Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (9)

9.
Лудата дама

Влязох в апартамента, хвърлих ключовете — от къщи и от офиса, задно с ключодържателя под формата на голяма риба на пода, спрях, върнах се, вдигнах ги, пъхнах ги в ключалката на вратата и я заключих.

Сетне направих онова, което знаех, че не бива да правя: проверих секретаря на телефона. Той ми отговори с мълчание и немигаща червена лампичка. Знаех си, че няма да мига. През деня всички ми звъняха в работата, което означаваше, че червената лампичка на домашния телефон нямаше да мига. Тялото ми отстъпи и се предаде на разочарованието. Той нямаше да се обади. Нито сега, нито никога.

Отидох в спалнята, за да се преоблека с пижамата за ритуала в петъчната нощ. Петъчните нощи бяха за лежане на дивана, ядене и гледане на телевизия. С изключение на миналия петък, който не протече по този начин. И поради което тази петъчна нощ щеше да бъде най-дългата нощ. Най-дългата нощ на Амбър Селпон.

Нахлузих виолетовото горнище с остро деколте през глава. Ето затова съм сама, напомних си. Разкопчах черния си сутиен и го хвърлих в купчината за пране.

Истинската причина. Не тази, която изтъквах, когато другите жени говореха, че добрите мъже вече били или заети, или женени, или гейове, или пълни негодници. Причината да съм сама и целомъдрена, причината, поради която не бях сигурна, че искам да излизам с Грег, причината, поради която не бях сигурна, че искам да излизам, с когото и да е, беше, защото бях ненормална в началото на връзките си.

Докато другите жени се вълнуваха, кикотеха и бяха изпълнени с надежда за бъдещето, аз бях нервно крачещият психопат, който бе на една крачка от това да проникне в мозъка на своя мъж или партньор като разреже главата му с електрически трион. Когато в живота ми влезеше мъж, аз загубвах всякакво чувство за реалност. Буквално стоях на ръба на пропастта, над една бездна от лудост, на косъм да скоча с главата надолу.

През първите няколко седмици от връзката ми с някой нов мъж бях обсебена от всяко, дори и най-малкото нещо, свързано с него. Бях на косъм да му се обаждам на всеки две минути, за да му кажа „Здравей“; ако беше банкер или брокер, започвах да чета финансови вестници, въпреки че рядко четях дори банковите си извлечения. Дори се опитвах да открия всичко, което можех, за него в интернет.

При това не спирах дотук. О, не, не. Ако той живееше в Лейди Ууд, което бе на другия край на Лийдс от мястото, където живеех аз, тогава си купувах „От А до Я“ и търсех най-кратките маршрути, търсех кои други улици са около него, проверявах цените на къщите. Във всяко дребно нещо виждах знаци, които показваха, че ще бъдем заедно. Това беше времето, когато се чудех къде е той, какво прави, какво мисли… Казвах си, че не бива да го правя, напомнях си, че жени са умирали, за да получим правото да гласуваме и аз да бъда толкова емоционална, но не можех да се спра.

Понякога бях почти болна, защото не бях сигурна какво да предприема. Чудех се дали не бях заменена с някоя друга. Не толкова дали съм била сменена, а по-скоро, защото не знаех дали се е случило. Не знаех дали докогато си живея щастливо, той не лежеше до някоя друга жена и не правеше планове за бъдещето с нея. Не знаех дали някой ми е неверен. Вероятно най-големият ми страх бе да не бъда измамена, да не би да ме излъже да му повярвам и след това да ме предаде. Преживях една любовна връзка и, въпреки че според мен вече бях по-зряла и по-мъдра, не исках тези отрицателни емоции да се върнат отново.

Така се чувствах нормална.

След като минаха цели три дни, без да получа вест от Грег, бях на ръба да започна да хвърлям всичко, което ми паднеше под ръка. Особено след онзи разговор с лудата Мими. Нима наистина си очаквала нещо по-добро от него? — питах се сама. Нима си очаквала съобщения, имейли и обаждания, с които да ме увери колко много иска да бъде с мен.

Дразнех се, защото осъзнавах, че е точно така. Мислех, че съм различна. Във вторник той изглеждаше толкова искрен. Убедителен… А аз какво? Бях като всяка друга жена, наблюдаваща как някой мошеник се отдалечава към залеза със спестяванията й, с най-добрата й приятелка и с достойнството й.

Замъкнах завивката си в дневната и я хвърлих върху дивана. Ще си поръчам храна по телефона. Време беше да си поръчам нещо за ядене. Какво да бъде? Индийско? Пица? Китайско? Просто храна. Трябваше да ям нещо. Каквото и да е. Стомахът ми се преобръщаше и бунтуваше, докато крачех напред-назад из дневната.

Грег ядеше ли? Спеше ли? Работеше ли? Чукаше ли? Какво правеше? Сложих ръце върху стомаха си, опитвайки се да спра бунтуването му. Опитвайки да се отърва от лудостта.

Шон, последното ми гадже, същото, след което станах целомъдрена самотница, беше изненадващо толерантен към моята лудост. Той не знаеше и половината от нея — защото много внимателно криех всичко от него, но беше добър по отношение на дреболиите, които не можех да скрия под нормалната фасада на елегантното ми студено безразличие.

Срещнах го, когато Рене и аз отидохме в една компютърна компания с молба да спонсорират фестивала. Нашият фестивал се поддържаше основно от Градския съвет на Западен Йоркшир и това бе причината да сме настанени в сградата на Градския съвет, но трябваше да търсим и други, допълнителни средства, за да си помогнем. Рене, въпреки че понякога бе непоносима, умееше да очарова хората до такава степен, че да се разделят доброволно с известна сума парични средства в кеш. Тя знаеше какво да каже и най-важното — как да го каже: какво да обещае и какво да намекне като обещание.

Аз подготвих тази среща и отидох заедно с нея. Когато седнахме край дългата овална маса, хвърлих един подозрителен поглед наоколо и срещнах очите на Шон. И повече не можах да ги отместя. Той не бе красавец, който грабва дъха ти, но беше истински блестящ. Когато погледнех към него, виждах искри. Има такива моменти в живота, когато погледнеш към нещо и в същия миг знаеш, че трябва да го притежаваш. Не беше страст, нито похот, нито нещо от рода на „трябва да го имам, иначе ще умра“. Просто чувство. То се случва само няколко пъти в живота, но ти и този човек, или ти и тези обувки, или ти и тази кола правите „щрак“ и край. Това е. Няма нищо, което да го обясни, оправдае или да се опита да се противопостави. То е направено за теб. Това бе причината да виждам искри, когато гледах към Шон. Той беше предопределен мен.

Русата му коса бе подстригана съвсем късо, тъмните му лешникови очи ме гледаха през дълги мигли, устните му се извиха в усмивка, от която коленете ми омекнаха. През цялата среща двамата се гледахме и се усмихвахме все едно сме споделили някаква шегичка, която само двамата знаехме. Чак когато си тръгнахме, се сетих, че не знаех цялото му име. Не можех да изпратя мислено телефонния си номер в главата му. Но той беше за мен. Два дни след това, когато Джен, Мат и аз отидохме в някакъв клуб, се сблъсках с някого. И това беше той. За пръв път изоставих приятелите си и прекарах нощта в разговори и целувки с Шон. И двамата бяхме единодушни, че съдбата ни е срещнала и след като таксито ни разведе по домовете, говорихме по телефона, докато слънцето изгря.

Той обаче не играеше игрички. Той, проклетникът, ми се обаждаше. Обаждаше се, когато ми бе обещал, обаждаше се и когато не ми бе обещал. Ние излизахме или си оставахме в къщи и правехме страхотен секс. Не бяха минали и три месеца, когато Шон реши, че не е трябвало изобщо да се срещаме. На два пъти се държа пренебрежително с мен по телефона и аз му затворих. Престанах да отговарям на обажданията, не отговарях на писмата, изтривах съобщенията. Такава бях. Когато някой охладнееше към мен поради някаква причина, аз много бързо, направо тичешком излизах през вратата. Бягах, преди да са успели да реагират. Шон, господ да го благослови, ми остави дълго съобщение, в което пишеше, че ме обича и не иска да къса с мен. Че съжалява за държането си, просто се бил уплашил, защото нещата между нас прекалено бързо станали прекалено сериозни. И че не би ме оставил без битка, без да се бори за мен, така че аз може и да го пренебрегвам, но, ако все още имам чувства към него, би било по-лесно да му позволя да ми се извини лично, очи в очи. Както казах, беше добър и готин. Ако бях аз, щях да очерня името му пред всеки, който ми падне, после щях да потърся отмъщение.

 

 

Седях на дивана с възглавница в скута си, сребристият ми мобилен беше някъде из гънките й. Завъртях крайчето на синята възглавница и загледах телефона, молейки се да звънне. Това състояние бе нормално за мен през първите три месеца от всяка връзка. Но ненормалното бе, че почувствах как от стомаха към гърлото ми се качва жлъчка. Какво правеше Грег, по дяволите? Защо разигра онова представление преди ден и сетне се покри напълно?

Да. Наистина ми даде черния си бележник и всички телефонни номера от мобилния си. Но това не значеше, че жените са спрели да му звънят. Те можеха да се обадят, той можеше да ги покани — да излязат да минат край него… Да започне телефонен секс…

— Спри! Стига! — изкрещях на глас. — Спри, спри, спри.

Взех дистанционното за видеото и натиснах бутона, за да превъртя назад сцените, които бях пропуснала, но нищо не се случи. Погледнах и видях, че се опитвах да направя това с мобилния си. Той, разбира се, не действаше като дистанционно. Захвърлих глупавата вещ. Той рикошира в облегалката на стола и се приземи върху Скуби Ду.

(Признавам, имам плюшени играчки. Името ми е Амбър Селпон и притежавам плюшени играчки. Те са Скуби Ду и Бегпус^[1]. И ги имах само защото нощем ми става студено.)

— Да не си посмял да мръднеш — извиках на телефона. — И ти забранявам да звъниш.

Започнах да тупам с ръка по дивана, за да намеря дистанционното, без да откъсвам очи от екрана.

Нищо. Нямаше никой. Сякаш бе излязло и отишло на излет. Махнах възглавницата от скута си и продължих да тършувам.

След Шон реших да избягвам всякакви връзки, да бъда самотна и целомъдрена, защото нямах нужда да се подлагам на това изпитание още веднъж. Нямах нужда да прекарвам времето си, обсебена от една личност. Веднъж за малко да се проваля, след като по време на фестивала миналия септември един фотограф ме сваляше в конферентната зала на хотела. Целувахме се страстно в стаята за журналисти. Той ме покани на вечеря след края на фестивала, но аз се скрих. Отказах му. Не можех да се сблъскам отново с преживяното. Тревогата, безпокойството, напрежението, вървенето из стаята като звяр в клетка, болката, страхът — не, това беше прекалено много за мен.

След като взех решението, почувствах как товарът падна от раменете ми, влагата изчезна от очите ми, а мъглата се отдръпна от мозъка ми. Добре, не чувствах никакъв прилив на емоции, но не бе лошо. Бях свободна. Освободена от робството да желая да имам връзка. Или да се чудя дали, когато изляза, ще срещна някого. Оковите на безпокойството дали ще си намеря някого паднаха от китките, от глезените, от врата и сърцето ми и аз се почувствах милион пъти полека. До този момент.

Грег беше ловецът. Той ме бе преследвал. Той ме бе изкушавал. Беше ме убедил да спя с него. Сега ме бе разбил, зачертал, бе анулирал полета. Преди да си тръгне във вторник, се уговорихме да се видим през уикенда.

— Ще ти се обадя — бяха последните му думи, когато ме целуна за довиждане. И край, повече не се обади. Можех да му звънна, разбира се, но защо каза, че ще се обади, ако не е смятал да го прави?

Както си лежах на диванчето, пъхнах ръка в цепката между възглавниците, за да потърся безследно изчезналото дистанционно. Нищо. Опитах се да издърпам ръката си, но не можах. Е, хубава работа. Направо ще умра. Дръпнах по-силно и почувствах как нещо е заклещило китката ми, не можех да я измъкна. Станах, наведох се, за да имам повече сила и отново се напънах. Нищо. Сигурно се бе подула. Вероятно я бях контузила, докато се опитвах да я издърпам.

Е, това вече е супер, ще си изгния тук, докато издъхна. Мобилният ми телефон бе на другия край на стаята, където го бях запратила. Не можех да се обадя за помощ. Съседите ми ги нямаше, така че колкото и да викам — нямаше кой да ме чуе. Щях да умра от жажда. И освен това какво щях правя, ако ми се допишкаше? Ето, не трябваше да си го помислям, защото веднага ми се допишка. Непоносимо. Отчаяно. Ами сега? Какво по дяволите ще…

Зъъън-Зъъън!

Това беше домашният ми телефон. Дръпнах ръката си отчаяно. Отново. Този път още по-силно. Толкова силно, че тя излезе, а аз паднах назад и се строполих на пода, докато телефонът се късаше от звънене. Както лежах по гръб, протегнах ръка, вдигнах слушалката и я долепих до ухото си.

— Добре де, предавам се — прошепна Грег.

Едва успях да отговоря сред дълбоките си, задъхани вдишвания.

— Какво имаш предвид?

— Чаках да се обадиш — прошепна отново той.

— О!

— Така че? — продължи шепнешком Грег.

— Така че… какво?

— Защо не ми се обади?

— Защото във вторник ти каза, че ще ми се обадиш.

— Да, но не го направих, защото знаех, че си под напрежение. Надявах се, че ще се обадиш, за да съм сигурен, че го искаш — обясни той, продължавайки да шепне.

— Къде си? — попитах, чудейки се защо шепне.

— В къщи, помагам на Мат да си опакова багажа.

— Тогава защо шепнеш?

— Не искам да ме чуе. Той през цялото време ме преследва с настояването да се обадя на моята тайнствена жена, защото аз съм все в лошо настроение, откакто те видях за последно, а не искам да разбере, че това си ти.

— Или шепнеш, защото в леглото ти има друга жена?

Телефонната линия онемя. Изпълни се с тишина.

— Ти затова ли не ми звъниш? Защото мислиш, че отново правя старите си номера? — отговори след цяла вечност той.

Начинът, по който го каза, изглеждаше несъвместим с подобна мисъл.

— С колко жени флиртува през последните три дни? — попитах, заобикаляйки елегантно въпроса. — В бройката се включват и хората, които първи са започнали да те свалят, а ти си им отговорил.

Той направи пауза. Паузата продължи.

— Уточни какво имаш предвид под „сваляне“.

— Добре. Знам, че си непоправим флиртаджия. Колко жени през последните няколко дни са останали с впечатлението, че ги сваляш, да не кажем, че са си въобразили, че искаш да спиш с тях?

Още една пауза.

Сърцето ми потъна в най-дълбокото и се удави.

— Старите навици умират трудно, Амбър — отвърна той. — Но сега сме заедно и аз повече не правя така.

— Добре — отвърнах почти сърдечно. Това започваше да се превръща в кошмар, а аз се превръщах в параноичка, в обсебена от ревност жена. Бях пристрастена към мъж, който употребяваше промишлени количества презервативи през последните пет години. Може би трябваше да спра дотук, преди да свали някоя и да се наложи да я убия.

— Говоря сериозно — продължи той. — Напълно сериозен съм. Искам да го направя. А ти?

Сигурно. Прехвърляш проблема към мен, когато ти си този, който не е способен да се съсредоточи върху една жена.

— Ъ-хъ — отвърнах.

Можех да чуя как се усмихна в телефона.

— Добре. Отлично — почти извика и бързо сниши гласа си. — Ще те видя утре, може би? Ще те взема в единадесет с микробуса, а след като помогнем на Мат да се пренесе, ще си тръгнем заедно и ще правим каквото си искаме, нали?

— Да.

— Супер, ще ти се обадя утре, сладкишче. Чао.

Докато оставях телефонната слушалка през главата ми минаха две мисли:

1. Хареса ми начинът, по който ме нарече „сладкишче“. Думата се плъзна нежно от устата му в ушите ми.

2. Кога, по дяволите, съм казала, че ще помагам в пренасянето на Мат?

 

 

— О, я остави тази кутия… — Джен стоеше в средата на коридора и се въртеше, ахкаше и охкаше. Междувременно моите ръце направо щяха да се откъснат.

— Оооох… не знам — призна си тя. — Мат? Мааат!

— Какво! — обади се той от спалнята.

— Къде искаш да сложим тази кутия? — извика на свой ред Джен.

— Ами…

Аз държах в ръцете си една голяма червена кутия с таблоиди, които Мат бе събирал през годините. Той пазеше всички издания, публикувани на рождените му дни, откакто бе станал на дванайсет, плюс специалните броеве, посветени на новото хилядолетие, Евро 96, Евро 2000, както и Световните купи. И освен това съм сигурна, че се мислеше за много умен, защото сред всички тези копия бе скрил купчина порно списания. Смешно, нали? Може би. Просташко? Определено. Бях разкрила „плана“ му много по-рано, когато едно от списанията падна от кутията. Предпазливо го върнах на скришното му място, уплашена, че беше скрито и по-важното — защо беше скрито. Ако Мат обичаше да чете порно, добре. Ако Мат обичаше да „ползва“ порно списания, негова си работа. Но да бъде толкова потаен… Това според мен беше просташко. Особено когато Джен бе абсолютно отворена на тази тема. Дори ако той си мислеше, че тя е особнячка, всичко, което трябваше да направи, бе да изхвърли старите и да купи нови. Вероятно това бе малко сложно за Мат. При това не бе много мило, нали, Амбър?

Насочих мисълта си в друга посока, опитвайки се да не обръщам внимание на болката, която ми причиняваше тази определено тежка кутия.

Каква странна четворка сме ние, помислих си. Уж бяхме близки, а Грег се мусеше наоколо, сякаш светът щеше да свърши, защото съквартирантът му се местеше. Без значение какво казвах или колко внимателно го казвах, Грег реагираше сякаш бе на една стъпка от това да си направи харакири.

Мат очевидно не познаваше добре гаджето си, не знаеше, че на нея няма да й пука, ако той чете порно списания, така че се опитваше да ги пренесе тайно в нейния дом.

Джен все още не бе му казала, че последният мъж, който бе живял с нея — Томи, й се бе обадил и я бе помолил да се видят отново, а тя не бе казала „да“, но не бе казала и „не“. Едва ли би изневерила на Мат, просто обичаше да получава допълнително внимание.

И, разбира се, аз пазех от нея най-голямата си тайна след Шон.

— Вардааа! Пай’се! Идвам! — извика Грег, бутайки ме леко с кутиите, които държеше в ръцете си.

— Все още не сме решили, приятел, тъй че шъ требе да почакаш — отвърнах през рамо, трогната от диалекта на Южен Лондон, който той използва.

— Лошо, лошо, мноо лошо — скара ми се Грег, имитирайки моя акцент, но не чак толкова силно и без да загуби своя Йоркширски. — Дали ще бъде престъпление, ако ги оставя тук?

— Сус, внимавай, приятел, дамата каза, че не искала новият й паркет да се надраска.

— Мръсник — отвърна Грег. — О, брато, ела да сортираш нещата си, или аз и Нектар ще си тръгнем.

В същия миг Мат се появи като по магия. Грег го познаваше много добре — мисълта да разтоварва вана сам, прекъсна идеята му да подрежда обувките си според датата на покупка или нещо точно толкова безсмислено, но очевидно изключително важно за него. Лицето му стана червено като цвекло, когато видя какво държа в ръцете си и почти щеше да си счупи краката да тича, за да поеме кутията от мен.

— Наздраве и благодаря, скъпи — казах, — ей на туй му викам даване на едно рамо. Сигурна съм, че знаеш всичко за този кашон. — Мат почервеня още повече. А аз размърдах пръсти, за да възвърна кръвообращението в тях.

— Мисля, че Амбър се опитва да ти каже нещо — подхвърли Джен, лепвайки една целувка върху бузата на Мат. — Мистър Кръшкач.

— Някой ще забележи ли, че ръцете ми се откъснаха? — извика толкова неочаквано Грег, че подскочих.

— О, за бога! — Обърнах се към него и взех най-горната кутия от купчината в ръцете му, при което почти я изтървах поради тежестта й. Не бях осъзнала колко силен е Грег. Бицепсите му, очертани под сивата тениска, подскачаха под загорялата, покрита с лунички кожа, а косъмчетата върху мускулите на горната част на ръката му просветваха под лъчите на неочакваното слънце, изгряло в този февруарски ден. Преместих поглед от ръцете към лицето му. Върху изпотеното му чело бяха залепнали кичури черна коса. Боже, колко е привлекателен!

Винаги го бях знаела, но този път беше различно. Тялото ми, кръвта и хормоните ми неочаквано се сляха с неговите. Срещах се с него, виждах го цели три години и мислех, че е прекрасен, великолепен; правих секс с него и това бе нещо неземно. Но точно в този миг започнах да го харесвам. Независимо от станалото между нас. Беше просто и ясно, беше чисто физическо привличане. Исках да имам този мъж. Исках го отчаяно.

Той забеляза как го гледам и попита:

— Какво? Нещо не е наред ли? — Въпросът бе в очите и на лицето му.

Устните ми се извиха в лека усмивка. Не. Нищо. Тъкмо обратното — всичко беше наред. И всичко беше различно. Това е.

Кутията натежа в ръцете ми, обърнах се към Мат и Джен, които се целуваха, а кутията с порно списанията бе между тях.

— Вземете си стая в хотел или се нанесете веднага, но ако може по-бързо, че останах без ръце — пошегувах се.

Хвърлих крадешком поглед към Грег с въпроса „Не са ли сладки?“ Той се бе обърнал с гръб. Тръсна ядно кутията с видеокасети върху новия паркет в коридора и вече вървеше към вана, почесвайки тила си с ръка.

 

 

След още един курс всички се тръшнахме на големия диван, освен Грег, който не можеше да седне. Ако думата „напрегнат“ може да бъде персонализирана, това беше Грег. Всяка частица от него бе напрегната, дори влажната коса, която бе залепнала за челото му, излъчваше напрежение. Така че, докато ние буквално легнахме на дивата, той седна в креслото, готов да скочи и да избяга за част от секундата.

Накрая Джен стана, излезе от стаята и се върна с бутилка шампанско и четири чаши. Подаде по една на всеки и връчи бутилката на Мат, за да я отвори.

— Е — започна, като се настани между мен и Мат, след като чашите бяха напълнени, — да вдигнем тост. — Всички вдигнахме чаши. — За новото начало, за мен и Мат… и за вас двамата. Да си намерите също най-специалния човек.

— Наздраве — казахме всички и отпихме, с изключение на Грег, който просто държеше чашата си.

— Да, да се надяваме, че и вие ще си намерите специалния човек — повтори Мат и недвусмислено погледна към Грег.

— Добре, Мат, стига вече! Ясно — намеси се Джен. — Защо, когато казвам, че някой от тези двамата трябва да си намери своя специален човек, ти гледаш Грег? Направи същото и в петък.

— Какво? — попита неразбиращо Мат.

— Не съм глупачка, Матю. Забелязах как погледна Грег. Нещо става. И аз — Джен ме прегърна през раменете, — по-точно ние с Амбър, искаме да знаем какво.

Аз знам какво става, опита се да каже езикът ми. Но стиснах зъби, за да го спра да не признае всичко. Междувременно Мат придоби изражението на заек, заслепен от светлините на фаровете и загледа втренчено Грег. Той пък, който бе единственият непритеснен от запитването на Джен, сви безгрижно рамене.

— Аз вече срещнах един специален човек.

— Не! — извика Джен. — Кога? Къде? Как?

— Да! — извика на свой ред Грег, иронизирайки я, като успешно имитира гласа й. — Преди седмица! В Лийдс! Чрез работата!

— И… — нетърпеливо поиска още подробности Джен.

Той пак сви рамене.

— Добре върви.

Джен издърпа ушите на Мат.

— Не мога да повярвам, че не си ми казал.

— Той ме накара да обещая — оправда се Мат.

Лицето на Джен изразяваше недоволството й, че е останала неосведомена. Импулсът да призная и да се надявам на милостта й изплува отново.

— И, какво представлява тя? На какво прилича?

Грег пак сви рамене.

— На жена.

— Хайде, Уолтърсън! Кажи повече. Искам подробности! На какво прилича?

— Добре. Подробности — отвърна Грег, докато на лицето му заигра усмивка, която напомняше усмивката на дявола. О, боже, той имаше намерение да им каже истината! Щеше да им признае и да ми създаде най-големите неприятности, в които съм попадала, откакто бях на дванайсет и счупих една играчка на Ерик. Ако бяхме във филм, щях да скоча като хищник върху него в забавен каданс с вик „Неее!“

— Амии… изглежда нормално…

Моля? Май ще си изпросиш един ритник… — отвърнах му по телепатичен път аз.

— Нали разбирате — има коса, две очи, нос, уста… Има най-удивителното тяло на света, има си всички важни извивки и невероятно нежна кожа…

Добре, добре това вече звучи достатъчно сладострастно, че да ти опростя ритника…

— Хм… Освен това… тя е необикновена, умна, забавна, тактична, деликатна, приятелски настроена и т.н. Не знам. Не мога да го опиша с думи, без да омаловажа онова, което чувствам. Тя е цялостна. Тя е завършена. Не, тя е хипнотична.

Той говореше за мен. За мен. Амбър Селпон. Хипнотичната. Завъртях думата в главата си. Хипнотична, значи. Хареса ми. Хареса ми усещането, докосването, същината на онова, което той казваше.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. Открих, че не мога, и преглътнах по-упорито, за да се освободя от нея, наведох глава, за да изтрия тайно сълзите, които се опитваха да избият в очите ми. Колко емоционална бях? Всичко, което той каза беше… Премигах отново.

— Какво я прави по-различна от другите момичета, които си чукал, и чукал отново и отново? — попита Джен, разваляйки прекрасната атмосфера с цинизма си.

По лицето на Грег премина обида и болка.

— Не знам, просто е различна. Обожавам всичко в нея — продължи. — Тя е всичко, което съм искал да притежава приятелката ми, и всичко, за което не съм знаел, че искам да притежава.

— Та нали се познавате едва от седмица? — изненада се Джен.

— Не, ние сме заедно само от седмица. Нашите пътища се пресякоха преди време, но едва през последната седмица разбрах, че се интересувам от нея.

Джен се обърна към мен.

— Ти знаеш ли за това?

— Не, не… всъщност съвсем отскоро. — Това не беше лъжа, а просто не цялата истина.

— Значи аз последна научавам — намуси се Джен. Скръсти обидено ръце, облегна се назад и прехапа долната си устна.

— Той не ми е казал какви са чувствата му — оправдах се аз.

— Нито на мен — побърза да се присъедини към мен и Мат.

— Ти очевидно знаеш как да събудиш поета в него — подхвърлих.

— Ъхъ, може би. Но не вярвам, че се чувства така само след седмица.

— Работата е, че… — започна Мат.

— Може ли всички да спрете за говорите за мен, все едно ме няма и да престанете да се държите, сякаш съм неспособен да чувствам нещо друго, освен похот — изръмжа Грег. — Чувствам много неща към нея, но е минала само седмица. Искам бавно развитие, но бъдете сигурни, че ще ви държа в течение за всичко, което става. — Грег остави чашата си с шампанско на пода до крака си. Не беше отпил нито глътка, дори не бе я приближил до устните си. Не се преструваше, че празнува. Изведнъж скочи на крака. — Имам планове, така че си тръгвам. Амбър, идваш ли? Ще те хвърля пътьом?

— Неее, Амбър ще остане за вечеря — отсече неочаквано Джен.

Това беше изненадваща новина за мен.

— Моля? — обърнах се към нея. Тя се изчерви. Мат, който уж бе съсипан от умора, неочаквано се изправи, тръгна из стаята, размести нещата върху камината, очевидно само да се намира на работа и да прави нещо. Каквото и да е.

— Един от нашите приятели е самотен — обясни Джен — и… той наистина е много готин, така че си помислихме да го поканим тази вечер, за да те запознаем с него.

Тя се опитваше да не звучи като нещо важно. Сякаш бях длъжна да се вместя в нейните планове да ме сватосва. Това обаче сигурно бе само неин план: Мат бе олицетворение на съвършения егоист, той не даваше и пукната пара дали бях самотна или обвързана. Това не засягаше нито него, нито живота му, така че не мислеше за това.

Колкото до Джен… По време на периода на моето целомъдрие, тя правеше всичко възможно да ме сватоса с най-грозните мъже на света. Всеки, който казва, че външният вид няма значение, лъже. Външният вид е важен — ако не беше, то ние нямаше да прекарваме толкова много време да се обличаме, да се гримираме и да подреждаме косата си — ние просто намираме различни неща за привлекателни. Физическата красота, която води до нещо по-романтично, за мен бе неизменно свързана със самия човек. С неговата способност да привлече вниманието ми и да комуникира с моя ум, въображение и чувство за хумор. Да събуди искрата на припознаването. Прочетох някъде, че любовта е да разпознаеш себе си в някой друг и да останеш доволен от това, което си видял. Точно това бе оскърбително за хората, с които Джен се опитваше да ме запознава — тя ме познаваше почти от дванайсет години, а изглежда все още мислеше, че бих могла да се целувам с мъж, който започва да разказва виц по следния безумен начин: „Значи, имало един англичанин, един ирландец и един негър…“ Без съмнение на всички тези мъже им липсваше нещо, което бих могла да харесам. Опитвах се, наистина се опитвах, сетне зарязах всякакви претенции и преструвки да харесам онова, което те казваха. Всяка случайна среща, всяка среща на сляпо, маскирана като вечеря или парти, които тя устройваше, неизменно ме караха да пия повече, отколкото да говоря, и да се завлека, олюлявайки се, у дома преди десерта. След като по време на последната уредена от нея среща си тръгнах още на основното ястие, Джен спря да го прави.

Трябва да кажем още, че досега, когато решеше да ме сватосва, поне ме предупреждаваше. Така че не бях с пропити от пот дрехи, разчорлена коса и схванати мускули, както сега.

Над тялото ми се спусна лека мъгла, промъкна се в схванатите ми мускули, разля се през вените в мозъка ми и ускори ритъма на сърцето ми.

Коя, по дяволите, беше тя, че да решава с кого ще се срещам?

Край. Стига толкова. Този път нямаше да й спестя нищо. Бях стигнала до края на търпението, когато ставаше дума за Джен и срещите на сляпо. Викането не бе част от репертоара на Амбър Селпон като израз на гняв: единственият човек, на когото някога бях крещяла, беше Грег и това се случи, след като ме повика да го спасявам, което ме вбеси до такава степен, че ми се прииска да го набия с камшик. Но на Джен никога не бях крещяла. Всъщност няколко пъти почти бях стигала до границата да го направя, но се въздържах. През годините бях виждала как, когато някой започваше да й вика, това предизвикваше стоманена решителност, която първо се появяваше в очите й, а сетне преминаваше в наказание за дадения човек, което траеше седмици, понякога дори месеци. Бях установила, че сарказмът и хапливостта й бяха безпощадни и даваха много добри резултати. Този път обаче мръсният й сарказъм и заядливост изсмукаха целия въздух от дробовете ми.

Отворих уста да се развикам, да изкрещя в лицето й, че аз съм хипнотичната жена на Грег; да избълвам думите: Аз струвам много повече от идиотите, които ти кой знае защо се опитваш да ми натрапваш!

— Ти не каза ли, че имаш среща в града? — произнесе неочаквано Грег.

— Така ли? — изненада се Джен.

— Да, Джен, представи си! И аз имам свой собствен живот! — отвърнах.

— Хайде, Нектарче, ставай да вървим — прекъсна ме Грег. — Ще те закарам до вас, за да се натруфиш. Ако не се бавиш много, може дори да изчакам и да те закарам след това.

Грег сграбчи ръката ми, дръпна ме от стола, изведи ме от стаята и от апартамента. Чак след два километра осъзнах, че не бях произнесла нито дума. Той не само спаси Джен от моите обидни думи, а сякаш вдигна ръката ми и й махна с нея за довиждане.