К. В. Керам
Богове, гробници и учени (1) (Роман за археологията)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Götter, Gräber und Gelehrte. Roman der Archäologie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2018)
Корекция
varnam (2018)
Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: К. В. Керам

Заглавие: Богове, гробници и учени

Преводач: Христо Ковачевски

Издание: второ

Издател: Български художник

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: научнопопулярен текст

Националност: немска

Печатница: П.К. „Г. Димитров“ — базисно предприятие — София

Излязла от печат: 17.III.1978

Редактор: Никола Георгиев

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Борис Карапетров

Научен редактор: проф. Велизар Велков

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Рада Баларева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8931

История

  1. — Добавяне

За какво става дума

Съветвам читателя да не започва тази книга от първата страница. Казвам това, защото зная колко неубедителни са и най-искрените уверения на автора, че предлага необикновено интересен материал, особено тогава, когато още в заглавието той обещава „роман за археологията“, т.‍е.‍ роман за онази наука за древността, която всеки е склонен да смята за една от най-сухите и най-скучните науки.

Моят съвет е да се започне от страница 99 и да се прочете първо раздела за Египет — „Книга за пирамидите“. Надявам се, че след това и най-недоверчивият читател ще се отнесе по-благосклонно към нашата тема и ще се реши да изостави някои предубеждения. След това въведение обаче моля читателя, в негов собствен интерес, да се върне назад и да започне от страница 17, защото за по-доброто разбиране и на най-вълнуващите събития е нужна все пак известна последователност.

Тази книга е написана без научни амбиции. Стремежът ми бе по-скоро така да разгледам една определена наука, че да разкрия работата на изследователи и учени в нейното вътрешно напрежение, в драматичните и перипетии, в нейната обвързаност с човешките съдби. При това нямаше защо да се страхувам от известни отклонения, нито пък че ще се впусна тук-там в лични разсъждения и съпоставки със съвременността. Така бе написана една книга, която ученият би трябвало да нарече „ненаучна“.

За това имам само едно оправдание — че точно такова беше моето намерение. Аз установих, че тази богата наука, в чиито постижения се преплитат приключението и упоритият кабинетен труд, романтичният порив и духовната самодисциплина, че тази наука, която прониква във всички времена и във всички кътчета на нашата планета, е погребана в публикациите на специалистите. Колкото и голяма да е научната стойност на тези публикациите в никакъв случай не са писани, за да бъдат „четена“. Странно е наистина, че досега са направени само три или четири опита да се представят изследователските походи към миналото като вълнуващи приключения; странно е, защото едва ли има в действителност друго по-вълнуващо приключение — доколкото сме склонни да виждаме в приключението съчетание на мисъл и действие.

Въпреки че възприетият от мен метод е чужд на всякаква чиста описателност, аз съм в най-голяма степен задължен на строго научната археология. Иначе не би могло и да бъде — тази книга е хвалебствен химн за нейните успехи, за нейната находчивост, за нейната неуморимост и най-вече за нейните изследователи, повечето от които премълчават само от скромност онова, което заслужава да стане известно — именно защото е достойно за подражание. От това мое задължение изхожда и стремежът ми да избягвам неверните обобщения и неуместните ударения. Нашият „роман за археологията“ е истински бароков роман, защото той разказва за романтични (в най-стария смисъл на думата), но съвсем непротиворечащи на действителността събития и съдби.

Но той е също така и „фактологически роман“, което тук означава в най-строгия смисъл на думата следното: всичко, което се разказва в него, не се опира просто на факти (разкрасени от фантазията на автора), но е изградено по най-недвусмислен начин само от факти (към които фантазията на автора не е прибавила и най-малкия орнамент, освен ако този орнамент също не е даден от източниците на съответната епоха):

При все това аз съм убеден, че специалистът, който вземе тази книга в ръка, ще открие грешки в нея. Така например в самото начало писането на имената ми се видя едно трудно преодолимо препятствие. Неведнъж трябваше да избирам между повече от дузина транскрипции на едно и също име. Като имах пред вид характера на книгата, реших най-после да възприема най-употребимия начин на писане — без да се придържам към някакъв научен принцип, който би довел на места до пълна неразбираемост на текста. За мен беше още по-лесно да взема това решение, когато прочетох бележката на големия немски историк Ед. Майер, който в своята „История на древността“ — макар и адресирана до специалистите — бил изправен пред същия проблем и накрая написал: „… и така не намерих друг изход, освен да се откажа от всякакви принципи“. Пред такова решение, до което е стигнал един историк от изключителен ранг, може да се преклони и авторът на един обикновен разказ.

Независимо от това в изложението сигурно са се промъкнали и чисто фактологически грешки — не мисля, че те биха могли да се избягнат, когато човек се опитва да сгъсти в общ преглед един толкова огромен материал, който обхваща не по-малко от четири специални научни дисциплини. В това отношение ще бъда благодарен за забележките на всеки компетентен читател.

Впрочем аз се чувствам задължен не само към науката, но и към определен вид литература или, по-точно казано, към създателя на тази литература, скромен принос към която трябва да бъде и настоящата книга.

Доколкото ми е известно, пръв американският лекар Пол де Крайф се е заел да представи развитието на една съвсем специална наука по такъв начин, че книгата му да бъде четена с онзи напрегнат интерес, който в нашия век поражда само криминалният роман. През 1927 г.‍ Де Крайф открил, че в развитието на бактериологията има много присъщи на романа елементи, стига то да бъде видяно в подходяща светлина и правилно подредено. По-нататък той открил, че и най-сложните научни проблеми могат да бъдат представени съвсем просто и разбираемо, когато се описват в процес на развитие, ще рече, когато авторът води читателя по същия път, по който е минал ученият — от момента на първото хрумване до крайния резултат. И Де Крайф установил, че лутанията, кръстопътищата и слепите улички, в които ученият попада поради човешки слабости, поради грешки на ума, поради неблагоприятни случайности и спъващи външни фактори, са наситени с онова напрежение, с онзи драматизъм, които могат да породят необикновено напрежение у читателя. Така била написана книгата „Ловци на микроби“. Вече самото заглавие, което превръща прозаичния термин „бактериолози“ в човешка категория, става по силата на тази промяна програма на един нов литературен вид — „фактологическия роман“.

Откакто Пол де Крайф направи своя първи опит, едва ли има научен отрасъл, който един или друг автор или няколко автори едновременно да не са атакували с помощта на този нов литературен метод. При това няма нищо нередно, че в повечето случаи с тази работа се заемат писатели, които от гледна точка на науката са дилетанти. Струва ми се, че основният критерий на една все още неизвършена критическа оценка би трябвало да бъде в какво съотношение се намират в техните книги науката и литературата, кое надделява в тях — „фактът“ или „романът“. И аз мисля, че най-хубавите книги ще бъдат онези, в които белетристичният елемент се поражда от „подредбата“ на фактите, като фактът във всички случаи си запазва първенството. Към тази категория се постарах да приближа и моята книга; надявам се, че по този начин съм помогнал на всички читатели, които искат да „стъпват на сигурна почва“ и да използуват тази книга въпреки белетристичния и подход като помагало и справочник. Те могат спокойно да сторят това.

Аз се помъчих да дам такъв облик на моята работа особено и поради това, че в тази област имам предшественица, която принадлежи към другата категория. Тя е Ан Тери Хуайт, чиято книга „Lost Worlds“ („Изчезнали светове“) попадна в ръцете ми малко преди да завърша „Богове, гробници и учени“. Като отдавам на моята американска колежка дължимото признание за извършената от нея работа, аз все пак считам за по-правилен принципа, който поставя „факта“ над „романа“. Ето защо — за разлика от госпожа Хуайт — аз реших да поднасям само ясни и сигурни данни на всички онези, които искат и занапред да се интересуват от науката за древността. По тази причина не се поколебах да прекъсвам тук и там хода на разказа с дати и исторически обзори, а така също прибавих към книгата списък на литература, карти, хронологически таблици и указател.

Накрая бих искал да изкажа своята благодарност на всички, които ми помогнаха. Немските професори д-р Ойген фон Мерклин, д-р Карл Ратйенс и д-р Франц Термер имаха добрината да прегледат ръкописа — всеки от гледна точка на своята специалност. Проф. д-р Курт Ердман, проф. д-р Хартмут Шмьокел и шлимановедът д-р Ернст Майер внесоха допълнително някои важни поправки. Всички ми дадоха ценни указания и ме подкрепиха във всяко отношение, особено при набавянето на литература (за което трябва да благодаря също така и на проф. д-р Валтер Хагеман от Мюнстер), като ми обърнаха внимание на някои грешки, които можах навреме да отстраня. На всички тях изказвам благодарност не само за помощта, но преди всичко и за разбирането, което като научни специалисти проявиха към една книга, излизаща напълно от рамките на всякаква специална наука. Не бих искал също така да пропусна да благодаря и на Еда Рьонкендорф и Ервин Дункер, затова че отчасти ме освободиха от често твърде трудната преводаческа работа.

К.‍ В.‍ К.‍

Ноември 1949 г.‍