Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (8)

8.
Тя!

Мммм мъж или шоколад?

Зададен по този начин отговорът на въпроса е лесен — никога няма да стоиш и да чакаш едно парче шоколад да ти се обади по телефона.

— Коя сте вие? — Гласът на Рене разцепи въздуха в офиса.

Марта не трепна, сякаш нито чу, нито забеляза. Аз обаче трепнах. Вдигнах поглед от екрана на компютъра и погледнах шефката.

Професионално оскубаните вежди на Рене бяха свъсени, яркочервената й уста бе свита в израз на възмущение.

— Какво? — излая в телефона тя.

Последва дълга пауза, докато човекът в другия край на линията говореше.

— Защо трябва да ви помня? Да не би да сте спасили живота ми или нещо подобно?

Марта се подсмихна самодоволно, но тя винаги го правеше. Аз бях тази, която се панираше и изпадаше в паника, когато Рене говореше така по телефона, защото трябва да бъдем мили с хората.

— За кого пишете?

Бутнах стола си назад, почти размествайки два прешлена от гръбначния си стълб с това действие, и преминах тичешком разстоянието до бюрото на Рене. На три четвърти от него се хвърлих напред, насмалко не съборих чашата с моливите и скъпоценния телбод, и забих пръста си върху бутона „Без звук“.

— Дай ми телефона — казах с протегната ръка. Имаше времена, когато можех да скоча на бюрото и да го грабна, преди Рене да успее да реагира, но през последната година тя стана извънредно бърза и го хващаше първа.

Рене притисна слушалката към гърдите си сякаш бе първородното й бебе.

— Не.

— Рене — изгуках, — дай телефона на Амбър.

Тя поклати глава. Не беше крещяла, откакто миналия понеделник изпадна в истерия. Както бях предсказала, свободният ден, в който не отидох на работа, й бе дал достатъчно храна за размисъл. Така че този журналист, който невинно бе вдигнал слушалката и бе набрал номера, за да получи информация относно нашия фестивал, всъщност имаше срещу себе си жена, която четири дни се бе варила на тих огън и всеки момент бе готова да кипне.

— Дай ми телефона и ще те оставя да плюеш новата брошура на Лондонския филмов фестивал цял следобед.

Очите на Рене заиграха, когато осъзна предложението ми: цял следобед заяждане, сумтене и подхвърляне на обиди, на които аз няма да отвръщам. Нямаше да мога да кажа „Стига де, Рене, бъди честна, не е чак толкова зле“, докато тя щеше да продължава да се заяжда. Беше силно изкушаващо…

— Ще ти купя шоколад и ще ти направя кафе — добавих следващата примамка.

Още по-изкушаващо, но не достатъчно, защото тя продължи да стиска телефона.

— И — накрая изигравах най-силния си коз — ще можеш да критикуваш на воля техния уебсайт.

Това бяха думите, които Рене копнееше да чуе. Аз не й давах да плюе техния уебсайт, защото нашият не беше по-добър. Всъщност нашият отчаяно и спешно се нуждаеше от реанимация и аз бях заявила, че ще оставим само нещата, които бяхме направили по-добре от лондонския. Рене протегна ръка и неохотно ми подаде слушалката.

Отпуснах бутона за блокиране на звука.

— Здравейте! Извинете, но директорът на фестивала трябва да проведе спешен разговор. Как мога да ви помогна? Аз съм Амбър, заместник-директорът.

— Здравей, Амбър.

О, боже. Какво нещастие. Това беше тя. ТЯ!

Бих познала този превзет, носов глас навсякъде и по всяко време. Трябваше да оставя на Рене да я обижда. Изгорих най-печелившата си карта заради нея. Онази! Журналистката от ада! Глупавата журналистка, която се опитваше да ме измести и изхвърли.

 

 

Миналата година, при почти подобна ситуация, телефонът на Рене бе звъннал и тя бе отговорила. И бе останала безмълвна, докато тази жена плямпаше за миналото й.

Рене е била истинска Бриджит Бардо на времето си, слава богу без фашистките уклони на звездата, и бе станала известна, след като на тринадесет години бе изиграла ролята на Лолита в един френски филм. За една нощ се превърнала в световна сензация, бе номинирана за награди, играла главни роли в много филми и дъ-ра-дъра, с една дума — очаквала я невероятна кариера… Но Рене си беше Рене (изтъкана от вътрешни противоречия) и след като се отегчила от светлините на рампата, зарязала всичко на двайсет и една години, за да учи как се правят филми. Върнала се от Париж в Лондон и работила за няколко филмови компании. Срещнала съпруга си — сценарист, и двамата се установили в Лийдс, откъдето бил той. Тя поела работа като асистент на фестивала WYIFF и две години въртяла сама цялата работа във фирмата. Тази жена, на другия край на линията, както изглежда се бе обадила само за да й напомни всичко това.

Чух тишината, която настъпи след отговора на Рене „Ало, тук е WYIFF“, вдигнах навреме очи, за да видя как лицето й се обтегна — знак, че всеки миг щеше да се разкрещи. Хвърлих се като пантера към бюрото й — за нещастие този път не успях да избегна телбода, и грабнах слушалката от ръката й, преди да успее да отвори уста.

— Бихме искали интервю с… — продължи жената и назова една известна звезда, която бяхме поканили за премиерата на нейния нов филм на фестивала, — която със сигурност ще се съгласи, защото ние сме известни, а йоркширският пазар е толкова малък и ограничен. Освен това бихме искали да разберем как от толкова прочута тийн звезда сте стигнала до фестивала в Лийдс?

— Аз пък смятам, че идеята да разстройвате нашия директор с подобни въпроси не е добра — отвърнах спокойно. — Говорите с Амбър Селпон, заместник-директор на Фестивала. Искам да ви предупредя, че няма да ви допуснем до нея, а след като се обаждате на нас, значи вече сте открили, че агентът й е истински кошмар. Но ако получим молбата ви в писмен вид, ако предоставите на фестивала и на Приятелите на фестивала данни за контактите ви и ако споменете, че (тук изредих набързо списъка на звездите) и преди са се присъединявали към фестивала — тогава ще ви включим в списъка за интервюта.

— Нима всички те наистина са били на вашия фестивал? — попита доста впечатлена тя.

— Да, естествено. Ние не сме някаква селска провинция — разсмях се аз. Погледнах към Рене, която сякаш дъвчеше оса. — Ще ви уведомя за интервюто с Рене.

И така тази жена — Мими, дойде и аз я посрещнах на гарата, понеже разбрах, че никога не бе пътувала на север. Огледа ме от главата до петите и откри онова, което искаше. Не бях облечена с ярки дрехи, не носех правилната чанта и бях южнячка, която бе предпочела да живее на север.

— Как можете да живеете тук? — попита ме, докато я водех към хотела, в който й бях резервирала стая.

Гласът й — носов, повелителен, високомерен, на живо бе още по-неприятен и дразнещ. Късата й руса коса очевидно бе направена от професионалист, а представителната й фигура бе облечена от известни дизайнери. Нямахме нищо общо, но аз винаги съм мила с противните хора в името на работата, така че се усмихнах и отвърнах:

— Колкото повече живееш тук, толкова повече се влюбваш в мястото — и се помолих богът на Йоркшир да не ме порази с гръм заради лъжата.

По-късно в петък вечерта, на партито след прожекцията, когато филмовата звезда се оттегли, Мими привличаше вниманието от високото столче на бара в хотела, заобиколена от мъжката част на техническия персонал и на журналистическата гилдия, говорейки надуто и безпардонно колко дребен и незначителен бил Лийдс.

— Има дори магазин на Харви Никълс^[1]! Все едно е един малък Лондон.

Ако езиците им не висяха до пъпа и лигите им не течаха, тези йоркширски мъже сигурно щяха да я прогонят с камъни от града. Сред тях беше и Грег, разбира се. И познайте кой си тръгна по стълбите нагоре с нея? Двамата са си лика-прилика, помислих си, докато се влачех към къщи като пребита.

Бях разбита от подготовката на събитието, трябваше да работя седмици наред до малките часове, за да координирам всичко. В неделя следобед, когато всичко приключи, се прибрах вкъщи, след като изпратих Звездата на летището. Тя, за разлика от Мими, беше абсолютно земна, мила и с прекрасно чувство за хумор. Наслаждавах се на контактите си с нея най-много от всичко през уикенда, а тя обеща да дойде пак на фестивала, ако й се отвори възможност. Строполих се на дивана, все още облечена с палтото и загледах екрана на телевизора, без да виждам нищо. Мина почти час, преди да събера сили, за да сваля палтото и да си взема нещо за ядене. Точно когато успях да вдигна глава от дивана, телефонът зазвъня в джоба ми. Извадих го уморено, очаквайки да видя съобщение от Звездата, която обеща да ми пише, като кацне в Лондон.

Вместо това прочетох:

Помощ. Хотел Ин, стая 513. Тя иска да се живее в Лийдс. Помощ. Г.

Почти бях забравила за него. Бях го спасявала толкова много пъти през изминалите години, че бях решила никога повече да не му правя услуги. Никога. Изтрих съобщението и хвърлих телефона на дивана до мен.

Как можеш да живееш тук? — звънеше гласът на Мими в главата ми. Няма да се премести — уверих сама себе си. Разбира се, че няма. Нееее. Дори да го направи, Грег няма да тръгне с нея. Ами какво щеше да стане, ако беше различна? Ако бе единствената? Той може би щеше да започне да се среща с нея. Щеше да се наложи да излизам с тях двамата. Те можеше да се оженят. Десет минути по-късно бях на влака за Лийдс.

След като почуках три пъти на вратата с номер 513, Мими отвори ядосано, а аз се свих вътрешно. Беше завита само с хавлиена кърпа — при това не особено голяма, която едва покриваше забележителната й фигура. В този хотел не предлагат ли халати? Или по-големи кърпи? — помислих си.

— О, Амбър. Здравей — рече тя, без да се опитва да скрие разочарованието си.

Отворих устата си няколко пъти като риба на сухо, слисана от вида й. Цялата сцена бе толкова откровено еротична. Всичко миришеше на секс. Не бях правила секс почти от година и сега той ме атакуваше от всички страни. Освен това сигурно имах рибешко изражение, защото по време на 40-минутното ми пътуване дотук през цялото време си мислех какво трябва да кажа. Това не бе като случая в кръчмата, когато едно лудо момиче и не по-малко лудото й гадже искаха да убият Грег. Или пък който и да е от другите пъти, когато отивах при него и го прегръщах през кръста, за да го измъкна от местопрестъплението. Този път трябваше да измисля правдоподобна история, нещо по-смислено. Думи.

— Ти… добре ли си? — попита тя. Отново с онзи снизходителен, унижаващ тон. Обзе ме желание да я пребия. Дали да не го направя? Дали щях да успея да се измъкна безнаказано?, помислих си. „Тя ме унижаваше, подиграваше ми се, господин съдия“. Знае ли човек, може би щях да успея.

— Ами… да, добре съм. Просто, ъъъ, се чудех… дали не си виждала Грег. Грег Уолтърсън. Ако си спомняш, в петък вечер говореше с него на бара. Мислех, че си заминала за Лондон, но когато чух, че си решила да останеш няколко дни, си помислих, че може би си го виждала?

В представлението ми имаше много объркване и отчаяние, че да звучи правдоподобно.

— И не можа ли да се обадиш по телефона? — попита тя. Всяка дума, всеки звук преминаха като нож през тялото ми. Стиснах зъби, стегнах нервите си. Тази жена ме дразнеше с гласа си, господин съдия, ваша милост.

— Така или иначе бях в хотела… Най-добре ми кажи виждала ли си го? Наистина се тревожа.

— Че от къде на къде? Какъв ти е той? — попита тя.

— Той… той ми е приятел.

Очите й ме изгледаха преценяващо от глава до пети. После се върнаха обратно с нещо повече от преценка. И освен това ме гледаше снизходително и с пренебрежение в погледа, ваша милост!

— Твой приятел?

— По-точно гадже — просъсках.

Грег избра точно този момент да се появи, така че да го видя, и това разби и последните остатъци от моята невинност. Вдигаше черните панталони, които носеше от петък вечерта, но не беше ги облякъл напълно, а ризата му бе отворена и разкриваше гърдите му. През всички пъти, когато го бях спасявала, никога не бях го виждала толкова скоро след правене на секс. Не знам какво бях очаквала да прави той в хотелска стая с една толкова красива жена през целия уикенд, но гледката ме разтресе. Замръзнах и онемях.

— Амбър — произнесе той, а гласът му бълбукаше от опасение и недоверие.

— Грегъри — отвърнах.

Очите ни останаха приковани. Заля ме още една вълна от изтощение, която почти ме удави. Бях толкова уморена. Защо ли не си останах да спя у дома? Защото Грег бе един еблив идиот. Буквално казано. Когато ставаше дума за чукане, той беше пълен, съвършен идиот. Бях завладяна от гняв и адреналин.

— Ето къде си бил значи? — извиках високо. — Тревожех се за теб, а ти си бил тук.

— Той не ми каза, че си има приятелка — протестира Мими.

— Обзалагам се, че не ти е казал — излаях към нея аз.

Тя се сви и притисна към вратата.

Грег стоеше като закован към пода, без да помръдне, без да гъкне дори.

— Защо винаги те намирам там, където не трябва да си? С хора, с които не трябва да си? Стига ми толкова, Грегъри. До гуша ми дойде. — И това беше самата истина. Това бе последната капка, която преля чашата. — Чуваш ли ме? Аз бях дотук… Целият е твой! — обърнах се към Мими, преди да се обърна и да тръгна към асансьора.

Грег, който видя начина си за спасение, единственият последен шанс да се измъкне от хотела като ерген, да избяга и да се върне към живота си, извика след мен:

— Амбър! Спри! Почакай!

Тичах по коридора, а гневът блъскаше с юмруци в слепоочията и гърдите ми. Наистина се бях нагледала достатъчно на похожденията му. Няколко секунди по-късно той изскочи от стаята, със сакото си в едната ръка, накуцвайки, докато се опитваше да обуе обувките си.

— Амбър! Спри! — викаше след мен. — Наистина съжалявам.

Стигнах до асансьора и неистово започнах да натискам бутона.

Той не идваше, така че Грег стигна до мен.

— Съжалявам.

— Това беше за последен път — изръмжах. — Наистина.

— Съжалявам. — Този път бе наистина изненадан от силата на гнева ми и знаеше, че е абсолютно истински, че не е театър. Опита се да ме прегърна с успокояващ жест. Аз така го изблъсках, че политна назад.

— Наистина съжалявам — повтори, като спря и повече не направи опит да ме приближи. Уплаши се истински от гнева ми. Това беше черта, която не бе виждал и не познаваше. Малко хора я бяха виждали. Аз самата не я проявявах често, но сега тя излезе на воля и щеше да бъде трудно да я обуздая и укротя отново. Беше ме обзело непреодолимо желание да го удрям. Да го трясна точно между очите. Сетне да го изритам между краката, като нараня онази част от него, която винаги ни вкарваше в подобни ситуации.

— Радвай се, че не ти отрязах топките! — извиках към него. Ръката му мигновено покри въпросната част, беше сериозно уплашен, че мога да го сторя. Толкова бях ядосана.

Асансьорът пристигна, металните врати се отвориха и аз се метнах вътре. Когато се обърнах, открих, че си имаме публика. Не само Мими надничаше колебливо от вратата на своята стая, още няколко гости на хотела стояха в коридора или надничаха през вратите, наблюдавайки представлението, което Грег и аз им изнесохме. Супер, никога повече нямаше да посмее да се появи в този хотел.

Той никога не знаеше кога да остави нещата както са, без да ги влоши, протегна ръка да ме докосне. Ударих го през нея.

— Не ме докосвай! — извиках. — Никога не ме докосвай!

И вратите на асансьора се затвориха.

Изхвърчах като торпедо от хотела на улицата, а Грег, който дори не бе довършил обличането си, се влачеше като пребито псе след мен.

— Ти наистина си сърдита, така ли? — попита ме той, след като спрях на тротоара, опитвайки се да реша дали да взема автобус, такси или влак до вкъщи.

— Какво те уплаши? Викането или блъскането? — изръмжах разярено.

— Съжалявам. Не можах да измисля на кого да се обадя за помощ. Тя говореше сериозно как ще напусне Лондон и работата си. Мислеше, че ще й намеря работа в Кроникъл, правеше планове да се настани да живее при мен, докато си намерела квартира. Говореше така уверено, че се уплаших и изпаднах в паника.

— Не си ли помисли, че ще е по-добре да провериш психическото й състояние, преди да я метнеш в кревата?

— Изглеждаше нормална!

— И съм сигурна, че е! Грег, сексът е важен за жените. Ако го правиш с някоя, тогава тя си мисли, че означава нещо за теб, че това е началото на нещо. Тя изглежда достатъчно мила. Сега седи някъде там и се чуди какво се е объркало, какво не е направила правилно и вероятно обвинява себе си. А аз станах част от всичко това. Ти за пореден път ме накара да участвам в преебаването на още една жена.

— Съжалявам.

— Стига си съжалявал! Непрекъснато го повтаряш и продължаваш да го правиш.

Гневът ми поутихна, защото вече не стоях пред една полугола жена с перфектна фигура и скъпа прическа, която ми се надсмиваше всеки път, когато си отвореше устата. Освен това как бе онази приказка? „Кой е по-глупав? Който скача от скалата или онзи, който го следва?“ Кой беше по-глупавият в нашата ситуация — мъжът, който си лягаше, или жената, която тичаше да го спасява?

— Надявам се поне сексът да е бил достатъчно добър, че да оправдае всичко това, Грегъри.

— Средна работа — отвърна той.

— Мили боже! Не е за вярване. Ти си просто… ти си…

— Извинявай.

Той дойде с мен в моя апартамент и за да проправи отново пътя си към снизхождението ми, сготви вечеря, купи бутилка вино, след това се изкъпа и ме гледа право в очите с големите си кадифени очи.

Сигурно щях да продължа да се чувствам ужасно заради начина, по който се отнесохме с Мими, ако тя не бе написала едно писмо от девет страници, адресирано до Рене, в което ме заливаше с помия, като казваше, че не съм професионалистка, че съм се отнесла към нея с неуважение от момента, в който слязла от влака, че съм я заплашила физически и че получавала гадни телефонни обаждания, за които била сигурна, че са от мен. Също така съветваше Рене да ме уволни, ако иска да избегне скандала, тъй като щяла да ме призове в съда. Рене не спря да се смее, когато прочете писмото. През цялото време викаше „Я чуйте това…“ (Сега, като се замисля, би трябвало да се почувствам обидена, че шефката ми смята, че не съм способна на подобно поведение, но тогава й бях благодарна, че наистина не ме уволни. Писмото освен това бе последният пирон в ковчега на Грег, поне така смятаха Рене и Марта. Това бе най-ужасното нещо, което някога бе правил, и след този случай те не му простиха. Но не знаеха историята в полицейския участък.)

 

 

И ето че сега на телефона беше точно тя — Мими.

— Как си? — попита ме, сякаш бяхме първи приятелки.

— Добре — отвърнах. — Но не чух името ви. — Лесен начин да покажеш на някого, че всички спомени и мисли за него са изтрити от паметта ти, като се престориш, че не знаеш кой се обажда.

— Мими Вернер.

— А, ясно. За кое списание пишеш сега? — Това беше в случай да не си помисли, че е толкова важна в моя живот, че да помня какво и за кого работи.

— За „Вива“

— О, да. Какво мога да направя за теб?

— Чух, че — тя спомена името на една второстепенна знаменитост, която бе добра приятелка на Рене и щеше да дойде на откриването на фестивала през септември — ще идва на вашия фестивал и искам да я интервюирам. Миналия път работихме много добре, така че се надявам отново да работим заедно.

Поговорихме за уточняване на подробностите и накрая тя реши да не идва, тъй като филмът на въпросната знаменитост не бил достатъчно нов за списанието.

— А ти? Продължаваш ли да се виждаш с него… как беше? Грег? — попита тя.

През мен неочаквано премина вълна от злоба и гняв. Както и в онази нощ. Само че този път чувствата бяха смесени и с ревност. Тази кучка беше спала с него преди мен (въпреки че, ако трябваше да призная честно пред себе си, много други жени бяха спали с него преди мен) и това не ми харесваше. Не биваше да забравям, че се бе опитала да ме лиши от работата ми.

— Кой? Грег Уолтърсън ли? Журналистът?

— Да.

— Да, виждаме се доста често.

— По работа ли? — попита тя, като дори не се опита да скрие отчаянието в гласа си.

— Да, и по работа. Но по-скоро лично. Неотдавна се оженихме. Е, хайде, чао.

Затворих и прескочих бюрото на Рене, за да открия, че двете с Марта ме гледаха онемели и с отворени усти. Никога досега не бях лъгала така дръзко, освен в името на работата.

— Е, какво толкова? Тя ме вбеси — обясних.

И двете въздъхнаха: никой досега не бе ме вбесявал дотам, че да си го призная. Аз можех да преглътна яда си, да се озъбя и да изляза на дълга разходка, за да го потисна, но никога не казвах, че някой ме е вбесил.

— Каза, че Лийдс бил малкият Лондон! — просъсках.

— Кучка! — ядоса се Марта.

— Мръсница! — добави и Рене. — Трябваше да й кажеш, че скоро ще имате бебе.

— Всъщност не — добави Марта. — Трябваше да я оставиш да сваля отново Грег. Това щеше да е най-мъчителното наказание.

Смехът им се плисна топъл и заразителен, но за мен бе по-скоро като обливане с кофа студена вода. Върнах се на бюрото си и се втренчих невиждащо в екрана на компютъра.

Надявам се това да не е знак. Надявам се, че Съдбата не се опитваше да ми подскаже нещо. Защото, само господ знае, че Грег не беше ми се обадил от три дни.