Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (24)

24.
Разговор

Истинската сила е да можеш да изядеш едно парче шоколад, без да се чувстваш виновен.

Минаха две седмици от посещението на семейството ми, а нещата между мен и Грег бяха напрегнати. Много напрегнати.

Той се срещна с моето семейство. Сега според мен ние практически бяхме сгодени. Това не е хубаво, ако човек не вярва в брака. Когато говорех с някой от нашите, те винаги питаха за него. За моя мъж, специалния мъж в живота ми. Той стана моята половинка, моят спътник, а аз не бях сигурна дали бих могла да имам по-продължителна връзка с някой мъж.

Не бях сигурна дали Грег реагира на лекото ми отдръпване от него или, след като бе разголил душата си пред мен относно Кристи ме чувстваше по-близка, но той също бе различен. Изнервен. Което, преведено за него, означаваше, че бе станал прекалено привързан, досадно близък, с една дума лепка. За мен бе истински шок да открия, че някой, който обикновено е хладно и пресметливо копеле, може да мутира в човек, който заразява всеки миг с лепкавото си присъствие. Всеки ден ми изпращаше безкрайно дълги имейли, въпреки че щеше да ме види след няколко часа. Всяка секунда трябваше да знае къде съм, дори когато седях до него и исках да стана, за да отида до тоалетната. (Едва не го попитах дали не се съмнява, че мога да прескоча през прозореца на тоалетната или нещо подобно). Дори ми зададе въпроса как харесвам повече Том Круз — с дълга или с къса коса. Предполагам, че любопитството му бе свързано с това дали искам да се подстриже и отговорих:

— Предпочитам го, когато главата му бе наритата няколко пъти от бившата му жена.

— Амбър, това никога не се е случвало — увери ме Грег.

— О, така ли! Значи са само момичешки мечти. (Да, това беше възможност да го накарам да се подстриже и да се освободя от смешната му дълга коса, но трябваше ли да ме пита за единствената кинозвезда, която наистина мразех?)

Напрежение. Нерви. Опънати и скъсани нерви. Напрежението растеше все повече и повече с всеки изминал ден до днес.

Днес направо можех да го нарежа на филии и да го хвърля върху барбекюто, защото Грег опъна последния ми останал нерв толкова силно, колкото можеше, и сега танцуваше върху него като на въже в цирка.

Станахме от кревата в осем — В събота сутринта!!!, за да търсим апартамент. До два следобед бяхме обиколили… колко? — шест милиарда апартамента и никой не бе подходящ. Например последния, в който бяхме: на втория етаж, с една спалня, в модерен блок, с всички съвременни удобства и уреди, наем 105 паунда на седмица плюс режийните разноски. Беше по-малък от моя, но Грег фактически живееше в една спалня, така че да има кухня с дневна, спалня и баня, плюс място в гардероба само за него, щеше да бъде повече от достатъчно. Но той изрече безсмъртното „Не се виждам да живея тук“, както бе повтарял цяла сутрин и тръгна надолу.

В този момент загубих желание да живея и още по-малко да обикалям града в търсене на апартамент. Не се нуждаех от апартамент. Аз си имах и си живеех в него много щастливо. Когато го видях за пръв път, не можех да си представя, че ще живея в него, но беше близо до станцията на влака Хорсфорт, близо до една кръчма, в която бях ходила няколко пъти като студентка и познавах района, защото старият ми колеж бе на няколко крачки. Без да мисля дали се виждам да живея в него или не, го наех. После открих, че наистина се чувствам чудесно в жилището си.

Сигурно бяхме извървели всеки сантиметър от Хедингли и все още бяхме твърде далеч от намирането на място, където Грег можеше да си представи, че ще живее. Краката вече ме боляха, дори маратонките ме убиваха при всяка стъпка.

Грег държеше вестника, в който бяхме набелязали възможните места.

— Остават още два — каза с надежда в гласа той.

Седнах на ниската бяла стена на „Скайрак Пъб“ на Отли Роуд.

Той се настани до мен.

— Щеше да е по-лесно, ако търсехме за двама. Бих могъл да го купя. Би било съвместно начинание.

— Ти? Ти искаш да купиш апартамент? След малко ще поискаш и да се ожениш — подигравателно се изсмях аз.

След този коментар изражението му се промени.

— Разбира се, че искам да се оженя. Ти не искаш ли?

— Този разговор не го ли водихме вече? — отвърнах заядливо.

Не обичах търсенето на апартаменти, както не обичах и местенето. Вярно че сега негодуванието ми не бе толкова голямо, колкото когато Мат се местеше, но Мат никога не ме е докарвал до многобройни оргазми и никога нямаше да ме докара, слава на бога.

Грег не проговори още няколко секунди.

— Може би трябва да направя следващата стъпка и да купя жилище.

Мислеше на глас. По дяволите! Защо се колебаеше? Този мъж, да, същият, който седеше до мен, ръководеше отдел в най-големия вестник в Йоркшир, а се колебаеше и не можеше да избере къде да живее, когато всъщност имаше къде да живее!

Психологът в мен знаеше, че под всичко това се крие още нещо. Под всеки слой от процеса на търсене на квартира, без да хареса нищо, под неговата нерешителност и обсъждане на възможността да купи или не, се криеше едно уплашено малко момче. Вероятно и страхът му от отговорност. Ако се откажеше от своята студентска квартира, щеше да предаде студентския си начин на живот. Въпреки че вече го бе направил, но не го осъзнаваше. Жената в мен, която не харесваше търсенето на квартири, искаше да му каже да се вземе в ръце и просто да избере нещо.

— Защо въобще ще се местиш? — извиках.

Грег зашумоля с вестника.

— Ами… — Той се прокашля. — Не искам повече да живея с Роки. Пораснах. Трябва да си имам мое собствено жилище. Сега, когато имам подходяща приятелка, огледах и останалата част от живота си и… Всъщност живея като престарял студент. А след като имам сериозна приятелка, искам да бъда с нея винаги, когато поискам, без да се тревожа дали някой ще ме чуе. Да бе, значи аз бях виновна. Много удобно прехвърли вината върху мен.

— Ако се чувстваш принуден да се преместиш, вероятно не бива да го правиш. Особено ако плащаш разумен наем и не си сто процента убеден, че трябва да се преместиш.

— Убеден съм. Просто ще бъде по-лесно, ако съм с още някого. Нали знаеш, някой, с когото да споделя отговорността, да намерим жилище, да подредим дом, да го обзаведем, такива неща.

— Предполагам, че е така, но аз го направих сама. Беше забавно. Всъщност, много по-лесно е да го направиш сам. Така избягваш споровете какъв цвят да бъдат стените, кои от тях да бъдат съборени, какви да бъдат подовите настилки и т.н.

— Значи не планираш да споделиш твоята квартира с друг — заключи той.

Плеснах с ръце и слязох от стената разстроена и с чувство за безизходица. Психологът в мен бе изстрелял най-добрият си изстрел, но сега жената, която не харесваше търсенето на жилище, взе надмощие.

— Не знам, не съм мислила за това. Откъде ти дойде наум? Ние се опитваме да ти намерим квартира за живеене.

— И не си мислила да се преместиш да живееш с мен? — продължи Грег.

Аз се подсмихнах, погледнах го и преглътнах усмивката, преди тя да премине в смях. Лицето му бе малко по-възмъжала версия на начина, по който ме гледаше, когато ме целуна за пръв път преди години. Глупости, не години, само преди три месеца. Което означаваше, че той иска да се пренеса при него само след три месеца. Не. Разбира се, че не. Не можеше да говори сериозно. Очите ми срещнаха неговите големи кадифени очи. Възможно ли бе? Тогава си спомних — Грег си беше курвар по душа. Разбира се, че бе сериозен. Толкова сериозен, колкото ако носеше сърцето си в дланта си. Той го размахваше на височината на бицепса си, докато ме целуваше. Направи го и когато ме попита дали съм сигурна, че искам да спя с него. Направи го отново, когато ме помоли да му бъда гадже. И ето че го правеше отново с…

— Изплаших те, нали? — попита той.

— Много повече. Изненада ме — отвърнах. Ако изненадана означава абсолютно ужасена.

— Намеквах ти дни наред. Всъщност седмици. И особено днес.

— Това ли си правил? — попитах. Така реагираха изненаданите хора.

— Забравих колко си възприемчива. Колко пъти ти казах „Искам да бъда с теб непрекъснато, през цялото време?“ Или „Всяка нощ през последната седмица мислех, че да се прибера вкъщи означава да се прибера с теб“? Или пък „Пълна лудост е да плащам наем на Роки, когато фактически не живея там“? Може да си спомниш и онова, което ти казах преди пет минути „Просто е по-лесно, ако някой дойде да живее с мен. Нали разбираш, да сподели отговорността да намерим квартира, да се нанесем, да я обзаведем, такива неща“. Всяка от тези фрази не ти ли звучи познато?

— Да, схванах. Но не съм свикнала хората, добре де, не хората, а ти, да си така потаен. Очаквам да ми кажеш направо каквото мислиш.

— Току-що го направих.

— Но ние сме заедно само от три месеца!

— Три месеца, три седмици и един ден, но кой ти ги брои?

О, значи броеше дните, през които бяхме заедно! Той искаше нещо, за което на Джен й трябваха три години, за да накара Мат да го каже. Да, добре, сега бяхме малко по-стари, но все пак… само три месеца. Никой не знаеше за нас, дори не бяхме си казали думите „обичам те.“

— Ти не ме харесваш толкова, колкото аз теб, нали? — отбеляза той.

Защо го каза? През тези три месеца не беше ли почти непрекъснато с мен? Не заспах ли върху неговите гърди, докато ми четеше приказка? Въобще фактът, че ми разказваше приказки не беше ли достатъчно убедителен? Дали мама не се опитваше да ми каже точно това? Че макар сега нещата да са различни, ако спя с него, той няма да ми вярва? Че той се нуждае от нещо друго, от по-голям жест, с който да му докажа, че е специален?

— Защо казваш това?

— О, не знам. Просто за да правя нещо и да не гледам, че не си ни най-малко развълнувана от предложението ми. Дори не ти харесва възможността, нали? Повечето жени, с които съм бил, биха подскочили до небето от радост, ако ги помоля да живеят с мен. А ти изглеждаш така, сякаш съм те помолил да се разходиш гола в търговския център.

— Грег, цялата тази работа е лудост… — Лицето му повехна и той загледа унило паважа. — Не „ние“, „ние“ ми харесва… — побързах да допълня. — „Ние“ звучи фантастично. Но все още се мъча да свикна с идеята, че имам гадже.

— Твоето гадже ти е приятел. Познаваш ме от години. Прекарвам при теб повече време, отколкото други двойки прекарват заедно, ние правим почти всичко заедно, практически вече живеем заедно, но… никога не говорим за бъдещето.

— За бъдещето? — повторих като ехо.

— Да, за бъдещето. В дългосрочен план. Минаха три месеца, а ние все още не сме говорили в дългосрочен план за предпазване, например да започнеш да вземаш хапчета.

— Не мога да пия хапчета, задушавам се.

— Ето, виждаш ли? Дори това не знам. — Грег говореше бързо и нервно. — Откъде мога да знам? Ти не споделяш с мен такива неща. Така че, според мен ние само се срещаме, за да видим как ще тръгнат нещата, но без сериозна връзка, без да градим нещо. Например, ти никога не си поискала да се запознаеш с моето семейство.

— Трябва ли да искам? Ти също не си ме молил да се запознаеш с моето.

— Аз исках. Но знаех, че ще започнеш да се държиш странно, както винаги, когато стане дума за бъдещето.

— Не осъзнавах, че говорим за бъдещето. — Ти току-що каза, че не говорим. Трябва да вземеш решение. — Нито че се държа странно.

— Добре, ще ти дам един пример: знаеш ли защо още в сряда винаги питам какво ще правим през уикенда?

Поклатих глава.

— Веднъж, когато бяхме само приятели, те попитах дали искаш да дойдеш с мен на една изложба в Лондон и ти се вбеси. Напълно ме зачерта, цяла седмица не те видях, не дойде и на изложбата. Това се случи още няколко пъти, докато най-накрая осъзнах, че сряда вечерта е първата вечер, в която мога да правя планове за уикенда, без да те вбеся или разстроя. — Грег очевидно беше забравил, че след време ми бе признал, че ме поканил да отида с него в Лондон, защото планирал да ме съблазни, да ме превърне в негова сексуална робиня, така че да задоволявам всяко негово извратено желание. Добре де, сексуална робиня не бе изречено на глас, но се подразбираше от начина, по който го каза. Може би не биваше да използвам хумора си в момент като този, трябваше да се концентрирам върху онова, което гаджето ми искаше да ми каже.

Той прокара ръка през гъстата си черна коса и по лицето му премина тревога.

— Аз искам сериозна връзка.

Може би не биваше да се съсредоточавам толкова върху онова, което се опитваше да ми каже. Не и когато ми казваше неща като това. По дяволите! Как позволих да се случи? Имахме намерение да прекараме деня, като се разходим из Хедингли и огледаме апартаменти и къщи по списъка. Сетне да си купим храна, да се приберем вкъщи и да правим секс. Може би по-късно да отидем на кино.

Вместо това провеждахме „Разговорът“. Не беше честно. Ако водех този разговор, с който и да е друг мъж, това щеше да доведе до изхвърлянето ми от неговия живот по-бързо от топка за ръгби в мач на националната лига. Щях да бъда щастлива, ако приключехме с думите „Искаш твърде много от мен“. По-вероятното всичко щеше да свърши с прекъсване на всякакви телефонни обаждания, имейли и съобщения. Така че защо не постъпя като мъж и не му кажа, че иска прекалено много от мен? Че е получил повече отколкото всеки друг човек на земята е получавал и че това е краят. Защо не кажа това? Защото… защото…

Грег ме гледаше. Аз го гледах. Времето течеше.

— Е, добре. Ще отида да огледам този апартамент на Скул Вю. Звучи доста обещаващо — каза накрая той и обърна очи към вестника. — Но пък повечето неща така изглеждат, нали?

Той стана и тръгна към станцията на влака на Бърли парк. Гледах добре тренираните му крака, обути в маратонки, стегнатите му в тесни джинси бедра, коженото яке и дългата коса, която галеше яката му, докато вървеше.

Нямаше драматично затварящи се врати, но успя да го направи. Просто си тръгна от мен. Изостави ме.