години преди това, след като „разчистил“ гробниците на Рамзес I и Сети I, на Еже и Менту-хер-хопшеф, Белцони писал:

„Твърдо съм убеден, че в долината Бибан ел-Мулук няма други гробници освен тези, които неотдавна открих, защото преди да напусна тези места, напрегнах всичките си скромни сили да намеря още някаква гробница, но безуспешно. Моето мнение се потвърждава и от това, че независимо от собствените ми проучвания британският консул господин Солт в продължение на четири месеца след моето заминаване също търсил да намери някаква гробница, но напразно.“

През 1844 г.‍, двадесет и седем години след Белцони, дошла голяма пруска експедиция, която подробно измерила „Долината“. Когато си заминали, нейният ръководител, отново Рихард Лепсиус, също се присъединил към мнението, че било намерено вече всичко, което можело да се намери. Това обаче не попречило на Лорет малко преди края на столетието, а след него и на Дейвис да открият още няколко гробници. Но сега вече буквално всяко зрънце пясък в „Долината“ било пресято и преобърнато и когато Масперо като началник на Управлението на старините подписал на лорд Карнарвън концесията за разкопки, той изразил вече като учен твърдото си убеждение, че тази концесия фактически е безпредметна; „Долината“ не можела вече да предложи никакви находки.

Какво давало след всичко това надежди на Картър, че все пак ще намери някаква гробница, и то не коя да е, а точно определена гробница? Той познавал находките на Дейвис, защото ги видял със собствените си очи. Между тях имало една фаянсова чаша, намерена под една скала, и на нея било написано името на Тутанкамон. В една шахтова гробница някъде съвсем наблизо той намерил разбита дървена кутия. В тази кутия все още имало няколко златни пластинки, на които също личало името на Тутанкамон. Дейвис изказал прибързаното предположение, че тази шахтова гробница била вечното жилище на фараона. Картър стигнал до друго заключение и то се потвърдило, когато станало ясно, че една трета находка на Дейвис не била изтълкувана правилно при първото проучване. Това били няколко глинени съда, напълнени с наглед съвсем безинтересни глинени отломки и вързопчета платно и намерени в някаква дупка в скалите. При повторното им изследване в нюйоркския „Metropolitan Museum of Art“ изведнъж се оказало, че тук несъмнено става дума за скрити отпадъци от материали, употребени при обредните церемонии и тържества по време на погребението на Тутанкамон. Но това не било всичко: когато Дейвис открил последното убежище на „фараона-еретик“ Ехнатон, той намерил и там няколко глинени печата на Тутанкамон.

Всичко това изглежда може би доста убедително като доказателство. След тези находки като че ли нищо не пречело вече на Картър да дойде до извода, че въпреки всички досегашни несполуки гробницата на Тутанкамон трябвало все пак да се намира някъде в близост до намерените предмети, т.‍е.‍ в центъра на „Долината“. Но пък не бива да забравяме трите хиляди години, изминали оттогава, крадците и жреците, които непрекъснато опразвали гробниците, и не на последно място, пакостните последици от първите разкопки, извършвани често от некомпетентни археолози. Четирите „доказателства“ на Картър били само няколко златни пластинки, една фаянсова чаша, няколко глинени съда и няколко печата. За да гради върху тях не само надеждата, но и непоколебимата си увереност, че ще намери гробницата на Тутанкамон, била необходима наистина изключителна вяра в собственото щастие.

Когато Карнарвън и Картър започнали да копаят, те отстранили за една зима по-голямата част от горните пластове в определения триъгълник и стигнали до подножието на отворената гробница на Рамзес VI. „Тук се натъкнахме на работнически колиби, построени върху големи купчини кремък, което в Долината е винаги знак за близостта на някаква гробница.“

Това, което последвало сега — ако сгъстим хода на събитията през следващите няколко години, — е история, наситена с напрежение. За да не пречат със своята работа на посещенията на туристите, които идвали да разглеждат известната гробница на Рамзес, Карнарвън и Картър решили да отложат разкопките на това място за по-благоприятен момент. Ето защо през зимното полугодие на 1919 — 1920 г.‍ те копали само край входа на гробницата на Рамзес VI и намерили там и в едно малко скривалище отделни предмети от гробничен инвентар, които представлявали известен археологически интерес. „През време на всичките ни разкопки в Долината — пише по-късно Картър — никога не сме били толкова близо до една истинска находка.“

„Преровили“, както би казал Питри, целия триъгълник с изключение на мястото, където се намирали работническите колиби. И пак оставили тази последна част недокосната, пак отишли на съвсем друго място, в малката странична долина, където била гробницата на Тутмос III, и копали там цели две зими, без да намерят „нищо действително ценно“.

Тогава те се събрали и сериозно обсъдили въпроса, дали не трябвало след тази няколкогодишна работа, която донесла такива оскъдни резултати, да пренесат разкопките на съвсем друго място! Само парцелът с колибите на работниците и кремъчните пластове в подножието на гробницата на Рамзес VI били все още неизследвани. След дълги колебания и след многократно вземане и отхвърляне на решения най-после те се споразумели да посветят на „Долината“ още една, но действително само една последна зима.

Сега започнали да копаят точно на онова място в „Долината“, което били означили преди шест години — на мястото, където се намирали колибите и кремъчниците. И този път, когато най-после направили това, което могли да направят още преди шест години, когато съборили колибите, още с първите удари на кирката открили входа към гробницата на Тутанкамон, най-богатата царска гробница в Египет! Картър пише: „… неочакваността на това откритие като че ли ме зашемети, а следващите месеци бяха толкова наситени със събития, че едва намирах време да събера мислите си.“

На 3 ноември 1922 г.‍ — лорд Карнарвън бил по това време в Англия — Картър започнал да събаря работническите колиби (това били останки от колиби, датиращи от XX династия). На следващото утро открили под първата колиба каменно стъпало. На 5 ноември след обед били разчистени вече достатъчно развалини и пръст, за да няма никакво съмнение, че бил открит входът на някаква гробница.

Но може би тази гробница била само една от недовършените или неизползуваните? И ако тя наистина криела мумия, може би била вече осквернена и разграбена както всички останали гробници? А може би — за да не пропуснем нито една песимистична възможност — там щели да намерят само мумията на някакъв придворен чиновник или жрец, ако въобще все още имало мумия?

Работата продължавала, растяло с нея и вълнението на Картър. Изпод развалините се показвали стъпало след стъпало, а когато настъпил краткотрайният египетски залез, се появила основата на дванадесетото стъпало и „тогава съзряхме горната част на затворена, замазана с мазилка и запечатана врата“.

„Запечатана врата… Значи наистина беше вярно… В такъв миг сърцето на археолога престава да бие!“

Картър разгледал печатите. Оказало се, че били печатите на царския некропол. Значи оттатък вратата почивали останките поне на някоя високопоставена личност. Тъй като работническите колиби затваряли входа още от времето на XX династия, то поне оттогава насам гробницата не можела да бъде ограбена! Когато треперещият от вълнение Картър пробил във вратата малко отверстие, „точно колкото да се провре електрическа лампа“, той открил, че коридорът зад нея бил запълнен с камъни и чакъл — още едно убедително доказателство, че били взети сигурни мерки за запазването на гробницата.

Когато Картър оставил своите най-надеждни работници за охрана и на лунна светлина потеглил през „Долината“ към дома си, той се борел с едно голямо изкушение. „Всичко, буквално всичко можеше да се намира зад този коридор и ми беше необходимо цялото самообладание, за да не разбия вратата и да продължа търсенето по-нататък“ — отбелязал той след първия поглед през дупката на вратата. Докато мулето му препускало по пътя към къщи, той се борел с непреодолимото желание, с нетърпението и с вътрешния глас, който му казвал, че се намира пред изключително откритие. И е наистина достойно за удивление, че откривателят, който цели шест години работил безрезултатно и сега най-после се намирал пред прага на голямата находка, решил отново да засипе гробницата и да изчака идването на своя приятел и покровител лорд Карнарвън.

На 6 ноември сутринта той изпратил телеграма:

„Най-после чудесно откритие в Долината. Великолепна гробница със запазени печати. До Вашето пристигане засипах всичко отново. Поздравления.“ И още на 8 ноември получил два отговора: „Пристигам колкото се може по-скоро!“ и „Смятам на 20-и да бъда в Александрия!“

На 23 ноември лорд Карнарвън пристигнал с дъщеря си в Луксор. Повече от две седмици изгарящият от нетърпение Картър трябвало да седи в трескаво очакване пред засипаната гробница. Още на втория ден след откриването на стълбището той бил отрупан с поток от поздравления. Поздравления, но за какво, за кое откритие, за чия гробница? Картър не знаел. Ако можел да продължи разкопките само с една педя по-нататък, щял да се натъкне на съвсем ясен и отчетлив отпечатък от печата на Тутанкамон. „Щях да спя по-спокойно и да си спестя почти три седмици мъчителна неизвестност.“

* * *

На 24 ноември след обед работниците разчистили цялото стълбище. Картър слязъл по шестнадесетте стъпала и застанал пред запечатаната врата. Сега той видял ясно печатите и името на Тутанкамон, но видял и нещо друго — нещо, което трябвало да видят почти всички откриватели на гробници. И тук някой го бил изпреварил. И тук крадците успели да извършат своето дело преди учените.

„Тъй като сега бе разкрита цялата врата, можахме да видим нещо, което до този миг беше убягнало от погледа ни: едната част от входа е била вече на два пъти отваряна и затваряна, а първите открити от нас печати — с изображението на чакал и девет пленника — са били отново прикрепени към отваряната част на вратата, докато печатите на Тутанкамон се намираха на онази част, която беше незасегната. Следователно именно с тях гробницата е била запечатана първоначално. Това означаваше, че гробницата не беше съвсем непокътната, както се бяхме надявали. В нея са прониквали крадци, и то неведнъж. Ако се съди по колибите, които се намираха над нея, обирите са станали по време не по-късно от царуването на Рамзес IV; все пак обстоятелството, че гробницата е била запечатана отново, показваше, че не всичко е било обрано.“

Това откритие обаче не било последното. Объркването и съмненията на Картър растели. Когато разчистили последните развалини от входа, той намерил парчета от съдове и сандъци с имената на Ехнатон, Сакера и Тутанкамон, един скарабей, принадлежащ на Тутмос III, и част от друг, на който било написано името на Аменхотеп III. При толкова много имена на фараони можело ли да се допусне друго заключение освен това, че противно на всички очаквания гробницата не била единична, а в нея намерили убежище мнозина?

Само отварянето на вратата можело да даде отговор на този въпрос. Следващите дни били посветени на тази работа. Както Картър установил още от първия поглед през малкия отвор, зад вратата имало коридор, запълнен с камъни и чакъл. По различния вид на камъните можело ясно да се види къде минавал тесният колкото човешки рамене проход, през който проникнали крадците, и по какъв начин коридорът бил засипан отново.

След няколкодневна работа на около десет метра навътре в коридора Картър и хората му стигнали до нова врата. И тук намерили печатите на Тутанкамон и на царския некропол, но и тук личали следите на неканените гости.

От сходството на целия комплекс с едно скривалище на Ехнатон, открито съвсем наблизо, Картър и Карнарвън заключили с доста голяма сигурност, че всъщност били попаднали не на гробница, а само на скривалище. Можело ли да се очаква много от едно скривалище, което явно било вече навестявано от крадци?

Те не хранели големи надежди. И все пак с всеки разчистен камък пред втората врата напрежението им растяло. „Настана решителният миг — пише Картър. — С треперещи ръце пробихме отвор в левия ъгъл…“

Картър взел един железен прът и го пъхнал през отвора — краят му се движел свободно в празно пространство. Направил няколко проби с огън; не се оказали никакви газове. След това той разширил отвора.

Сега се струпали всички присъстващи: лорд Карнарвън, неговата дъщеря лейди Евелин и египтологът Календър, който още при първото известие за новата находка се притекъл на помощ. С нервно движение Картър драснал клечка кибрит, запалил свещ и я пъхнал през отвора. Ръката му била несигурна. Буквално треперещ от вълнение и любопитство, той приближил глава към отвора, за да погледне най-после оттатък. Горещият въздух, който напирал през отвора отвътре, разлюлял пламъка на свещта и в първия миг Картър не можал да различи нищо. Ала когато очите му привикнали към бледата, трепкаща светлина, когато той доловил първо контурите, после сенките, а след това и първите цветове, когато пред погледа му започнало все по-ясно да се откроява това, което се намирало в помещението зад втората запечатана врата — тогава той не завикал от удивление, а просто занемял… На тези, които чакали до него, се сторило, че е минала цяла вечност. Най-после Карнарвън не можал да се стърпи и запитал: „Виждате ли нещо?“

Хауърд Картър бавно се извърнал и сякаш от глъбините на душата си, като омагьосан, казал: „Да, приказни неща!“

* * *

„В цялата история на разкопките сигурно никой не е виждал такива чудеса, каквито сега ни откри светлината на нашата електрическа лампа.“

Това казва Картър, след като първото вълнение на откривателя се уталожило и всички един по един спокойно се изредили пред отвора. Тези думи се потвърдили на 27 ноември, когато отворили вратата и лъчът на силната електрическа лампа пробудил сияйни отблясъци върху златните носилки и златния трон и матови рефлекси върху двете големи черни статуи, албастровите вази и необикновените скринове. Странни животински глави хвърляли причудливи сенки върху стените. От една от раклите златна змия подавала глава. Като на стража стояли една срещу друга двете статуи „със златни престилки, златни сандали, с жезли и боздугани и с блестящата свещена змия на челата“.

Сред цялото това великолепие, което не можело да се обгърне с един поглед, личали следи от живите хора. Там до вратата стоял съд, напълнен наполовина с хоросан, тук — окадена лампа, върху прясно намазаната повърхност били запазени отпечатъци от пръсти, а на прага лежала гирлянда от цветя за последно сбогом.

Минало доста време преди Картър и Карнарвън с изумление да си дадат сметка, че сред мъртвия блясък и следите от живите, сред този истински музей от скъпоценни съкровища не се виждали нито саркофаг, нито мумия. Пак ли трябвало да изникне толкова често обсъжданият въпрос: гробница или скривалище?

Скица на гробницата на Тутанкамон.

Но когато за пръв път огледали по-обстойно всички стени, те открили, че между стоящите на стража статуи имало още една, трета запечатана врата.

„Във въображението ни се заредиха една след друга стаи, подобни на първата, пълни с най-различни предмети, и при тази мисъл дъхът ни замря.“

Когато на 27 ноември разгледали третата врата при светлината на силни електрически лампи, инсталирани междувременно от Календър, те открили непосредствено над пода отвор, който бил също запечатан, но по-късно от самата врата. Значи, и тук били влизали крадците. Какво още можела да крие тази стая или този втори коридор? И ако зад вратата се намирала мумията, дали тя не била вече повредена? Въобще тук имало доста загадки. Не само разположението на гробницата било различно от това на известните дотогава — още по-странно било, че крадците са направили труда да проникнат през третата врата, без дори да вземат това, което вече имали тук под ръка. Какво търсели те тогава, щом просто прегазили купищата злато, които лежали в преддверието?

Когато се огледал в тази изумителна съкровищница, Картър видял в отделните предмети не само тяхната материална стойност. Какъв източник на сведения за науката били тези неща! Тук били струпани безброй египетски предмети за всекидневни и културни нужди, всеки един от които археологът можел да смята като богата награда за цяла зима разкопки. Освен това египетското изкуство на една определена епоха се изявявало тук с такава сила и жизненост, че Картър още след първия оглед разбрал едно: подробното проучване на тези находки „ще доведе до промени, ако не и до пълен преврат във всички досегашни схващания“.

Не след дълго те направили ново важно откритие. Някой от тях погледнал от любопитство под една от трите големи носилки. Открил един малък, отвор. Повикал останалите. Те допълзели и пъхнали електрическа лампа през дупката. Пред погледа им се открила малка, странична камера, по-малка от преддверието, но пълна, дори претъпкана с най-различни предмети и скъпоценности. И тази стая не била подреждана след идването на крадците (както не било подредено и преддверието). Крадецът, който ровел тук, „извършил своята работа подобно на земетресение“. (Тук отново изниквал въпросът: крадците преровили и тази стая и, както се виждало, прехвърлили отделни вещи от страничната камера в преддверието. Някои предмети счупили, унищожили, но в действителност задигнали съвсем малко неща — даже не взели и това, което им било под ръка зад втората врата. Дали не били преждевременно изненадани?)

До момента на това откритие всички, които можели да влязат в преддверието, били като в захлас; при такава гледка разумът отказвал да работи нормално. Но когато видели какво съдържала страничната камера, когато си помислили какво още можело да се крие зад третата запечатана врата, тогава на всички станало ясно каква огромна научна задача стояла пред тях и каква работа и организация били необходими за това. Защото не било възможно да се обработи за една зима подобна находка — дори само откритото дотогава.