Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (19)

19.
Истински любител на шоколад

Направих нещо, което не бях правила, откакто спрях да живея сама в истинския смисъл на думата.

Моят таен любовник щеше да изпадне в ужас, ако знаеше какво бях на път да направя. Нещо, което правех най-редовно, преди да му стана любовница: подлагах се на шоколадова диета.

Не че ходех да си купувам шоколад. Точно обратното, когато минавах на твърда, истинска шоколадова диета, никога не си купувах шоколад.

При истинската шоколадова диета просто стоях пред щандовете в супермаркета, избирах си шоколад, четях съставките, вземах го в ръце и опипвах формата, опитвах се да го помириша през опаковката. По принцип се държах като пълен идиот, в най-добрия случай като лунатик. При всяко посещение очаквах да бъда изхвърлена физически от магазина и да ми забранят да влизам в него до живот.

Откакто бях станала част от любовна двойка, макар и тайна, бях прекалено порядъчна. Душенето на шоколад в супермаркета не е упражнение, на което се отдаваш, когато правиш редовен секс. Но сега тези щандове ме привличаха, както обувките от висококачествена животинска кожа привличат един фетишист на обувки — като песента на сирена, на която не можеш да устоиш. Опитвах се да стоя колкото е възможно по-далеч от тях. Не обръщах внимание на влиянието, на страстното привличане, на песента на шоколада. Преструвах се, че сексът е достатъчно добър, за да издържа докрай. Човек обаче може само да се преструва. Аз се нуждаех от шоколадова диета.

Не бях шоколадохолик. Не го жадувах, нито го употребявах като упойващо средство, когато нещата ставаха зле; аз просто го обичах. Обичах да го гледам, да го мириша, да го чувствам, да мисля за него, да сравнявам хората с него. Яденето беше бонус.

Отидох в „Морисън“, облечена със сините си спортни панталони, обикновена бяла тениска и черен непромокаем шлифер. Скрих перверзното си лице под шапка. Взех една плетена кошница за продукти — тя бе добро прикритие за онова, което смятах да правя, и се отправих към щанда със сладкиши. Сърцето ми подскачаше от вълнение. Последните няколко метра до Обетованата земя взех почти на бегом. Завих и щандът се простря пред очите ми — две дълги прави линии, пълни със сладкарски и захарни изделия. Почти нададох прочутия вик на Хоумър Симпсън^[1]. „Хххннннххх!“

Отидох до средата на щанда. Спрях, стоях и гледах шоколадите. Класическите големи блокчета. Малките шоколадчета, сгушени плътно едно до друго в големи семейни пакети. Едното или другото. Ххххнннххх! Шоколад, шоколад, още шоколад, навсякъде шоколад… Ххххнннхххх!

Избрах си голям пакет „Туикс“. Погалих го през опаковката, почувствах бабуните и неравната му повърхност. Сетне го обърнах и прочетох съставките. Първо на английски, после на останалите езици. Сега вече знаех, че глюкозен сироп беше:

Glucosesrooop на датски

Glukosesrup на австрийски

и Srop de Glucose на френски.

След като подобрих речника си, се огледах в двете посоки и проверих дали съм сама на щанда, преди да го вдигна до носа си и да го помириша. Огромно, мамутско, великанско вдишване. Нищо. Всъщност отлично знаех, че не мога да помириша нищо, но можех да си го представя. Направо можех да го изпия през опаковката. Сладката ванилия, горчивото какао, млякото на прах, глюкозният сироп. Карамелът. Захарта. Ароматите. Ххххннннхххх! Затворих очи и си представих как се топи върху езика ми, на масата. Наблюдавах как се разтапя с покачване на температурата, как образува малки шоколадови локвички върху станиола. Как се разтича върху цялата повърхност. Наведох глава и използвах върха на езика си, за да го опитам, бавно и внимателно…

В този миг отворих очи, защото почувствах, че някой ме наблюдава. Бях готова моментално да избягам от магазина. Погледнах крадешком наляво. Единственият човек по-надолу на щанда беше един мъж, но той не гледаше към мен. Беше се втренчил и не откъсваше очи от шоколада, сякаш бе готов да направи стриптийз за него. Беше висок, солиден, с бръсната глава и тъмнокафява кожа.

Взе един шоколад и го поднесе към носа си. Вдъхна дълбоко и го задържа. И аз ли изглеждах толкова странно? Зачудих се, Най-вероятно. Това бе доста отрезвяваща мисъл. Очевидно не достатъчно, че да ме спре, но все пак отрезвяваща.

Неговите пълни със страст и похот очи се извърнаха бавно и ме хванаха, че го наблюдавам. Погледнах встрани, като исках в този момент да стана невидима. Подобни моменти обикновено предхождаха думите „Какво ме зяпате?“ и подсказваха посещение на болница или полицейски участък.

— Опитвам се да не го правя, но не мога да се въздържа — произнесе един глас до мен.

Подскочих леко, после се обърнах.

— Забелязах — отговорих и пак отместих погледа си.

— Винаги си представям, че мога да помириша съставките — обясни той.

Завъртях глава, за да го погледна. Подиграваше ли ми се? Очевидно беше странен, но дали ми се присмиваше?

— Ясно — отвърнах не особено общително.

— „Марс“ мирише най-хубаво — добави той.

— Не, „Терис Ориндж“ мирише най-хубаво — отсякох бързо.

Той ме изгледа за миг, сякаш се чудеше дали не му се подигравам.

— Вие също ли душите? — продума накрая леко въпросително.

Поклатих глава. Не говори с непознати мъже.

— Не, не съвсем. От време на време. Но не често.

Човекът, който душеше шоколад, ми се усмихна. Имаше хубава усмивка, тя огря лицето му и то светна.

— Не знам дали сте достатъчно голяма, че да помните, но имаше и „Терис Лемън“ също.

— Спомням си смътно. Мисля, че имаше повече от един вид от тази серия, беше жълт.

— Да, изтеглиха го от пазара след две години, през 1981.

— Това е било преди двадесет и пет години, така че простете, но не помня. Предполагам, че е приличал малко на „Сникърс“, който винаги е като маратонец в очите ми. След десетина години само лунатици като мен ще си го спомнят.

— Не! — протестира той. — Никога няма да умре. В спомените на хората, които мислят правилно, ще си остане маратонец. За бога, „Сникърс“! Римува се с кникърс^[2]! Нали не искате да ядете нещо такова?

Не можах да преглътна смеха си.

— Не, а вие?

— Въпреки, че Маратонците са прекалено сладки за мен.

— Не, най-сладкият шоколад е „Марс“.

— Всъщност „Милки уей“ е измамно сладък. Човек не очаква да е такъв, но е — коментира той.

— Не съм яла „Милки уей“ от векове — казах.

— „Крънчис“ също са сладки. Добре, знаете какъв ще е следващият въпрос: кой е любимият ви шоколад?

— „Малтесърс“.

— Дори не се замислихте.

— Мислила съм достатъчно. Мислила съм, кой ще бъде единственият шоколад, който хипотетично трябва да избера и да ям през остатъка от живота си. И избрах „Малтесърс“. А вие?

— Ами…

— Нима трябва да умувате? — подразних го. — Какъв любител на шоколада сте тогава?

— Не, не, не ме отписвайте. Извинявайте. Просто имам различни фази на харесване. Един ден е „Галакси“, на другия „Марс“. Сетне съм готов да дам левия си тестис за „М&М“ с фъстъци.

— Не е достатъчно добър.

— Добре, да…

Наподобих с ръка стрелка на часовник, който отмерва последните минути.

— Тик-так, тик-так…

— „Баунти“! — извика той. — Избирам „Баунти“.

— Браво, успяхте да отговорите, преди да ви изтече времето.

Господин Любителят на шоколад се усмихна.

— Добре, един друг въпрос от жизнена важност. Кога четете съставките? Преди или след като го помиришете?

— Преди.

— Аз също. Това ви помага да си представите аромата, нали?

Стомахът ми направи салто. Това не беше добре. Той сякаш ме докосна, без да вдигне и пръста си дори. Говореше на моя език и това наклони везните. Беше като прелюдия, като любовна игра, а главният акт щеше да бъде осъществен, когато седнем в средата на една стая и се насладим заедно на парче шоколад. Представям си как ще протече: той държи „Малтесърс“ в ръката си, а аз го захапвам отвън, докато от него остава само разтопена среда. Сетне го плъзга в устата ми и аз го смуча, докато се разтопи…

Аз пък му подавам шоколадово яйце с крем „Кадбъри“ и отхапвам леко върха му за него. А той потапя езика си вътре и засмуква сладкия пълнеж… Исусе Христе, това не беше правилно. Беше много, много лошо. И сладострастно. И двусмислено.

Хвърлих бегъл поглед към непознатия. Беше мой тип, повече отколкото Грегъри. По-възрастен от мен, към трийсет и осем, а може би четирийсет години. Уморено лице, бръсната глава. Гладката тъмнокафява кожа беше с един тон по-светла от моята, очите му имаха цвят на лешник. Излъчваше спокойствие, което обгръщаше всичко в радиус от няколко крачки. И това спокойствие беше заразително. Исках повече от него. Можех да се облегна на него и да притисна устните си към неговите. Само да почувствам спокойствието, което те излъчваха. Той носеше тази искра, знаеше как да се свърже с ума ми, с въображението ми и чувството ми за хумор. В него можех да разпозная себе си — беше лесно да го почувствам само след няколко секунди, прекарани заедно.

Завъртях се и тръгнах към лавиците, посегнах, взех първото нещо, което попадна пред очите ми, вдигнах го и го прочетох. Не можех дори да разчета съставките, защото ръката ми трепереше. Всъщност се тресеше. Никой мъж досега не бе оказвал такъв ефект върху мен.

— Искате ли да пием кафе? Или нещо друго?

Я виж ти! Въпросът бе зададен неочаквано бързо. Нямаше изчакване цяла година, нямаше промъкване и спечелване на доверие и привързаност, нямаше нахвърляне с думи, когато го дразнех. Питането беше просто и ясно: дали искам да го придружа за едно питие. Разбира се, съществуваше възможността да е от онези непознати, които често предлагат на непознати жени в супермаркетите да излязат на кафе с тях, а после никога повече не им се обаждат.

— Не — отговорих. Няма значение каква беше неговата мотивация, аз просто не можех да изляза на кафе с него. Защото, ако Грег направеше подобно нещо, щях да го убия.

— Не съм извратен. Вижте, ще ви дам визитната си картичка. Може да се обадите на няколко човека и да им кажете кой съм. Дайте им моите данни, кажете им, че ще се обаждате на всеки десет минути, за да ги уверите, че сте добре.

Той посегна към джоба си, извади изтъркан черен портфейл, порови в него, докато намери онова, което търсеше. Подаде ми визитката си и аз я взех, без дори да я погледна.

— Всъщност… аз се виждам с друг човек — обясних.

— О! — Беше искрено разочарован. — Но не е сериозно, нали?

— Кое ви кара да мислите така?

— Нямате годежен пръстен, нито халка — отвърна, като разпери големите се пръсти с добре поддържани нокти, което веднага ме подсети за изгризаните до кръв нокти на Грег.

— Не всяка омъжена жена носи венчална халка.

— Така е, но вие не казахте, че имате съпруг или годеник. Не казахте, че имате приятел или партньор. „Виждам се с друг човек“ се използва от хора, които не живеят с никого.

Имаше право.

— Въпреки че няма да излезете с мен на кафе, може ли да ми позволите да попитам от колко време сте истинска любителка на шоколада? Не обичам думата шоколадохолик. Глупава е. Предпочитам да ме наричат истински любител на шоколада. И така, откога?

— От известно време.

Той отново се усмихна.

— Аз спрях за известно време. Нали разбирате, спрях да душа на публично място, но, когато дойдох в Лийдс, започнах отново. Това ми помогна да стъпя на краката си. Чувствах се изгубен. Моят дом не е тук и не познавам почти никого. Но шоколадът… без значение къде живееш по света, винаги ще намериш шоколад.

— И каква е работата, която ви води навсякъде по света?

— Аз съм режисьор — отвърна той.

— О! Може би съм чувала някой ваш филм? — попитах и в този миг вече знаех, че говоря с режисьора на „Добре дошли в Бълвоч — централ“.

— Най-вероятно не сте чувала — отговори той. Назова няколко филма и стомахът ми направи още едно салто. Обичах тези филми. Дори настоявах да ги покажем на фестивала и преди няколко години го бяхме поканили да дойде, но той беше на снимки.

— Гледала съм и двата. — Имах енциклопедична памет за филми, но не и за други неща. Например не можех да назова всички жени на Хенри V, но я ме попитайте за петте най-известни филми на Сандра Бълок и аз моментално ще ви представя подробно комюнике. — Единият беше за една стена в малък град, която през годините се е превърнала в повод за оплакване и недоволство сред различните религии в града. Другият беше посветен на някакъв път в Африка. Кой го използва, къде отиват тези хора, откъде идват.

Той беше добре известен във филмовите среди, но ако разчетох правилно изражението в очите му, беше истински поласкан.

— Но как така знаете моите филми? — попита.

Ами сега? Да му кажа ли коя съм и с това да му дам възможност да ме тормози и да ми вади душата през следващите седмици,) а може би и години, като се опитва да ме води да гледам всичко, което сътвори?

— Ами… просто обичам и гледам филми.

— Аз пък спрях да режисирам и сега преподавам. Кажете ми откога сте фен на моите филми? — попита с широка усмивка той. Харесвах този мъж, беше удивително обезоръжаващ. Но и серийният убиец Тед Бънди е бил такъв, нали?

— Къде преподавате режисура? — попитах. — И пренебрегвам отговора на последния ви въпрос, защото нямам доказателство, че сте този, за когото се представяте, така че мога да направя комплимент в на неправилния човек.

Флиртувам. Наистина флиртувам. Това не ми е присъщо. По принцип. И особено сега, когато си имам гадже. Следващото, което ще направя, е да се засмея кокетно и да отметна коси. Не след дълго ще започна и да пърхам с мигли. И ако го направя, със сигурност ще попадна в най-натоварения трафик и ще изтърва автобус номер 55. Всъщност ще взема да окача на шията си една табела с надпис „Обратен завой, моля“, за да съм сигурна, че пърхането с мигли никога повече няма да се случи.

— Преподавам в общинския колеж в Минууд. Начален тримесечен курс. Защо? Да не искате да се запишете?

Поклатих отрицателно глава.

— Слава богу. Защото няма да мога да излизам с вас, ако сте моя студентка.

Изкикотих се. О, боже, ето че се започна. Нима този закачлив смях излезе от моята уста?

— Имам си приятел, не помните ли? — казах строго, сякаш напомнях на себе си, а не на този мъж. Накратко, не ми бе позволено да правя това, защото не беше просто флирт, а флирт с възможност. Възможност за нещо повече. Може би връзка. Каквото и да бе, беше възможност, която имах желание да опитам — дори да не се стигнеше до гаджосване.

— О, вече го повишихте в приятел. — Той пристъпи към мен, без да откъсва очи. Почувствах копнеж да…

— Хайде, елате да пием кафе. Ще ми разкажете за вашия приятел.

Исках да…

— Не. — Ако имаше нещо, от което нямах нужда, това бе да усложня още повече живота си. Доброто момиче Амбър знаеше това. Но кой прави секс с Грег в малката уличка и криеше връзката си от Джен? Това ли бе доброто момиче Амбър? Спри. Спри да мислиш така. Оставих шоколада, който държах в ръката си. — По-добре да вървя. Беше ми приятно да си поговорим.

— На мен също, красавице. Поне ще ми дадете ли телефона си?

Поклатих глава.

— Не, защото може да го използвате.

— Но вие имате моя номер, така че можете да ми се обадите.

— Бих могла.

Той поклати глава.

— Дори да не ми се обадите, имам чувството, че ще се срещнем отново.

— Да не започнете да ме следите?

Той се разсмя.

— Не. Просто сме обречени да бъдем заедно.

— Когато героите във филмите казват тези думи, обикновено следва проследяване, съдебни заповеди, отвличане и/или мистериозно падане от покрива на сграда. Би трябвало да го знаете, господин Филмов режисьор.

Той отново се разсмя.

— Ако кажа, че съдбата ни е изписана в звездите, сигурно ще ме вземете за луд, нали, красавице?

— Може би. Затова по-добре не го казвайте. Чао.

 

 

Дори не свалих палтото и шапката си, а направо включих компютъра, влязох в интернет и изписах името от визитната картичка. Излязоха стотици страници. Кликнах първия сайт — там бяха изброени филмите, които бе направил.

Онези, които бях гледала, също бяха споменати. Обаче нямаше снимка. Слязох надолу, отворих друг сайт. Без снимка. Отворих още. Накрая в един се споменаваше курса. Отворих го и там излезе снимка. Беше наистина той. Съвсем истински. Бях си говорила в магазина с истински филмов режисьор. И той си бъбри с мен. Нарече ме красавица.

Погледнах визитната картичка, прокарах пръст по релефните букви.

В ума ми изплува споменът как се усмихваше, начинът, по който очите му ме гледаха. Сетих се и как се разсмях. Човекът правеше филми, преподаваше режисура, душеше шоколад. Къде беше този идеален кандидат през месеците на моето безкрайно целомъдрие? Тогава щях да скоча върху него като кръвожаден тигър, не като прегладняла жена, на която предлагат поничка с крем. О, да, бях целомъдрена, защото бях ненормална във връзките си, но дори и аз нямаше да обърна гръб на някой толкова подходящ кандидат за любовник като него.

Той беше абсурдно подходящ. Ако двамата с Грег се състезаваха, нямаше да погледна към трубадура с дългата коса и ненаситен за авантюри и подвизи член. Докато господин „Любител на шоколада“… Не можех да си го представя как скача гол от прозореца на нечия спалня, защото съпругът на любовницата му се е върнал по-рано от командировка.

Когато погледнете към Грег, виждате неприятности. Виждате как ще направи опит да свали гаджето на най-добрия си приятел. Не казвам, че се е опитал да свали Джен. Но беше възможно. Имаше потенциал да го направи. Поради тази причина бях склонна да повярвам, че го е направил, точно както каза тя. Това беше причината да мина на истинска шоколадова диета. Мисълта ме човъркаше, измъчваше, дразнеше. Онзи ден, когато той беше при мен, я потиснах дълбоко и загърбих, но чувството се върна. Не особено натрапчиво, не и незначително… просто беше в мен. Грег може би се бе опитал да свали Джен. Което засилваше убеждението ми, че той бе една загадка, която не бях разгадала. Имах нуждата да се върна към нещо, което е успокояващо и нормално. И аз като господин „Любител на шоколада“ минавах на шоколадова диета, когато се чувствах несигурна. Или изгубена в непознат град. Или имах нужда от утеха.

Не можех да говоря с никого за моите притеснения относно Грег и Джен. Очевидно не можех да обясня на Джен. Не можех да обясня и на следващия в списъка, защото това беше Грег. Не можех да обясня и на третия, защото той — моят брат Ерик — все още не знаеше за любовната ми връзка с Грег. Единствените хора, с които можех да обсъдя тревогите си, бяха Марта и Рене. Но техните чувства към него бяха съвсем ясни — ако само им намекнех, че ми е сторил нещо лошо, тялото му щеше да плува с лице надолу в река Еър след не повече от седмица. Затова, въпреки положението ми на обвързана, излязох на шоколадова разходка, за да направя нещо, което ме успокояваше. И там срещнах господин „Любител на шоколада“. Дали наистина не се намеси съдбата? Дали не ми прошепна нещо? Той изглеждаше разумен, нормален, точно човекът, с когото бих се радвала да бъда, ако не бях обвързана с друг. Човекът, с когото можех да изляза дори и да бях обвързана с друг. Не биваше да мамя Грег. Трябваше да приключа с него… защото така би било лесно, нали?

Погледнах отново визитната картичка.

Никога не съм искала да се обадя толкова силно на някой мъж, както сега. Никога. Исках да си говоря с него. Да чуя всичко за филмите му. Да споделя моята идея за сценарий. Сценарият, от който Грег ревнуваше. Не че бях започнала да го пиша, той просто искаше да бъде с мен през цялото време. През цялото време. Ако седнех на компютъра, опитвайки да нахвърля идеите си, той започваше да се поти и да се върти, преди да ме съблазни със секс. Често го правехме в стаята, която ми служеше за кабинет. Единственият начин да работя бе да седна на дивана с него, с лист хартия и химикал. Тогава всичко беше наред. Той гледаше щастливо телевизия или четеше, ако можеше да ме закове близо до себе си. Беше като дете, което се нуждае от постоянно внимание, а другото дете — съперникът, конкурентът, беше моят сценарий. Можех да си играя с другото дете, само докато и той бе до мен. Не можех да си представя, че господин Любителят на шоколад би направил подобно нещо. Той би ме разбрал, ако се затворя за няколко часа, за да работя. Въпреки че не бях стигнала доникъде, обичах да работя върху сценария. Да си представям кой ще играе във филма. Как можеше да бъде адаптиран за голям екран.

Вдигнах очи към небето, към силите, които контролираха тези неща и извиках, размахвайки визитната картичка в ръка.

— Не е смешно! Въобще не е смешно!