К. В. Керам
Богове, гробници и учени (22) (Роман за археологията)

19.
Бота открива Ниневия

„Арам-Нахараим“ или „Сирия между реките“ — така се нарича Стария завет горната част на Двуречието. Там се намират градовете, над които някога се изсипал гневът божи. Там, в Ниневия, и по на юг, във великия Вавилон, царували страшните царе, които освен Него почитали и други богове и затова били изличени от лицето на земята.

Тази земя ни е известна под името Месопотамия. Сега тя се нарича Ирак и нейна столица е Багдад. На север граничи с Турция, на запад — със Сирия и Йордания, на юг — със Саудитска Арабия, а на изток — с Персия или днешния Иран.

В Турция извират двете реки, които превърнали тази земя в люлка на древна култура, така както и Нил създал Египет — Тигър и Ефрат. Те текат от северозапад на югоизток, сливат се недалеч от днешната Басра (в древността не са се съединявали) и се вливат в Персийския залив.

Асирия, или древната земя Ашур, се простирала на север покрай буйния и пълноводен Тигър. Вавилония, или древните Шумер и Акад, се разстилала на юг между Тигър и Ефрат чак до зелените води на Персийския залив. В една енциклопедия от 1867 г.‍ статията за Месопотамия завършва със следните думи: „Най-цветуща била тази страна по време на асирийското и вавилонското владичество. През епохата на арабското господство тя станала седалище на халифа и още веднъж достигнала голям разцвет. Нейният упадък започнал с нашествието на селджуките, татарите и турците, а днес тя е отчасти безлюдна пустиня.“

* * *

Сред тази пустиня се издигали загадъчни хълмове, отгоре плоски, със стръмни склонове, гъсто насечени и напукани като сухото овче сирене на бедуините. Тези хълмове така разпалили въображението на няколко души, че именно тук, в Двуречието, археологията като наука на кирката и лопатата пожънала своите първи успехи.

Пол Емил Бота направил още като юноша околосветско пътешествие. През 1830 г.‍ той постъпил на служба като лекар при Мохамед Али и взел участие в една египетска експедиция в Сенаар (тогава събирал насекоми). През 1833 г.‍ френското правителство го назначило консул в Александрия. Той предприел пътуване из Арабия, за което написал обемиста книга. През 1840 г.‍ станал консулски представител в Мосул. Както е известно, този град се намира на горното течение на река Тигър. Когато слънцето залязвало, Бота излизал на кон извън града, за да си отдъхне от шума и задухата на базарите. Тогава съзрял странните хълмове…

Не може да се каже, че той бил първият, на когото тези хълмове направили впечатление. Други пътешественици преди него — Кинейр, Рич, Ейнсуърт — вече предполагали, че под тях се крият развалини. (Най-интересният от тях бил К.‍ Дж. Рич. Дете-чудо като Шамполион, той започнал едва деветгодишен да изучава източни езици, а на четиринадесет години вече учел китайски. Двадесет и четири годишен станал съветник на Източноиндийската компания в Багдад и пропътувал цяла Месопотамия. Тези му пътешествия обогатили тогавашната наука с много ценни сведения.) Англичани и французи са дали на науката и изкуството много повече дейци от светски тип, отколкото например Русия, Германия или Италия — блестящи представители на своите страни в чужбина, нелишени от склонност към приключения, умеещи да съчетават своите научни и художествени занимания, както и всеобхватния си интерес към всички значителни прояви на човешкия дух с верен усет за изискванията на политиката. (В по-ново време като хора от този тип можем да посочим Пол Клодел и Андре Малро във Франция и полковник Т.‍ Е.‍ Лоурънс в Англия.)

Бота бил също един от тях. Той бил лекар. Интересувал се и от естествените науки. Бил дипломат и умеел да използува връзките си в обществото. Само археолог не бил. За своята бъдеща задача обаче той бил въоръжен с добри познания по езика на местното население, с придобитото през време на пътуванията си умение да общува приятелски с поклонниците на Пророка и, не на последно място, с неукротима работоспособност, която не смогнали да сломят нито убийственият климат на Йемен, нито блатистите низини край Нил.

Така подготвен, Бота се заловил за работа. Когато днес разглеждаме ретроспективно неговата дейност, виждаме, че той не се е ръководел нито от предварително съставен план, нито пък от смела хипотеза — по-точно казано, осланял се само на някаква неясна надежда, примесена с любопитство; в края на краищата той бил не по-малко изненадан от своя успех, отколкото останалият свят. Вечер след вечер той заключвал канцеларията си и с безпримерна упоритост разузнавал из околностите на Мосул. Обикалял от къща на къща, от колиба на колиба и задавал все същите стереотипни въпроси: Имате ли старинни предмети? А стари гърнета? Може би някоя ваза? Откъде сте взели тухлите, с които е построен този обор? Откъде са попаднали тук тези глинени отломки с чудноватите клиноподобни знаци?

Рис. 22. Асирийска кавалерия.

Той купувал всичко, каквото му попадало. Но когато настойчиво заклевал хората да му покажат местата, където намирали тези предмети, всички вдигали рамене и казвали: Аллах е велик и сигурно ги е разпръснал навсякъде, нека само се огледа наоколо.

Бота се убедил, че всички усилия да намери чрез разпитвания някое особено богато находище са напразни, и решил да започне да копае на първия хълм, който му бил под ръка — на Куюнджик.

Поне за Бота изборът на този първи хълм се оказал несполучлив, както и първата година на разкопките му. Защото откритието, че под хълма се криела крепост на Ашурбанипал (или Сарданапал, както го наричали гърците), щяло да бъде направено по-късно от друг. Бота копал напразно.

Нека си представим какво значело за него да издържи този непосилен и продължителен труд, който не давал никакви резултати. Какво значела да копае дни, седмици, месеци наред, без да се опира на ясни указания, а само на смътната представа, че все пак тези хълмове крият нещо, за което си струва да се копае — и да не намери нищо друго освен няколко очукани тухли, покрити със знаци, които никой не можел да разчете, и няколко фрагмента от статуи, толкова разбити, че не можело въобще да се разбере какво представляват, или толкова примитивни на вид, че не подсказвали нищо и на най-живото въображение.

И това продължило цяла година.

Чудно ли е тогава, че след изтичането на тази година, след като безброй пъти бил заблуждаван от сведенията на местните жители, Бота отпратил един бъбрив арабин, който отново започнал да му разправя на цветист език за някакъв хълм (пак хълм!), където уж се намирали в изобилие всички неща, търсени от „франка“? Че просто искал да го изгони от лагера, когато арабинът не преставал да му досажда с приказките си, че идел от някакво далечно село, че научил за желанията на франка, че въобще обичал франките и искал да му помогне? Тухли с надписи ли търсел? В Хорсабад, където било родното му село, можел да намери колкото си иска. Та той ли нямало да знае, когато сам си бил направил от такива тухли печка и всички от селото му правели така от незапомнени времена?

Бота видял, че не ще може да се отърве от арабина, и изпратил неколцина от своите хора в селото му, което отстояло на около шестнадесет километра. Дал на хората си точни указания какво да правят — защото все пак човек никога не знае…

Решението на Бота да изпрати тази малка експедиция направило името му безсмъртно в историята на археологията. Името на арабина отдавна е забравено. Ала Бота извадил на бял свят първите останки на една култура, която цъфтяла почти две хиляди години и повече от две и половина хилядолетия след това почивала под черната земя, забравена от всички.

Една седмица след като хората на Бота заминали на разузнаване, пристигнал развълнуван първият пратеник. Едва забили лопата в земята, съобщил той, и се показали първите зидове. Изчистили от тях най-грубите наслойки и се появили надписи, изображения, релефи, страшни животни…

Бота се метнал на коня и препуснал към находището. След няколко часа той вече седял в един изкоп и копирал най-чудновати фигурки на брадати мъже и крилати животни, изображения, необикновени по форма и концепция, каквито не бил виждал дори в Египет и въобще никой европеец не познавал. След няколко дена той събрал там всички свои хора от Куюнджик. Кирките и лопатите започнали работа. Появили се зидове — след тях нови и нови. И тогава настъпил моментът, когато вече не можело да има съмнение, че Бота е открил, ако не цяла Ниневия, то поне един от най-разкошните палати на древните асирийски царе. Настъпил моментът, когато той не можел повече да таи в себе си тази увереност и съобщил на света — на Франция, на Париж — за находката.

„Мисля — с гордост пише той и вестниците го печатат с едри букви, — че пръв открих скулптурни изображения, които с право можем да отнесем към епохата, когато е цъфтяла Ниневия!“

* * *

Откриването на първия асирийски дворец не било само вестникарска сензация за Европа, но и новина от първостепенно значение за науката.

Дотогава за люлка на човечеството се смятал Египет, тъй като никъде другаде историята на човечеството не можела да се проследи до такава дълбока древност, както в земята на гробниците с мумиите. Дотогава за Двуречието разказвала само Библията, която за науката на 19 век била „сборник от легенди“. По-голямо значение се отдавало на оскъдните съобщения у античните автори. Техните сведения не били неправдоподобни, но често си противоречали и не могли да се съгласуват с данните от Библията.

Откритието на Бота доказвало ни повече, ни по-малко, че в Двуречието някога действително е цъфтяла една поне толкова древна — а ако се вярвало на Библията, — дори още по-древна култура, която достигнала величие и могъщество и накрая загинала от огън и меч.

Франция изпаднала във въодушевление. Най-щедро били поставени на разположение всички средства, за да се облекчи по-нататъшната работа на Вота. Той копал три години — от 1843 до 1846. Работел упорито въпреки трудностите, причинявани от климата, годишните времена, местното население и пашата — турския губернатор, — който се разпореждал в тази земя като самовластен деспот. Този алчен административен чиновник виждал само едно обяснение за неуморната работа на Бота: търсенето на злато!

Той отвличал работниците на Бота и ги заплашвал с мъчения и затвор, за да се добере до тайната му. Обградил Хорсабадския хълм с кордон от стража, изпращал доклади в Цариград. Но нищо не било в състояние да сломи упоритостта на Бота. Ненапразно той бил дипломат и на интригите отговарял с интриги. Най-после пашата издал на французина официално разрешение. Неофициално обаче забранил на местните жители под страх от ужасни наказания да оказват каквато и да е помощ на франка, който със своите разкопки целял само едно: да издигне крепост срещу свободата на всички месопотамски народи.

Бота непоколебимо продължил работата си.

Появил се дворецът, разположен на огромни тераси. Множеството изследователи, които веднага се нахвърлили върху първите съобщения на Бота, познали в него двореца на цар Саргон, за който се говори в пророчествата на Исайя — летен дворец в покрайнините на Ниневия, своеобразен Версай, един гигантски Сан-Суси от 709 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, построен след покоряването на Вавилон. Стена след стена се показвали изпод земята, разкривали се чертози с богато украсени портали, с разкошни зали, с коридори и стаи, харем с три отделения и останки от терасовидна кула.

Изобилието на скулптури и релефи било поразително. Загадъчният народ на асирийците бил изведнъж изтръгнат от мрака на древността. Тук били техните изображения, техните оръжия и сечива, тук можело да се видят те във всекидневния им живот, на война и на лов.

Лишени от защитния земен слой обаче, скулптурите, много от които били изработени от нетраен алабастър, се разпадали под горещото дихание на пустинята. Тогава по поръчение на правителството се притекъл на помощ Йожен Наполеон Фланден, известен художник, пътешествал из Персия и публикувал няколко издания с рисунки на старини; той станал за Бота това, което бил Денон за „Египетската комисия“ на Наполеон. Но Денон рисувал паметници, които продължавали да съществуват, а тук Фланден се мъчел да скрепи върху хартията това, което се разпадало пред очите му.

Бота успял да натовари известен брой скулптури на салове. Но Тигър, който в горното си течение е буйна и необуздана планинска река, не изтърпял необикновения товар. Саловете започнали да се клатят и въртят, загубили стабилност и се преобърнали, а асирийските божества и царе, които току-що били изтръгнати от мрака, потънали отново.

Бота не се обезсърчил. Нов товар тръгнал надолу по реката. Този път били взети всички възможни предпазни мерки и плаването минало благополучно. Скъпоценните каменни находки били натоварени на кораб и един прекрасен ден първите асирийски статуи и релефи се озовали на европейска земя. След няколко месеца те били изложени в парижкия Лувър.

Бота обаче се заел с подготовката на обширна илюстрована публикация. Изданието било възложено на комисия от девет учени. Между тях бил Бюрнуф, който скоро станал един от най-изтъкнатите френски археолози (четвърт век по-късно Шлиман често го цитира, наричайки го „моя учен приятел“) и един англичанин на име Лейърд, чиято слава не след дълго щяла да затъмни славата на Бота. Още тогава Лейърд вървял по стъпките на Бота, а по-късно станал един от най-щастливите археолози, забили някога кирка в наносите на хилядолетията.

Въпреки това името на Бота, този пионер на асирийска земя, не потънало в забрава. Вярно е, че като пионер в Асирия той „копаел“ безогледно — подобно на Белцони в Египет — и търсел плячка за Лувъра. (И пак един френски консул, Виктор Плас, поел в Ниневия като „колекционер“ същата роля, която Мариет изиграл в Кайро.) Така или иначе книгата на Бота се нарежда между класическите трудове на археологията. Нейното заглавие е: „Monuments de Ninive découverts et décrits par Botta, mesurés et dessinés par Flandin“(„Паметници на Ниневия, открити и описани от Бота, измерени и нарисувани от Фланден“). Тя излязла в пет тома през 1849 — 1850 година. Първият и вторият том съдържат изображенията на архитектурни паметници и скулптурата, в третия и четвъртия са събрани надписите, в петия са дадени описанията.