Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (17)

17.
Баланс

Обикновено, когато се скарам с някоя приятелка, веднага се извинявам, така че да се сдобрим. Но в този случай няма да го направя.

Той седеше далеч от мен, говореше и сякаш не забелязваше, че в два часа сутринта аз бях напълно облечена и съвсем будна. Всъщност бях обикаляла из апартамента, гризейки пръстите си и чудейки се дали да му се обадя, когато той дойде. Не бях го чула цял ден и цяла нощ, затова почувствах страхотно облекчение, когато го видях на вратата.

— За мен това не е обикновена лудория. Надявах се, че имаме някаква перспектива. Връзка. Аз те обичам. — Спря за миг, очевидно очаквайки да скоча към него с думите „И аз те обичам“.

Но не получи нищо подобно. Ако смяташе да ме будалка, тогава нямаше да показвам емоции. Никакво вълнение.

Изражението на лицето му се промени. Може би от изненада, може би от тревога. Трудно бе да определя. Не бях свикнала на подобни сцени. Никой не беше си тръгвал, за да се върне и да ми каже, че се разделяме. По принцип казваха, че късат с мен, сетне си отиваха и аз повече не ги виждах. Шон беше изключение, защото го видях много пъти, след като се разделихме, но никога не говорехме за това. Единствената кавга, която имахме с Шон, бе напълно забравена в секундата, в която се видяхме отново. Но случаят с Грегъри очевидно не беше такъв.

— Връзката ни може да е скорошна, но все пак е връзка. Ти си моята сериозна приятелка, затова мисля, че имам право да очаквам от теб да не поставяш други хора преди мен.

Бях на път да кажа: „Но това беше Джен!“, след което затворих плътно устата си, защото прецених, че така ще е по-правилно. Лицето му ясно показваше, че не бива да го прекъсвам — без значение колко сериозна бе защитата ми.

— Трябваше просто да й кажеш, че излизаш. Тя щеше да те разбере и да се върне. Пък дори да не те разбереше, какво от това? Не можеш да се отнасяш така с мен. Не ме интересува дали е Джен или Киану Рийвс, дяволите го взели! Ако двамата с теб правим нещо, не можеш да кажеш, че не си заета. Не би го причинила на Джен, така че не го причинявай и на мен. Ако не можеш да разбереш за какво говоря, тогава ще ти го представя по друг начин: представи си, че идваш да ме видиш по време на фестивала. Толкова си уморена, че едва държиш очите си отворени и знаеш, че на другия ден трябва да станеш в ранни зори, за да отидеш на летището и да посрещнеш някакъв режисьор. Но, понеже умираш за мен, защото не си ме виждала от цяла вечност, отделяш време. Две минути след като вече си при мен, Мат се обажда и казва: „Здрасти, приятел, хайде да излезем и да се натряскаме, нали не си зает, а?“ И аз му отговарям „Не съм, само мислех да изчукам едно пиленце, но тя може да почака.“ Е, как ще се почувстваш? Ще ме разбереш ли? Ще ми влезеш в положението? Не мисля. Преди да съм довършил изречението, ще закачиш топките ми на пръчка.

Истина беше. Гледах надолу към ръцете си и ги стисках до болка в скута си.

— Аз познавам Мат много по-дълго, отколкото ти Джен. Той ми е по-близък дори от собствения ми брат. Въпреки това няма да те заменя заради него.

Добре, няма нужда да използваш ковашки чук, за да забиеш една карфица. Разбрах посланието.

— Виж какво, Амбър… — Грег се дръпна от мястото си и припълзя по килима към мен. С голямо усилие разплете пръстите на ръцете, които стисках и ги взе в своите. — Не искам да се разделяме. Просто искам да поставяш на първо място нашата връзка. Нас двамата. Не съм се чувствал така от векове. С теб съм напълно искрен и това е причината да не се извиня, така че да замажем нещата със секс. Искам ние да сме… — тук спря, търсейки точните думи — стабилни.

— Това няма да се повтори никога — промърморих. Беше най-доброто, което успях да измисля. Може би трябваше да го моля за милост, но това нямаше да стане. Както не бях известна с кавгите си, така не молех и за милост. Открих, че тези две неща бяха свързани: първо се карате, после се одобрявате, като милостта се очаква да дойде, след като ти се хвърлиш в прегръдките на другия… В този случай обаче, трябваше наистина да се постарая за неговата милост, тъй като бях виновна. Няма значение как се опитвах да извъртя нещата. Наистина бях виновна, защото казах на Джен, че нямам работа и не правя нещо.

— Обожавам те — продължи Грег. — Дори когато бяхме само приятели, те обожавах. Исках да съм с теб през цялото време. Всяка нощ през миналата седмица си лягах с мисълта, че да се върна вкъщи означава да се върна при теб. Събуждах се и исках да бъда с теб през цялото време. Не искам да се караме.

— И аз не искам да се караме.

— Звуча ужасно, нали? Сякаш се опитвам да те отделя от приятелите ти. Ако беше нещо наистина спешно, нямаше въобще да го правя на въпрос. И предполагам, че излязох извън релси, защото наистина бях стресиран. Джен е и моя приятелка. А една от причините да ти се възхищавам, е, че не мислиш за себе си, а винаги поставяш другите на първо място. По дяволите, колко пъти си зарязвала работата си, гаджето си, всичко, за да дойдеш да ми помогнеш… — Той направи гримаса, поклати глава. — Извинявай.

— Защо се извиняваш?

Вдигна глава, синьо-черните кичури обрамчваха лицето му и падаха в очите му, затова той ги премести с ръка.

— Защото съм един суперкритичен идиот.

— Това го знам. Но като оставим настрани самокритиката, защо се извиняваш? — казах с усмивка.

Грег беше толкова възмъжал и пораснал. Сега казваше своята част от историята и беше така уравновесен, осъзна, че е излязъл от релси. И го призна. Трябваше ли да се оставя на милостта му, след като дори не говореше за това? Той беше точно такъв: балансиран. А аз бях скулптурирана от камък. Когато смятах, че съм права, трябваше изключителна проява на свръхчовешка сила и причина, за да бъда убедена в обратното. Ако ролите бяха разменени, щях да го гледам, очаквайки да потвърди с някаква кървава саможертва колко съжалява за ставалото. Нямаше да се помъча да си обясня нещата, да видя моята грешка, а щях да премина през живота, скърцайки със зъби и припомняйки за тази случка всеки път, когато той ме ядосаше. Грег бе толкова пораснал. И възмъжал.

Аз не бях.

Той се усмихна на моето преглъщане.

— Знаеш, че ми харесва да излизам с теб — добавих, преди моментът да отмине. Добре, не беше „обожавам те“, но бе най-доброто, което можех да направя, защото той все още бе една енигма за мен. Един код, който не можех да разбия. Беше неразгадаем в нещо, не бях сигурна какво става. Не изглеждаше, че от връзката с мен имаше някаква печалба. Звучи малко като теорията на Марта за таблицата с балансите. Не можех да определя какъв точно е отговорът на въпроса „А какво ще получа аз?“ за него. Освен сексът, какво друго получаваше? Почти всяка сутрин ми правеше закуска, правеше ми чай в специална чаша с капаче, за да мога да го пия във влака към работа, приготвяше ваната, отнасяше се към мен като към Клеопатра, Джулия Робъртс и Дженифър Анистън събрани в едно. Също така вечер, когато не можех да заспя, ми разказваше приказки и искаше да знае всичко за мен.

Аз само правех секс с него.

Така че събрах сили, за да чуя как ще ми каже, че тази връзка няма да продължава вечно, че предпочита хубавия си свободен живот пред живота с гадже. Предполагам, че за Грег подобно решение не бе нещо извънредно. Не вярвах, че има мъж, който да не си потърси друга жена; да остане с мен, ако има и друга възможност. Че в крайна сметка няма да намери нещо в мен, което би го накарало да се спаси, да изчезне. Това беше още една причина да не мисля за дългосрочна връзка — когато някой си отидеше (както правеха всички), за мен шокът не бе прекалено тежък. Беше разочарование, но не и нещо, което да не очаквах и за което да не бях подготвена.

— И сега какво? Всичко наред ли е? — попита той. От толкова близо можех да видя колко зачервени са очите му, колко уморена и посивяла е кожата му, дори косата му изглеждаше увиснала.

Кимнах. Да, всичко беше наред, ние бяхме ОК. Преместих косата му от лицето и погледнах право в дълбоките шоколадови кладенци на очите му. Наред до следващия път.

— Може ли да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали, преди да съм заспал? — попита той.