Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (26)

26
Пази се от бившия

Когато напуснах сградата, бях обгърната от вечерния въздух като копринен воал. Беше прекрасна вечер, в която щях да се видя с приятелите си в кръчмата.

Аз, току-що повишената в службата жена.

Всеки път, когато си помислех за това, през тялото ми преминаваше лек трепет. Повишена. Временно, но все пак повишена. Вървях по улицата и сякаш стъпвах в мъгла от шампанско и добра храна. Обядът ни продължи четири часа, което включваше още шампанско за Марта и мен. Когато се върнахме в офиса, изтрезнях малко. Бяхме получили цветна проба за корицата на брошурата, но в печатницата я бяха прецакали. Датите, годината и името бяха сгрешени — например пишеше вместо WYIFF — WLFF. Когато дизайнерът ни бе изпратил проекта, всичко беше наред, но между напускането на неговия компютър и получаването й обратно при нас, кой знае как всичко се бе объркало.

Вървях през града. Хората бяха навън, наслаждаваха се на вечерната светлина и топлия въздух. Чувствах се част от тях. Не познавах никого лично, не бях от техните компании, семейства или живот, но чувствах, че принадлежа към тази общност. Въздухът бе така вълшебен и нежен, сякаш ни свързваше всички заедно. Вероятно се усмихвах, докато се разминавахме, което обясняваше защо срещах учудени и странни погледи. Причината бе или усмивката ми, или следите от сладолед по устата ми. Отивах в таверната „Черният принц“. След онази злополучна авантюра на алеята, с Грег не бяхме стъпвали там, но тази вечер нямаше начин. Настоявах Грег да ги убеди да се срещнем някъде другаде, но той каза, че това била любимата кръчма на Мат, така че ако трябвало да ги убеди да не ходим там, щяло да се наложи да им каже какво се бе случило. (Малко неубедително извинение, като се има предвид, че излизаше от устата на мъжа, който бе посетил повече кревати в Лийдс, отколкото можех да броя, но го пуснах покрай ушите си.) Подсмихнах се, когато завих по малката уличка, която водеше към кръчмата. Ако се замислите, наистина беше смешно — правите секс с гаджето си на публично място и полицията ви хваща. Сега наистина беше смешно, но само на мен. Хуморът ми едва ли щеше да предизвика смях у някой друг.

Бутнах вратата на кръчмата и влязох. Веднага забелязах късата руса коса на Мат и дългите черни кичури на Грег в нашето сепаре, на разнебитената маса, на която винаги седяхме. Огледах се, за да видя дали Джен не купува първите питиета, но от нея нямаше никаква следа сред хората, тълпящи се на бара и опитващи се да привлекат вниманието на бармана.

— Заключението е, че ще трябва да купя нещо някъде — чух да казва Грег, когато приближих масата. — Така мисля.

— Ти си добро момиче — каза Мат, зелените му очи ме огледаха преценяващо от обутите в маратонки крака до подстриганата черна коса.

— Какво съм? — повторих, сваляйки якето и чудейки се с какво бях заслужила подобна оценка от Мат. Чудно, че думите не заседнаха в гърлото му.

— Ти си единственото момиче, което познавам, успяло да накара Грег да си седне на задника — обясни Мат.

— Аз съм какво? — Боже! Спокойно. Не се паникьосвай. Грег не би казал на Мат за нас. Или вече беше му казал?

Обърнах се към него, надявайки се ужасът да не е изписан на лицето ми.

— Казах му как сме ходили миналата седмица да търсим жилище и как, докато сме разглеждали, ти ми подсказа идеята да си купя. Разбира се, че не беше му казал. Мат не можеше да си държи устата затворена, нали?

— Ето ме и мен — чух гласа на Джен, която сложи на масата една табла.

Обърнах се да й се усмихна и усмивката замръзна на лицето ми. Всъщност пред мен не стоеше Джен. Гледах някакво същество с гласа на Джен, което нямаше нищо общо с моята Джен. Тя не само бе отслабнала драстично и бе започнала да носи дизайнерски дрехи — все още се чудя как можеше да си ги позволи с учителската си заплата и стиснатото гадже, но и косата й бе подстригана. Копринените руси къдрици, които обикновено падаха по раменете и стигаха до горната част на гърба, бяха скъсени точно до скулите, издухани със сешоар и оформени в прическа „боб“.

Скъсената коса засилваше и подчертаваше кльощавостта й. Всъщност тя бе отслабнала още повече след последното ни виждане. Сега кожата й бе прилепнала по скулите, сякаш се бе вкопчила в живота, страхувайки се, че ще се изплъзне и изчезне от тялото й, както всичко останало по него. Някои хора по природа са слаби, с дребни и малки кости и изглеждат добре така. Но Джен не беше от този тип. Тя бе естествено слаба, но не като гребло. Сега бе болезнено слаба, все едно е болна. С помощта на новото, тъмнорозово червило и тежкия черен грим, очертаващ очите й, се бе превърнала в много по-стара версия на предишната Джен. Сякаш беше състарена с компютър. В погледа й се прокрадваше и надничаше сянката на майка й. Не само сянката… новият й външен вид ми напомни за някой друг, но не помня кой. Вероятно на секси майката на някой тийнейджър. От типа майки, които другите оглеждаха с подигравателна завист на родителските срещи, защото подобни жени завъртаха главите на подрастващите им момчета.

— О, здравей Амбс, как си? — усмихна се Джен. Лицето й изглеждаше твърде малко за толкова широка усмивка.

— Страхотно! А ти как си? — Гласът ми беше скован, почти чужд.

Никой не можеше да предположи, че говорих с най-добрата си приятелка. Аз не познавах тази жена и не можех да говоря нормално с нея.

Нашето приятелство ставаше все по-неуловимо. Безплътно. Не бяхме дори като две пръчки „Туикс“, разделени преди консумация. Бяхме по-скоро като „Деъри милк“ и „Карамел“. Два шоколада, направени от едни и същи хора, но толкова различни, че не можете да ги съберете заедно под едно име или опаковка. Съдържахме приблизително по 50% захар, 23–30% мляко на прах и 20–25% какао на прах, но имаше нещо различно. Разтапяхме се при различни температури, чувствахме се различни, имахме различен вкус, бяхме различни. Сега ни свързваше само нашето общо начало и нищо друго.

— Наистина съм добре — отвърна тя и сложи халба бира пред мен.

Какво става, по дяволите?, крещяха сетивата ми, докато очите ми оглеждаха питиетата. Отдавна бяхме постигнали съгласие, че жените, които пият половин литрова халба бира трябва да проверят и правото си да гласуват. Това намирисваше на онези времена, когато на женското съсловие не можело да се сервират халби в кръчмите и барманите сипвали половин литър в две отделни чаши — което ни се бе случвало няколко пъти, докато бяхме в колежа. Вдигнах раздразнено своята халба и погледнах Джен. Тя пиеше нещо, което подозрително ми приличаше на джин с тоник. Почти щях да й кажа „Не ме обвинявай, ако започнеш да ридаеш в чашата си“. Имахме едно и също мнение по въпроса — и то е, че жената, която пие джин с тоник, със сигурно ще прекара остатъка от нощта ридаейки, защото някое момче я зарязало, когато била на четиринайсет.

Мама му стара, помислих си, докато отпих от моята халба. Нямам идея коя е тази жена.

 

 

— Познай кого видях онзи ден? — каза Джен след около час.

— Хитлер — отвърна Мат.

— Ксена, принцесата воин — вметнах аз.

— Хали Бери — намеси се и Грег.

Джен завъртя очи и въздъхна с обичайното си раздразнение. Винаги го правехме, когато зададеше този въпрос и това винаги я дразнеше. Въпреки това не ни спираше.

— Шон — рече Джен. Погледнаха я три празни лица. — Шон! — повтори по-високо, сякаш подчертаването на името щеше да го направи по-ясно. — Тя изцъка, въздъхна, завъртя очи и обясни: — Шон, бившият на Амбър. Шон.

— Оооо! — въздъхнахме тримата. Сетне реакциите бяха следните:

Мат (господин Егоист) загуби интерес и загледа бирата си.

Грег (господин Новото ми гадже) настръхна от интерес и загледа бирата си.

Аз (която не бях виждала Шон, откакто се разделихме) почувствах как цялото ми същество напусна тялото ми, докато се чудех дали Джен не иска да ме предизвика, за да им кажа защо всъщност се разделих с Шон.

— И как е той? — попитах, опитвайки се да предам на гласа си незаинтересованост. Малко интерес може, но не много.

— Добре. Страхотно. Всъщност изглеждаше твърде секси.

Това моментално привлече интереса на Мат.

— Така ли? — намеси се той.

— Спокойно — потупа го по ръката Джен. — Не е мой тип.

Мат погледна към Грег, който въобще не бе помръднал, след като научи, че Джен всъщност не е срещнала Шон Конъри.

— Добре ли си, приятел? — попита го той.

Грег вдигна очи, забеляза, че го гледаме, и се усмихна.

— Да, разбира се. Защо да не съм добре?

— Та значи — продължи Джен, — сега Шон живее на две преки от мен и Мат.

Супер! Сега ще трябва да се оглеждам не само за изнасилвани и крадци, когато ходех в Олуудли, но и да не се сблъскам с бившето си гадже.

— Той, разбира се, пита за теб, Амбър.

— Нима.

— О, я стига, момиче, покажи малко ентусиазъм! Този мъж беше Любовта на живота ти.

Е, благодаря ти, Джен.

— Пита дали ходиш с някого, така че го излъгах, като казах, че си с един приятел на Мат. Не исках да си мисли, че си самотна и тъжна.

В мен се надигна гореща вълна.

— Не съм нито самотна, нито тъжна. И въобще не ми пука, ако той си мисли така.

Лицето на Джен се промени.

— Е, не мисли благодарение на мен. Дори и сега е влюбен в теб. Очите му светнаха, когато заговори за теб. Все още не може да проумее защо си отказала да се омъжиш за него.

Мат пръхна и разпръсна не много учтиво пяна от бирата върху масата. Грег направо замръзна.

— Щяла си да се омъжиш? — попита Мат, избърсвайки с ръкав устата си, за да попие останалата по нея пяна.

Не отговорих, не можех да помръдна. Нито да дишам. Нито да повярвам, че водим този разговор. С Джен не говорехме за това дори когато бяхме сами, та камо ли в кръчма.

— Да. Ти не знаеше ли? — попита го Джен.

— Не! — извика Мат. — А ти? — обърна се към Грег той.

Моят нов любовник поклати бавно, но категорично глава.

— Никой не знаеше, така ли? — Джен бе изненадана.

— Не, Джен, никой от тях не знаеше — намесих се през стиснати зъби. — И знаеш ли защо? Защото аз те помолих да не казваш на никого.

Очите й станаха още по-кръгли, а устата й оформи едно мълчаливо „О“.

— Бяхте ли избрали пръстени? Или рокля? — Въпросът съвсем неочаквано дойде от страна на Мат.

— Тя имаше пръстен, дори щяхме да ходим да търсим рокля… И най-неочаквано скъсаха, а Амбър така и не обясни защо — продължи Джен, без някой да го иска от нея.

— Трябва ли да говорим за това? — прекъснах я безизразно аз.

— Да! — извика Мат. Той неочаквано се развълнува. — Оказва се, че Амбър крие неочаквани изненади. — Вижте само кой го казва. — Знаех си, че нямаш нищо против брака, макар да повтаряш обратното, и ето че сега имам доказателство.

— Нима си отделил време, за да се чудиш дали искам да се задомя? — попитах изненадана от откритието, че както изглежда не съм излизала от ума на Мат в мига, в който напусках неговата компания.

— Да, разбира се. Аз и Пек дори си говорим за това понякога. Всички сме стигали до това, с изключение на теб. Но сега знам, че и ти също.

— Аз не съм.

— Но си му казала „да“!

— Не съм му казвала никакво „да“. Дори не съм мислела за това. Щом толкова много се интересуваш, ще ти кажа, че се наложи да отвори насила пръстите ми, за да сложи кутийката в ръката ми, защото аз бях толкова шокирана, че не можех нито да помръдна, нито да говоря. Никога не съм носила този пръстен. Бях толкова объркана, че не казах на никого. И не исках моята приятелка с най-бъбривата клюкарска уста да го издрънка.

Докато говорех, чувствата на Грег се излъчваха съвсем ясно и крещящо, като отровна атомна гъба. Меко казано, той не беше щастлив. Иначе казано — по вените му вместо кръв течеше гняв и ревност. Този път очевидно и със сигурност щеше да ме отсвири.

— И така? Каква щеше да бъде сватбената торта? — попита Мат.

Джен се изхили.

— Виж ти! Изглежда знаеш доста за сватбите и ритуалите, а, Мат? Имаш ли да ни кажеш още нещо? — попитах аз. — Или Джен? Дали не си получавала някакви предложения? Имате ли да споделите някакви тайни с компанията? Хайде де, не бъдете срамежливи.

Те млъкнаха като по команда. Като един човек. Мат скочи на крака.

— Май е мой ред да купя напитки.

Както изглежда бе почувствал силна вина за нещо, че да пожелае да се бръкне и да почерпи.

— Без мен, приятел — рече Грег и стана. — Трябва да се видя с една жена за едно куче.

— Твоята тайнствена дама? — попита Джен.

Грег сви рамене и вдигна леко вежди.

— Всъщност тя повече не е тайнствената дама, вече ми е приятелка. Гадже.

— Значи нещата се развиват добре — коментира Мат.

— Да. И знаеш ли защо? — продължи Грег. — Защото тя е напълно честна с мен. Една връзка не струва нищо, ако не е основана на честност и абсолютно доверие. До скоро.

С тези думи си тръгна.

И ни остави тримата да си седим, но аз знаех, че ще го видя скоро. Отново.