К. В. Керам
Богове, гробници и учени (23) (Роман за археологията)

20.
Разчитането на клинообразното писмо

В чии ръце попаднала тази книга? Кой можел да прочете третия и четвъртия том? За кого били разбираеми събраните там надписи?

Историята на всички научни постижения показва, че от откритието до неговото практическо използуване често минава дълго време.

Докато Бота наред със скулптурите събирал и покритите със странни клинообразни знаци глинени плочки, които давал да прерисуват и след това изпращал в Париж (без сам да има и най-малка представа как трябвало да се четат тези знаци), из цяла Европа и Близкия изток работели редица учени, които вече държали в ръцете си ключа за разчитането им.

Изглежда невероятно, но тези хора наистина държали от дълго време — всъщност цели четиридесет и седем години, преди да излезе книгата на Бота! — ключа за разчитане писмеността на древното царство, за което той пръв им представил по-обширни сведения. За да напреднат с дешифрирането, учените се нуждаели само от нови и различни надписи, по-точни и по-многобройни от тези, с които разполагали дотогава. Всъщност основните открития във връзка с разчитането на клинообразната писменост били направени още по времето, когато от двореца на Саргон не била разкопана нито една стена, а за Ниневия, където Лейърд току-що забил лопата, не се знаело нищо повече от казаното в Библията. Сега, след като Бота извършил своето пионерско дело, последвано от откритията на Лейърд и обогатено със сведенията, придобити от един смел англичанин, който недалеч от мястото на разкопките се спуснал с помощта на полиспасти по една отвесна скала само за да снеме копие от един надпис — сега вече резултатите от разкопките, откритията и дешифровките, развитието и постиженията на езикознанието и на всеобщата история на древните народи създали само за едно десетилетие толкова солидна научна база, че от средата на миналия век науката била напълно готова да обработи веднага всяко ново откритие на археолозите.

Трябва да отбележим не без удоволствие, че човекът, който пръв направил решителната крачка към разчитането на клинообразното писмо, извършил това не от научна любознателност, от жаждата за нови знания. Германец по народност, този многообещаващ двадесет и седем годишен младеж преподавал през 1802 г.‍ като помощник-учител в градското училище в Гьотинген. С помощта на метод, който завинаги ще си остане гениален, той разчел първите десет знака на клинообразното писмо, и то заради един облог!

* * *

Нашите най-ранни сведения за съществуването на клинописни текстове датират от 17 век. Италианският пътешественик Пиетро дела Вале изпратил първите копия в Европа. През 1693 г.‍ Астон поместил в „Philosophical Transactions“ два реда клинообразно писмо, прекопирани от някой си Флауър, агент на Източноиндийската компания в Персия. Най-вълнуващи известия не само за надписи и паметници, но и за земята и хората от онези краища донесъл Карстен Нибур. Роден в Хановер, той бил на служба при Фредерик V Датски и от 1760 до 1767 г.‍ пропътувал заедно с други учени земите на Изтока. В продължение на една година всички участници в експедицията с изключение на Нибур умрели. Неустрашимият Нибур продължил пътешествието сам, завърнал се жив и здрав в родината си и издал книгата „Описание на пътувания из Арабия и други съседни земи“ — същата книга, която по време на египетската експедиция Наполеон постоянно носел със себе си.

Първите копия от клинописни надписи, които по различни пътища стигнали до Европа, били непълни, осакатени и лошо прерисувани (дори през 18 век именитият английски ориенталист Хайд заявил, че те са каменни орнаменти, а не букви), и повечето от тях били дошли съвсем не от асиро-вавилонска земя в тесния географски смисъл на това понятие. Почти всички произхождали от едно огромно поле с развалини на седем мили североизточно от Шираз, което още Нибур с право смятал за останките на древния Персепол.

Тези развалини принадлежали на една по-късна цивилизация от онази, която Бота извадил на бял свят през четиридесетте години на 19 век. Те били останки от резиденцията на Дарий и Ксеркс, от огромния дворец, който разрушил Александър Македонски. „През време на едно пиршество — пише Диодор, — когато той вече не бил господар на разума си.“ За това пиршество разказва и Клитарх, но той добавя, че атинската танцувачка Таис в бясното опиянение на танца грабнала факел от олтара и го запратила между дървените стълбове на двореца, а пияният Александър и неговите приближени последвали примера й. (По повод на тези сведения Дройзен отбелязва в своята „История на елинизма“, че тук „с необикновен талант се съчиняват истории за сметка на историята“.) В този дворец през Средновековието живеели и управлявали ислямски князе. По-късно сред неговите руини пасели овце. Първите пътешественици отмъквали оттам каквото можели — едва ли има голям музей, който да не притежава фрагменти от персеполски релефи. Фланден и Кост рисували развалините на двореца. Андреас и Щолце ги фотографирали още през 1882 г.‍ Подобно на римския Колизей и дворецът на Дарий служел за каменоломна. Миналият век бил свидетел как от десетилетие на десетилетие развалините все повече се рушали. По поръчение на института за ориенталистика при Чикагския университет Ернст Херцфелд проведе от 1931 до 1934 г.‍ първите действително методични изследвания на развалините, благодарение на които се взеха и ефективни мерки за тяхното запазване.

Рис. 23. Развит клинописен цилиндър на Ашурбанипал. На тринадесетия ред царят съобщава, че е поставил основите на един храм: „Тъкмо по това време аз построих наново Емах, храма на богинята Нинмах във Бабил (Вавилон).“ Последните четири реда съдържат една закана: „Който с коварна умисъл заличи документ с моето име, унищожи го или го пренесе на друго място, нека него прокълне Нинмах пред Бел и Саратея, нека унищожи неговото име и неговото семе във всички земи.“

Никъде другаде в света няма такова наслояване на различни цивилизации, както в тези земи. Можем да си представим следния случай: Някакъв арабин донася на един археолог в кабинета му в Багдад няколко плочки, покрити с клинообразно писмо. В тези плочки, намерени може би в околностите на Бехистун, се говори за персийския цар Дарий. Археологът, който винаги държи под ръка своя Херодот, получава потвърждение както от гръцкия историк, така и от съвременните изследователи, че към 500 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ Дарий се намирал на върха на своята мощ и бил самодържец на огромна империя. Проучвайки други плочки, археологът намира съобщения за стари родословни връзки, за войни, опустошения и кръвопролития.

Той би могъл да намери известия за Хамурапи, владетеля на друга огромна държава, която около 1700 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ била в своя разцвет, или за цар Синахериб, а следователно и за трета огромна държава от края на 8 и началото на 7 век пр.н.ера. И за да не се прекъсне цикълът от сведения за огромни царства, достатъчно е археологът да тръгне подир своя арабин.

Ще го намери на най-близкия ъгъл, приклекнал сред други хора, да слуша със затаен дъх думите на уличния разказвач, който с монотонен, напевен глас и ефектни паузи разказва за Харун, за приказния халиф, който на върха на своята мощ и слава на мъдрец около 800 г.‍ от н.е., по времето, когато на Запад, в Европа, царувал Карл Велики. Добавим ли към всичко това и нашите най-нови познания за Двуречието, ще установим, че на територията между днешния Дамаск и Шираз са се изредили шест големи и могъщи цивилизации, всяка от които е упражнявала всеобхватно влияние върху древния свят. Тези култури, притиснати в това тясно пространство, се преплитали и обогатявали една друга, но все пак запазили своята самобитност и изпълнили с бурната си летопис пет хилядолетия — пет хилядолетия история, нерядко страшна, но и често величава история на човечеството! В сравнение с многобройните културни наслоения, на които се натъква археологът в Месопотамия, деветте пласта, открити от Шлиман при разкопките в Троя, представляват скромен проблем. Защото тия девет пласта криели само една култура със световноисторическо значение. А културните пластове без значение в Месопотамия нямат брой. Та само един акадски град от третото хилядолетие пр.‍н.‍е.‍ лежал върху пат наслоения от други култури. По това време Вавилон не бил още роден!

Ясно е, че през такива огромни периоди от време заедно с всичко останало се изменяли не само езиците, но и писменостите. Тъй както от йероглифи до йероглифи има разлика, така и едно клинообразно писмо се различава от друго. Изпратеното от Бота в Париж изглеждало съвсем различно от онова, което Нибур донесъл от Персепол. Но именно тези персеполски надписи (затова и във всички най-ранни публикации относно разчитането на клинописа не се говори никога за асирийски или вавилонски, а само за персеполски надписи), тези плочки, датиращи отпреди две и половина хилядолетия, послужили като ключ за разчитането на всички останали надписи, които сега започнали да се появяват изпод развалините в долината между Тигър и Ефрат.

* * *

Тяхното разчитане е наистина гениално дело. То е едно от майсторските постижения на човешкия ум и е равностойно на най-големите научни и технически построения на човешката мисъл.

Георг Фридрих Гротефенд е роден на 9 юни 1775 г.‍ в немското градче Мюнден. Учил в гимназията на своя роден град, по-късно в Илфелд, а след това следвал филология в Гьотинген. През 1797 г.‍ станал помощник-учител в градското училище, през 1803 г.‍ — помощник, а после и заместник-директор на гимназията във Франкфурт на Майн. В 1817 г.‍ основал научно общество за немски език. През 1821 г.‍ бил назначен за директор на лицея в Хановер, в 1849 г.‍ се пенсионирал, както и подобавало на чиновник, и починал на 15 декември 1853 година.

И ето, че когато бил на двадесет и седем години, на този иначе крайно благоразумен човек, чийто живот протекъл без всякакви приключения и екстравагантни увлечения, му хрумнало при някакъв гуляй да сключи абсурдния облог, че може да намери ключа за разчитане на клинообразното писмо. На разположение той имал само няколко лоши копия от персеполски надписи. Ала Гротефенд се заловил с младежка самоувереност за работа. И той постигнал това, което най-добрите съвременни учени смятали за невъзможно. През 1802 г.‍ представил на Академията на науките в Гьотинген първите резултати от своите проучвания. Между многобройните му по-късни филологически трудове, днес вече безинтересни и отдавна забравени, неговите „Beiträge zur Erläuterung der persepolitanischen Keilschrift“ („Приноси към обяснението на персеполското клинообразно писмо“) никога не ще бъдат забравени и не ще загубят своето значение.

Рис. 24. Клинописен надпис от каменната стена на Северната крепост във Вавилон. Гротефенд още не е бил в състояние да разчете този надпис, който съдържа съобщение на Навуходоносор: „Стената на двореца във Вавилон направих от планински камъни.“ След това е записана една молитва.

До какви данни от дотогавашните изследвания имал достъп Гротефенд?

Персеполските надписи били крайно разнородни по характер. Някои от плочките съдържали три различни вида писменост, разположени една до друга в три ясно разграничени колонки. Тогавашните учени, а следователно и младият хуманист Гротефенд, познавали доста добре историята на старите перси, владетелите на Персепол, и то главно от гръцките автори. Знаело се, че около 540 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ Кир нанесъл на вавилонците съкрушително поражение, положил основите на първата персийска държава и така сложил завинаги край на вавилонското царство. Близко до ума било, че поне един от тези надписи би трябвало да бъде на езика на завоевателите. Според друга една хипотеза, която изхождала от общоприетата представа, че най-важното обикновено се поставя в средата, много вероятно било староперсийският надпис да се намира в средната колонка. Освен това на изследователите направили впечатление една група знаци и един единичен знак, които се срещали извънредно често в надписите. Те предполагали, че тази група знаци може би означава думата „цар“, мисъл, на която ги навеждал опитът от изучаването на другите паметници. А самостоятелния знак — наклонен клин в посока отляво надясно — смятали за разделител на думите.

Това било всичко. А то било поразително малко. Защото тези твърде оскъдни хипотези дори не давали указания от коя страна да се четат надписите, нито пък кой бил горният и кой долният край на плочките, да не говорим за това, дали тази писменост трябвало да се чете отляво надясно или отдясно наляво.

Гротефенд, свикнал още от младини да разчепква нещата из основи, започнал всичко отначало.

Шамполион, който точно двадесет години по-късно разчел йероглифите, бил изправен — като се вземат пред вид условията — пред един далеч не толкова сложен проблем. Гротефенд не разполагал с триезичен камък, който да му предлага готов и ясен превод. Та той не познавал нито един от трите езика, на които били написани наредените един до друг надписи! Не му оставало нищо друго, освен да започне с тяхното точно описание.

Най-напред той обосновал твърдението, че клинообразните знаци са писменост, а не орнамент. След това, изхождайки от липсата на всякакви криви линии, посочил, че тези знаци не били пригодни за „писане“, а само за издълбаване в твърда материя. (Днес знаем, че тази така неудобна за нас писменост напълно задоволявала нуждите на цялостния политически и стопански живот на Месопотамия и древна Персия чак до времето на Александър Македонски. Вместо писарите от някой склад да поставят предварително отпечатан формуляр с копие и индиго на пишеща машина, те вземали прясно омесени, още меки глинени плочки, издълбавали в тях с тръстиково перо наименованията и количествата на стоките, оставяли си един екземпляр, а другия давали на купувача. След това двете плочки се изпичали бързо в пещта и ставали толкова твърди, че надживели всякаква хартия и след три хилядолетия все още ни дават точни сведения.)

След това Гротефенд доказал, че клиновете сочат предимно в четири направления, но винаги така, че главната посока остава от горе на долу или отляво надясно. Ъгловидните клинове, образувани от два клина, са отворени винаги надясно. Въз основа на тези наглед прости констатации той направил първия извод относно четенето на надписите: „Те трябва да се държат винаги така, че върховете на вертикалните клинове да сочат надолу, върховете на напречните — надясно и отворените страни на ъгловидните клинове — също надясно. Съблюдаваме ли това правило, ще установим, че клинообразното писмо не се е писало вертикално, а винаги хоризонтално и, че страничните фигури, изобразени на гемите и цилиндрите (встрани от текста), не играят никаква роля за определяне посоката на писмото.“ От това обстоятелство Гротефенд извадил същевременно и заключението, че този вид писменост трябва да се чете отляво надясно, което само на нас, европейците, ни се струва напълно естествено.

Всичко това обаче било още далеч от същинското разчитане. Сега Гротефенд се озовал пред решителната крачка. Фактът, че успял да направи тази крачка, показва неговата гениалност.

Между другото гениалността предполага умението да се открие в сложното простото и да се долови основният принцип в дадена конструкция. Гениалното, решаващото хрумване на Гротефенд било наистина изумително просто.

Не е допустимо, казал си той, че някои привички при надписването на паметниците (а всички клинописни текстове, с които разполагал, били копия от надписи върху паметници) могат да се променят изведнъж. Надписът „Почивай в мир“ на гробищата в неговата родина се срещал навсякъде над гробовете на дедите и прадедите и вероятно щял да седи и над гробовете на децата и внуците им. Защо тогава постоянните начални думи, които се срещали върху познатите му новоперсийски паметници, да не се повтарят и при древноперсийските, ако било вярно предположението, че една от колоните е на древноперсийски език? Защо персеполските надписи да не започват така, както винаги започвали по-късните, известните му надписи:

„X, велик цар, цар на царете, цар на А и Б, син на У, велик цар, цар на царете…“

т.‍е.‍ със стереотипно изброяване на родословието? Тази мисъл била гениално развитие на изказаната още преди него догадка, че една от често срещащите се клинописни групи може би означавала думата „цар“. Но нейното значение било много по-голямо, защото тя веднага водела до следните заключения: ако предположението било вярно в буквален смисъл, то първата дума трябвало да означава името на царя, след нея трябвало да идва знакът-разделител на думите, а след него — две думи, от които едната трябвало винаги да означава „цар“. И тази дума „цар“ трябвало да се повтаря често в първата част на надписа!

Тук, разбира се, можем да предадем само основните моменти в по-нататъшните, твърде сложни ходове на мисълта на Гротефенд. Не е необходимо голямо въображение, за да си представим тържествуващата радост на младия помощник-учител, когато тук, в тихото градче Гьотинген — отдалечено на хиляди километри от местата, където се намирали оригиналите на неговите надписи, и на три хиляди години от времето, когато те били писани — той установил, че неговите хипотези били правилни! Впрочем това е малко силно казано. Наистина той открил на няколко пъти очакваната поредица от думи. Срещал често и думата, която трябвало да означава „цар“, но щял ли да се намери някой, който да признае това за доказателство? А и строго погледнато, какво собствено постигнал той с това откритие?

Гротефенд проверил отново получените до този момент резултати. И тогава открил, че на почти всички плочки с надписи, които имал на разположение, се срещали само два различни варианта на първите клинописни групи. Колкото и да сравнявал, той се натъквал все на същите две групи, на същите две начални думи, които според неговата теория трябвало да означават името на някакъв цар. А намерил надписи, които съдържали и двете имена!

Мислите на Гротефенд се тълпели една след друга. Какво друго можело да означава това според неговата теория, ако не, че всички надписи и паметници, чиито копия лежали пред него, били свързани с имената само на двама царе? И не било ли твърде вероятно, че тук ставало дума за баща и син, тъй като на някои плочки имената на тези царе се срещали едно до друго?

Когато тези имена се явявали поотделно, след едното от тях стояла групата знаци за думата „цар“, но не и след другото. Тогава според неговата теория трябвало да се получи следната схема:

„Х-цар, син на Z

У-цар, син на Х-цар…“

Трябва да сме наясно, че всичко установено досега от Гротефенд било хипотеза, опираща се само на по-честата употреба на някои знаци, тяхното повторение и последователност. Можем да си представим какво трескаво вълнение го обзело, когато при проверката на тази последна схема той изведнъж съзрял ясно пред себе си пътя към доказателството, към действителното, вече необоримо доказателство на своите теории. Внимателният читател, който живее във век, обичащ кръстословиците и гимнастиката на ума, може да вземе участие в тази проверка, преди да продължим нашия разказ. Какво прави впечатление тук?

Едва ли можем да отминем пътя към решението! От решаващо значение за следващата крачка е една празнина в схемата, по-точно казано, отсъствието на една дума. И тази дума е титлата „цар“ след името, означено в схемата с буквата „Z“.

Ако схемата е вярна, тогава тя означава една родословна верига — дядо, баща и син, от които бащата и синът са царе, но не и дядото. Сега вече Гротефенд можел да въздъхне с облекчение: Ако успея да открия в редицата на известните ни персийски царе родословна група, която да отговаря на тази схема, това ще бъде доказателство за правилността на моята теория и аз ще съм разчел първите думи на клинообразното писмо!

Време е да оставим Гротефенд да говори сам за тази решителна фаза на дешифровката:

„Вече напълно убеден, че тук трябва да се търсят двама царе от династията на Ахеменидите, защото смятам историческите сведения на гърците като съвременници и добросъвестни разказвачи за най-достоверни от всички други, започнах да проучвам генеалогията на царете, за да установя чии имена най-добре прилягат на знаците Е надписите. Не можеха да бъдат Кир и Камбиз, защото двете имена в надписите не започваха с един и същ знак, а за Кир и Артаксеркс въобще не можеше да става дума, защото в сравнение със знаците първото име беше твърде късо, а второто — твърде дълго. Оставаха ми следователно само имената на Дарий и Ксеркс, и те така лесно се вместваха в знаците на схемата, че не можех да се съмнявам в правилността на избора. Освен това в надписа на сина беше прибавена царска титла към името на бащата, но не и в надписа на бащата, нещо, което се потвърждаваше от всички персеполски надписи на всички видове писменост!“

Това било доказателството. Не само Гротефенд, който вярвал в своята теория, но и всеки непредубеден критик трябвало да се преклони пред убедителната сила на едно логическо умозаключение.

Оставало обаче да се направи още една, последна крачка. Дотогава Гротефенд изхождал от гръцката транскрипция на царските имена, както я предавал преди всичко Херодот. И той пише по-нататък, като се позовава на името на дядото, което му било известно:

„Тъй като при едно правилно разчитане на имената трябваше да ми станат известни повече от дванадесет букви, между които и всички букви в царската титла с изключение на една, въпросът беше да дам на тези познати ни само от сведенията на гърците имена персийската им форма, за да мога чрез правилното определяне на всеки знак да разчета царската титла и така да отгатна езика, на който са били написани тези надписи. От Зенд-Авеста (събирателно название на свещените книги на персийците) научих, че името Хистасп е звучало на персийски Гошасп, Густасп, Кистасп или Вистасп; така получих първите седем букви от името Хистасп в надписите на Дарий, а трите последни знака бях вече открил при съпоставянето на всички царски титли.“

Началото било поставено.

Сега следвали само подобрения. Чудното е, че изминали повече от тридесет години, преди да бъдат направени нови, действително решаващи открития. Те са свързани с имената на французина Емил Бюрнуф и норвежеца Кристиан Ласен, чиито изследвания били публикувани през 1836 година.

Едно е странно тук. Името на Шамполион, който разчел йероглифите, е известно на широки кръгове. Ала едва ли някой знае още името на Гротефенд. В училищата не учат за него, а дори някои от днешните енциклопедии или го забравят, или пък бегло го споменават в библиографските бележки. И все пак именно на него и само на него принадлежи първенството на решаващото откритие, което тепърва дало възможност да се оцени историческото значение на грандиозните разкопки в Двуречието.

Ние говорим тук за първенство, защото и при разчитането на клинописа станало същото, както при толкова други открития и изобретения на човека — разчитането било направено два пъти! Един англичанин успял да дешифрира клинообразното писмо съвсем независимо от Гротефенд, и то — което е най-странно — не само по-късно от Гротефенд, но и след подобренията, направени от Бюрнуф и Ласен (първата му значителна работа била публикувана през 1846 година).

На този англичанин обаче било съдено да отиде много по-далеч от своите предшественици. Той пренесъл знанията за клинообразното писмо от кабинетите на учените в университетите. От стадия на дешифриране преминал към стадия на преподаване и по този начин направил тези знания достъпни за многото учени, които били необходими за обработването на все по-обилния материал от надписи, излизащ на бял свят. Защото един прекрасен ден била намерена цяла библиотека — библиотека от глинени плочки! (Но тази история трябва да бъде разказана по-късно.) Добра представа за богатия материал, който криели земите между Тигър и Ефрат, ни дава следният факт: броят на клинописните плочки, които експедицията на американеца от немски произход В.‍ Хилпрехт открила от 1888 до 1900 г.‍ в Нипур, е толкова голям, че тяхното разчитане и публикуване не е завършило и до днес.