Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

4.
Любов като на кино

Беше февруари. Небето бе покрито с облаци, в шест вече беше тъмно, въздухът бе пълен с влага. Връхлетя ме един кратък повей на вятъра, заигра се с подредената ми коса, разпиля я и се опита да разкопчае зимното ми палто. Прекалено е студено, че да отида на рождения ден на Джен облечена така, помислих си, докато прекарвах ръка по прическата си, за да я пригладя, и отново се загърнах плътно в палтото си.

Бях облякла еквивалента на двадесет и четири каратово злато.

Притисната от необходимостта да не се изложа, когато четиримата излезем на официална вечеря, отидох да си купя нова рокля. В магазина спрях пред една блещукаща в червено и розово сред морето от черни, сини и сиви рокли. Взех да я пробвам, без да погледна цената на етикета. Нарочно. След като я облякох, обърнах етикета. Въпреки че сърцето ми направи овчарски скок, реших, че трябваше да я имам. Тя сякаш бе направена за мен: подчертаваше съблазнително цепката между гърдите ми, плъзгаше се по талията, прегръщаше бедрата ми и нежно се разплискваше около глезените. Направо лепна по мен. Трябваше да я притежавам. Куражът ми почти се изпари, докато стоях на опашката пред касата, а ръката ми започна да трепери, когато подписах трицифрената сума — трите цифри бяха преди десетичната запетая. (Харченето на такава сума бе против правилата ми. Печелех прилична заплата, но бях момиче на разпродажбите — те бяха първото, към което се упътвах, щом влезех в някой магазин).

Обух червените си обувки с клиновиден ток и каишки, които се кръстосваха на глезените, след носенето им окуцявах за няколко дни. Тези обувки се носеха без чорапогащник, но в мига, в който излязох от сградата, босите ми крака настръхнаха.

Трябваше да помисля повече и трябваше да знам. Трябваше да знам, че ще стане точно това. Бях тридесетгодишна южнячка и усещах болезнено и с всяка частица на тялото си и най-слабият спад на температурата. Когато преди дванадесет години пристигнах за пръв път в Лийдс, за да уча в колежа, си помислих, че съм се преместила в Сибир. През първата зима се обадих на родителите си и ги помолих да ми изпратят всеки пуловер, който бях оставила у дома, а също и малко пари, за да си купя два юргана и още вълнени дрехи. Почти непрекъснато носех ръкавици. Все още беше истинско чудо как реших да остана тук.

Завивайки плътно треперещото си тяло с палтото, аз се упътих през града към „Консерваторията“. Светлините на уличните лампи и на колите блещукаха и се отразяваха в хлъзгавите улици, превръщайки всяка мокра повърхност в артистична експлозия от цветове. Докато ги гледах се сетих отново за петъчната нощ.

Във филмите, когато двама души са заедно, те правят бавна, нежна любов в полумрака, на фона на тиха музика, изпълнена на саксофон. След това лежат с преплетени тела и си говорят приглушено, докато чаршафите покриват стратегически някои части от тях.

Но не аз и Грег. Когато в петък вечерта стигнахме до леглото, ние се нахвърлихме един върху друг като прегладнели лъвове върху трупа на антилопа, буквално разкъсвайки дрехите си. След това продължихме и го направихме ожесточено, страховито, похотливо. Всеки път беше животински, лакомо и ненаситно. Нямаше и помен от романтика.

Не си говорихме нежни приказки. Всъщност не си говорихме нищо. След всеки акт — мисля, че го направихме пет пъти, лежахме един до друг, дишайки тежко, без дори да се докоснем. Никакви опити някой да прегърна другия, да го обгърне и гушне или да мърмори в ухото му с какво нетърпение е чакал това да се случи. Лежахме на леглото, без да говорим. Аз не говорех, защото единственото, за което мислех, бе: „Не казвай на никого, че си го направила. Не казвай на никого, че си била толкова глупава.“

Той не беше просто любовник, разбирате ли? Той беше стопроцентов чукач, белязан с неизтриваем печат, който сигурно носеше своето свидетелство за раждане, за да доказва, че знае кой е баща му и не е копеле. Копелето му с копеле! Той просто беше една вървяща и говореща машина за чукане на жени, поради което Марта и Рене го мразеха. Те бяха чували безброй пъти една и съща приказка, която започваше с думите „И както си седяхме в кръчмата, тази жена приближи към Грег…“ и завършваше по следния начин: „Тя плисна чашата в лицето му“ или „Избяга навън“, или „И ме предупреди да не си въобразявам, че той някога ще се промени“ (Аз не им дадох доброволно информация за подвизите на Грег, те просто я измъкнаха насила от мен, след като получих голям букет цветя от него на третата седмица, откакто излизахме заедно.) През годините се превърнах в довереница на завоеванията му и в добър приятел. Превърнах се в жената, която отбелязваше, че се занася с неподходяща персона и най-вероятно ще получи ритник в задника, бях човекът, който го пазеше от опасности. Жената, която се преструваше, че му е гадже, за да накара някоя, която той чукаше, да се раздели с надеждата, че има шансове за нещо повече. И естествено жената, на която звънеше, когато имаше нужда от човек, който да го измъкне от неловка ситуация или нещо още по-страшно, като например полицейски участък.

 

 

Една майска сутрин преди две години ми се обадиха от полицейския участък в Хеърхилс, за да отида да поръчителствам за Грег и което бе по-странното — да му занеса някакви дрехи. Бях престояла няколко минути в приемната на участъка, когато ме поканиха в стаята за разпити и аз седнах до една маса с двама инспектори от двете ми страни.

— Госпожице Селпон — започна мъжът.

Не го чувах. Бях се втренчила в записващото устройство на бюрото пред мен. Гледах го, откакто ме въведоха тук. Те не го включиха, а един бърз поглед към китките ми потвърди, че не бяха ме закопчали с белезници, но сърцето ми галопираше като табун диви коне в гърдите ми. Устата ми бе суха. Дори не трепнах при думата „госпожице“ в обръщението им. Всъщност госпожица Амбър Селпон бе само на крачка от признанието, че стрелецът на тревистото хълмче в деня, в който президентът Кенеди бе убит, е била тя.

— Госпожице Селпон — повтори полицаят, за да привлече вниманието ми. — Колко добре познавате господин Уолтърсън?

— Амии, добре. Всъщност, доста добре — отвърнах, опитвайки се да престана да броя косъмчетата, които стърчаха от ноздрите му, тъй като това водеше до намаляване на напрежението ми. — Познавам го от около година.

— Имате ли романтична връзка с него? — попита другият полицай, по-точно полицайка с изключително нормален глас, в който нямаше и капка съмнение или подозрение, че мога да скрия някакви доказателства, но тогава аз не забелязах.

— Не. Аз си имам приятел. Шон. Шон О’Хеър — отвърнах, изпитвайки неочаквана необходимост да им разкажа всичко. Кого се опитвах да заблудя? Бях просто една срамна въшка под светлините на прожектора за разпит. — А Гре… искам да кажа господин Уолтърсън, е самотен — добавих. Много самотен.

Неочаквано цялата атмосфера в стаята се промени и успокои. Всичко — полицаите, мебелите, дори прахта, сякаш въздъхнаха. Но аз бях прекалено трепереща, че да забележа. Бях заета да се чудя дали трябва да им дам адреса на Шон, за да проверят дали говоря истината.

— Господин Уолтърсън е бил заподозрян във влизане с взлом и самопоказване, като е… — започна полицайката.

Каквоо? Грег Уолтърсън? — прекъснах я изумено. — Моят Грег Уолтърсън?

Жената кимна.

— … е бил намерен гол на покрива на една къща.

— Нека да отгатна — прекъснах я, защото изведнъж всичко ми стана ясно. Дрехите. Къщата. Грег. Това можеше да означава само едно нещо. — Вътре е имало жена, чийто съпруг се е прибрал неочаквано, и тя твърди, че никога в живота си не е виждала Грег, искам да кажа господин Уолтърсън.

— Случвало ли се е и преди? — попита полицайката.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Не, просто винаги съм очаквала да се случи. Не влизането с взлом. Той просто не може да влезе с взлом никъде.

— Добре, това ще реши съдът — отбеляза полицаят.

Ето че го направи отново, помислих си. Забърка ме в още един от неговите мръсни гадни подвизи. Само че сега ще има и съд. Те говореха за съд.

— Грег, имам предвид господин Уолтърсън, той може да е задник, но не е престъпник! — Ударих го на молба. Не можех да се изправя пред никакъв съд. Само идването ми в полицейския участък вече бе прекалено лошо. Влизането в стаята за разпити беше ужасно. Един съд щеше да ме довърши. — Моля ви, не го осъждайте. Моля ви. Той няма повече да прави така, обещавам. И освен това, иска да работи в Америка, но ако има криминално досие… Мога да се закълна в живота си, че е добър човек, моля ви. Това няма да се повтори, обещавам. Аз ще отговарям за това, ще се погрижа. И въпреки че е журналист, винаги е твърдял, че полицията върши страхотна работа, особено тук. — Това щеше да ги поизчетка малко. Е, беше си чиста лъжа, но те говореха за съд! — Моля, не го оставяйте да провали живота си от глупост! Моля ви!

След час стоях на тротоара пред полицейския участък. Грег стоеше до мен, облечен с тениска с лого WYIFF и моя анцуг за джогинг, които му бях донесла.

— След колко време ще дойде таксито? — попитах. Той взе телефона ми, за да поръча такси, защото неговият телефон, портфейла, ключовете и дрехите му, бяха в къщата на жената, която не беше го виждала никога преди в живота си.

— След колко… Амбър, изглеждаш много уморена. Не се ли върна тази сутрин от Кан?

— Да. Летях, влязох си в къщи, обадиха ми се по телефона с отчаяна молба, че един престъпник имал нужда от дрехи и от някой, който да гарантира за него.

— Извинявай.

— Хм! — Разбира се, че съжаляваше. Той винаги съжаляваше. Но не достатъчно, че да не го направи отново.

— Благодаря ти, че дойде, Амбър. Не трябваше да… Онази полицайка ми каза как си се молила за мен. Тя каза също, че си добър приятел, не че аз не го знам. Споменах само веднъж, че искам да отида на работа в Америка, а ти си го запомнила. Това наистина е специално. Благодаря ти.

— За какво са приятелите? — отвърнах лаконично.

— Е, от това поне излезе едно добро нещо — коментира той.

— И какво е то по-точно? — Очаквах да чуя как е поставил началото на ново философско определение за „приятел в нужда се познава“.

Но вместо високопарните си философски разсъждения той размаха листче хартия под носа ми.

— Тази полицайка ми даде номера си. Ще изляза с нея.

— Каквооо? — обърнах се изумена към него.

— Беше дяволски секси, не мислиш ли? Така че имаме желание да се опознаем малко по-добре. Всъщност доста по-добре.

— Ти наистина ли смяташ да излезеш с нея? — попитах, въпреки че вече знаех отговора. Знаех, че независимо колко любезно се извиняваше преди три минути, щеше да го направи.

Грег кимна, усмихвайки се на листчето в ръката си сякаш беше пропускът му към Шангрила.

— Точно така.

Аз също погледнах към малкото бяло картонче в ръката му. Сетне към Грег. После пак към картончето. На гърба му виждах бъдещето в ярки краски. Там бях аз, отново в стаята за разпити, този път с белезници, и полицайката, която ме заплашваше, че ще хвърли ключа за тях, защото Грег се е отнесъл зле с нея и грешката да го освободят и пуснат отново в обществото е била моя. Тази картинка се разигра няколко пъти във въображението ми, след което сграбчих картончето от ръката му и преди да успее да реагира, го смачках в юмрука си и го пуснах в канала. Топчето спря за миг на решетката, сетне падна и изчезна. Далеч от очите, далеч от ръцете.

— Ето това мисля аз за идеята ти!

— Какво… Амбър! — изхленчи той с отворена уста от шока, гледайки невярващо в канала. — Какво направи?

— Какво съм направила? — повторих, а гласът ми с всяка дума се извисяваше. — Какво ли? Случайно да си забелязал, че тя носеше халка? Брачна халка!

Той спря, помисли и поклати глава.

Не — извиках аз и затичах към таксито, което спря на улицата. — Не си, нали?

 

 

Ето това беше мъжът, с когото бях спала. Един мъж, за когото аз бях поредната бройка, още един номер в списъка му „Какво трябва да направя, преди да навърша 40“. Но така или иначе го бях направила.

Това беше истинският проблем. Знаех какъв беше Грег и въпреки това го направих. Страхувах се, че и аз може би съм същата. Че можех да спя с него, а когато свършех, да оставя тялото му, покрито с рани, ухапвания и драскотини, с дълбоки отпечатъци и следи от нокти. Ние спряхме само защото ни свършиха презервативите. Той нямаше повече, а аз нямах никакви. Можех да продължа цяла нощ, но той претърси трескаво дрехите си, сетне ме погледна с болка в очите и двамата осъзнахме какво означаваше това. Нямаше да правим повече секс. Безумен мръсен секс.

Обърнах се с гръб към него, когато се върна отново в леглото, затворих очи и се насилих да заспя, защото се страхувах, че мога да го направя отново. Страхувах се от последиците.

Все едно си бях сложила маска и бях направила тези неща, все едно не бях аз, бях се превърнала в Нектар, както ме наричаше Грег (да, Амбър Нектар, кехлибарен нектар, той беше много умел в тези работи), защото по принцип бях прекалено чувствителна и внимателна към подобно поведение. Аз бях Добрата Амбър. Винаги съм била здравият, солиден, твърд кехлибар.

Когато растяхме, Ерик — моят брат — беше този, който винаги се забъркваше в неприятности, защото не внимаваше в час; защото не бе написал домашното си; защото нощем се измъкваше тайно от къщи. А аз? Аз работех и учех упорито, за да имам добри оценки; аз отидох на първия си купон чак когато влязох в университета.

В колежа Джен беше тази, която винаги бе гълчана и наказвана от настойниците, защото не беше направила курсовата си работа, Джен беше тази, която имаше нужда от хапче на другата сутрин, на която аз купих не един тест за бременност. А аз? Аз също имах свалки за една нощ, но бях разумна. Имах гаджета, но и по отношение на тях бях разумна. Правех безопасен секс, никога не ми се налагаше да пишкам върху някакви контролни лентички.

Спрях пред „Консерваторията“, където имах среща с останалите, и се подпрях на железния парапет. Краката ми стенеха. „Все едно вървим върху ножчета за бръснене“ беше съобщението, което изпращаха към мозъка ми на международния език на болката. Вдигнах единия си крак и го сложих върху парапета, за да облекча мъчението.

Онова, което ме плашеше най-много относно петъчната нощ, бе колко много се наслаждавах. Колко много исках да го направя отново и отново.

Нещо в мен се бе отприщило. Нещо диво, непредсказуемо, неизвестно. Държах се като луда, поведението ми бе неконтролируемо и диво, както би казала Марта. Ами да, бях изхарчила огромно количество пари по най-глупав начин за една рокля, след като бях отишла сама в един от онези магазини, в които на влизане ще ви претърсят, за да проверят, да не би да носите върху себе си нещо по-евтино от 100 лири.

Смених краката и сложих левия върху релсата зад мен, за да му дам и на него малко облекчение.

Аз бях различна. Как? Не знам. Не мога да „напипам“ точно различието, както се мери пулс, или да го задържа достатъчно дълго в главата си, за да го изследвам. То се простираше отвъд противопоставянето ми на Рене и драстичното намаление на банковата ми сметка… Това бе… Отдръпнах се от парапета и прокарах ледената си ръка през косата, за да пригладя кичурите, които вятърът бе разпилял.

Нямаше да правя това. Нямаше да подлагам нещата на прекалено задълбочен анализ. Просто щях да се забавлявам.