Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (13)

13.
Икони

Перфектната чаша чай е много силен, с цвят на карамел, обикновено пликчето стои вътре в чашата, с много мляко и половин чаена лъжичка бяла захар. Рене сложи една такава чаша между мен и клавиатурата ми.

„Рене сложи“ и „перфектна чаша чай“ бяха два израза, които никога не съм мислила, че ще намерят място в едно и също изречение. Освен това тя постави чаша слаб чай с мляко пред Марта.

— О, забравих бисквитите — рече. — Ще отскоча и ще донеса.

Тя излетя като вятър с черната си кожена чанта в ръката с перфектен маникюр. Не бях произнесла нито дума от мига, в който Рене предложи:

— Кой иска чаша чай, преди да започнем съвещанието?

Кимнах, същото направи и Марта. Очаквах, че ще отиде и ще купи чай отвън. Не че някога бе ходила. Когато обаче тя излезе от офиса и се отправи към малката кухня на етажа, погледнах Марта озадачено. Рене никога не купуваше чай и никога, НИКОГА в историята на WYIFF не беше го правила. Ако някой попиташе, щях да се обзаложа, че Рене дори не знае къде е кухнята на нашия етаж. Бих заложила всичките си спестявания, апартамента си и едногодишната си заплата, че не знае как пия чая си. Но се оказа, че не е така. Очевидно е слушала, когато съм казвала на Марта да не икономисва пакетчетата, когато тръгваше към кухнята. Веднага след като Рене излезе, Марта завъртя синия си стол и се затъркаля с него към мен.

— Преди поведението й ме вбесяваше, но сега съм уплашена. Ама наистина много уплашена.

— Аз също.

— Прилича ми на онези убийци, които показват в новините: уж са мили, а после неочаквано излизат на улицата с пушки.

Винаги ми е доставяло удоволствие, да установя, че някой има много по-драматично въображение от мен, но този път трябваше да се съглася с Марта: напоследък Рене преминаваше от състояние на пълна истерия към нормалното и обратно толкова често, че пушката може и да не бе далеч.

— Ъ-хъ — съгласих се аз.

— Няма значение, забрави за това. Я ми кажи как вървят нещата с Грег?

Изгледах я студено и надменно. Не бях й казала. Не бях казала на никого. С Грег бяхме заедно вече шест седмици, но аз не бях казала на нито една жива душа. Няма значение колко главозамайващ беше сексът, който правехме. И това си бе самата истина. Само в собствената си глава се хвалех колко извънземен беше сексът, който правехме.

Не че не бях се наслаждавала на добър секс и преди — Шон не бе лош любовник, нито пък повечето от другите ми гаджета. Просто с Грег беше по-добре и по-хубаво. Първоначално мислех, че е така, защото Грег беше „по-опитен“, но след „нощта с розовите листенца“ осъзнах, че причината е друга — с него се отпусках. Не се притеснявах дали косата ми е рошава, не се опитвах да си глътна корема. С Грег можех буквално да се отпусна. За разлика от другите мъже, които опознавах сексуално, емоционално и ментално, с този имах преднина.

С него бяхме прекарали цели три години в смях и закачки, седейки в моя апартамент или в неговата стая, в барове, ресторанти, автобуси, влакове. Което означаваше, че имахме да наваксваме цели три години пропуснат секс, за колкото е възможно по-кратко време. Понякога дори не вечеряхме, защото още от вратата се вкопчвахме един в друг. В света на Амбър, ако имаше нещо, което никога не се случваше, това бе да пропусна ядене, за да правя секс. Исках да споделя с някой всичко това. Но не го направих.

Как Марта се бе досетила, нямах никаква представа. Аз не си водех дневник, не изпращах идиотски имейли от офиса, не оставях уличаващи улики на бюрото си.

Запазих физиономията си неутрална и рекох:

— Грег ли? Какво имаш предвид?

— Не е ли той усложнението, с което спиш?

— Еее…

— Няма смисъл да отричаш — продължи Марта. — Ти каза, че е сложно, а Грег е единственият човек с усложнения, с когото все още се виждаш. Не искаш да ми кажеш кой е, защото знаеш колко го мразя. Но светиш отвътре и сияеш като човек, който редовно прави секс. И всяка втора дума, която излиза от устата ти напоследък, е Грег.

Очите ми удвоиха размера си, докато вдигнах ръка и запуших с нея устата си.

— Нима съм толкова зле? — едва продумах през пръстите си.

— По-зле. Но никога не съм те виждала толкова сияеща.

— Не мога да повярвам, че си се досетила — отвърнах.

Марта се ухили и почука носа си.

— Ей с това мога да помириша всяка любовна история по всяко време.

— Лакомства! Не бях сигурна кои обичате, затова взех от всички. — Марта и аз замръзнахме. Нима Рене се бе трансформирала в психолог за времето, за което отиде до магазина и се върна? Засега викът беше само „Бисквити!“, но само след миг, можеше да се превърне в писъци и осакатяване.

От бялата хартиена кесия тя извади обикновени и млечни шоколадови десерти, яйчен крем, кейк с плодове, сладкиш с маслено тесто, кейк със сладко. Сложи всички пакети на моето бюро, сетне взе чашата чай от своето бюро и се дотъркаля заедно със стола си до мен.

— Какво пропуснах? — попита. Перфектно гримираните й кафяви очи бяха жадни над чашата; лицето й бе възбудено и очакващо. В този момент почти можеше да мине за момиче.

— Амбър спи с приятеля на гаджето на приятелката си — обясни Марта на последния член от нашата банда, който все още бе в неведение относно моя сексуален живот. — Знаеш с кого — тук последва драматична пауза, — Грег. Тя произнесе името му сякаш беше думата, започваща с „п“. Защото, предполагам, Грег беше станал синоним на тази дума през последните няколко години, не само защото беше известен сваляч и чукаше наред, но и заради лошото си поведение след това.

— Фантастично! — отвърна Рене. Тя остави чашата си и плесна с ръце в израз на ликуване. Ако за мен бе неестествено да заменя храната със секс, то ликуването от страна на Рене бе направо невъзможно. — Знаех си, че в нейното преобразяване има замесен мъж.

— Какво? — попитах.

— Ти си променена. Първо беше онази история с глупавата журналистка. Не, не, това беше денят, в който ти не гледа онези филми през уикенда. Никога не си правила подобно нещо, а аз те познавам от години. После начинът, по който излъга онази журналистка. Накрая Кан го доказа. Ти обикновено правиш така, че да спреш споровете, но не и този път.

Дори Рене беше забелязала.

Очите ми прескачаха от лицето на едната върху лицето на другата ми колежка, а двете ме наблюдаваха в тръпнещо очакване. При подобно внимание от страна на слушателите, повече не можех да се удържа…

 

 

Доброто настроение в нашия офис продължи около шест часа. Стана осем и половина, а ние все още се съвещавахме, опитвайки се да намерим темата на тазгодишния Фестивал. Не му се виждаше краят. Не можехме дори да се гледаме. В средата на съвещателната маса имаше цяла купчина опаковки от бисквити, всеки пакет бе в различен стадий на консумация. Първо изчезна кейкът със сладко, последван от млечния шоколад. Колкото по-дълго стояхме, толкова по-привлекателен ставаше дори и сухият, покрит със захаросани плодове сладкиш.

Марта подпря челото си върху масата, кафявите й кичури паднаха върху бележника. Рене седеше изправена в стола си и дъвчеше края на молива си. Аз вдигнах краката си върху масата, наблюдавайки отраженията ни в тъмните прозорци.

Тази година Рене ме бе удостоила с честта да ръководя Фестивала: да измисля темата, да направя програмата, да реша кои знаменитости и филмови дейци ще поканим. Обмислих много теми и накрая се спрях на иконите. Филмовите икони. От миналото, настоящето и бъдещето. Официалната тема щеше да бъде „Къде отидоха всички икони?“ Това щеше да ни даде достатъчно свобода за действие да поканим различни знаменитости. Интелектуалните дискусии щяха да бъдат насочени към причините филмовите звезди да престанат да бъдат главните икони на деня през последните години. Каквото и да означаваше да бъдеш икона. Можеше ли самите филми да станат икони? Цялата идея бе оформена така, че да стане събитие — ако успеехме да открием подходящия образ за корицата на нашата брошура.

Мислехме за Одри от „Закуска в Тифани“, но постерите, листовките и картичките, както и разходите за правата и репродуцирането щяха да ни излязат прекалено скъпо, както подчерта Марта.

Което означаваше, че трябваше да направим собствени фотосесии. Но не можехме да намерим никой толкова уникален като Одри. Мислех си, че би трябвало да излезем от клишето, да вземем микрофона в ръце. Да съберем заедно няколко поколения икони, от Одри Хепбърн до Сидни Поатие, от Джеймс Дийн до Хали Бери, които се смеят, хрупат пуканки, гледат телевизия.

— Не е достатъчно бляскаво — опонира ми Рене, отхвърляйки моята идея. — Ние искаме повече блясък!

До този момент всяка идея, която някоя от нас имаше, само тя си я харесваше. Отново трудно преглътнах крясъка, който напираше в гърлото ми. Вече трябваше да седя в кръчмата с Джен, Мат и Грег — Мат имаше рожден ден и щяхме да се черпим.

— Какво й беше лошото на идеята за Одри? — попитах Рене. — Това е образ, който всеки ще разпознае.

— Ако я споменеш още веднъж, ще те убия — обяви Рене, без да ме погледне.

Добре тогава.

— Идеята с дивана ми хареса — промърмори Марта с лице, забито в масата.

— Преди два часа не я хареса и я мразеше — напомних й аз.

— Мисля, че е време да си ходим вкъщи — оправда се Марта.

— Не е достатъчно бляскаво — казах, имитирайки Рене. — Ние искаме повече блясък!

Марта вдигна ръка.

— Виж колко пръсти съм вдигнала? — попита тя. — Те показват в секунди колко време съм мислила аргументите ти. — Тя ми показваше средния си пръст.

— Не ме ядосвайте и двете, защото ако се ядосам, няма да ви хареса! — заплаши ни Рене.

Оооох! Помислих си. Толкова съм уплашена!

Рене беше трюфел с бренди, с истинско френско бренди. Класически пълнеж и външност. Гладък, чист, тъмен шоколад. Горчив отвън и покрит с какаова пудра. Но след като отхапеш от него, брендито те стряска, изумява и изненадва. То е меко, топло, ароматно.

Сгрява устата ти нежно, сетне хранопровода, накрая стомаха. То е нежно като консистенция и прекрасно на вкус. Никога не можеш да забравиш един истински трюфел с бренди — неговата необикновеност се загнездва някъде в ума ти — и ти никога не забравяш Рене, без значение колко много се опитваш да го постигнеш.

Точно в този момент обаче Рене беше зелен шоколад. Не остарял и мухлясал, а по-скоро зелен като Невероятният Хълк.

— Не ме ядосвайте, защото няма да ви хареса, когато наистина се ядо…

— Шоколад! — избълвах аз.

Марта вдигна глава с надежда. Рене спря да гризе молива си.

— Продължавай! — каза тя.

— Добре, но не само шоколад. Можем да имаме един киноекран със старомодно отброяване на времето с изписано 21 — защото това е двайсет и първият филмов фестивал. И жена с една от онези стари табли за продаване на цигари, които се носят окачени на врата. Освен това входът към залата може да бъде украсен с филмови икони — Мерилин и Богард, Чаплин и Одри, Джеймс Дийн. Но… можем да включим и модерни икони като Хали Бери, Терминаторът, Киану от „Матрицата“ и Уил Смит от „Мъже в черно“. Може също да променим нещата и да направим илюстрации, вместо да използваме снимки, така няма да се притесняваме как ще наемем добри техни двойници. Но жената, която ще стои отпред, вместо да продава цигари и сладолед, ще продава шоколад. Шоколад, върху който ще пише WYIFF.

— Не, върху тях ще пише „Стар барс“ — намеси се Рене.

— Това е търговска марка — отбеляза Марта.

— Можем да ги привлечем като спонсори.

— И понеже е двадесет и първия фестивал, можем да направим партито в последната вечер като карнавал и всеки ще се облече като някоя звездна икона — продължих аз, разпалена от темата.

— На откриването можем да наемем жени, облечени като истински продавачки на цигари, които ще раздават шоколадчета с надписа WYIFF или „Стар барс“ — допълни Рене.

— Да! — изпищя Марта и писъкът й ни накара да подскочим. — Тази идея ми харесва. Обожавам я. Нека да я осъществим, моля ви. Моля! — Беше толкова развълнувана, че бе готова да се просне в краката на Рене.

— Добре. Да я направим — съгласи се Рене.

— Тръгваме ли си? — попита с подозрение Марта.

— Тръгваме си.

 

 

Напуснах облицованата със стъкло сграда и пристъпих във външния свят. Въздухът не беше топъл, но не бе и студено.

Небето беше тъмносиньо със съвсем малко звезди — една прекрасна пролетна вечер, през която да отида на кръчма с приятелите си и тайния ми любовник. Вървейки бързо, се запровирах напряко през малките улички към алеята, където бе таверната „Черният принц“.

Това бе един дълъг, тесен, уютен пъб. Джен и аз често идвахме тук, когато бяхме сами, защото ни харесваше. И една приятна вечер навън неизменно включваше „Черният принц“. Тук се чувствах напълно у дома и често трябваше да си напомням да не си събуя обувките и открито да си бъркам в носа.

— Ще трябва да седнеш на мястото на зарязаната жена — обясни Мат, докато свалях палтото си. Бях направила усилие да се облека подходящо за рождения му ден — в съответствие с чувствата си към него. Сутринта извадих тъмносинята си дънкова пола от купчината за пране, но сложих чиста синя риза под черната си жилетка.

— Извинявай, какво каза? — попитах, като определено не ми хареса посоката, в която тръгна разговорът.

Мат празнуваше своя трийсет и първи рожден ден и аз вече бях пропуснала доста от питиетата, които той бе погълнал, тъй като минаваше девет. Дадох му една поздравителна картичка и дори се насилих да го целуна по бузата. Колкото повече време минаваше, толкова повече изглеждаше, че не го харесвам. Напротив, харесвах го. Просто в него имаше нещо… например знаех как щеше да реагира, ако съмнението за онази бременност се бе потвърдило. Знаех, че има проблеми заради близостта между мен и Джен. И още стотина други неизказани и неизвестни неща. Но иначе го харесвах. В повечето случаи.

— Преди пет минути всеизвестната Нина седеше на това място.

Нина? Стомахът ми се преобърна. Какво, по дяволите, е правила тук?

Нина беше от миналото на Грег. Една от многото жени в това минало. При това важна жена. Грег я бе срещнал преди година на някаква сватба, където тя била с друг мъж, който се представял като „неин годеник“. Годеникът дебнел Грег като ястреб, защото той бил хубавият мъж, който говорел с гаджето му. Нина не направила никакъв опит да сваля Грег. Той от своя страна се наслаждавал на компанията й, но оглеждал салона за евентуални свободни бройки и също не направил опит да я ухажва.

Когато си тръгвали обаче, тя сграбчила ръката му и незабелязано пъхнала в дланта му бележка с телефона си и „Обади ми се“. Той изпълнил инструкциите — но след като свалил друга жена на сватбата.

След няколко дни се обадил на Нина и двамата се срещнали в една кръчма на Кокбридж — на километри от мястото, където живеели. Говорили. Целували се, докосвали се. Възползвали се от възможностите, които предлагала кръчмата, тоест дамската тоалетна. Естествено.

Грег ми разказа, че нямало къде да отидат, а не можели да чакат, така че се изкривили в тясната кутийка на тоалетната и го направили прави.

— Ти наистина си несравним — беше кроткият ми коментар.

След въпросната среща той намина при мен, тъй като Кокбридж бе съвсем близо до Хорсфорт, където живеех аз.

— Не можах да устоя, тя беше толкова… Имаше най-тясната вагина…

— Млъкни! Спри! — изкрещях, преди да се впусне в детайлни описания, което очевидно смяташе да направи. Благодарение на Грег познавах анатомията на много други жени по-добре, отколкото собствената си. Хвърлих му една хавлия.

— Върви в банята и си вземи един душ! Не искам да седиш тук и да ми миришеш на секс.

Той се затътри неохотно да изпълни нареждането ми.

— И да не си посмял да пееш под душа! — извиках след него, докато затваряше вратата. Грег се разсмя със своя звънък, слънчев смях, при което не устоях и също се разсмях.

Все пак си мислех, че Нина беше жената за Грег. Той ходи с нея три месеца. Цели три месеца! Това бе истинско чудо в историята на сексуалния живот на Грег. Заради нея дори наруши правилото си „никакви жени в моята спалня“. Никога не бях я виждала, нито Мат и Джен — те само я бяха чували, когато правели секс.

Та това беше жената, на чието място щях да седна. Обърнах се към Грег.

— Но какво можех да направя? Тя просто влезе в кръчмата! Предполагам, че се случва, когато живееш в един и същи град с бившето си гадже — оправда се бързо той.

— Тя не е просто бивша, нали? — попита Джен. — Тя е БИВШАТА с главни букви. — Джен ме удари по рамото, а аз се обърнах към нея.

Трябваше да я видиш, Амбс. Говорим за слабост и оглупяване пред красотата. Той не бе способен да помръдне, нито дори да я погледне. А тя е великолепна. Ако не знаех, че се среща с мистериозната жена, щях да кажа, че все още ходи с Нина. Просто ослепителна.

Да, ясно. Схванах идеята.

— Има невероятно тяло! Такива извивки… и тази дълга коса, и тези чувствени очи, пълни с…

— Не е, ли твой ред да вземеш напитките, Джен? — прекъсна я безцеремонно Грег.

— О, да. Бира, нали, Амбър?

Кимнах. Мат стана, за да „направи голям депозит в порцелановата банка“. (Той казваше подобни идиотски неща, когато отиваше до тоалетната, защото беше от този тип мъже.)

— Слаб при вида на красотата, значи? — Опитах се да прозвучи шеговито, когато останахме сами. Но не се получи. Звучах точно както се чувствах: ревнувах. Човек винаги си мисли, че е чувствал нещо, докато не го изпита истински. Например, когато се обади Мими — лудата журналистка от Лондон, си мислех, че ревнувам, нали? А се оказа, че е било просто лека смяна на настроението в сравнение с онова, което изпитвах в момента. Сега чувствах истинска ревност в целия й шокиращ и нерационален блясък.

— Амбър, не я погледнах, защото последния път, когато я видях, тя вървеше към мен с нож в ръката…

Нещата между Нина и Грег бяха свършили зле. Дори много, много зле.

След като бяха ходили три месеца и малко, Нина решила, че вече имат сериозна връзка. Или поне, че са на гребена на връзката. Тя поискала да направят още една крачка, и по-точно той да се срещне с родителите й… В отговор Грег предложил да се виждат и с други хора. Той обаче, не й определил среща на публично място, за да скъса с нея, нито го направил по телефона, по факса или със съобщение на мобилния. Първо преспал с нея, разбирате ли? С една дума я зарязал, докато двамата си лежали в леглото. Значи лежал си той, държал я в обятията си, може би е галел косите й, докато най-спокойно й обяснявал, че тази работа не е за него и че приключват. И просто не искал да я вижда повече, защото не искал тя да си фантазира, че ще се съберат отново.

Истеричната Нина слиза от сцената, влиза най-добрата и приятелка. Буквално казано. Най-добрата приятелка на Нина, според очевидци, страховита червенокоска със склонност към насилие, се появила след два дни, за да го размаже. Тя не одобрявала раздялата на Нина с годеника й заради Грег, а това копеле Грег размазал емоционално приятелката й и тя решила да му го върне. Грег, който не бе способен да приеме размазването с думи като нормален мъж, съблазнил и нея. Двамата прекарали следобеда заедно в леглото, правили секс, след което той й дал ясно да разбере, че няма да има нищо повече. И ако може да си тръгне веднага, защото имал среща с някакви приятели в кръчмата и трябва да се приготви. (Да, знам, той е непоправимо и стопроцентово гадно копеле.) Грег, бог да го пази, бил изумен и се чудел защо, след като се върнал същата нощ от кръчмата, Нина го чакала в храстите с нож в ръката, готова да го забие в главата му. Те се сборичкали за кратко — тя била обладана от мъст, а той не бил способен да удари същество от нежния пол, дори когато се опитва да го убие — затова бил ранен, преди да успее да я обезоръжи, а тя да възвърне разума си.

След инцидента проклетникът дойде направо при мен. Един по-разумен човек би отишъл в болница, но Грег дойде у нас. Защото, когато главата ти кърви и целият трепериш, онова, от което се нуждаеш най-много, е един заместник-директор на филмов фестивал, нали?

Той позвъни, аз отворих вратата и го намерих подпрян на парапета, окървавен, пребледнял и треперещ. Помогнах му да влезе и го сложих да седне на дивана. Междувременно успях да дойда на себе си и минах на автопилот. Използвайки комплекта за първа помощ, почистих лицето му, покрито с прясна, яркочервена кръв и по-тъмни следи от засъхнала кръв, огледах колко зле са раните. Той дори не трепна, когато сложих антисептична паста върху порязванията, дори не забеляза, че залепих пластири върху тях. Просто говореше, разказвайки ми отново и отново какво се бе случило. Дадох му една бира, за да се успокои и седнах срещу него в дневната, докато отново повтаряше случката. Той говореше, а аз се борех с желанието си да избягам. Да избягам и да не спирам, докато не стигна някъде далеч, много далеч от него. Да офейкам, така че да не мога да бъда въвлечена отново в това. Не исках да бъда част от друго нефункциониращо трио. Не исках да попадна отново в ситуация, в която щях да бърша и попивам кръв, да предлагам успокоение и да лъжа как изглеждат раните и синините. Но не можех, не биваше да го оставям сам в бедата. Има една клауза в брачната клетва — „В добро и зло“, която се прилага и в приятелството, и ако не друго, то поне нашето приятелство беше искрено.

След няколко бири и след като той спря да говори, го накарах да легне в леглото. С мен. Грег положи здравата страна на главата си върху гърдите ми и ме прегърна, както дете прегръща плюшеното си мече, след като е сънувало кошмар.

— Изумена съм какви неща правят мъжете, за да си легнат с мен — казах. Прегръдката му около неговото мече Амбър стана по-силна. — Следващият път, когато искаш да си легнеш с мен, просто ми кажи. Не е необходимо да те осакатяват. Не си никак привлекателен.

Това вече го накара да се засмее. Съвсем тихо и слабо, но поне тялото му се поотпусна. В случаи като този моята изобретателност и хумор за разведряване на атмосферата вършеха работа.

Грег, Нина и аз бяхме единствените, които знаеха за атаката. Той не ме помоли да пазя тайна, но аз го направих. Знаех как работеха тези неща. Когато ти си бил човекът, който е почистил и превързал прорезните рани, който е предложил комфорт и успокоение, ролята ти в това нефункциониращо трио е да пазиш мълчание. С него никога не говорехме за тази нощ — дори на следващата сутрин, когато се разхождаше из апартамента ми с тениска с логото на WYIFF, тъй като неговата бе окървавена и аз я изпрах. И така до ден-днешен, до този момент, пазех тайната му.

— Чувствах се абсолютно парализиран, че е толкова близо до мен. Тя изглеждаше също толкова нормално, както когато се опита да ме убие — каза Грег, като плъзна ръка по бедрото ми. Погледнах белега от най-дълбоката рана — V-образен, под лявата му скула. Беше зараснал, избелял и почти невидим след толкова време. Можеше да бъде открит само ако знаеш къде да го търсиш.

— Когато Джен започна да говори за моята нова тайнствена жена, си помислих, че Нина ще ме замери с чашата си. Ако…

Той дръпна ръката си от бедрото ми, тъй като русата глава на Мат се появи от вратата на тоалетните и тръгна в наша посока.

— И така, Амбър — попита Мат, докато Джен оставяше таблата с бири върху масата, — виждала ли си някога Нина?

— Никога — отвърнах. — Не мога да кажа, че съм имала това удоволствие.

— Трябваше да ги чуеш как викат — добави Джен.

Мат се изкиска, приличаше на кудкудякане.

— Това момиче наистина имаше глас! — Той преправи гласа си: — О, Гуег, Ооо, Гуег, Ооо, Гуег!

— И той има талант — добави Джен. Тя на свой ред преправи гласа си на по-мъжествен: — Ъъъъ, Нина, ъъъъ, Нина, Нина…

Добре, добре, достатъчно с разговорите на тема секс, момчета и момичета.

— Сексът с тайнствената жена толкова ли е добър, приятел? — попита Мат.

— Какво те засяга, Матю? Това не е нещо, което някога си изпитвал или ще изпиташ — отряза го Грег.

С други думи, не. Това да ми е за урок занапред да седя и самодоволно да мълча за сексуалния си живот.

— Значи „не“ — подсмихна се Джен.

— Да, Джена, това е „не“. Сексът с нея не е толкова добър… Той е много по-добър. Всеки път, като я видя, искам да правя любов с нея. За да ме изкуши, трябва само да влезе в стаята. Това е най-добрият секс, който някога съм правил, а както и двамата знаете, аз съм правил много секс. Разбира се, той е толкова добър, защото яз я обожавам. Винаги е по-добре, когато някой те обожава, нали?

— Кога най-сетне ще я видим? — попита Джен, игнорирайки неговия въпрос. Въпросът й в груб превод беше: „Не вярвам, че тази жена въобще съществува“.

— Нямам намерение да й причинявам това. Вижте се само как се държите. Тя ще ме зареже пет минути, след като ви запозная.

— Какво? Няма ли да я представиш поне на Амбър? — изненада се Мат.

Грег поклати глава.

— Не, защото, за разлика от вас двамата, копелета мръсни, Амбър вярва, че тя съществува. Е, време е за текила. Мой ред е да почерпя.

 

 

Ние се измъкнахме от кръчмата едва когато сервитьорите буквално насила измъкнаха чашите от ръцете ни и застанаха прави до нас, настоявайки да си вървим. На улицата прегърнах Мат с две ръце, залепих една целувка на бузата му и казах:

— Надявам се, че рожденият ти ден мина добре.

Той не отговори. Не беше свикнал на подобна демонстрация на обич от моя страна. Сетне прехвърлих прегръдката си към Джен.

— Ти си моята най-добра приятелка — информирах я. — Толкова много те обичам.

— Толкова много те оби-и-и-и-чам — размазано отговори и тя. — Ела у нас другата седмица, а аз ще изпратя гаджето си в Париж. Тогава ще можем да сме най-добри приятелки. През целия уикенд.

— Д-о-о-о-бре.

— Ааа… — Мат прекъсна изречението на Джен, като я дръпна настрани и собственически я обгърна с ръце. Гледаше ме с неодобрение и погнуса. Той не обичаше да се държим така.

Когато я издърпа, аз се олюлях толкова силно, че за миг си помислих, че ще падна, но силните ръце на Грег ме хванаха здраво и ме задържаха права и неподвижна. Почти прехапах долната си устна, докато Мат държеше Джен.

— Мисля да изпратя Амбър — предложи Грег.

Поклатих яростно глава.

— Нееее! Върви да чукаш тайнствената си жена! — Забих пръст в гърдите му. — Върви да правиш фантастичен секс с нея. Аз ще се прибера в къщи при моя вибратор. Това е…

Той затвори устата ми с ръка.

— Ще ми благодариш утре сутринта.

Забелязах, че Мат завъртя очи към Грег. Очевидно имаше предвид мен. Нахалникът ей сега щеше да си го получи. Нещата, които Джен дрънкаше в кръчмите, когато се ядосаше, щяха да изглеждат като молитва на монахиня пред онова, което смятах да кажа. Почти щях да го нападна, но не го направих, защото очите ни се срещнаха. За един кратък миг неговите зелени очи се заковаха в моите кафяви очи като две части от „лего“, които скоро няма да бъдат разделени.

Мат беше по-висок от мен, имаше по-големи ръце и крака, беше мъж (според слуховете), но аз все още можех да го надвия в двубой.

Това беше една от причините да не ме харесва. Една от причините да не му се зъбя. И двамата знаехме, че ако някога се спречкаме, ще има нокаут още в първия рунд. Един мускул върху лицето му трепна два пъти, преди да отмести очи от моите. Е, видяхте ли? Можех да го победя.

— До утре, приятел — промърмори Мат на Грег. — Амбър, лека нощ.

След което повлече Джен надолу по улицата, докато тя ни махаше с ръка през рамото му. После си хванаха такси, напъхаха се на задната седалка и изчезнаха в нощта.

— Автобусът е в тази посока — посочих към спирката. Поне мислех, че е натам.

— Има нещо, което трябва да обсъдим — отвърна той и ме завлече обратно по алеята, която водеше към кръчмата. Подпря ме към тухлената стена и ме притисна с тялото си. — Искам да съм сигурен, че знаеш, че си ти.

Аз се умълчах. Смръщих лице, наистина мислех трудно. Пропуснах ли нещо важно от онова, което каза? Ти си. Добре де, аз съм. Но какво съм аз?

— За какво говориш, Пек — Пек?

— Искам да знаеш, че говорех за теб. Ти си моята тайнствена жена. С теб съм правил най-добрия секс, който някога съм правил. Не го казах просто така, заради тях. Искам те всяка секунда от деня. И това е самата истина.

— Знам — отвърнах демонстративно. — Аз съм, о, да! Ами да, аз съм най-великата куртизанка на века. Всички ми го казват. Всички мъже на света казват, че аз съм най-страхотната жена на века, аз съм…

Той ме целуна. Дълбоко, безкрайно, бавно. Тялото ми се отпусна към неговото. Наистина беше добър в тези работи. Обвих с ръце врата му. Беше фантастичен. В този миг осъзнах, че вдига полата ми нагоре.

— Какво правиш? Не може! Не и тук! — извиках, като се отдръпнах. Бях достатъчно пияна, че да целуна Мат по бузата, но не чак толкова, че да… Грег ме целуна още по-настойчиво, по-взискателно, докато вдигаше полата ми все по-високо. Това беше лошо. Много, много лошо. И незаконно… И, по дяволите, беше страхотно! Велико! Никога преди не съм се държала толкова лошо. Аз бях добро момиче. Аз бях добрата Амбър, в края на краищата. А това беше… Държах се като Линда Фиорентино в „Последното прелъстяване“^[1]! Беше толкова възбуждащо, че любовникът ми не можеше да издържи да се приберем вкъщи, за да ме чука. Бъди лоша, нашепваше един глас в мен. Веднъж в живота си бъди лошо момиче. Всеки поне веднъж в живота си е бил гаден — неочаквано започнах да разкопчавам панталоните му.

— Наистина ли го искаш? — попита Грег.

Кимнах, галейки с пръсти корема му.

Той се ухили и извади един кондом. Наистина трябваше да го притежавам. Да го направя. Как не бях го правила досега?

Грег пъхна пакетчето между устните си, готов да разкъса зелената опаковка с една ръка. Хайде! Хайде! — виках вътрешно без глас, но моят Грегъри беше истински евангелист по отношение на безопасния секс. Винаги използваше презервативи, дори ако партньорката му пиеше хапчета По-бързо, по-бързо, давай — молех се наум, докато обхванах задните му частни с ръце.

И в този миг някой ни освети.

Върху нас светна фенерче и един нисък, властен глас произнесе:

— Това вече е прекалено, сър.