Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (7)

7.
Приятелка като шампанско

— Добре, абсолютно честно. Какво мислиш наистина, ако двамата с Мат заживеем заедно? — попита Джен, настанявайки се на моя диван с чаша вино в ръка. Можеше да си го позволи, защото беше във ваканция и не трябваше да става рано, за да ходи на работа в училището.

Грег си отиде, когато започна вечерния епизод на „Съседи“^[1]. Бих могла да кажа, че очакваше да го поканя да остане, за да може да си тръгне с извинението, че е съсипан от умора. Аз обаче му напомних, че е вторник, а това беше вечерта на Джен, така че му подадох сакото и чантата, и му обещах, че ще се видим през уикенда.

Преди седем години бях осенена от идеята да започна наново и на чисто в Лондон и девет месеца живях при майка ми и пастрока ми, докато изясня мислите и приоритетите си. Беше идеално… защото ми напомни, че е необходимо разстояние поне 200 мили между мен и семейството ми, така че се върнах в Лийдс завинаги. Оттогава двете с Джен решихме да се срещаме поне веднъж седмично и да вечеряме заедно. Редувахме се и се събирахме ту в нейния, ту в моя апартамент, едната от нас готвеше вечерята, а другата осигуряваше виното и десерта. Често гостенката оставаше да преспи, ако говорехме до късно. Този вторник обаче поръчах къри. Дори не бях пазарувала през уикенда — още един резултат от правенето на секс. (Бях забравила колко енергия е необходима за тези физически упражнения. Сексът не беше просто среща на две тела. Не оставяше нито време, нито енергия за пазаруване. Нито влечение, нито желание да си свърша работата. Да не говорим за чистенето.) Така че бюфетът и хладилникът ми бяха празни.

Приключихме с храната и се отдадохме на приказки.

— Искаш да съм абсолютно честна, така ли, Джен? — попитах, за да проверя дали наистина искаше да съм искрена, и повторих: — Абсолютно, нали?

Тя кимна, прехапа устни, очите й бяха замъглени от ужас, опасение и страх: ние имахме този навик да се разпитваме и да искаме абсолютно честни отговори една от друга, а след това изпадахме в ужас от страх, че ще научим истината.

— Никога не съм мислела, че ще го направи. Не вярвах, че ще предприеме такъв смел ход. Това не му е присъщо. Знам, знам, прекарах две години да те уверявам, че според мен ще го направи, но то бе, защото ти искаше да чуеш само това и нищо друго. Дълбоко в себе си бях убедена, че няма да стане. А той взе, че ти предложи, така че всичко е супер. Дори страхотно.

Джен тръсна къдравата си руса коса, откривайки красивото си лице. Не мислех, че е красива само защото бе най-добрата ми приятелка, а защото наистина беше красива. Кожата й бе естествено чиста, без дефекти, леко изпъкналите й скули се нуждаеха само от малко руж. Очите й имаха такъв невероятен оттенък на синьото, че човек не можеше да бъде сигурен какъв цвят са наистина. Понякога бяха светлосини, понякога с цвят на сапфир или топаз, а в други дни (като днес) бяха с цвета на лятното небе. Ако някой се влюбваше в нея, със сигурност бе заради цвета на очите й. Имаше обаче едно нещо, което не бе идеално, и това беше формата им. Те, без значение как оформяше веждите си, изглеждаха малко прекалено големи. Бяха кръгли като копчета и недостатъчно дръпнати в крайчетата, за да бъдат перфектни, както всичко останало в лицето й. Често исках да й дам назаем моите очи, които имаха формата на дафинов лист с леко дръпнати кранчета и огромни кафяво-черни зеници — защото с моите очи тя щеше да бъде „съвършена“, стопроцентова красавица.

Джен отпи от виното.

— Нито пък аз — отвърна и сви крака под себе си на дивана. — Никога не съм мислила, че Мат ще се укроти, защото е като теб.

— Моля? — повторих глупаво, защото бях изумена. Ако някой искаше да ми докара мигновен инсулт, то това беше добър опит. Аз да приличам на Мат! Аз да съм като тази пословична буца карамел?

— Ти и Мат толкова си приличате, та чак се плаша. Когато стане дума за бъдещето и двамата ставате потайни, предпазливи. Или млъквате, или започвате да се шегувате, каквото и да е, само да избегнете мисленето или говоренето за сериозно обвързване. Това обикновено ме вбесяваше, защото никога не знам къде съм, когато става дума за наемане на къща или подготовка за ваканция, но пък бях щастлива, че си такава, когато срещнах Мат. Осъзнах, че и той няма да избяга, защото ти, въпреки че не правеше планове за бъдещето, се бе закотвила тук.

— Знаеш ли какво, това ще го пусна покрай ушите си, защото си най-добрата ми приятелка, но всеки друг щеше да бъде изритан оттук като мръсно коте.

— О, да не би да искаш примери? — попита Джен. — Шон.

— Сега не говорим за Шон — напомних й.

— Никога не съм виждала мъж, който да обожава една жена така, както той те обожаваше продължи Джен, сякаш не чу предупреждението в гласа ми. — Той бе тооолкова влюбен в теб! Как само те гледаше, как…

— Не говорим за това — прекъснах я рязко.

Тя ме изгледа дълго и замислено, опитвайки се да прецени дали може да каже онова, което мислеше. Накрая отвори устата си, но аз я изпреварих.

— И ако имаш намерение да продължиш този разговор, може да си тръгнеш веднага.

При тези думи Джен сви рамене, облегна се на дивана и рече:

— Предполагам, че причината е в твоето семейство, което е толкова деформирано, колкото и моето.

— Слушай, даскалице, само защото извади на бял свят проблеми с петгодишна давност, не си мисли, че можеш да ме анализираш. Аз съм тази, която е завършила психология, нали?

— Това не значи, че и аз не знам това-онова за психологията. Или не те познавам, Амбс.

Джен и аз се срещнахме през първата година в колежа. Аз бях в стая 29, а тя в стая 30 в нашето общежитие.

Спомням си съвсем точно момента, в който я видях да излиза от стаята си и да върви към кухнята на етажа: беше висока, носеше светла дънкова пола и черна блуза с поло яка. Косата й бе събрана назад, стегната с лента и се спускаше по гърба й, като стигаше чак до кръста. Имаше идеално кръгло лице с високи скули, които я правеха да изглежда по-възрастна, отколкото беше. Движеше се с изправен гръб, както ги учеха в гимназията. Всичко в нея крещеше за изтънченост и това моментално ме изплаши. Аз носех торбести джинси и фланелка с дълги ръкави и имах небрежната прегърбена походка на деветнайсетгодишните, косата ми бе прибрана в конска опашка с ластиче от хавлиен плат. Бях всичко, което Джен не беше.

Наблюдавах я как се връща от кухнята и реших, че не прилича на никой шоколад или сладкиш, който бях виждала. Тя бе една от онези нови шоколадови пръчки, които виждате, когато влизате в магазина. Обвивката им бе така изкусно направена, че пред тях всичко останало изглеждаше евтино и безвкусно. Този шоколад беше уникален! Истински бял шоколад. Не с цвят на крем, какъвто има белият шоколад, а истинско бяло. В него имаше много сметана, мляко и бяла захар, но минимално количество какао. Беше мек по краищата, разтапяше се много бързо и лесно, така че трябваше да внимаваш как го държиш. И поради това, поради елемента за включения риск, повечето хора го пренебрегваха и предпочитаха нещо, което познаваха. Вземаха своите „Марс“, „Туикс“ или „Деъри милк“, защото са свикнали с онова, което им бе познато.

Аз обаче не можех. Не можех да пренебрегна този необичаен, изискан и празничен шоколад — макар че смятах себе си за обикновен „Марс“ — защото той беше моята съседка. Трябваше да я опозная. Приех предизвикателството и почуках на вратата й, след като родителите й си тръгнаха.

— Здравей, аз съм Амбър, съседката от другата стая — представих се.

— Аз съм Джен — отвърна тя и се усмихна. Тази усмивка свали градуса на тревогите ми. Човек може да фалшифицира много неща, но не и топлината, която струеше от тази усмивка.

Когато човек започнеше да говори с нея и да я наблюдава, откриваше колко мила и красива е тя. Как мръщеше нослето си, когато се смееше. Как очите й блестяха, когато искаше да те попита нещо дълбоко лично. Колко глупава можеше да бъде. Под този бял шоколад се пенеше и бълбукаше истинско шампанско. Пенесто, резливо, освежаващо шампанско, едно усещане, което искаш да продължава и да продължава.

След тази среща прекарвахме по-голяма част от времето си заедно. Тя учеше за начална учителка с английски като първа специалност, а аз — психология и „Медии и връзки с обществеността“. Но Коледата истински циментира нашето приятелство.

На Коледа, когато всеки човек се вълнува, че ще се прибере у дома, ще види приятелите си, ще прекара със семейството си, аз бях повалена от паническа атака. Седях и гледах невиждащо в пространството, гризях ноктите си, сърцето ми биеше ускорено и почти видимо блъскаше в гърдите ми, сякаш всеки миг щеше да изскочи от гръдния ми кош. Родителите ми се разделиха, когато бях на десет, а аз се опитвах да отгатна кой от двамата щеше да ме посети между 27 и 30 декември. Кой от двамата щеше да мълчи дълго и ледено по телефона, докато обяснявам, че няма да прекарам празника с него. Коледата беше толкова страшна за мен, че често се опитвах да я пренебрегна. После открих, че Джен също ще я прекара сама.

Майка й беше бивш модел, но тя, заедно с увехналата си красота, бе една тъжна и разочарована жена. И горчивината й бе ферментирала в отмъстителност, насочена главно към дъщеря й.

Когато Джен била на девет, майка й казала, че мъжът, когото мислела за свой баща, не й бил баща. Когато била на десет, майка й решила, че той е биологичният й баща. Всъщност се оказало, че няма значение, защото той ги напуснал, когато Джен била на единадесет и никога повече не чула нищо за него. След това майка й имала много гаджета, но нито едно от тях не харесвало Джен. Не лично нея като човек, а като трън в очите, като напомняне, че майка й не е свободна. Единственият от любовниците на майка й, който я приел, бил мъжът, когото майка й срещнала шест месеца преди Джен да дойде в университета. Тя все още живееше с него и Джен много го харесваше, вероятно защото показвал уважение към нея и майка й.

Основното бе, че аз и Джен се свързахме, защото знаехме, че сме различни от връстниците си. Всички останали около нас нямаха конфликти със семействата си; ние не тичахме в къщи при всяка неприятност. Така че Джена Лий Хартман от Ридинг и Амбър Селпон от Лондон станаха приятелки — два нефункциониращи спасителни пояса в море от нормалност.

— Нали харесваш Мат? — попита ме Джен.

Сега лежеше на червеното килимче, където само няколко часа по-рано се бе опънал Грег, докато четеше вестниците. Тя остави чашата вино върху плоския си стомах, очите й се затвориха, коленете й се изпънаха и изравниха с пода. Косата й бе като златен огън, истинско сияние около главата й. Джен можеше да направи всяка поза да изглежда лесна и без усилие. Да, една обикновена поза би трябвало да се прави без усилие, но аз лично имах проблеми. Да речем, че направех същото: със сигурност щях да получа болки в гърба. Понеже не исках да седна и да се протегна, щях да се размърдам и да припълзя по пода като змия, опитваща да се мине под килима. При това щях да излея от виното, щях да скоча и да изтичам за кърпа. Или щях да легна на дивана под завивката, гледайки телевизия, но без да се отпусна, защото през цялото време щях да търся дистанционното. А Джен можеше да бъде неподвижна и безмълвна, като в поза от йога, във всичко, което правеше.

— Ъхъ — отвърнах, изразявайки съгласието си, че съм като Мат, без да произнасям вербално „да“. (Обичах отговора „Ъхъ“, защото имаше толкова широко приложение, че можеше да премълчиш истината, без действително да излъжеш.)

Излегнах се на диванчето, оставих чашата си с вино върху стомаха, но я придържах, докато отчаяно търсех дистанционното.

Аз и Мат. Ние двамата не се харесвахме. Той имаше проблеми не само с усмивките, а понякога дори и с разговорите с мен, защото мислеше, че двете с Джен сме прекалено близки. Аз я познавах преди него. Бях част от живота, от който той никога нямаше да бъде, и това го човъркаше като дървеница, сигурно му пречеше да спи. Ако започнехме да се смеем за нещо, което сме правили в миналото, по лицето му минаваше облак, той се намусваше и млъкваше. Създаваше й големи проблеми, ако тя споделеше с мен нещо, преди да го каже на него. И Джен не можеше да говори с мен по телефона повече от десет минути, докато той беше при нея. Мат и аз обичахме един и същи човек и той искаше да е сигурен, че тя обича него повече, отколкото мен.

— Притеснявам се, че няма да се разбирате така добре, както се разбираш с Грег — продължи Джен.

Всъщност ти не искаш да се разбирам с него така добре както с Грег — помислих си.

— Ние сме различни — обясних.

— Вие с Грег сте различни — изпищя зловещо тя. — Той е истинска мъжка курва, а ти си му бавачка, но си подхождате. Той винаги се навърта около теб или те кани на обяд. Понякога те вижда дори по-често и от мен.

Споменаването на името му, разговорът за него накара стомахът ми да се бунтува като лунна светлина, танцуваща върху водата.

— Сега, като заживеете заедно, ще виждам по-често и Мат. Боже, ама ти наистина ще живееш с него! Отново ще съжителстваш с някого!

— Забавно е, нали? А ти никога не си живяла с мъж, докато Мат ще ми бъде третият!

— Живяла съм с мъж — протестирах.

— Кой?

— Ерик. Той е повече мъж от всички твои мъже взети заедно.

— Братята не се броят. Можеше да живееш със…

— Повикай си такси, преди да довършиш изречението. Ясно ли е, Джена? — прекъснах я рязко аз.

Тя стисна устни и се загледа в тавана.

— Мислиш ли, че нещата между Мат и мен ще продължат? — попита. — Когато живях с Карл и Томи си мислех, че всичко ще е наред. Да, така мислех, но не стана. — Тя завъртя глава, за да ме погледне. — Мислиш ли, че постъпвам правилно?

Защо днес всички смятаха, че имам правилния отговор за всичко? Първо Грег ме пита какво става между нас, сега Джен ме пита дали постъпва правило. Нямаше да се изненадам, ако всеки момент се появеше Индиана Джоунс и ми зададеше въпроса къде е Светият граал.

— Ти се събра с Карл и Томи прекалено прибързано. Те бяха добри момчета, но всичко бе прибързано. Може би е за добро, че Мат бе толкова резервиран, защото вече и двамата сте готови. Той те обича. — Понякога се ядосвах и не исках да призная това, но когато Мат не бе в Париж по работа, Джен беше център на света. Щеше да е по-добре, ако той бе небрежно копеле, тогава щях да имам пълното право да не го харесвам, така както той не ме харесваше. — Не мога да кажа подобно нещо за Карл или Томи.

— Но ти все още си номер едно, нали знаеш — увери ме тя. — Ти все още си единствената, на която казвам всичко, което правя.

— Ъ-хъ — отвърнах. Аз също казвах на Джен всичко. Освен едно нещо. То беше съвсем дребно, съвсем незначително. Така или иначе едва ли щеше да продължи дълго — това между мен и Грег. Всъщност му давам два месеца. Най-много три.