Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (18)

18.
Измамникът

Задай си сам въпроса: Щеше ли да бъдеш човекът, който си днес, без шоколада?

— Хайде първо да отидем до Харви Никс — нареди Джен.

Ние най-накрая, най-накрая, успяхме да се срещнем, за да пазаруваме заедно. Тя се обади и ме помоли да се видим в петък следобед, защото сутринта била на семинар за обучение. Та ако мога да изляза от работа след обяд, за да я придружа в обикалянето на магазините? Рене беше в Кан, а Марта със сигурност нямаше да ме издаде. Така че се съгласих, макар и не особено охотно.

След онази нощ, в която Грег си тръгна, аз се насилих да погледна истината за мен и Джен в очите. Ние се бяхме променили. Бяхме се превърнали във „Флейкс“^[1].

Бяхме две отделни планети. Това стана очевидно, когато не споделих с нея за мен и Грег. Имах възможността, но не го направих. Аз по принцип не бях склонна да споделям тайните си, нито да признавам нещата, които таях в сърцето си, но Джен беше друго нещо. Тя бе изключение. Беше единствената, на която можех да вярвам, дори когато не трябваше. Накрая трябваше да призная истината, че ние повече не бяхме Джембър. Една дума, която показваше близостта на връзката ни. Сега тази дума бе разделена на три отделни думи. Джен. И. Амбър. Сега съществувахме като отделни единици. Джен. Амбър. Понякога между нас имаше и едно „И“, което ни свързваше.

Онази нощ беше една аномалия. Мигът на разделянето на „Туикс“ — неговата златна и червена опаковка, в която има едно странно жълто парче ярка демонстрация на люспите, в които се превърна нашия живот.

Винаги съм харесвала „Туикс“. Когато си купувате шоколадово десертче, си купувате „Туикс“. И след това, по неизвестна причина, решавате да си вземете нещо друго. И започвате да опитвате нови десертчета. Един ден „Марс“. Сетне „Снакс“. После „Малтесърс“. После „Туирл“. Накрая се спирате на „Флейкс“. Не е необходимо да харесвате „Флейкс“, но знаете ли какво? Просто сте придобили навика да го ядете и когато отивате в магазина, винаги си купувате „Флейкс“. Докато един ден някой ви попита дали сте луд фен на „Флейкс“, вие казвате „Всъщност, ще си взема «Туикс».“ Наслаждавате се на „Туикс“, той събужда хубавите спомени, докато се троши и топи върху езика ви, но на другия ден се връщате към старата си диета с „Флейкс“, защото това е вашият нов навик.

Така беше при мен и Джен. Онази вечер, след като Грег си отиде и тя се появи на вратата, ние имахме нашия момент „Туикс“ — нашето връщане към времето на близост, но после отново станахме „Флейкс“.

Дори когато тя срещна Мат, пак бяхме близки, бяхме свързани като „Туикс“. Въпреки неговите подмятания, че сме подозрително близки, ние не се разделихме.

Подозирам, че причината бе, защото бях с Грег. Което означаваше, че вече съм се превърнала в перфектното гадже. Нещо, което се бях заклела да не правя никога. Трябваше да направя всичко възможно, за да я върна в живота си.

— Нека да е „Харви Никс“ — съгласих се. Да, бях готова на всичко, за да я върна в живота си. Дори ако това означаваше да отида в магазин, където нямаше да си купя рокля за 8.99 паунда.

 

 

Джен беше отслабнала.

Джен, която винаги изглеждаше като холивудска старлетка, бе драстично отслабнала, макар че не се нуждаеше от това. Винаги е била слаба, в долната скала на размер десет. Беше височка, с чуплива коса с дължина до раменете и забележително приятни извивки на гърдите, стомаха и бедрата. Не че я бях оглеждала нарочно. В колежа живяхме четири години заедно и много нощи след завършването си оставахме да спим при другата, така че беше невъзможно да не я видя само по нощничка. Познавах тялото й. Сега това тяло бе загубило доста от себе си. Стомахът й практически беше хлътнал: ръцете й приличаха на две вретена, гърдите й плуваха свободно в сутиена.

— Отслабнала ли си? — попитах я.

— Да — отвърна щастливо тя и се завъртя, за да ми се покаже. — Прилича ми, нали?

— Хм, малко си прекалила — отвърнах. Гласът ми бе изпълнен със загрижеността, която изпитвах към нея. Докато не огледах тялото й, когато ме попита как изглежда, не бях забелязала, че бе загубила здравословното излъчване, което имаше, преди Мат да се пренесе при нея. Сега изглеждаше някак си измита. Почти като избеляла, увехнала версия на предишната Джен, сякаш някой бе измил образа й с вода. Не беше го направила нарочно. И ако начинът, по който се хранихме (или по-точно не се хранихме), когато обядвахме заедно последния път, бе някакъв индикатор, то тя бе постигнала това неестествено тегло по неестествен начин. — Може би трябва да престанеш? Дори да сложиш някое и друго килце върху себе си?

— А дали някой не ревнува, защото осъзнава, че просто не може да отслабне като мен? — отвърна тя.

Замръзнах. Нима тя… Нима тя си позволяваше да… Ако Джен не харесваше нещо, която аз съм казала, обикновено ми се сопваше да си гледам работата. Не ме обиждаше. Не ме наричаше… Имаше широка разграничителна линия между „О, я стига, ще си гладувам колкото искам“ и „Хей, дебелано, много ти е голям задникът“. Джен току-що бе преминала тази граница. Никоя жена не казва на приятелката си, че е дебела. Дори да си го мисли, пак не го натяква в лицето й.

— Какво каза? — повторих, прекалено шокирана, за да реагирам по друг начин, освен да съм шокирана.

— Нищо — отвърна бодро и безгрижно Джен. — Просто се шегувам. Мат ме харесва такава. (Да бе, да, ако съдим по колекцията му от порно списания — „Големи и подскачащи“, „Пухкави мамчета“ и „Апетитни извивки“, — тя май си бе избрала грешната диета.) — Аз също се харесвам повече. Не мога да понеса мисълта да имам излишно тегло и повече телесни мазнини, Амбър. Когато има толкова много хора, които нямат средства да ядат, преяждането е неморално.

 

 

Джен имаше дълбоки страхове от храната. Майка й, нейната нестабилна, податлива на депресии майка, се подлагала на убийствена диета всеки път, когато някой мъж я изоставял. Всъщност това било буквално лишаване от храна — така че покрай нея Джен също гладувала. Вечер не ядели никакво месо и Джен била щастлива, ако диетата започвала в средата на седмицата, защото вече била платила предварително храната си в стола на училището. Ако нямала този късмет, тогава често ходела на училище гладна и без обяд, а след това отивала у някоя приятелка да пият чай. Когато започнали да й дават джобни пари, тя ги харчела за хляб и боб, но ги носела в училище, защото, ако майка й откриела, щяла да си изпати. Ето какъв бил животът на Джен, когато била млада: или майка й се срещала с мъж, който не искал да знае, че Джен съществува, или майка й била сама и те принудително гладували.

Тя знаеше какво означава да си гладен като вълк и мозъкът ти да е промит от страх, че си дебела, така че винаги се страхуваше от яденето. Докато не срещна мен. Ако имаше едно нещо, без което не можех в живота си, това беше яденето: моята майка обичаше да готви, аз обичах да готвя. Обичах и да ям. Никога не съм се притеснявала за теглото си. Не бях огромна, но не бях и вейка. Понякога носех 12-ти размер, понякога минавах на 14-ти, а имаше моменти, когато горната ми половина се нуждаеше от 16-ти в зависимост от магазина, от който пазарувах. След като се запознах с Джен, бях винаги с нея, карах я да яде заедно с мен, постоянно ядях около нея и това я увличаше да се храни. Все още изпадаше в онези моменти (обикновено когато си паднеше по някой и искаше да започне да прави диета), но аз успявах да я накарам да яде, нищо че се дърпаше. Защо да увеличаваш болката си, като отказваш да си доставиш удоволствието от нещо като шоколад? Затова ние не бяхме от жените, които непрекъснато трепереха и се тормозеха за теглото си. Затова така се притесних, когато я видях без дрехи. Беше си причинила онова, което майка й някога причинявала и на двете. Освен това се опита да го причини и на мен — каза ми, че съм дебела. Аз бях дебела.

Както всяка убийствена атака и тази бе неочаквана и затова болеше най-много.

Но… Но истината е, че килограмите ми се бяха стопили, откакто бях с Грег и това се виждаше ясно в огледалото. Всекидневната диета със секс и закуска, приготвена от Грег, действаха като комбинация от диета и гимнастика. Знаех, че съм отслабнала, съдейки по дрехите си — те ми станаха широки. Някои от тях, които не бях обличала от години, все още ми ставаха. Не се качвах на кантара, очаквайки да видя, че съм стигнала идеалното тегло.

Може би трябва да го направя. Джен е най-добрата ми приятелка. Ако тя смята, че трябва да отслабна, значи може би се заблуждавам, че изглеждам добре такава, каквато съм.

Продължих да се оглеждам. Косата ми бе започнала да расте с обезпокоителни темпове — в началото на връзката ми с Грег тя бе до скулите ми, а сега стигаше до брадичката. Предишният овал на лицето ми бе изтънял — имаше яснота в контура, главно около бузите. Вратът ми бе добре оформен, дори доста по-тънък. Раменете ми все още бяха широки, защото такава ми е конструкцията. Гърдите, стомахът, бедрата, прасците… Всичко ми беше добре, нали? Изглеждам закръглена, главно поради щедрата надареност в гръдната област. Всичко ми е наред, нали? Закръглена, добре оформена, кръгличка, дебеличка, пълничка, охранена.

Спри! — изкрещя един глас в главата ми. Спри, спри, спри! Иначе ще полудееш.

— Знаеш ли, мисля, че… — започна Джен, докато аз се гледах в огледалото с нарастващ ужас.

Трябва ли да се откажа от храна? Толкова ли ужасно изглеждам във всичко? Напоследък си бях купила някои нови дрешки. Притежавах три официални поли, които не бяха за работа. Имах няколко красиви копринени блузи с деколте. Чифт много готини черни панталони.

Нима изглеждах ужасно в тях? Дали Грег искаше да сваля още килограми? Дали Марта и Рене не се чудят как смея да се показвам пред хората в този вид?

— Мисля, че Грег е влюбен в мен. — Гласът на Джен ме прониза.

— Какво? — Завъртях се, за да я погледна.

— Грег. Мисля, че е влюбен в мен. Затова реагира така на новината, че Мат се мести да живее при мен. И затова ме избягва.

Не успях да преглътна смеха, който се изплъзна от устните ми.

— Да, това ще да е! — Ухилих се подигравателно. — Грег е влюбен в гаджето на най-добрия си приятел. Ама, разбира се.

Джен спря да се наслаждава на изчезващото си тяло в огледалото и се обърна към мен с полусъжалителна, полупокровителствена усмивка. После се обърна към огледалото и тръсна косата си като модел. Приглади гънките на роклята, завъртя се леко, за да се огледа, при което костите, които преди бяха бедрата й, а сега бяха покрити с розово-лилав шифон, зловещо се размърдаха.

— Тогава защо дойде да ме види?

Опа! Това вече бе истинско земетресение. Вероятно 9.9 по скалата на Рихтер. Или може би Земята обърна оста си на въртене. Или пък адът се бе отворил и сега четирите конника на Апокалипсиса яздеха към мен и се смееха. „Ха-Ха!“ — кискаха се те, като ме сочеха с костеливите си пръсти. „Мислеше си, че Грег желае само теб, а?“

— О, не ти ли казах? — попита невинно Джен, като закова поглед в отражението на лицето ми в огледалото, което бе изкривено от ужас и изненада.

Коленете ми, моите, както вече предполагах, дебели колене, отказаха да ме държат. Аз се облегнах на най-близкото огледало, за да не падна. Скръстих ръце пред себе си, за да скрия колко силно трепери тялото ми.

Да видим какво ми казва моята най-добра приятелка! Че мъжът, който ми е любовник и ще ми стане сериозно гадже, я е посетил зад гърба на нейното гадже, което е неговият най-добър приятел? Не. Не мога да кажа, че това късче жизненоважна информация бе предадена правилно в мозъка ми.

— Какво се случи? — попитах, а гласът ми трепереше повече и от коленете.

— О, беше наистина глупаво — продължи тя, събличайки роклята и посягайки към друг хлъзгав материал под формата на рокля. — Преди осем, не, преди девет месеца, когато Мат беше в Париж за цял месец, Грег мина да ме види. Обади се по телефона и каза, че имал да ми връща едно CD и едно DVD, които Мат му дал назаем. — Тя се усмихна самодоволно. — Все едно са ми притрябвали. Както и да е. Като дойде, попита може ли да изпие една бира и така около един час двамата седяхме на пода, гледахме телевизия и ни беше скучно, след което той се опита да ме целуне. Аз го отблъснах със смях. А той си тръгна малко след това.

Все едно леденостуден душ се изсипа върху мен. Грег ме бе съблазнил по абсолютно същия начин. Имаше някакъв незначителен повод да намине… седяхме на пода… говорихме… целувка… Само че Джен не бе толкова глупава като мен, че да си легне с него. А сега, като се замисля, се сещам, че, докато изреждаше всички онези зашеметяващи комплименти за мен в деня, в който Мат се премести, очите му бяха фиксирани в Джен. О! Мили боже. Господи. Беше тръгнал с мен, само защото искаше Джен, а аз бях утешителната награда. Аз бях голямата, дебела, утешителна награда.

Как бе могъл да ми стори това? На кого се бе обадил от полицейския участък? При кого отиде, когато Нина го нападна с ножа? Кой рискува работата си заради него в хотелската стая, за да го спаси от Мими? Кой държа ръката му, докато чакаше резултатите от теста за СПИН?

Бих го разбрала, ако ми бе казал за Джен. Е, не бих го допуснала близо до себе си — аз не се възползвах и не превръщах мъжете в приятели, само защото го бяха направили, или почти направили, или бяха отхвърлени, но все пак щеше да е по-добре да знам. Мислех, че ми казва всичко. Точно това ми харесваше у него. И точно това ме отвращаваше у него.

— Готова ли си? — попита ме Джен.

Погледнах я, беше облякла отново тоалета от „Уистлис“.

— Да — отвърнах безизразно. — Нали ме познаваш. Винаги готова.

* * *

Грег беше тук от цял час, но аз още не бях му казала, че знам как се е опитал да съблазни Джен. Вместо това блъсках разни неща из кухнята и тихичко си мърморех под носа, като най-често повтаряната дума бе „копеле“. След това застанах пред плота с нож за рязане на месо в ръка, изпращайки убийствени проклятия към наведената му глава, която четеше вестник в дневната.

Мръсно копеле. Развратно копеле. Неморално копеле.

При едно от проклятията той вдигна глава и ме погледна. Видя ножа и очевидно си спомни как подобен нож в ръцете на Нина почти щеше да го обезглави. Аз не го свалих — гледах го, за да разбера как се чувства.

— Добре, достатъчно! — рече той, затвори вестника и се изправи на крака. — Откакто съм тук, не ми говориш, блъскаш разни неща в кухнята, мърмориш под носа си. Какво не е наред? И не ми казвай „нищо“, защото се познаваме много добре и двамата знаем, че има нещо.

Той се опита да ме целуне, още когато дойде преди час, но аз се извърнах, като му казах, че готвя вечеря. В петък вечер често вечеряхме късно, тъй като неговата целувка за „здравей“ обикновено ни отвеждаше право в леглото. Местните доставчици на храна често я подаваха на мен или на него, увит в моя халат след секс. Не и тази вечер обаче. Тази вечер сготвих без негова помощ, защото бях решила да не правя секс с него. Не и тази вечер. Всъщност никога, никога вече.

Огледах го. Мъжът, с когото никога повече нямаше да правя секс. Никога. Високото, красиво, добре изглеждащо копеле. КОПЕЛЕ. Мръсник. Имах непреодолимо желание да забия ножа в голямата му глава на сваляч на приятелки.

— И остави този нож — нареди той.

Неочаквано осъзнах колко комична беше ситуацията. Той не знаеше, че аз знам за престъплението му. Аз не знаех колко ужасен е той от хладното оръжие в ръката ми. Разсмях се. Смехът се роди от подобната на олово болка, която чувствах в стомаха си вече часове наред. Беше тежък и студен смях и падна тежко като камък в мига, в който се откъсна от устните ми. Въпреки че бе един от най-ужасните звуци, които някога бяха излизали от устата ми, продължих да се смея. Смеех се като полудяла, докато Грег също започна да се смее нервно, без обаче да откъсва очи от ножа. Така двамата се смяхме известно време, давайки си сметка колко лишен от радост и хумор е звукът на смеха ни.

— Е, спомни ли си времето, когато си се опитал да свалиш Джен? — попитах аз.

Той едва не се задави. Смехът замря в гърлото му, докато лицето му изгуби цвета си, а ръцете му започнаха да треперят. Значи не беше лъжа. Не беше нещо, което Джен си е въобразила, както се надявах от мига, в който излязохме от магазина преди пет часа. Наистина се бе случило — той се бе опитал да спи с нея.

— Тя това ли ти каза? — попита, а гласът му трепереше. Само веднъж го бях виждала да трепери така — в нощта, когато почти не бе обезглавен.

— Нееее, тя нищо не ми е казала, просто го сънувах. Аз съм медиум, не знаеш ли?

Очите му се върнаха към ножа.

— Беше недоразумение.

— Какво? Значи без да искаш си се опитал да свалиш гаджето на най-добрия си приятел?

— Тя ми се обади една вечер, когато Мат беше в Париж за един месец. Каза, че искала да й върна едно CD и едно DVD, които били нейни. Бях ги взел назаем. Вече бях пил, не можех да шофирам, затова взех автобуса, след това още един. — Говореше бързо, като човек, който говори, за да спаси живота си, което си бе самата истина.

— Тя ми предложи бира, а след това дълго пътешествие имах нужда от питие. Останах, гледахме телевизия и пихме бира. И тогава тя неочаквано погали бузата ми и каза, че се опитвала да избърше нещо изцапано от лицето ми. Помислих си, че е най-добре да си вървя, затова станах и я целунах за лека нощ, както тя ме помоли. А тя се опита да превърне целувката в нещо повече. Разсмях се, тя също, и почти веднага си тръгнах.

Стоях като закована и превъртах историята. Два разказа за едно и също събитие, за една и съща случка. Две версии за една и съща нощ. И в двете се съдържаше една и съща истина — връщане на CD и DVD, пиене на бира, опит за целувка, смях. Но всяка подробност хем съвпадаше, хем беше и коренно различна. Кой бе започнал пръв? Кой бе в основата на посещението? Кой бе предложил бирата? Кой се бе опитал да целуне другия? Кой се бе изсмял и кой се бе ядосал, че опитът му за съблазняване не бе успял?

Едно беше ясно: един от двамата се бе опитал да свали другия и се бе провалил. Един от двамата лъжеше като дърта циганка, забравяйки за границата между приятелството и секса. Но кой от двамата бе по-вероятно да го стори?

— Джен не го разказа така — отвърнах, а ножът натежа в потната ми ръка.

— И това значи, че не е било така? Тъкмо се бе събрала да живее с Мат.

— А ти тъкмо бе започнал да чукаш най-добрата й приятелка.

— Какво?! Не, аз започнах да ходя с нейната най-добра приятелка, благодаря. Между другото, ти отлично знаеш, че когато правя така, си признавам.

— Харесваш ли Джен? — попитах направо. Трябваше да знам.

Очите му се заковаха в моите.

— Виж какво — свих рамене аз. — За мен няма значение дали я харесваш. Разбираемо е, тя е дяволски красива. Великолепна. Не съм срещала мъж, който да не я харесва. Аз обаче трябва да знам. Сега. Не искам да разбера някой път, когато случайно вляза и ви хвана, да ми кажеш за оправдание: „Трябваше да го направя, защото винаги съм я харесвал“. Това би ме убило. Така че просто ми кажи. Няма да се разсърдя. Няма да те убия.

Ще бъда обзета от онова неизвестно чувство, което е повече от гняв. Ще бъда обзета от онези емоции, които правят гнева да изглежда като просто вдигане на веждите.

— Честно.

Очите на Грег продължиха да ме гледат, без да мигнат, докато спрях да говоря.

— Не я харесвам. Никога не съм и никога няма да я харесвам. По дяволите! — Гласът му беше нисък и сърдит. Звучеше убедително, но нали това бе целта му? — Разбра ли? Или трябва да го повторя още веднъж? По-високо може би? Защото мога да го направя.

— Тогава защо изглеждаше толкова странно, когато обявиха, че ще се съберат да живеят заедно?

Той вдъхна няколко пъти, опитвайки да се успокои.

— Ела да седнеш и ще ти обясня.

Предполагам, че няма да загубя нищо, ако го изслушам. Но не трябва да се поддавам на омайните му приказки.

Когато приближих до масата, Грег взе ножа от ръката ми и седна до мен.

— Е…? — попитах.

— Искаш ли да се омъжиш, Амбър? — попита той, сетне бързо добави: — Не за мен. Не ти правя предложение. Питам само теоретично искаш ли да се омъжиш?

— Не — отговорих. — Аз не вярвам в брака. Но подозирам, че мога да се омъжа.

— Защо?

— Защото, ако искам да остана с някой, бракът вероятно ще бъде единственият начин. Повечето връзки не оцеляват след отказ на предложение. Искам ли го? Не. Ще го направя ли? Най-вероятно да.

— А какво ще стане, ако след това срещнеш човек, за когото наистина искаш да се омъжиш? Защото на света сигурно има някой, за когото ще поискаш да се омъжиш?

— Дори да има такъв, макар че не съм много сигурна, вече ще съм омъжена, така че не бих могла да си взема шапката и да си тръгна. Но какво общо има това с Мат и Джен, и защо ти ги избягваш?

Опа. В секундата, в която думите излязоха от устата ми, едно прозрение ме блъсна като метеор в лицето.

— Да не би Мат да си има друга?

— Не — отговори толкова неуверено Грег, че щеше да ми причини сърдечен удар.

— Според теб, той не искаше да се мести при нея, но го направи само за да бъде тя щастлива?

Грег замълча. Винаги правеше така. Мразех неговите паузи. Когато Грег мълчеше, от това не излизаше нищо добро.

— Мат и Джен са си Мат и Джен. Не искам да съм свързан с това.

С кое това? Какво? Попитах мълчаливо, вдигнах ръце и ги разтворих въпросително.

— Това не означава нищо. И със сигурност не обяснява нищо.

— Аз… — Той пак направи пауза, очите му прескачаха из стаята сякаш търсеше правилните думи в някакъв невидим небесен ръкопис, от който да ги прочете. — Мат не е човекът, който Джен си мисли, че е. Аз съм сигурен, че ти знаеш за Джен неща, които той не знае. Смятам, че прибързаха с това. Никой от двамата не знае какво правят.

— А ние знаем?

— Нашата връзка е различна. Ние започнахме като приятели, така че бяхме честни, нали?

Шон. Бившият ми. Висок, рус, як. Силни черти. Усмивка, съдържаща покана „Изчукай ме бързо“. Не мога да разбера защо така неочаквано се върна в ума ми.

— Да, абсолютно честни.

— Добре. Има неща, които Мат и Джен трябва да уточнят, в противен случай някой ден те ще експлодират право в лицата им и аз не искам да съм наоколо, когато това се случи. Не беше ли ти тази, която винаги се плъзга по пътя на най-малкото съпротивление? Е, аз също имам разрешително да карам по този път.

Истина е. Но това не променяше факта, че думата на Грег стоеше срещу думата на Джен.

Джен: моята най-добра приятелка от първата година в колежа; човекът, на когото доверявах и продължавам да доверявам всичките си тайни, почти всички. Наскоро прекръстена в категория крава (все още съм дълбоко засегната и огорчена от коментара й, че съм дебела).

Срещу

Грег: безогледен сваляч, егоистично копеле, коцкар, уличник, човекът, чукал по 100 жени на година, човекът, за когото дори и Господ не знае с колко се е целувал, човекът, свалял всичко живо, що мърда на земята, така че най-вероятно и Всевишният се е отказал да ги брои. Всъщност моето ново гадже.

И на кого трябваше да вярвам?

Може би на никого. Може би както са си били пийнали, са се целунали по бузата и устните им са се докоснали. И на мен ми се е случвало преди. Дори с жени, с приятелки. Имаше цял куп жени, с които съм се целувала, без да искам по устните, без да се опитвам да ги съблазня, дори и най-красивите от тях.

Това беше. Джен и Грег нямаха какво да крият. Всичко бе толкова невинно. Така трябваше да бъде. Не исках да е другояче. В противен случай единият от двамата се е опитал да съблазни другия, а аз не можех… Не, не бих искала дори да мисля за подобна възможност. В никакъв случай.