Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (23)

23.
Добро момиче

— Опитай тази — каза мама и ми подаде цяла камара рокли. Бяхме излезли за няколко часа на пазар и тя прекара по-голяма част от сутринта, показвайки ми красиви рокли, блузи и готини поли. Мама сънуваше кошмари заради моите панталони, джинси и жарсени фланелки и не осъзнаваше, че притежавах всички блузи, които исках да имам — т.е. нито една.

Въпреки че си бе поставила за цел да ме превъзпита през последните няколко часа и въпреки че бях заобиколена от семейството си за пръв път от шест месеца, мислено не спирах да правя преоценка на гаджето си.

Грег Уолтърсън.

Мислех, че е отрепка, защото можеше да се държи като такава. Имаше всички характерни черти за това: елегантен вид, естествен чар, харизма. Грег беше мъжът, който повечето можеха да бъдат, ако притежаваха само два от горе изброените инструменти, дори не всички. Поне така си мислех. Нямаше никакво извинение за поведението му — никога няма извинение за лошото поведение. Но сега знаех, че за това поведение имаше причина. Тя не го оправдаваше, но го обясняваше. Не можех да престана да го наблюдавам. Когато се смееше с Ерик, опитваше се да впечатли татко 2 или флиртуваше с мама, се хващах, че очите ми не се откъсват от него. Чудех се кой е той. Кой беше. Чудех се какво още щях да открия за него и да бъда ужасена от откритието си.

 

 

Но защо бях толкова разстроена и объркана от това откритие? Новините всъщност бяха добри, нали? Да разбера, че Грег Уолтърсън е човек, който има сърце, че не е просто буца масло, а голяма кутия с избрани бонбони, беше повод за празнуване. Винаги преди това той бе отхвърлял класификациите. Имаше бездънните шоколадови очи на трубадур, но винаги е бил непостоянен, променлив. През трите години, през които го познавах, всъщност се бе превъплътил във всеки тип захарно изделие. Първоначално бе един от онези показни, панаирджийски шоколади, които бяха лъскави и изглеждаха вкусни, но, когато ги ядеш, залепват по зъбите и причиняват онази болка, от която никога не можеш да се излекуваш. Преди да спя с него, той се превърна в „Twirl“ — нещо, което бих си купила, ако не можех да получа любимия си шоколад. Вторият от списъка с любимите ми шоколади, който бих избрала.

Разкритието, че е възможно да е „Flake“, нещо, което може да се счупи и разтроши, да се разпадне при натиск, беше само положително. Показваше способността му да обича. Показваше, че има сърце и то може да бъде разбито. Сърце, което е било разбито. Той знаеше какво е болка. Знаеше как боли. Това означаваше, че нямаше да съм жената, върху която щеше да изпитва своите емоции.

Никога преди не бях се притеснявала, когато гаджето ми вече бе изпитвало онова митично нещо, наречено „любов“ с друга жена преди мен. Което веднага пораждаше въпросът, защо се чувствах така странно? Защо въобще чувствах нещо? Отговорът, разбира се, беше крещящо ясен. Виждах го всеки път, когато се погледнех в огледална повърхност. Това бе един от онези отговори, който не исках да знам.

Ако осъзнавах защо бях толкова разстроена — шокирана, объркана, както искате го наречете, тогава трябваше да призная, че мислите и действията ми не бяха толкова чисти, колкото би ми харесвало. Трябваше да призная, че аз, въпреки опитите ми да го прикрия, имах его с размерите на последната реколта на Гана от какао. Не исках да мисля така за себе си. Беше същото като да мислиш, че родителите ти правят секс — знаеш, че го правят, но ако не мислиш за това, не се разстройваш. Не исках да съм една егоистична жена, която имаше проблем с някого, който бе обичал друг човек преди мен.

Докато се борех с моето его и преоценката на Грег, мама изпразваше щендерите с рокли.

— Не мога да си ги позволя — казах, поемайки ги от ръцете й, за да я облекча, при което едва не паднах под тежестта им. — Дори и само една от тях.

— Ние плащаме — отвърна мама. — Просто върви и ги пробвай.

Обърнах се към пробните.

— Не забравяй да излезеш да ни се покажеш — извика татко 2 след мен.

— Защо просто не ме наречете „морско свинче“ пред Грег и да приключваме с това — измърморих.

В пробната огледах роклите по-внимателно. Всички бяха вариации на една и къща тема — мама се опитваше да ме направи по-женствена. Трийсет години се бе борила с моите удобни обикновени дрехи. Освен това аз бях несъвместима с роклите, защото те бяха направени за жени тип „круша“ — малки гърди, по-широки бедра, а аз, с моите големи гърди и тесен ханш, бях като обърната круша. Въпреки онова, което Джен каза за мен, всъщност бях отслабнала. Не достатъчно, че гръдната ми обиколка да намалее, но коремчето ми вече не бе закръглено, а почти плоско, и бедрата ми бяха по-тънки… Спри, спри, спри. Престани да мислиш за килограми и тегло — наредих сама на себе си.

Мразех да се тревожа за теглото си, да се притеснявам за сантиметрите. Но откакто Джен направи онзи коментар, макар да знаех, че не е права, не можех да спра да мисля за това. Винаги мислех два пъти, преди да изям нещо. Започнах да чета калориите върху етикетите на стоките в супермаркета. Направо побърквах Грег, защото проверявах съдържанието на всичко, което купувах, а това удължаваше с около половин час времето ни за пазаруване. Той грабваше продуктите от ръката ми и ги хвърляше в количката, като ме гледаше навъсено с поглед на човек, забраняващ да му се меся. Може би съм дебела, често си мислех, докато се обличах сутрин. Може би беше неморално да тежа толкова много. Ако най-добрата ми приятелка, жената, която обичах и на която вярвах, мислеше, че съм дебела, то може би трябваше да преосмисля външния си вид. Вашите приятели са тези, които ви казват тези неща. Сякаш не ми бе достатъчно, че животът ми бе невротичен, та списъкът ми бе допълнен с „дебела кобила“ и „Грег е бил влюбен преди“.

Прегледах роклите, висящи на хромираните закачалки пред мен, докато намерих най-малко противната, тази, която най-вероятно щеше да ми стане. Тя бе от светлосиня, мека, блестяща материя с дълги ръкави и изрязано деколте. Навлякох я, гънките падаха елегантно и нежно по формите ми и галеха кожата ми.

Огледах се в огледалото, завъртях се леко. Не изглеждаше зле. Всъщност бях доста представителна. Чувствах се красива. За миг се почувствах като принцеса.

Подадох главата си през завесата, за да проверя дали е чисто, сетне изминах тичешком разстоянието до входа на кабините за пробване. Когато излязох пред тях, челюстите на татко 2 и Грег увиснаха, а очите на мама се напълниха със сълзи. Ерик се усмихна самодоволно.

— Боже, какво ви става? Толкова ли зле изглеждам? — попитах.

Всички ли бяха ужасени от извивките, които изпъкнаха под материята на роклята? Обвих с ръце кръста си, за да се скрия.

— Изправи се! — нареди мама, сваляйки ръцете ми от кръста и оправяйки роклята на раменете, като преглътна сълзите си.

— Изглежда прекрасно — рече татко 2, а в гласа му също се промъкваха сълзи.

— Я, моята сестричка била момиче! — усмихна се още веднъж Ерик.

Грег премести черната ми кожена раница в скута пред себе си, сякаш от това зависеше живота му. При това цветът му порозовя леко.

Познавах този нюанс на розовото. Стиснах устни, за да не се разсмея: беше получил ерекция. А аз и майка ми стояхме на по-малко от една крачка разстояние. Когато видя, че съм разбрала, какво се случва с него, той се изчерви още повече и целият пламна.

— Не знам защо искате да я купуваме — казах на родителите си. — Няма къде да я облека. — Все пак се чувствах добре, но това не значеше, че щях да я облека — особено след като ми я бе купила мама.

— Добре, ще я облечеш следващия път, когато Грегъри те изведе на някое хубаво място — рече мама и погледна строго към Грег. Онова, което имаше предвид бе: „Може да не мога да спра Грегъри да прави разни неща с теб, но по-добре да започне да се отнася с теб като към дама.“

Под изпитателния поглед на мама той се изчерви още повече. След още едно изчервяване щеше да свърши.

Ерик се разсмя, очевидно намирайки ситуацията за много комична.

— Не знам за какво се смееш, момче — намеси се татко 2, — но сега ще отидем да ти купим костюм.

Ха-Ха! Да те видим сега!, помислих си, като се изплезих в посърналото лице на брат ми.

 

 

Той се бори по-ожесточено от мен.

Макар да знаеше, че битката му е обречена още в мига, в който татко спомена за костюма, Ерик се противеше и съпротивляваше. Но при родителите ни нямаше „ако“ и „но“. Ако попитаха „Ти обичаш ли риба, полезна е за теб“, това не бе въпрос за мнението ти, а установяване на факт. Казваха, че трябва да ядеш риба, защото е полезно за теб. А ти може да се облизваш и да ти текат лигите за сочна пържола, задушена бавно в собствения си сос, покрита с горчица, но трябваше да се задоволиш с това парче задушена треска. Това е. Въпросът бе приключен.

Аз бях от хората, който избираха пътя на най-малкото съпротивление. В повечето случаи и особено с родителите ми. И с тримата (госпожа Х. — съпругата на татко 1, не се броеше за родител). Пътят на най-малкото съпротивление за Ерик, щеше да бъде да облече морскосиния костюм със светло бежова риза и синя вратовръзка и въпросът да се приключи. Но не. Той спореше. Искаше или черен костюм, или никакъв. Ако не бил черен, тогава кафяв туид. Ако ли не, тогава кокни зелен. И така нататък, и така нататък. Накрая купихме синия костюм, бежовата риза и синята вратовръзка.

На път за вкъщи Ерик се цупеше. В един момент споменах, че моята рокля струва 60 паунда, докато неговия костюм с всичко към него излезе 300 паунда. Това беше пет пъти повече любов, която показваха към него, но никога няма да ме видите да се сърдя.

— Разкарай се, мишле! — беше отговорът му. Бръкна в чантата ми за моя телефон, извади го и се отдалечи по перона пред влака, за да се обади на Ариана. Ако някой можеше да разбере възмущението му, че са го накарали да си купи син костюм, това беше тя. О, добре, помислих си, докато го гледах как набира номера, поне това го накара да й се обади.

Не го притисках, но откакто беше дошъл, той не беше говорил с нея нито веднъж. Ерик нямаше мобилен телефон („Те са творение на дявола“ — беше мнението му за тях) и когато му напомних да й се обади, за да й съобщи, че е пристигнал, той ми отговори, че ще го направи по-късно. Но не се обади. Преди родителите ни да пристигнат, го попитах дали са се скарали с Ариана, а той само сви рамене и започна да ме разпитва за Грег. Това беше просташка тактика на заобикаляне на отговор, която обаче действаше, защото аз не исках да го дразня.

Докато всички останали седяхме във влака, очаквайки да тръгне, Ерик се разхождаше напред-назад по перона и говореше. С всяка изминала минута намръщеното му изражение постепенно се отпускаше. Лицето му постепенно се оживи. Челюстта му се отпусна, възелът на сключените вежди се изглади. Не бях осъзнавала досега колко раздразнен и уморен изглеждаше, откакто дойде в Лийдс. Бих искала да мога да направя нещо, за да оправя нещата. Не можех да го гледам как страда. Нито емоционално, нито физически. Онова, което нараняваше и измъчваше него, измъчваше и мен, при това дълбоко. Той ми беше като близнак. Грег се размърда на седалката до мен и притисна бедрото си по-плътно до моето, докато аз гледах как Ерик върви и говори.

Неочаквано по врата ми пропълзя странно чувство и плъзна отровните си пипала по цялото ми тяло. Ерик не говореше с Ариана. Начинът, по който се усмихваше — лицето му бе възбудено и мило, ми подсказа, че не говори с жена си. Беше по-лошо, отколкото си мислех: брат ми си имаше любовница.

— Колко сериозни са нещата между теб и Грегъри? — попита ме мама, докато режеше лук за вечерята. Щеше да готви Ганайско задушено, а за десерт — пудинг с грис. Мъжете предложиха да отидат да купят грис и ориз. (Имаше два пакета ориз в бюфета, но не било достатъчно, реши мама. Защото човек никога не знае, нали? Иисус можеше да се изложи пред онези негови пет хиляди приятели, ако те се оплачеха, че петте хляба и двете риби не са били достатъчни да ги нахранят.) Доброволното им предложение да напазаруват означаваше, че имат намерение да се отбият в „Лисицата & Гроздето“ зад ъгъла. При което Грег щеше да бъде подложен на няколко часа студена обработка — как смее да ме превръща в малката женичка, която ще си стои в къщи, докато той си пие питието. Татко 2 щеше да си пийне няколко, така че да му държи влага за цялото пътуване утре с влака, а Ерик? Ееее, Ерик имаше син костюм, синя вратовръзка и бежова риза.

Колко сериозни бяха нещата между мен и Грег? Това беше въпросът. След като нямах отговор за себе си, как можех да отговоря на мама. На моята майка. Не говорех на мама за гаджетата си. Не говорех с нея за нищо подобно. Това беше отвратително. Освен това ние не бяхме такива. Ерик винаги говореше с нея и с татко 2 за своите приятелки и за всичко. Аз не можех. И не исках.

Аз имах далеч по-различна връзка с тях. Те не бяха тук за това. Сигурна съм, че мама щеше да заеме позиция на зародиш и да започне да пищи, ако се опитам да я въвлека в моя любовен живот, докато Ерик просто го правеше. Той не се притесняваше как щяха да реагират. Той искаше да споделя с тях, така че го правеше. Въпреки че най-вероятно не би споделил за любовната си връзка. (Реших, както много пъти преди, да пренебрегна онова, което прави Ерик. Все още се опитвах да преглътна и асимилирам шокиращата информация, че моят любим брат беше мръсник.)

Така че, защо майка ми питаше точно мен?

— Ние просто сме заедно отскоро.

Ножът замръзна на половина в розово-белите пилешки гърди, а по лицето й премина ужас и погнуса.

Ох.

Ах.

Сега мама не само знаеше, че се бях осквернила със сексуалния акт, но и че го бях направила твърде скоро. Току-що бях казала на майка си, че съм лесна.

— И според теб това правилно ли е? — попита безизразно тя и продължи да реже.

— Познавам го от три години обаче — отвърнах, давайки заден. — Нали си спомняш Джен? Той е най-добрият приятел на нейното гадже. Познаваме се от три години.

— Това правилно ли е?

— Да — изсъсках и разбърках ганайското задушено, което вреше на печката. Тя бе намерила гащите. Най-вероятно бе намерила и презервативите, и вибратора, и знаеше, че се чукам с Грег, както и всичко за любимите ни пози.

— И какво бъдеще виждаш с него? — продължи разпита мама.

Тя май нямаше намерение да позволи това да продължава.

— Не съм мислила по въпроса — отговорих.

— Според теб той сериозен ли е?

Замислих се. И осъзнах, че не искам нито да мисля, нито да знам. Той се срещна с моето семейство. Колко по-сериозно можеше да бъде? Колко по-сериозен може да бъде някой след три месеца връзка?

— Какво имаш предвид? — попитах вместо отговор.

— Мислиш ли, че Грегъри иска да бъде с теб за дълъг период от време?

— Предполагам.

— Амбър, защо Грегъри ще иска да остане с жена, която е… — тя направи пауза, търсейки правилните думи. — Която може безплатно да се задоволява?

Безплатно да се задоволява?!, помислих си, гледайки как доматите стават на сос в тенджерата_. Защо ли направо не кажеш Жена, която е уличница? Курва? Защото точно това си мислиш, нали?_

— Той вероятно ще си помисли, че си такава с всички мъже — продължи мама.

— Каква по-точно? Че спя с тях ли? — казах след един нехарактерно кратък за мен миг.

— Да. — Тя беше смутена, а аз усетих как вирнах нос.

— Ти проведе ли този разговор с Ерик, когато той ходеше с Ариана? — попита.

Мама винаги правеше така. Поставяше ми стандарти, които не важаха за Ерик. Обичах брат си, но понякога исках да имам онова, което имаше той — свободата да бъде лош. Докато растяхме, той винаги бе непослушен и ужасен и въпреки това нищо не му се случваше. Но ако аз опитах нещо… Да го кажем така: докато татко, истинският ми баща, все още живееше в Англия (той се премести в Гана преди три години), аз отидох да го видя, както и госпожа Х., по времето, когато се преместих в Лондон. Излязохме заедно на кръчма. Бях с хората, с които се изкушавах да бъда, и пийнах малко повечко. Не съм се напила, само малко, колкото да ми се развърже езикът. Понеже ми беше трудно да говоря с татко, през повечето време говорих с госпожа Х., смятайки, че ще им бъде приятно да ме слушат. Мислех си, че съм прекарала най-приятната вечер в живота си, те обаче не мислеха така. Татко написа на мама дълго писмо, обвинявайки я, че ме е превърнала в малолетна престъпница. Бях на двадесет и четири години.

През същите девет месеца, докато живях в Лондон, татко 2 ме дръпна настрани, след като двамата с мама се скараха, понеже останах у един приятел три нощи, и ми каза, че двамата не искат да се държа лошо. С други думи — не искат да правя секс. А аз дори не бях спала с момчето! Бях живяла далеч от къщи почти пет години! Бях на двадесет и четири. Вече бях на двадесет и четири, а в годините между шестнадесет и осемнадесет Ерик редовно излизаше през прозореца на своята спалня, за да се чука с приятелката си, която бе на двадесет и девет години. Адът просто се отвори и се изсипа отгоре ни, когато те откриха истината. Това бяха най-лошите няколко дни, откакто Ерик и Лионард дойдоха да живеят с нас, но въпреки че те викаха, чупеха, заплашваха и мълчаха дълго, много дълго, това не спря Ерик да го прави. Той просто каза, че няма какво да сторят. Докато аз, макар че вече бях на двадесет и четири, не можех да пия или да спя извън къщи, без това да се превърне в престъпление. От всички страни ме притискаха да бъда добра.

— При Ерик е друго — каза мама.

— Защо? — попитах.

— При мъжете тези неща са различни. Никой мъж не уважава една жена, ако мисли, че тя се държи така с всички мъже. Мислиш ли, че баща ти щеше да се ожени за мен, ако подозираше, че съм такава?

Почти щях да изтърва дървената лъжица от ръката си. Какво? Правилно ли чух? Майка ми, която живееше с мъж, за когото не бе женена, възхваляваше връзката си с баща ми. А той беше мъжът, който накрая се ожени за друга, след като години наред я мамеше, караше се с нея и я биеше.

— Освен това, ако един мъж не те уважава, след като си спала с него, тогава той не те е уважавал и преди, нали?

Какво се бе променило? Сексът беше важен, той разграничаваше нещата от другото приятелство и връзки, но ако мъжът се спасява след секса, то със сигурност не е смятал да остане с теб и преди да го направите. (Освен ако не си безнадеждна, ама наистина безнадеждно непохватна в леглото). Също така, какво ще кажете за уважението на жените към мъжете? Дали бащата на Грег го бе дръпнал настрани и му бе казал „Слушай, момчето ми, трябва да спреш да чукаш. Никоя жена няма да те уважава, ако се държиш по този начин?“ Не. Жените са тези, които се хващат на тази глупост. Ако жените не гледаха отвисоко своите посестрими, които се свалят и чукат, вместо „да правят любов само в границите на сериозната връзка“, нямаше да водим този разговор. Всички тези аргументи напираха да излязат от устата ми.

— Днес нещата са различни — казах. Ако имаше ясно и твърдо изявление за онова, което чувствах и мислех, за принципите, според които живеех живота си, това беше.

Развълнувах се. Ето защо бях човек, който търсеше пътя на най-малкото съпротивление; затова не се карах с другите хора. Дори и да исках, не можех. Физически не ми беше възможно. Поривът за битка или полет беше прекършен вътре в мен. Получавах прекалено много адреналин, така че не можех нито да се карам, нито да тичам, можех само да говоря с конвулсивен, бездиханен тон. Започнах да го правя още като много малка: когато видях какво причинява кавгата. Научих, че ако отговориш, получаваш удар в лицето. Или ритник в стомаха. Наричат те с обидни имена. Затова винаги отстъпвах на Джен. Затова никога не се карах с Шон. Затова се паникьосвах, когато чуех Марта и Рене да викат. Но също така затова знаех, че Грег е различен: повече от един път бях стигала почти до кавга с него.

Моят разбит импулс за битка или полет бе причината по време на стрес да реагирам с хумор — опитвах се да обезвредя и разсея ситуацията със смях.

В момента най-доброто, което можех да направя, бе да кажа на мама:

— Сега нещата са различни.

— Това няма значение — реагира мама. — Дори и сега, когато хората открият, че с Лионард носим различни фамилии, ме гледат странно или си шушукат. Сестра му все още не иска да говори с мен, защото не сме женени. Ти не трябва да минаваш през всичко това. Може и да нямаш дълга връзка с Грегъри, ако се държиш по този начин. Ако не накараш мъжете да те уважават.

— При Грег нещата не стоят така.

— Слушай. — Мама удари ножа в дъската така силно, че подскочих.

Тя никога не беше ме удряла и никога нямаше да удари никого, знаех това. Знаех, че повечето хора няма да ви ударят. Но могат да ви наранят и без да ви удрят. Поради това се страхувах и ужасявах от реакцията на другите. Дори ако не ви удрят с юмруци, дори ако не ви пляскат или ритат, те могат да си вземат любовта обратно. Могат да ви отпишат от живота си, да затворят вратите за вас. Затова никога не противоречах на Джен и не спорех с нея. Не можех да си позволя да я загубя, дори когато не беше права.

— Аз съм доста по-стара от теб и знам за какво говоря — продължи майка ми.

Концентрирах се върху бъркането на задушеното. Задържах дъха си. Надявах се мама да спре. Защото, ако продължеше, въпреки страха ми, въпреки опасността, че може да престане да ме обича, бях на ръба да й кажа да ме остави на мира. Да й заявя, че нямам намерение да скъсам с Грег, без значение какво очаква тя от мен и колко перфектно трябва да бъде поведението ми. Той щеше да остане тук в обозримото бъдеще.

В ключалката на външната врата се завъртя ключ и това прекъсна задаващата се кавга. След миг мъжете влязоха, внасяйки със себе си алкохолни пари, дим и лекомисленото настроение на кръчма. Ерик носеше ориз и грис, а Грег крепеше в едната си ръка бутилка червено, а в другата — бутилка бяло вино. Татко 2 отиде до мама и надникна над рамото й да види какво готви. Тя го погледна разсеяно. Това не бе точно погледът на мама. Тя можеше да стисне устни или да присвие очи, но не и да го погледне безразлично. Защото го обичаше. Много рядко му се сърдеше. Те никога не се караха. Винаги очаквах да се случи, но никога не стана. Предполагам, че татко 2 беше като висококачествен млечен шоколад. Много лесен за хапване. От онзи, с който свикваш за цял живот: вкусът е естествен, прост, обикновено и вкусен, така че отново и отново се връщаш към него. Може да опиташ нещо друго, но винаги, винаги се връщаш към вкусния, сладък шоколад, който обичаш и познаваш.

Татко 1 също бе такъв. Всъщност сега е такъв. Преди беше като онези пръчки „Wonka“^[1], които могат да експлодират неочаквано в лицето ти. Винаги трябваше да внимаваш, когато си имаш работа с тях, защото не знаеш, кога ще се сблъскаш с парченцето експлозив; кога ще избухне в лицето ти. Сега, след като остаря и не бе толкова сърдит и гневен, татко 1 приличаше на висококачествен млечен шоколад.

— Добре ли прекарахте в кръчмата? — попита мама.

— Престани, Идън, не бъди такава — отвърна й той. — Говорехме с Грег. Искахме да се уверим, че нашата скъпоценна Амбър е добре. Нали, Ерик?

— Да, татко — измърмори размазано Ерик. — Това е наше задължение, нали сме мъжете от семейството.

Ръгнах един домат в тенджерата. Ето, че и те правеха същото. Действаха, сякаш трябваше да бъда защитена от секса. Да, беше шега, но дойде от същото място.

Грег, който изглежда усети напрежението и гнева, които излъчвах, дойде при мен. Наведе се леко и очите ни се срещнаха. Питаше ме без думи дали съм добре. Усмихнах му се леко. Усмихнах се, но вътрешно се чудех дали можех да имам дълга и продължителна връзка с него?

Мога ли да имам нещо дългосрочно, с който и да е мъж, ако Получавам подобно отношение от семейството си?