Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (27)

27.
Една жена в очакване

Никога не бях мислила, че някой ден Грег щеше да открие историята за Шон и мен — затова бях пропуснала тази малка подробност за предложението на Шон.

И той никога нямаше да я открие, ако Джен не бе истинска клюкарка и сплетница. Обикновен рошков. Дори не беше истински шоколад. Беше онзи отвратителен заместител, за който никой не можеше да се преструва, че е достатъчно добър, че да се сравнява с шоколада.

Бях я заклела да пази тайна. Тя тържествено ми обеща никога да не говори за това, с никой друг, дори и с мен. А сега вижте какво направи! Само Шон, Джен и аз трябваше да знаем. Никога не съм си отваряла устата пред Мат или Грег за нейните страхове, че е бременна, защото разбирах, че това беше нещо, което човек не бива да споделя. Най-малкото пък в кръчмата. Тя ми беше чужда, същество от друг свят. Старата Джен никога нямаше да направи нещо като това, което направи новата Джен. Новата очевидно не се притесняваше да ме нарече „дебела“ и да раздрънка всички мои тайни в кръчмата.

Трябваше да се справя някак си. Трябваше да направя нещо повече от това да кажа, че Джен ми е непозната и чужда, че е имитация на шоколада, че е някой, когото всъщност не харесвам. Нямах намерение да я класифицирам. Исках да реша проблема защо нашето приятелство се бе променило. Може би трябваше да се скарам с нея. По гръбнака ми минаха тръпки. Трябваше ли да се скарам с нея? Да й се развикам? Аз бях доста самоуверена, можех да се изправя дори срещу мама. Но срещу Джен? Нямаше начин. Трябваше обаче да направя нещо. Нещо.

Джен обаче не бе най-спешният проблем, с който трябваше да се справя. Първо беше Грег.

Завих по моята улица. Браунбери Уолк — моята улица. Моят дом. Мястото, където ме чакаше Грег.

Видях го отдалеч да седи на ниската ограда пред сградата. Трябва да бе чакал поне половин час, защото аз останах горе-долу толкова в кръчмата, след като той си тръгна.

Той удари с тока на обувката си по тухлената стена, когато застанах пред него. Не каза нищо, просто ме гледаше навъсено, задържа погледа ми и погледна отново надолу.

— Ами… предполагам, че ще се качиш — прошепнах. Прокашлях се и повторих думите.

Намерих ключовете си, отворих вратата на апартамента с треперещи ръце. Бях уплашена. От Грег. От онова, което чувстваше. От гнева му. И дали бе толкова ядосан, че да си тръгне.

Той влезе, отиде направо до дивана и седна.

— Чай? — попитах от коридора.

— Благодаря — отговори, без да откъсва очи от телевизора.

Напълних чайника, включих го.

Беше ядосан. Толкова много, че дори не ме погледна. А аз бях такава страхливка: имах жълто на гащите, широко цяла миля, щом си представех, че може да ме зареже. Не само той, въобще някой да ме зареже. Но точно сега трябваше да мисля само за едно конкретно зарязване.

Облегнах се на плота и загледах, без да виждам моята голяма керамична чаша. В нея имаше пакетче чай и за него нещата сигурно бяха много по-зле. Можеше да съм пакетче чай, което въобще не разбира, че всеки миг ще бъде удавено във вряща вода.

Това не беше честно. Беше равносилно да ми кажат, че съм алергична към шоколад. Че единствената субстанция, която обичах повече от всичко друго, ще ме убие следващия път, когато я сложа в устата си. Цялата изстинах при тази мисъл. Не, не ставаше дума за Грег, нито за шоколада. Те изчезнаха, бяха изстъргани като хоросан десет минути след като направих това грозно и отвратително откритие.

Чайникът завря, парата стигна до мен.

Извинявай — казах на пакетчето чай и сипах водата върху него. И то, и аз вървяхме по един и същи път, но то имаше по-висша цел: да предложи освежаване. Докато моята връзка вървеше към смъртта и нямаше нищо, което да я спаси.

Сложих едно захарче в чашата на Грег. Вдигнах я, сетне спрях и добавих пълна супена лъжица захар. За шок.

— Ето, готово — казах и му подадох чашата.

Той ми благодари с една гримаса, взе я, но все едно не ме забеляза.

— Имаш ли някакви бисквити. Извинявай.

Кимнах леко.

Главата ми пулсираше, очите ми тежаха, гравитацията сякаш привличаше всяка частица от мен, докато изтрезнявах. Мозъкът ми се плашете от яснотата, но тялото ми се бореше да я постигне.

Заех мястото си на дивана до него.

Какво трябваше да направя? Да го изчакам да започне? Или да започна да обяснявам защо не съм му казала? Не беше толкова лесно, защото не можех за нищо на света, дори ако от това зависеше животът ми, да си спомня причината, поради която бях решила да не му казвам.

Това очакване ми напомни за детството. Тогава всеки миг очаквах родителите ми да се счепкат за нещо. Очаквах със страх единият да каже нещо дори съвсем малко по-остро на другия, след което се започваше викане, тряскане, удряне и накрая садистична тишина. Споровете не бяха толкова страшни, колкото очакването. Защото те бяха осезаеми, конкретни, нещо, от което да се страхуваш. А докато чаках, можех да си представя себе си в много по-лоши сценарии, отколкото при реална кавга. Никога не можех да се отпусна, защото знаех, че в секундата, в която го направя, първата гневна дума щеше да избухне като бомба и скандалът да започне. Чакането беше ужасно.

Грег пиеше чая си.

Глътка.

Глътка. Пауза.

Глътка.

Глътка. Пауза.

Пауза. Глътка.

Глътка. Глътка.

Нарочно ли ме измъчваше? Опитваше се да ме подлуди ли? Да не би да ме караше да очаквам наказанието си с нетърпение?

Той се намести удобно на дивана и се обърна към мен.

— Е, Амбър, значи почти си щяла да се омъжиш и не си ми казала?

Това беше обвинение.

Втренчих поглед в него.

— Напълно разбираемо, наистина. Всички забравяме за плановете си да се оженим, нали? — продължи той.

— Не беше така — протестирах тихо.

— О, нима? И как беше?

Отворих уста, направих няколко жеста в опит да обясня, но открих, че съм онемяла. От устата ми не излязоха никакви думи. Накрая свих рамене, бях победена.

— Не се ебавай с мен! — извика той и хвърли чашата. Тя излетя, съдържанието й се разплиска във въздуха, накрая се удари в стената и се пръсна на парченца, които полетяха из цялата стая.

 

 

Аз съм на осем години. Седя в задната стая, натискам силно с молива върху листа на тетрадката за домашно и пиша таблицата за умножение. Моливът прави дълбоки черни следи върху хартията, а аз съм съсредоточена. Толкова силно съсредоточена, че не чувам как нещо се удря в стената на дневната и се разбива на милиони парченца. Ще трябва да ги измета по-късно. Не мога да чуя никакви гласове. Не чувам ударите по плътта, нито сподавения плач. Всичко, което мога да чуя, е дванайсет по четири е равно на…

 

 

Гледах Грег с широко отворени очи и затаен дъх в гърдите, напрегнати мускули, в очакване какво ще последва. Още разрушения. Преобърнати мебели. Удар в лицето. Ритник в стомаха. Да ме държи, докато ме налага с юмруци…

Той спря. Сепна се. Замръзна неподвижно.

— Няма да те бия — прошепна.

Кимнах.

Пристъпи напред, а аз инстинктивно се дръпнах и се свих.

— Амбър, спокойно, няма да те ударя. — Изглеждаше объркан, обезпокоен. Кимнах.

Той се върна и седна до мен на ръба на фотьойла.

— Не бих те наранил. Не и физически. Просто полудях, изтървах си нервите. Защо не си ми казала за Шон? Щеше ли да се омъжиш за него? Затова ли не си ми казала? Защото все още го обичаш и искаш да си с него?

Поклатих глава. Все още го гледах в очакване да ме удари. Никога не съм мислела, че това може да се случи. Но ето на. Ето ни тук.

— Съжалявам — рече Грег. — Съжалявам. Просто се чувствам като… женски полов орган. Била си сгодена и не си ми казала. Не като на приятел, не дори като мое гадже. И изведнъж Джен започва да дрънка за това, все едно е нещо съвсем обикновено. Била си готова да прекараш живота си с някой друг и не си сметнала за нужно да ми кажеш.

— Не съм била сгодена! — възмутих се аз. После насочих поглед към краката си. Гръдният ми кош се повдигаше трудно, една дишах. — Когато той ме помоли, се замислих. Наистина мислих за това. Обичах Шон. При нас вървеше добре, той беше мил, щедър, забавен, привлекателен, сексът беше хубав. И аз знаех, че дори да не вярвам в брака, не мога просто да кажа „не“, тъй като много малко приятелства устояват, след като си отхвърлил предложение за брак, а аз не исках нещата между нас да свършат просто така. Но ето че пак се връщаме към същото. Можех ли да кажа „да“ и да бъда с мъж, който харесва и обича „Джаки Браун“? Звучи глупаво, но можех ли да бъда цял живот с мъж, който седеше и слушаше онзи расистки език, а сетне имаше наглостта да ми каже, че не бива да съм толкова чувствителна на тази тема? Та той никога не беше се сблъсквал с този проблем? За него това бе нещо много готино, което Тарантино бе вкарал във филма, а не нещо, нещо… което можеше да ме обиди.

С всяка дума ставах все по-силна. По-сигурна. И дори вдигнах очи да го погледна.

— И ако мъжът, с когото смятам да преживея остатъка от живота си, не може да разбере това, значи не си подхождаме. Това бе една невидима разлика, под повърхността, която не можех да преглътна. Така че ние се разделихме заради „Джаки Браун“, както вече ти казах.

— Защо не ми каза всичко това още отначало? — попита Грег.

— Подозирах, че щеше да побеснееш, ако ти бях признала, че съм смятала да се омъжа за друг. — При което посочих с глава изцапаната с чай стена.

Грег се изчерви.

— Приемам критиката. Опитвам се да не бъда ревнив, но ми е трудно. Продължавам да изпадам в паника, че един ден ще се запиташ какво намираш в мен и ще си отидеш. И това ме ужасява. Откакто се срещнах с родителите ти, ти си странна, леко дистанцирана. Чудя се дали няма да протакаш, докато ти омръзне с мен. Бях забелязал подобни знаци при Кристи, нали разбираш. Тя бе някак си дистанцирана, отдалечена, избягваше ме, понякога прекарвахме цяла нощ заедно, без да си кажем нито дума. Паникьосах се, че същото става и с теб. Всяка сутрин се събуждам и се чудя дали не е настъпил денят, в който ще ми кажеш, че всичко между нас е свършило. Аз те задушавах. Но не можех да се въздържа. Колкото по-дистанцирана ставаше ти, толкова по-привързан бях аз, което… да, знам, още повече те отдалечаваше. Мразех се… никога преди не съм бил такъв. Никога не съм мислил, че мога да бъда. Но продължавам да мисля, че ако успея да те накарам да проумееш колко много означаваш за мен, няма да ме оставиш. По-рано… О, съжалявам, съжалявам.

— Знам — прошепнах.

Той сигурно съжаляваше, но въпросът не беше в това, нали? Не можех да бъда с мъж, който беше склонен да изригне така. Отсега нататък непрекъснато щях да очаквам да се случи отново. А аз мразех този вид очакване.

— Понякога съм такъв глупак! Нямах намерение да те уплаша. Но това не е извинение. Съжалявам. Няма да се случи никога, никога повече няма да го направя. Никога, никога повече.

Това казваха всички. Мъжете, склонни към насилие, не го мислят, но го правят. Те никога не го мислят, но то се случва веднъж, после втори път, сетне прогресира и накрая ви пляскат редовно за всяко дребно прегрешение — въображаемо или не, като казват: „Съжалявам, нямах намерение да го правя, няма да се случи никога повече.“

— Както и да е, най-добре да се хвана с чистенето — тихо рече Грег.

„Съжалявам, нямах намерение да го правя.“ Колко пъти бях чувала тези думи?

 

 

— Знаеш, че никога няма да те ударя или нещо подобно, нали? — попита ме той през нощта. Легнахме си преди няколко часа, но никой от двама ни не предприе никакво физическо действие. Аз все още си лежах, облечена с моята пижама, а той с тесните си гащи за джогинг.

Гледах го как чисти и както винаги не остави нито едно петънце. Намери всички парченца от чашата и ги хвърли в кофата. Дори откри в килера препарат за килим. Нима съм имала такъв?, помислих си отвлечено, докато той търкаше петната от чай.

След чистенето, казах, че съм изморена и отивам да си легна. Стреснах се, когато ме попита може ли да остане.

— Ще те разбера, ако искаш да спиш сама.

Наистина очаквах да си тръгне, но отвърнах:

— Както ти искаш.

Той погледна към краката си. Аз се стегнах. Това грешен отговор ли беше? Да не искаше да разбие още нещо? Или да ме удари?

— Тогава ще си отида. Вероятно е по-добре? — Това беше повече въпрос, а не заключение или намерение. Въпрос.

Аз потърках с ръце лицето си.

— Ако искаш да останеш, остани. Ако искаш да си ходиш, върви си. Ти решаваш. Аз си лягам. Лека нощ.

Той остана. И така ние лежахме будни цяла вечност в тишината, докато отново не стигнахме до въпроса дали знам, че никога няма да ме удари.

Гърдите ми се стегнаха в очакване на кавга, стомахът ми започна да ври и кипи. Днес бях повишена. Издигнах се в работата и мислех, че денят не може да бъде по-хубав. Бях права. Наистина не можеше. Просто ставаше все по-лош и по-лош.

— Никога няма да те ударя или да те докосна с пръст. Може да се ядосам и да счупя нещо, но никога няма да те нараня.

— Тогава недей — прошепнах през свитото си гърло.

— Какво недей?

— Да чупиш каквото и да е. Не ми харесва. Плаши ме.

— Добре. Обещавам. Няма да чупя нищо. Правил съм го само три пъти в живота си. Когато Кристи ме напусна. После, когато бях толкова ядосан на себе си, че трябваше да счупя нещо или да блъсна колата си в някоя стена. И преди малко. Никога няма да го направя отново.

— Добре — казах.

— Моля те, повярвай ми.

— Обещаваш ли? — попитах.

— Обещавам. — Той се примъкна към мен и ме прегърна.

 

 

— Какво ти се е случило? — попита малко по-късно.

— Какво имаш предвид?

— Да не са те малтретирали като дете? Или някое гадже да ти е посягало? Какво?

— Не знам за какво говориш — отвърнах грубо. Нямаше да говорим за това. Не сега. Никога.

— Когато избухнах, ти беше ужасена. Това ме изуми. Виждал съм те да правиш много смели неща, както онзи път в кръчмата, когато изгледа смразяващо онази жена, чието гадже искаше да ме бие. Чувал съм от Джен колко страшна можеш да бъдеш. Гледаш филми с насилие, а преди малко бе толкова уплашена, че изпадна в транс. Какво ти се е случило?

— На мое място дори и Рамбо щеше да се уплаши. Ти счупи най-любимата ми чаша, нали? — пошегувах се.

— Можеш да ми вярваш — увери ме Грег. — За каквото и да е.

— Родителите ми. Не татко 2, а майка ми и баща ми, истинският. Те се караха много. И понякога той посягаше на мама. А аз… аз трябваше да чистя след него. Аз… Всичко, което ми напомня за онова време, ме плаши. Не знам докъде ще доведе или как ще свърши. Аз… не мога да го преодолея… Аз… никога не съм казала на никого, ясно ли ти е? Моля те.

— Ясно. Добре.

— Не, наистина те моля — казах, притискайки се в прегръдката му и търсейки лицето му за потвърждение. Той трябваше да осъзнае колко важно бе да не казва на никого. — Не съм казала на никого. Дори на Джен. Дори Ерик не знае. Така че те моля, не казвай на нито една жива душа. Нито една. Никога.

— Няма — отвърна нежно и внимателно Грег, отмести падналата върху очите ми коса и погледна в душата ми. Лицето му никога не е било толкова искрено, жадно и отворено, както сега. — Благодаря, че ми се довери. Обещавам, че през целия си живот, докато съм жив, няма да кажа на нито една жива душа.

Моят герой. Той беше моят герой. Във филма на моя живот Грег Уолтърсън беше героят. Винаги щеше да бъде с мен. Как знаех ли? Знаех, защото не бях казала на никого досега за това, което казах на него. Нито на Джен, нито на Ерик дори. То се случи преди той да стане мой брат. Грег ме бе накарал да наруша мълчанието си. Това не бе умишлено, съзнателно или с някакво намерение. Аз отворих устата си, за да му кажа, че мога да му вярвам, а излезе това. Всяка дума излизаше трудно, но го направих.

И след като го казах, той не се уплаши, не реши, че съм странна. Тази част от моята лудост, частта, която криех от него и от всички останали хора, беше освободена и пусната на воля, а той не избяга. Може да си тръгваше по-често, отколкото ми харесваше, но винаги се връщаше. Ние винаги оправяхме нещата.

Аз не трябваше да крия нищо от притеснение, че ако го открие, това може да го накара да си отиде. Не трябваше да редактирам нито приказките, нито историите си. Тази тайна част, тази тъжна част от моя живот, ми тежеше много. Заради нея се бях ограничавала, пазех я в тайна, защото смятах, че никой няма да разбере защо се страхувам и не вярвам на хората. Не вярвах на мъжете, не вярвах, че няма да ме излъжат, че няма да ме наранят физически или емоционално. Знаех, че винаги трябва да бъда добра, иначе хората няма да ме обичат. Не мислех за бъдещето, защото миналото беше онова, което помнех. И от което се страхувах. Страхът от миналото означаваше страх от бъдещето. Страхът от миналото, който винаги притискаше гърдите ми и ме задушаваше, страхът, който заразяваше ума ми като черна чума, най-накрая се бе разсеял. Беше споделен. Бях разказала на Грег. Беше толкова просто и същевременно толкова сложно. Лесно, но и трудно. Сега той знаеше всичко за мен. Вече можех да споделя всичко с него. Вече бях свободна.

— Повече не искам тайни и полуистини, Грег. Хайде да се закълнем, че няма да имаме никакви тайни един от друг, освен подаръците за рождени дни и други празници. Казах ти най-голямата си тайна. Това е нещо, за което не искам да говоря отново. Искам отсега нататък да бъдем абсолютно честни един с друг.

В отговор той ме възнагради с една от своите прочути паузи, когато обикновено смяташе да каже нещо, което не исках да чуя.

— Никакви тайни оттук нататък, нали? — повтори накрая.

— Да.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

По дяволите!

— Казвай тогава.

Тъпачка! Така е, като изискваш тотална честност!

— От дълго време искам да ти кажа нещо, но моментът все не е подходящ.

Но дали искам пълна откровеност от Грег? Какво чак толкова лошо можеше да е сторил?

— Страхувах се от реакцията ти. Не знаех какво щеше да стане с нас, след като ти призная.

Сигурно ме е снимал гола, докато съм спяла, и е пуснал снимките в интернет. Или е чукал някакво животно? Содомия?

— Работата е…

Какво толкова лошо можеше да е направил? Никога не бях мислила по този въпрос. Може би, ако бях, нямаше да настоявам толкова за абсолютна откровеност.

Той млъкна, пое дълбоко въздух, после още веднъж.

— Аз… Аз те обичам.

— О, слава богу — въздъхнах.

— Слава богу ли каза?

— Ами да, ти звучеше толкова сериозно… че си помислих… Реших, че ще ми признаеш, че си правил секс с крава или друго животно.

Той се разсмя.

— Не съм правил секс с крава. Обичам те.

— Благодаря.

— Моля, моля — разсмя се той. — Пак заповядай.