К. В. Керам
Богове, гробници и учени (29) (Роман за археологията)

26.
Хилядолетните царе и Потопът

Спомняме ли си днес за вавилонците, когато черна котка ни пресече път и суеверието ни накара да се върнем обратно? Спомняме ли си за този народ, когато погледнем разделения на дванадесет части часовников циферблат (ние, които иначе мислим и пресмятаме по десетичната система), когато купуваме гроса игли или когато при вида на звездното небе свързваме своята съдба с планетите?

Би трябвало да си спомним, защото част от нашето мислене и чувстване води началото си от Вавилония — по-точно казано, може би от Вавилония, но не и от вавилонците.

Помъчим ли се да вникнем по-дълбоко в историята на човечеството, идва момент, когато усещаме полъха на вечността, защото намираме доказателства, че твърде малко се е загубило през петхилядолетната човешка история, че доброто често се е превръщало в зло, а истинното в лъжа, но така или иначе е продължавало да живее в сянката на нашето подсъзнание. В такъв момент разбираме с внезапен трепет какво значи да си човек: да си частица от потока на безбройни поколения, чиито мисли и чувства ние (единствени сред бозайниците) носим в себе си като неотнимаемо наследство, въпреки че обикновено не си даваме сметка за обхвата на това наследство и не умеем да го използуваме както трябва.

Голяма била изненадата на археолозите, когато всяка нова копка, така да се каже, им разкривала все по-ясно колко много от мислите и представите на хората от древна Вавилония са останали да живеят в нашето подсъзнание, в нашите мисли и представи! Но още по-голямо било изумлението на изследователите, когато те започнали да се натъкват на все повече и повече признаци, че дори вавилонската мъдрост била наследена мъдрост и произхождала от друг народ, много по-стар от семитите-вавилонци, по-древен дори от египтяните.

През 1946 г.‍ американският учен Самуел Ноа Крамер започна да публикува глинени плочки-документи на този народ, а през 1965 г.‍, след двадесет и шест годишна най-интензивна и трудна дешифровъчна работа, той издаде книга, със смелото заглавие: „History begins at Sumer“ („Историята започва от Шумер“). В тази книга той освобождава своите изследвания от научния баласт и разказва. И разказва с голямо остроумие. Така Крамер констатира не по-малко от двадесет и седем „firsts“, т.‍е.‍ неща, случаи и явления, отбелязани от този народ за пръв път в човешката история, които той не се колебае да означи с най-съвременни термини. Ние бихме премълчали от читателя нещо неимоверно важно, ако не ги изброим всичките тук.

1. Първите училища. 2. Първият случай на „дребен подкуп“. 3. Първият случай на младежка престъпност. 4. Първата „война на нерви“. 5. Първият политически „двукамерен конгрес“. 6. Първият историк. 7. Първият случай на опрощаване на данък. 8. Законници: първият „Мойсей“. 9. Първият юридически „прецедент“. 10 Първата фармакопея (книга с медицински рецепти). 11. Първият „селски календар“. 12. Първият градински експеримент. 13. Първата космогония и космология на човечеството. 14. Първите нравствени закони. 15. Първият „Йов“. 16. Първите поговорки. 17. Първите басни за животни. 18. Първото философско „буквоядство“. 19. Първият „рай“. 20. Първият „Ной“. 21. Първият разказ за възкресение. 22. Първият „свети Георги“. 23. Гилгамеш бил шумерски герой. 24. Първата „епическа литература“. 25. Първата любовна песен. 26. Първият каталог на книги. 27. Първият „мирен златен век“.

При четенето на този списък навярно всеки от нас би се усъмнил, че тук някакъв ентусиаст твърде насилствено се опитва да прилага съвременна терминология към обществени явления, станали под други небеса преди хиляди години (някои от тях всъщност преди повече от 4 000 години). Но прочетем ли сами блестящите преводи на Крамер, дъхът ни замира. Достатъчно е само да прочетем оплакванията на бащата от неговия непрокопсан син и въобще от безпътството на младежта, записани на седемнадесет глинени плочки преди 3700 години (макар техният първообраз да е с много векове по-стар), за да ни се стори, че чуваме разговора на баща и син — днешни наши съседи. Текстът започва с въпрос на бащата към сина: „Къде си ходил?“ Отговор: „Никъде не съм ходил!“

Съществуването на този народ било открито по един от най-необикновените начини, които можем да си представим, и това откритие е едно от блестящите постижения на човешкия дух. То дошло като резултат от разсъжденията и умозаключенията на учените, които разчели клинообразното писмо. Всъщност най-правилно е да се каже: съществуването на този народ било „изчислено“.

* * *

Астрономията постигнала един от най-големите си успехи, когато въз основа на много сложни изчисления се осмелила за пръв път да заяви, че на определена орбита и в определен момент ще се появи звезда, която още нямала име и не била виждана от човешко око; истинският триумф настъпил, когато тази звезда действително се появила точно в предсказаното време.

Нещо подобно се случило и когато един руски учен открил, че познатите по негово време, неподдаващи се на по-нататъшно разлагане химически елементи се подчиняват на една скрита закономерност, подредил ги в таблица и въз основа на получилите се в тази редица празнини предсказал съществуването на някои неизвестни дотогава елементи с напълно определени свойства.

Аналогичен случай познаваме и в областта на антропологията. По чисто теоретичен път Хекел реконструирал преходната форма между човекоподобната маймуна и човека, която нарекъл „питекантропус“, а през 1892 г.‍ Йожен Дюбоа намерил на остров Ява останки от кости, които отговаряли на тази реконструкция.

Когато приемниците на Ролинсън преодолели трудностите по разчитането на клинописа, специалистите можели вече да се посветят на някои по-специални проблеми, като произходът на писмените знаци, връзките между отделните езици и други подобни. Проучването и анализът на редица интересни факти ги довели до следната теория, която в крайна сметка стигала до едно удивително твърдение.

Многозначността на асиро-вавилонските знаци не може да се обясни от само себе си. Такава заплетена писмена система, такава смесица от буквено, силабично и образно писмо не е могла да възникне отведнъж в окончателния си вид, когато вавилонците се появили на историческата сцена. Тази система сочи белезите на дълго развитие, тя можела да бъде само производна. Стотици отделни проучвания, особено в областта на езикознанието, се обединили и допълнили едно друго, за да доведат до заключението, че семитите — вавилонци и асирийци — не могли да бъдат създателите на клинообразното писмо, а че то е дело на друг, по всяка вероятност не и семитски народ — народ, дошъл от високите плата на Изтока, чието съществуване обаче не можело още да бъде потвърдено и с най-малката находка.

По-смела хипотеза наистина не можело да се желае. С течение на годините обаче изследователите така дълбоко се убедили в своята правота, че не се поколебали да дадат име на този народ, за който те само твърдели, че е съществувал, без съществуването му да бъде потвърдено от какъвто и да е надпис. Едни го нарекли акади. Ученият от немско-френски произход Юлиус Оперт възприел наименованието „шумери“ и това име се запазило. То е взето от титлата на най-ранните владетели на най-южната част от Двуречието — „царете на Шумер и Акад“.

Всичко това е, разбира се, твърде опростено изложение на разсъжденията, теорията и заключението. И точно така, както някога се появила планетата с предварително изчисленото местоположение, както били открити предсказаните химически елементи и както бил реконструиран питекантропусът, така един ден били намерени и първите следи от загадъчния народ, който дал писменост на вавилонци и асирийци. Само писменост ли? Не минало много време и се установило, че почти всичко създадено от Вавилон и Ниневия в областта на културата било подготвено от дейността и постиженията на загадъчния народ на шумерите.

Вече споменахме за френския консулски агент Ернест дьо Сарзек, който също не бил археолог по професия и преди да стъпи на земята на Месопотамия, нямал дори представа за задачите на археологическата наука. Ала хълмовете и развалините между двете реки събудили и неговото любопитство, така както някога — преди четиридесет години — събудили любопитството на Пол Емил Бота. И той имал такова щастие при разкопките си, провеждани отначало по твърде дилетантски начин, че в подножието на един хълм в Тело (Лагаш) изкопал една статуя, каквато не била виждана дотогава. Окуражен от тази находка, той продължил да копае и открил надписи, открил първите видими следи от „предсказания“ народ на шумерите!

Една статуя на местния владетел или царя-жрец Гудеа, изваяна от твърд диорит и прекрасно полирана, била най-скъпоценната творба, която Дьо Сарзек заедно с други ценни находки натоварил на кораб и изпратил в парижкия Лувър. Какво вълнение обхванало учените! Обстоятелствата около находката и надписите накарали дори най-благоразумните асиролози, които не се увличали по фантастични леточисления, да признаят, че някои от новооткритите каменни фрагменти датират от четвъртото или третото хилядолетие преди нашата ера, т.‍е.‍ че са били свидетели на една култура, по-древна дори от египетската (вж. ил. 81 и 82).

Дьо Сарзек копал четири години — от 1877 до 1881. От 1888 до 1900 г.‍ американците Хилпрехт, Питърс, Хейн и Фишер правили разкопки в Нипур и Фара. От 1912 до 1913 г.‍ започнало разкопки в Ерех Германското ориенталско общество, които то продължило през 1928 година. През 1931 г.‍ експедицията на Американския институт за ориенталски проучвания под ръководството на Ерих Шмид отново копала във Фара.

Появили се на бял свят огромни сгради — стъпални пирамиди, зикурати, за които се установило, че били неразделна част от всеки град, както минарето — от джамията, кулата — от катедралата и камбанарията — от църквата. Намерени били и надписи, които позволявали да се проследи историята на месопотамските земи чак до наченките на човешкия род. За изясняване миналото на Вавилония откриването на тези най-древни светове имало същото значение, както откриването на критско-микенската култура — за изясняване историята на антична Гърция.

Но шумерската култура водела началото си от още по-дълбока древност. Като че ли това начало наистина съвпадало със събитията, за които се говори в първата книга на Библията — „Битие“, или поне с времето на първите хора, живели след потопа, който изпратил бог и от който оцелял само Ной…

Не разказвал ли за такъв потоп епосът за полубога Гилгамеш, епосът, чиято липсваща част Джордж Смит от Британския музей бе търсил и намерил сред милионите глинени отломки на хълма Куюнджик!

През двадесетте години на нашия век английският археолог Лионард Уули започнал разкопки в Ур, в библейския „Ур Халдейски“, родината на Авраам, и не само доказал, че големият потоп от поемата за Гилгамеш и библейският потоп са идентични, но и че той е бил исторически факт!

Ако смачкаме една напоена гъба, така, че обемът й да се намали няколкократно, тя ще изсъхне. Не би могло да бъде и другояче, когато сгъстим историята на вавилоно-асирийската култура в няколко страници. Въпреки сухотата си такъв един исторически преглед ще бъде полезен за онези читатели, които не се задоволяват само с „историйки“, а искат да чуят и „малко история“.

Историята на Двуречието не е тъй еднородна, както например историята на Египет. Натрапва се обаче известна аналогия с развитието на гръко-римската култура. Така, както някога в Гърция дошъл неизвестен народ^[1] от далечни земи, който създал в Микена и Тиринт крепости на своя собствена култура, а след това от север нахлули варварските племена на ахейци и дорийци и после, с течение на вековете, всички се претопили, за да образуват същинската гръцка народност и култура, така в делтата на Тигър и Ефрат някога дошъл неизвестният народ на шумерите и донесъл своя развита култура, писменост и закони, за да бъде покорен и унищожен за няколко столетия от други варварски народи. Върху така наторената почва, из шумерските царства „Шумер и Акад“ израснала и разцъфтяла Вавилония.

Не разказва ли Библията за „смешението на езиците“ при строежа на Вавилонската кула? Във Вавилон наистина се говорели два държавни езика — шумерски и семитски (с течение на времето шумерският се запазил само като език на жреците и правниците). Придошлите по-късно арамейци, еламити, касити и заселилите се още по-късно в Асирия лулубеи, митанийци и хети също донесли свои диалекти.

Първият владетел, който успял да обедини под своя скиптър обширната територия между Елам и Тавър, бил Саргон I (2684 — 2630 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)^[2]. За неговото раждане съществува мит, подобен на онези, които знаем за Кир, Ромул, Кришна, Мойсей и Персей. Той бил роден от непорочна девица, която го поставила в намазан със смола съд и го поверила на речните води. Кърмачето намерил водоносецът Аки, който го изучил на градинарство, а богинята Ищар го направила цар. Дълго време се смятало, че Шарукин („законен цар“ или Саргон) е митическа личност. Днес обаче неговата твърда значителна историческа дейност е доказана по безспорен начин.

Династията на Саргон управлявала двеста години, след което била свалена. (Ние делим асиро-вавилонската история, също както и египетската, на династии. За изясняване развитието на Месопотамия обаче това деление няма такова значение както за Египет, тъй че ще го оставим настрана и ще се задоволим само с хронологическата таблица в края на книгата.) Планински племена, особено гутеите, нахлували в страната и я опустошавали. Отделните градове-държави се борели помежду си за надмощие и за известно време царете-жреци в Ур и Лагаш, като например Ур-Бау и Гудеа, си извоювали значително влияние. Въпреки политическите неуредици науката и изкуствата, които почивали изцяло върху културното наследство на шумерите, достигнали по това време такъв разцвет и творческа сила, че тяхното влияние щяло да оплоди развитието на цялата човешка култура през следващите четири хилядолетия.

Вавилонският цар Хамурапи (около 1700 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) успял с редица насилствени политически и военни актове отново да обедини страната, сега вече като държава с единна територия и култура, която можела да претендира за ръководна роля в тогавашния свят. Хамурапи обаче бил нещо повече от военен. След като взел властта в ръцете си, той имал търпението да изчака цели двадесет и пет години, докато неговият най-могъщ противник Римсин, царят на Ларса, толкова остарял, че можел да бъде разбит без особени усилия. Хамурапи е и първият велик законодател в историята. „За да не пакости силният на слабия, за да има правда за сираци и вдовици, той записал във Вавилон, и то в храма Езагила… своите драгоценни слова на плоча и я поставил пред изображението си, на което бил представен като цар на справедливостта.“ (Отделни по-кратки записи на закони имало и преди него. Такива били например писаните закони на царицата на Исин и законите на Шулги, цар на Ур от третата династия. Когато през 1947 г.‍ американският археолог Френсис Стийл успя да сглоби намерените в Нипур четири фрагмента с клинописни текстове, в ръцете му се оказа част от законника на цар Липит-Ищар, който бил с около век и половина по-стар от „кодекса“ на Хамурапи.) Заслугата на Хамурапи обаче се състои в обединяването на местните правни обичаи и предписания в единен за всички закон, чиито близо триста параграфа запазили своето значение дълго след гибелта на вавилонското царство.

Този необикновен разцвет изчерпал за дълго време творческата сила на шумерско-вавилонската култура. Настанала епоха на политическа раздробеност и стопанска разруха (по времето на Кадашман Енлил I и Бурнабуриаш II Вавилон поддържал стопански връзки с всички съседни страни чак до Египет — от около 1370 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ имаме запазена кореспонденция с Аменхотеп III и Аменхотеп IV). Дори след като страната се освободила от игото на каситите, арамейските бедуини и нахлуващите от север асирийци се постарали да не се образува ново вавилонско „царство“.

И тук отново се натъкваме на прекрасен паралел с развитието на гръко-римската култура. Както древната Атина станала свидетел на упадъка на своята мощ, на своята религия, изкуство и наука, когато новозабогателият Рим претопил нейната култура в една технизирана и бездушна цивилизация, точно така и Вавилония със столицата си Вавилон трябвало да види как нейната култура възкръсва в цивилизацията на новозабогатялата Асирия и как Ниневия се превърнала в град, който по отношение на Вавилон бил това, което Рим бил по отношение на Атина.

Тукулти-Нинурта I (около 1250 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) бил първият асириец, който взел в плен вавилонски цар. По времето на Тиглатпаласар I (около 1100 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) Асирия се превърнала във велика държава, която при царуването на неговите приемници обаче се оказала толкова немощна, че арамейските номади не само нахлули в пределите и, но дори се заселили на нейна територия. Едва Ашурнасирпал II (884 — 860 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) и Салманасар IV (781 — 772 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)^[3] успели да укрепят новото царство, стигнали до Средиземно море, завладели цяла Сирия и наложили данък дори на финикийски градове. Ашурнасирпал построил грандиозен дворец в престолния град Калах и храм на Ищар в Ниневия. „Семирамида“ (Шамурамат) царувала четири години; нейният син Ададнирари III (810 — 782 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) проявил държавнически такт, като се опитал да въведе вавилонските божества в Асирия, ръководейки се от принципа, че политическият успех „си струва една литургия“. Но едва необикновено енергичния узурпатор Тиглатпаласар III (известен в Библията под името Фул) върнал на Асирия правото да се нарича „велика сила“ и да действува като такава. По негово време (745 — 727 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) владенията на държавата се простирали от Средиземно море до Персийския залив; той проникнал чак до Армения и Персия и покорил народи, чиято дива войнственост спирала всеки друг. Превзел Дамаск и наложил асирийска власт над обширна част от северен Израел.

Между всички тези владетели имало и мнозина, чиито имена и години на царуване ние също знаем, но техните дела и общо значение не са толкова големи, че да ги отбелязваме в един кратък преглед.

Така че следващият владетел, когото трябва да споменем, е вече Саргон II (722 — 705 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) — победителят на хетите при Кархемиш. Може би при неговото царуване Асирия била подложена на най-суровата политическа централизация. Негов син бил Синахериб (705 — 681 г.‍ пр.‍н.‍е.‍), умопобърканият разрушител на Вавилон, а негов внук — Асархадон (681 — 669 г.‍ пр.‍н.‍е.‍), който отново построил Вавилон, победил на север кимерийците, а през 671 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ превзел Мемфис в Египет и обогатил с плячка хазната на Ниневия. Негов правнук пък бил Ашурбанипал (668 — 626 г.‍ пр.н.е), който наистина трябвало да отстъпи египетските си владения на фараона Псамтик I, но затова пък се проявил като такъв енергичен и ловък интригант, че успял да доведе до самоубийство размирния си брат Саосдухин, владетеля на Вавилон. Ашурбанипал основал в Ниневия най-голямата библиотека на древността (надмината едва от богатата папирусова сбирка в Александрия) и въпреки многото си военни походи бил по-скоро миролюбив владетел, отколкото завоевател.

От следващите царе ще споменем Синшаришкун (625 — 606 г.‍ пр.‍н.‍е.‍)^[4], който не съумял да удържи юздите на властта в ръцете си и да се противопостави на непрестанно засилващия се напор на мидийците. Той поверил отбраната на страната на своя пълководец, халдееца Набополасар, който се оказал предател и когато мидийците вече нахлували в улиците на завладяната Ниневия, се самоизгорил заедно с всичките си жени и съкровища. (Според Диодор, който пък се позовава на Ктезий, кладата била висока четиристотин стъпки и на нея, изгорели сто и петдесет златни кушетки, още толкова златни маси, десет милиона таланта злато, сто милиона таланта сребро и голямо количество скъпоценни пурпурни одежди.)

Това ли било краят на вавилонско-асирийската история? В лицето на пълководеца-изменник Набополасар във Вавилон се издигнал нов узурпатор, който проправил път за своя още по-забележителен син Навуходоносор II (604 — 562 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) — бъдещият „цезар“ на Двуречието!

Блясъкът и великолепието, суверенната мощ, до която отново се издигнал Вавилон, вече не се подхранвали само от духа, от традициите, от древната култура на този град. Преломът бил настъпил още в Асирия — в Ниневия. Външното, формално съблюдаване на старите култове и обичаи, на старите обществени порядки не можело да го прикрие. Това „Нововавилонско царство“ (както го наричаме днес) било вече декадентска цивилизация, израснала върху почвата на стара култура.

Всички дела на Навуходоносор имали цивилизаторски характер. С най-големи подробности се възхваляват неговите технически постижения: той прокарвал канали, строил градини, създал изкуствено езеро и най-вече издигнал безброй религиозни и светски сгради.

Ала на най-високата точка в развитието на всяка цивилизация се появяват и първите признаци на упадъка. Шест години след смъртта на Навуходоносор царското семейство било изтребено при един дворцов преврат. Последният владетел Набонид (555 — 539 г.‍ пр.‍н.‍е.‍), някакъв набожен чудак, изгорял при превземането на царския дворец, който бил предаден от изменници в ръцете на персийския цар Кир.

При царуването на Навуходоносор културата на Двуречието преживяла последния си подем.

* * *

През 1911 г.‍ у мисис Уинифред Фонтана, съпругата на британския консул, дошли на посещение трима млади археолози. Тя била художничка и отбелязала в дневника си: „… и тримата са много добри модели за художник…“

Тези трима археолози били Дейвид Хогарт, Т.‍ Е.‍ Лоурънс и Лионард Уули. Единият от тях щял след няколко години да пожъне световна слава, но не вече като археолог — това бил същият Лоурънс, който през Първата световна война оглавил арабското въстание. Третият пожънал по-скромна слава в очите на обществеността, но толкова по-голяма сред своите колеги археолози.

Понятно е, че когато много по-късно Уинифред Фонтана била отново запитана за своите първи впечатления от посещението на тримата археолози, под влияние на историческото значение, което полковник Лоурънс междувременно бил придобил, тя добавила: „Все пак Лоурънс постоянно привличаше вниманието ми…“

За разлика от нея един сириец, който по това време също бил гост на консула, се изказал така: „Каква жалка противоположност е ce jeune Laurens на Monsieur Уули, който е истински светски човек и parfait gentilhomme.“

Много по-късно, през 1927 и 1928 г.‍ този „parfait gentilhomme“, вече четиридесет и седем годишен, започнал разкопки в града Ур на река Ефрат, в легендарната родина на Авраам. Не минало много време и той попаднал на необикновено богати находки, отнасящи се до народа на шумерите! Той открил „царските гробници в Ур“, намерил богати съкровища и — което било по-важно от намереното злато — обогатил нашите познания за вавилонската предистория с толкова подробности, че този най-ранен стадий на човешката култура изведнъж оживял с някогашната си пъстрота.

Между многобройните находки (които тук не можем да изброяваме) имало две особено забележителни: богатият накит за глава на една шумерска царица и така нареченият „Урски мозаичен щандарт (знаме)“. Извънредно важно обаче за нашето познаване на най-ранната история на човечеството било откритието, което напълно потвърдило историческата достоверност на един от най-вълнуващите разкази в Библията. И най-после била направена една друга ужасяваща находка, която за пръв път хвърлила светлина върху погребалните обичаи отпреди пет хиляди години, обичаи, които не бихме посмели дори да си представим.

Уули прокопал на хълма обичайния изкоп, с който започва почти всяко археологическо изследване. До дълбочина от дванадесет метра той намерил пласт от пепел, разпаднали се тухли, парчета от глинени съдове, развалини и отпадъци. В този пласт обитателите на Ур копаели гробници за своите царе. В гроба на някаква царица се намерили богати накити, златни съдове, две ефратски лодки, едната от мед, другата от сребро, дълги по шестдесет сантиметра. Там бил намерен и накитът за глава на царицата. Върху гъстата перука имало три наниза от лазурит и червен корналин. На най-долния висели златни пръстени, на средния — златни букови листа, а на най-горния — върбови листа и златни цветя. Над тях бил втъкнат гребен с пет зъба, украсен със златни цветя и инкрустиран лазурит. Спираловидни златни телове украсявали слепоочията, а на ушите висели тежки златни обици във формата на полумесец.

Катрин Уули направила опит да реконструира по един намерен череп от това време главата на царицата, носила някога този накит. Теракотните изображения й дали указания за вида на тогавашната прическа, а по златните скоби, които придържали накита към главата, тя определила размерите на перуката. Този модел, който днес се пази в Университетския музей във Филаделфия и който може да се смята за много близък до оригинала, показва на каква висота е била художествената обработка на благородните метали и колко изтънчен е бил художественият вкус преди пет хилядолетия. Между скъпоценните украшения от царските гробници в Ур има екземпляри, които биха правили чест на парижкия бижутер Картие (вж. ил. 83).

Необикновено ценен източник на сведения бил и т.‍нар.‍ „мозаичен щандарт“. (Уули го датира около 3500 г.‍ пр.‍н.‍е.‍) Той се състоял от две правоъгълни плоскости, дълги 55 сантиметра и широки 22,5 сантиметра, към които имало и още две триъгълни наставки. Може да се предполага, че тези плоскости били прикрепени на един прът и носени пред тържествени процесии и шествия.

Щандартът бил покрит с безбройни изображения от седеф и раковина на син фон от лазурит. Те не били така разнообразни и не стигали до такива подробности, както стенописите в гробницата на богатия сановник Ти, които някога дали на Мариет толкова сведения за бита на старите египтяни, но все пак били за Уули истинска картинна книга, разказваща нагледно за живота отпреди пет хиляди години. Като имаме пред вид възрастта му, можем да кажем, че това „знаме“ било наистина ключова находка с изключителна стойност.

Там виждаме празнично пиршество (което ни осведомява относно тогавашните облекла и съдове), довеждане на жертвени животни на заколение (което ни говори какви домашни животни били отглеждани), колона от пленници и шествие на воини (които ни показват какво е било въоръжението) и накрая бойни колесници, свидетелстващи, че именно шумерите въвели към края на четвъртото хилядолетие — за пръв път във военната история — колесниците като бойно средство, тези отреди от колесници, които създавали и разгромявали огромните царства на вавилонци, асирийци, перси, а по-късно и на македонците!

Тогава обаче Уули направил своето най-потресаващо откритие. В царските гробници в Ур били заровени не само труповете на царе и царици.

Както изглеждало, в тези гробници ставали истински кланета. В един гроб лежали войници от стражата с медни шлемове до черепите и копия до ръцете. Избити! В ъгъла на една гробна камера лежали девет придворни дами, все още с великолепните накити на главите си, които те вероятно носели при погребалната церемония. Срещу входа стояли две тежки коли, а в колите били намерени костите на кочияшите. Отпред заедно с костите на впрегнатите волове лежали скелетите на слугите. И те били съсечени!

В гроба на царицата Шубад (вж. ил. 84) Уули намерил наредени в две редици телата на избитите придворни дами. Последен лежал там някакъв мъж — музикантът-арфист. Костите на ръката му лежали все още върху скъпоценния, украсен с интарзии инструмент, който той очевидно притискал до себе си, когато го застигнал смъртоносният удар. Дори при самия одър, на който почивала царицата, се виждали свитите скелети на двама души, така както били повалени.

Какво означавала тази находка?

Имало само едно обяснение: тук била принесена на един смъртен най-скъпата жертва, която е възможна сред хората — човешки живот! Уули бил изправен през съзнателно жертвоприношение на живи хора, вероятно дело на фанатизирани жреци, които искали да издигнат някакво божествено царство. От положението на труповете и от всички други обстоятелства около находката можело да се заключи, че тези придворни, войници и слуги съвсем не последвали доброволно своите господари в смъртта, както вършели това вдовиците в Индия, които по свое желание съпровождали мъртвите си съпрузи на кладата. Тук жертвоприношението било убийство, кърваво клане в чест на мъртви царе!

Какви изводи направила науката от тази находка?

„Не ни са известни никакви сведения — казва Уули, — които да говорят за подобни жертвоприношения на хора, а и археологията не е открила другаде никакви следи от такъв обичай или поне възпоминания и останки от по-късно време. Ако тези жертвоприношения… могат да се обяснят с обожествяването на първите царе, може да се каже, че в историческо време и най-големите богове не са изисквали подобен обред; следователно това е доказателство за необикновено голямата възраст на гробниците в Ур!“

* * *

Уули можал да се доближи с още една крачка до тази необикновена древна шумерска култура.

Когато започнал да копае системно на по-голяма дълбочина, той попаднал под гробниците, на дванадесет метра под повърхността, на глинен пласт. Този пласт бил съвършено чист, без каквито и да е развалини или пепел, и не по-малко от два и половина метра дебел.

За съществуването на такъв очевидно образуван по естествен път наносен пласт имало само едно обяснение и то можело да бъде дадено с по-голяма сигурност от геолога, отколкото от археолога. Някога страната на шумерите трябва да е била сполетяна от гигантско, катастрофално наводнение. За да може този истински потоп да нанесе два и половина метров глинен пласт, той трябва да е рукнал от морето и от небесата. Той залял — според писаното в Библията (Мойсей, първа книга, глава 7) — долини и планини: „… в тоя ден се раззинаха всички извори на голямата бездна, и окната небесни се отвориха; и валя дъжд на земята четирийсет дена и четирийсет нощи… А водата се издигаше над земята сто и петдесет дена!“

Уули се изправил пред едно изумително заключение.

Когато си припомнил съвпадението между библейския разказ и много по-стария епос за Гилгамеш, когато взел в ръка така наречения „списък на шумерските царе“ („след това дойде потоп, а след потопа отново слезе царство от небесата“), когато накрая обгърнал с поглед всички находки в Двуречието, потвърждаващи истинността на старите легенди и свещените книги, за него вече не можело да има съмнение, че този голям потоп, чиито следи тук безспорно били разкрити, бил именно библейският потоп.

Разбира се, този исторически потоп, послужил като основа на разказа за митичния потоп, не погубил целия човешки род с изключение на едно само семейство — семейството на Утнапищим-Ной. Той трябва да е бил едно от онези наводнения — несъмнено изключително тежки и унищожителни, — каквито постоянно ставали в наносните области около делтата на Тигър и Ефрат. Сведенията, които имаме за най-древните шумерски царе преди и след потопа, ни навеждат на извода, че наводнението преживели преди всичко шумерите-заселници, и то по простата причина, че — за разлика от местното, още варварско семитско население — те живеели опасани с насипи и издигнати на изкуствени възвишения градове. Не е изключено Утнапищим, Шумерският Ной, да е бил историческа личност — заселник на акадска земя, който научил преди другите за прииждането на водите и навреме взел необходимите спасителни мерки. А що се отнася до божията заповед „плодете се и се множете, и пълнете земята“, то нея преживелите потопа шумерски заселници изпълнили съвсем буквално; с енергия, която и до днес буди удивление у археолозите, те отново превърнали разсипаната от наводнението земя в плодороден и цветущ край.

Уули датира своите находки от царските гробници в Ур към четвъртото хилядолетие пр.‍н.‍е.‍^[5] Преди неговите открития нашите сведения за тези времена се свеждали само ДО митове и легенди. Уули превърнал тази епоха в историческа. Той дори успял документално да докаже историческото съществуване на един цар от онова време — на един от най-древните владетели в човешката история!

* * *

На времето съществуването на шумерите било открито по индуктивен път, въз основа на косвени данни. Днес по този въпрос няма вече никакво съмнение — твърде много произведения на техните изкуства и занаяти се намират в нашите музеи. Но ние все още не знаем почти нищо за произхода на народа, който създал тези творби. Всички наши предположения в тази насока се градят по необходимост пак само на косвени указания.

Безспорно е само това: шумерите, които били от несемитски произход и имали тъмни коси — в надписите ги наричат „черноглави“, — се заселили последни в делтата на Тигър и Ефрат. Преди тях тези земи били населени (вероятно) от две семитски племена. Но шумерите донесли със себе си по-висока и в основни черти напълно развита култура, която те наложили на полуварварските семити.

Къде е била създадена тази култура? — Този въпрос остава един от големите, все още неразрешени проблеми на археологията.

Техният език е подобен на старотурския (туранския). По физически тип те спадат към индоевропейците^[6]. И това е всичко — защото още оттук започват чистите хипотези. Хора, които винаги си представяли и почитали своите богове като същества, обитаващи планинските върхове, и дори в чуждите за тях равнинни земи им издигали изкуствени планини — зикуратите, не са могли в никакъв случай да произхождат от големите равнини. Дали са дошли тогава от иранските високи плата или може би още по-отдалеч — от азиатските планински области? Това предположение се подкрепя и от обстоятелството, че най-ранната шумерска архитектура, разкопана в Двуречието, очевидно има за основа традиционните дървени конструкции, които могат да възникнат само в гъсто залесени планински райони.

И все пак нищо не може да се приеме за сигурно, защото една такава теория противоречи отчасти на старото шумерско предание, което говори за народ, проникнал в Двуречието откъм морето. И за това твърдение не липсват указания.

Най-после един прекрасен ден англичанинът Артър Кийт заяви, че „физиономичните черти на древните шумери могат все още да се срещнат на изток, у обитателите на Афганистан и Белуджистан, та дори в долината на Инд — на едно разстояние от около 2 400 километра“.

Едва бе изказано това твърдение и при разкопки в долината на Инд, при разкриването на една стара, високоразвита цивилизация, се намериха особено интересни, правоъгълни печати, които по форма, стил на гравировката и надписи поразително приличат на печатите, намерени в Шумер!

Ала все още остава открит въпросът, откъде е дошъл този загадъчен народ. Тук не бива да проявяваме нетърпение. Нека не забравяме до каква дълбока древност стигат находките, свидетелстващи за „черноглавите“ шумери. А погледнем ли така наречените „царски списъци“, пред нас се откриват хоризонтите на друго, още по-далечно минало!

* * *

В ранния Вавилон вземали за основа на летоброенето някакво забележително събитие, станало в минали години. Първото хронологическо деление на тяхното минало обаче датира още от времето на първата династия на Исин (около 2 100 г.‍ пр.‍н.‍е.‍). Оттогава са запазени и копията от „царските списъци“ — схематични, но за нас твърде ценни таблици. От много по-късно време (от 4 и 3 в. пр.‍н.‍е.‍) е останала една разкрасена летопис от вавилонския жрец Берос, който писал на гръцки език.

Според тези списъци историята на шумерите започва от самото сътворение на човека. От появяването на първия човек Адам до потопа Библията познава десет „праотци“. При шумерите те се наричали „прастари царе“ и са също така десет на брой. Още израилтянските праотци се славели с невероятното си дълголетие. Адам, който създал първия си син на сто и тридесет годишна възраст, живял след това още осемстотин години. А дълголетието на Матусал е останало като нарицателно в съвременния език. Но възрастта, до която доживявали древните шумери, е направо фантастична. Според едно съобщение (което обаче изброява само осем владетели) „прастарите царе“ царували общо 241 200 години, а според друго, изброяващо всичките десет — дори 456000 години!

След това дошъл потопът. Новият човешки род повел началото си от Утнапищим. По-късните вавилонски учени, които писали своите летописи около 2 100 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, считат всички изброявани след потопа царе за действителни исторически личности. Тъй като и между тези владетели има неколцина, за които тогавашните легенди и предания говорят като за богове и полубогове, и тъй като още за първата династия след потопа се твърди, че нейните двадесет и трима царе властвали общо 24 510 години, 3 месеца и 3½ дни, няма нищо чудно, че отначало съвременните учени въобще не вярвали на царските списъци.

Това е толкова по-малко за чудене, като имаме пред вид, че до началото на нашия век археолозите не могли да открият нито един документ, който да потвърди съществуването поне на един цар преди осмата династия след потопа.

Ала когато Уули видял със собствените си очи да се появяват все по-стари пластове от тази най-древна култура, доверието му към старите списъци започнало да расте. С тази си вяра той се озовал почти в същото положение, в което някога бил уповаващият се на Омир и Павзаний Шлиман. И точно както големият дилетант, така и той, големият специалист, имал щастието да попадне на находка, която оправдала вярата му!

На хълма Ел-Обеид край халдейския Ур Лионард Уули открил храм на богинята-майка Нинхурсаг, който със своите стълбища, тераса, преддверие, дървени, обковани с мед колони, с разкошните си мозайки и скулптурните фигури на лъвове и елени бил най-старата сграда на света, в която големите размери се съчетавали с високохудожествена изработка. В този храм между многобройните ценни и незначителни предмети Уули намерил и една златна перла.

От гравирания на тази перла надпис Уули за пръв път научил името на човека, издигнал този храм. На перлата било написано ясно и четливо името на Аанипада!

След това Уули намерил една варовикова плоча, която му дала още по-пълни сведения от златната перла. Надписът на плочата потвърждавал — вече в доста развито клинообразно писмо — освещаването на сградата от „Аанипада, цар на Ур, син на Месанипада, цар на Ур“.

А в „царските списъци“ Месанипада фигурирал като основоположник на третата династия след потопа или на т.‍нар.‍ „I династия на Ур“. Той бил един от царете, в чието историческо съществуване дотогава се съмнявали!

* * *

Тази глава, посветена на откриването на шумерския народ, започна с въпроса за черната котка, за гросата игли и за деленето на часовниковия циферблат на дванадесет части. С този въпрос искаме да я завършим.

От шумерите до наши дни води една нишка, пречупвана като през призма от цивилизациите, които междувременно са се издигали и загивали. Творческата сила на шумерската култура била изключителна и нейното влияние проникнало във всички области на живота. Всичко онова, което тъй богато разцъфтяло в Ниневия и Вавилон, израснало на нейната почва. Тук искаме само с няколко примера да посочим до каква степен целокупната вавилонска култура била задължена на шумерската и в какво съотношение се намират нейните постижения спрямо постиженията на по-късните култури.

Намерената в Суза голяма плоча-законник, който съдържа кодекса на Хамурапи, е по съдържание само компилация от древношумерски правни предписания и обичаи. От наша гледна точка този сборник е наистина изумителен със „съвременната“ разработка на понятието за вината и с яркото ударение върху чисто юридическите съображения (като се ограничава значението на религиозните повели). Така например законите на Хамурапи почти премахнали кръвното отмъщение, което се е срещало във всички по-късни култури, а в някои краища на Европа е продължавало унищожителното си действие чак до нашето столетие. Именно държавата — и това е „най-съвременното“ в законника на плочата от Суза — се явява като отмъстител за извършената неправда вместо индивида. Правораздаването било сурово и многобройните тежки телесни наказания носят всички белези на ориенталския деспотизъм. Но с основната си концепция законите на Хамурапи са оказали влияние дори върху такива законници като Codex Justinianeus и Code Napoléon.

Тясно свързаното с магията лечителско изкуство на вавилонците (поради тази връзка в езика на римляните понятията „вавилонец“ и „халдеец“ се отъждествявали с „магьосник“) също води началото си от Шумер. Във Вавилон имало училища за лекари, които били под покровителството на държавата. В много случаи лекарят се ръководел в своето изкуство от религиозни предписания. При други случаи той бил отговорен пред държавата, а много често и пред правосъдието, което според параграф 218 от кодекса на Хамурапи например предвиждало следното наказание за допуснати грешки в лечителското изкуство: „Ако лекарят направи на някого тежък разрез с бронзов нож и с това причини смъртта му или ако премахне някому с бронзов нож перде на окото и разсипе окото му, да му бъде отрязана ръката.“ Боговете и религията на шумерите, които били поклонници на небесните светила, намираме под други имена и често с незначителни изменения не само в Асирия и Вавилон, и то до най-късни времена, но и в Атина и Рим. (С прякото влияние на шумерската история и легенди върху Библията вече се запознахме.)

Изучаването на небето и движението на звездите достигнало във Вавилон равнището на екзактна наука. Въз основа на него възникнали планетарната схема на вселената, календарът и понятието за време. Храмовите кули на зикуратите били обсерватории. Вавилонските жреци пресмятали движението на планетата Меркурий по-точно от Хипарх и Птолемей и дори успели да изчислят времето на една обиколка на луната само с 0,4 секунда по-неточно от нашите астрономи, които са въоръжени с най-съвършени технически средства!

Вавилонската математика имала за основа шумерската шестдесетична система, която семитите кръстосали със своята десетична система. Възникналите от това кръстосване трудности при смятането се преодолявали със сметачни таблици, които били античните сметачни линийки. С помощта на тази изчислителна система обаче вавилонците стигнали до изумително големи числени величини. Гърците, които в областта на математиката и астрономията са ни оставили твърде много, свързвали вече числото 10000 с понятието „неизброимо количество“. Понятието за милион възникнало едва през 19 в. в Западна Европа. Но в един клинописен текст, намерен на хълма Куюнджик, се привежда математически ред, чийто краен резултат, изразен в нашата числена система е равен на 195 955 200 000 000, т.‍е.‍ число от такъв порядък, с какъвто по времето на Декарт и Лайбниц въобще не боравели!

Цялата тази наука обаче била преплетена по пагубен начин с астрологията и ясновидството. Най-лошото покрай хубавите неща, останали ни от шумери и вавилонци е суеверието, което обгръща най-малките дреболии и най-незначителни деяния с тайнствени зависимости. Свързано с религиозния фанатизъм, то се проявило с особена жестокост в гонитбата на вещици. Също и то стигнало до Западна Европа посредством късния Рим и мавританска Арабия. „Malleus maleficarum“ — „Чукът на вещиците“, която е най-интелигентно написаната от всички глупави книги на Западна Европа, е само много късен потомък на изписания на осем глинени плочки клинописен текст, озаглавен „Изгарянето“.

Лионард Уули, на когото дължим повечето от нашите знания за тайнствения народ на „черноглавите“, посочва следния пример за трайното влияние на едно шумерско постижение в областта на архитектурата:

„Европа се запознала с архитектоничната дъга едва при завоевателните походи на Александър Македонски. Гръцките архитекти охотно я възприели като нова строителна форма и я въвели… в западния свят… По-късно римляните поели ролята на гърците. Сега вече дъгата представлявала широко разпространена вавилонска архитектурна конструкция; Навуходоносор я използвал при възстановяването на Вавилон през 600 г.‍ пр.‍н.‍е.‍; в Ур и до днес е запазена една дъга от храма на вавилонския цар Куригалзу, управлявал около 1400 г.‍ пр.‍н.‍е.‍; в частните домове на шумерските граждани в Ур, строени около 2000 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, порталните дъги се градели с тухли, които се подреждали във формата на истински свод; един засводен отводнителен канал в Нипур трябва да бъде отнесен към 3000 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, а истинските сводове, които намираме в царските гробници в Ур, свидетелстват, че тази архитектурна форма била овладяна още 400 или 500 години по-рано. Така можем ясно да проследим една нишка, която води от зората на шумерската култура до нашия съвременен свят.“

Накрая Уули прави следното обобщение:

„Преценяваме ли усилията на хората единствено по постигнатите резултати, то на шумерите трябва да се признае… едно наистина почетно, макар и не изключително място. Ако ги преценяваме обаче според тяхното влияние върху историческото развитие, шумерите заслужават да бъдат поставени на много по-високо стъпало. Значението на тяхната култура, която озарила един още тънещ в мрака на варварството свят, се състои в това, че тя била една от първите движещи сили в човешката история.

Ние сме израснали в една епоха, когато се смяташе, че всички изкуства водят началото си от Гърция и че самата Гърция се е появила подобно на Атина Палада от главата на олимпиеца Зевс. Видяхме обаче, че този културен цъфтеж е черпил своите жизнени сили от лидийци, хети и финикийци, от Крит, Вавилон и Египет. Неговите корени отиват още по-надълбоко — зад всички тези народи стоят шумерите.“

Когато се връщаме заедно с археолозите по стъпките на нашето развитие чак до Двуречието, до земята на потопа и на най-древните царе, ние усещаме диханието на хилядолетията. А обгърнем ли с поглед всичко онова — и добро, и зло, — което е съществувало преди пет хилядолетия и продължава да живее и днес, можем да кажем, че хилядолетията са преминали като един ден.

* * *

Дотук ние следвахме археолозите в един географски район, който малко надхвърля периферните области на Средиземноморието. Сега ще направим голям географски скок, който обаче ще ни отведе в една не много отдалечена по време култура. Заедно с хората на кирката и лопатата ние навлизаме в един свят, който е престанал да съществува само преди няколко века, но въпреки това ни се струва по-чужд, по-варварски, в много отношения по-жесток и често по-непонятен от всички светове, с които се запознахме досега. Отправяме се към света на мексиканските и юкатанските джунгли.