Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (37)

37.
Сватбени неволи

За какво е тази врява за шоколада? Дайте ми пакет чипс!

Поканата ме гледаше.

Аз гледах поканата.

Откакто пристигна, седях на дивана си, гледах я, обръщах я в ръцете си отново и отново и не смеех да я отворя.

— Какво е това? — попитах куриера, който почука на вратата ми преди два часа.

— Покана за сватба — отвърна той, докато се подписвах. — Знам само защото тази покана стои в офиса ни от няколко седмици със специални инструкции да не я доставяме преди тази вечер, скъпа.

Усмихнах му се, взех плика и отидох право в кухнята, където претършувах всички чекмеджета за шоколад.

Откакто… откакто всичко това се случи преди месеци, спрях да ям шоколад. Спрях дори да го мириша. Спрях да го купувам. Да ям шоколад беше все едно да си напомням, че не мога да разгадая хората. Че не познавам никого. Дори и себе си. Най-подобното на шоколад нещо, което успях да намеря в кухнята си, бе какао на прах, забутано в най-далечния ъгъл на бюфета. Свалих го от рафта и изсипах пълна лъжица направо в устата си. То моментално попи всяка слюнка в устната ми кухина и я превърна в цимент, но не можех да се спра. Продължих, докато не се почувствах напълно задоволена.

Едва тогава бях в състояние да седна на дивана и да прочета поканата.

Много неща се промениха, откакто… знаете откога — оттогава. За три месеца станаха много промени. Рене роди момиченце и го кръсти Джоана Джейн. Все още не сме направили кръщене, но тя се подготвя за него. Много филмови дейци искаха да бъдат на корицата на списанието. За щастие грабвах телефона от ръцете на Рене, преди да успее да отговори. (Макар че това беше домашният й телефон — е, нещата не бяха се променили чак толкова много.)

Марта намери своята сватбена рокля, както и шаферските тоалети за Рене и мен — тя бе абсолютно категорична да спази обещанието си да й бъдем шаферки. Обясни ми, че е планирала да зачене по време на медения месец (Бог да е на помощ на сперматозоидите на Тони, ако не изпълнеха задачата си.)

Аз завърших сценария. Имах толкова много свободно време. Вечерите се разтягаха до небитието. Понякога се прибирах вкъщи и лежах на дивана, гледах петното от вода с форма на Бахамите на тавана и мислех. Часовете минаваха, а аз имах чувството, че са минути. Минутите минаваха, сякаш бяха часове. Всичко бе загубило пропорциите си. Така че започнах да използвам времето — онези празни часове, и още часове, които се превръщаха в безкрайност — конструктивно. Най-накрая завърших сценария и го дадох на господин Любителя на шоколад да го прочете. (Между мен и него възникна моментално привличане. Колкото повече научавахме един за друг, толкова по-очевидно ставаше. И освен това… ами да, аз бях различна.) Двамата започнахме да работим върху сценария. Прекарвахме много време заедно и аз спорех ожесточено с него. Обичах сценария си, той беше моята рожба и никой не можеше да го напада или оскърбява. Никой не можеше да ми казва, че това не звучи добре или онова не изглежда както трябва. Това се отрази и на други области от живота ми. Беше различно. Ако все още ядях шоколад или мислех за него, бих казала, че съм от онзи вид шоколад, какъвто никога не са продавали, защото бях напълно еклектичен вид. Всички неща, които пазех дълбоко в дъното на душата си, ядките, стафидите, медените парченца, изплуваха на повърхността. Сред тях имаше твърди и несмилаеми — когато бях ядосана и го казвах, не се извинявах и не съжалявах. Като началник се налагаше понякога да бъда твърда и да не се тревожа. Имаше и сладки парченца — стафидите, които ме караха да се смея и да се държа момичешки. Имаше и много сладки, медени, които ме караха да плача в края на повечето смешни филми, направени за телевизия (просто някой трябваше да каже „обичам те“ и аз се разпадах, защото знаех, че ще хвърлят букета.) Имаше и карамелени парченца, които караха хората да поискат да останат с мен — забелязах, че сега подхождаха към мен с някакво уважение, с което подхождаха към Рене. Еха, аз бях директор. Грег удържа на думата си и не се обаждаше. Не пишеше имейли. Не пращаше съобщения. Не ме посещаваше. Не ми пишеше. Подобно поведение всъщност беше добре дошло за мен. То ми помагаше да не забравям, че очевидно не се интересува от мен и ме е изтрил напълно от живота си.

За разлика от него Джен се обаждаше, пишеше, пращаше имейли. Всеки ден. Аз ги триех. Ако се обадеше в работата, казвах, че ще й звънна по-късно, но никога не го правех. За мен и Джен връщане назад нямаше.

Мат. За Мат не знаех нищо. И не ме интересуваше.

Гледам втренчено поканата. Кремав плик, дебела хартия. Скъпа.

Може би трябва да я скъсам на две и да я изхвърля, без да я отварям и чета. Не мога да отида на сватбата на Мат и Джен, ако не съм получила покана, нали? Или може би тя е за сватбата на Грег? Миналият месец прочетох съобщение в „Сънди Кроникъл“, че се е преместил в Дъблин. Там живееше бившата му, опозорена и оплюта с позорна слава Кристи.

Очевидно бе потърсил старите приятели. Дали го е направил или не, не бях сигурна. Как щях да се справя с това? Как щях да приема женитбата му? Това повече не ми причиняваше болка, както преди. Не беше първото нещо, което изплуваше в ума ми сутринта, или последното, с което заспивах. Но от време на време мислех за това. Само четири-пет пъти на ден.

Плъзгам пръстите си под капачето на плика и го отварям. Отварям кремавата картичка. Така. Добре. Поеми дълбоко въздух. Сега погледни.

Сърцето ми буквално спира. Боря се за глътка въздух, чувствам как животът изтича от мен. Това си е истинска сърдечна криза.

Картичката съдържа следното:

Идън Селпон

И

Лионард Хемптън

Молят за удоволствието да присъствате на тяхната сватба.

Обръщам картичката.

Утре.

Мама и татко 2 ще се оженят утре. В три часа. В местния градски съвет в Левишам. Утре. Утре.

Прехвърлям през главата си всички разговори, които бях водила с родителите си през изминалите две седмици. Нищо. Никакъв намек за сватба. Никакво споменаване за узаконяване на връзката, нищо за женитба с човека, с когото вече спиш. Не беше ли мама тази, която казваше, че е невъзможно? Нима почти не се скарахме по този въпрос преди време?

Когато Ерик й съобщи, че съм се разделила с Грег — защото нямаше начин аз да им го съобщя, тя не каза точно „Нали ти казах“, но не каза и „Мислех си, че това ще продължи много по-дълго“. Всъщност беше индиферентна. Татко 2 бе този, който ме тормозеше и настояваше да дам още един шанс на Грег. „Защо не му се обадиш, скъпа?“ — каза една вечер той. „Опитай отново. Бяхте толкова хубава двойка“. Мама, от своя страна, очевидно бе облекчена, че няма да продължа да правя извънбрачен секс.

Обзалагам се, че Ерик е в час за сватбата им. Сигурно се бяха наговорили да не ми казват, защото все още страдах за връзката си, изградена върху лъжи, измами и илюзии. Добре, ей сега ще му дам да се разбе…

Зъъън! Цялата подскачам при резкия звън.

— Защо, по дяволиите, не си ми казала? — вика самият Ерик, когато вдигам телефона.

— Защо, по дяволите, не си ми казал? Защо не си ми казал? — отвръщам му със същия тон аз.

Пауза, тежко дишане.

— Значи не са ти казали? — пита той.

— Ерик, те никога не ми казват нищо. Особено пък нещо такова.

— Не са ти казали, дори за да те ободрят заради скъсването с Грег?

— Не.

— На мен ми изпратиха два билета за самолет — за Ари и мен. Те са луди. Но защо сега? Защо го пазят в тайна?

— Може би… Не знам. Наистина не знам.

— Да им се обадим. Ти се обади на мама. А аз ще звънна на татко на мобилния му.

— Окей, ще се чуем след това.

Както държа слушалката, натискам копчето да прекъсна линията и неочаквано — Зъъън!

Почти щях да изтърва телефона, но успявам да го сложих до ухото си.

— Получи ли я? — пита мама.

— Какво да получа? — отвръщам, чувствайки се глуха и няма.

— Поканата — отвръща спокойно тя.

— О, поканата за твоята сватба, за която не знам нищо.

— Искахме да бъде изненада.

— Ами, успяхте.

Тя млъква. Очевидно очаква нещо. Накрая казва:

— Чакам да го кажеш.

— Какво да кажа? А, да, поздравления. Въпреки изненадата и шокът, поздравления. Наистина се радвам за теб.

— Не това, Амбър. Ти си много сърдита. Нали?

— За какво да съм сърдита?

— Затова, че ще се омъжа за Лионард след всичко, което казах за теб и Грегъри.

— Мамо, аз много се радвам, че ще се ожениш за татко 2. Аз го обожавам. Просто бях шокирана. Не съм ядосана. Защо трябва да съм ядосана?

— Не бих променила годините с Лионард за нищо на света. Бях щастлива и искам да си спомням за теб и Грегъри по същия начин. Ти беше щастлива с Грегъри. Лионард ми каза, какво му е споделил за теб. Колко много те уважава. Не знаех, просто си мислех, че те използва. Бях толкова ядосана на себе си, защото се страхувах, че причината да скъсаш с него може да е нещо, което аз съм казала. Просто се тревожех, че той бе влязъл прекалено бързо в живота ти. Страхувах се да не страдаш. Тревожех се за теб, Амбър. Притеснявах се, че не осъзнаваш колко горди сме аз и баща ти с теб. Винаги сме се гордеели с теб, каквото и да направиш. Но се тревожехме, че никога няма да се омъжиш или да имаш деца. Ти прекарваш толкова време сама и аз ужасно се измъчвам. Не искахме заради нашата сватба да се откажеш от брака.

Мама прави пауза, за да си поеме дъх и аз подскачам. Онова, което тя каза, беше толкова голямо признание, все едно бе тръгнала гола по улицата. Беше също така и началото на един голям разговор, който не бяхме провеждали досега. Някои хора имат нужда от подобен вид емоционално разкриване, но не и аз. Не и с майка ми. Бяхме си добре и така — мама и аз. Нямаше нужда насила да форсираме някакъв вид емоционална връзка между нас, когато така или иначе си имахме връзка. Ако бях научила нещо през изминалите три месеца, то бе, че човек е отговорен за своята роля в една връзка. Ти и само ти. Как ти се отнасяш с хората е много по-важно, отколкото как те се отнасят с теб. Ако не ти харесва начинът, по който някой се държи с теб, тогава го промени. Ако продължаваш по същия начин, значи приемаш, че всичко е наред, че е правилно този човек да се държи така с теб. Както беше в моя живот. Мама, татко 1 и татко 2 винаги очакваха от мен най-доброто, защото отстъпвах. Аз бях доброто момиче, затова и те очакваха да бъда такава. Ерик не загуби тяхната любов, защото беше лош, защото правеше каквото си иска. Ако правех каквото си искам, вместо да мрънкам кой щял да ме намрази в резултат на това, сигурно щях да бъда по-щастлива. От една страна, щях да правя каквото наистина искам, а от друга — щях да разбера кой наистина ме обича и иска да бъде с мен. Ето защо обичах толкова много Ерик: той винаги искаше да съм тази, която съм. Защо обичах Джен? Бях свикнала да мисля, че тя не иска нищо от мен, освен да бъда себе си. А защо обичах Грег повече от всеки друг? Защото той ме пришпорваше да бъда аз — понякога дори без да иска с отвратителното си поведение, което ме вбесяваше. Аз наистина се отпусках с Грег. Дотолкова, че да бъда самата аз. Имах един миг спокойствие. Можех да видя къде съм в този свят. И това не се промени, когато той си излезе от него. Цялото това осъзнаване бе вследствие на много мислене. На това, че продължих смело напред. И израснах.

Така че не се нуждаех от разговор с мама. Не исках да се разсъблича заради мен, защото се чувстваше виновна. Не беше необходимо да ми обяснява защо е била толкова студена и недостъпна, понеже знаех защо. Ние с нея никога не успяхме да станем добри приятелки; аз не исках да бъда нейната най-добра приятелка. Исках тя да бъде моята майка. Да ме обича и да е свързана с мен, защото бяхме роднини. За това не бяха необходими дълги разговори и емоционални признания.

— Бих искала да беше ми казала за сватбата — казвам, сменяйки темата. — Нямам какво да облека.

— Спомням си, че ти купих рокля за официални случаи — отвръща тя, сменяйки темата. Мога да доловя облекчението в гласа й. Очевидно не искаше дълги разговори, нито емоционални обяснения. Каквато дъщерята, такава и майката.

Небесата се отварят и запява хор от ангели, всичко става ясно. Ето защо мама бе настоявала да ми купи рокля и костюм на Ерик. Ето защо двамата се насълзиха, когато ме видяха да излизам облечена от пробната. Те не бяха оглупели от възрастта — бяха толкова разчувствани, защото щяха отново да ме видят с тази рокля на техния сватбен ден.

Родителите ми щяха да се оженят. Тези луди, прекрасни, фантастични мои роднини.

— Ще взема първия влак утре сутринта. Надявам се, че ще стигна навреме.

— Най-добре се опитай, скъпа, защото си единствената ми шаферка.

— Разбира се, че ще съм там. Дай ми да говоря с татко 2. Сигурна съм, че говори с Ерик.

 

 

Прекосявам тълпата на гара Кингс Крос, неподготвена за това, че идва Коледа. Декорации, коледни песнички, лъжлив блясък, сърма и евтина безвкусна украса по витрините на магазините. Бях напълно забравила за Коледа. Беше следващата седмица и всичко крещеше за празника. Тя бе навсякъде около мен, но аз не я обичах. Това бе нещо извън мен. В моето семейство Коледата винаги бе време, изпълнено с грижи и болка. В колежа двете с Джен я прекарахме няколко пъти заедно, пихме и ядохме боклуци, далеч и в безопасност от страховитите ни семейства. Тази година, след като дори не бях забелязала, че наближава, не бях мислела къде ще я прекарам. Вероятно сама, след като мама и татко 2 щяха да бъдат на меден месец. Татко 1 беше в Китай, а Ерик и Ариана сигурно щяха да отделят това време за себе си. Да прекарам Коледа сама за мен не бе чак толкова страшно като перспектива.

Вчера бях говорила два прекрасни часа по телефона с мама и татко 2. Разпитах за всичко, казаха ми какво очакват от мен и за кои роднини трябва да се погрижа.

— Най-добре се опитай да не напълняваш — предупреди ме мило мама, преди да затвори. — Роклята ти стоеше прекрасно, когато я купихме.

Както вече стана дума, бях отслабнала… откакто… откакто прекарвах повече време пред компютъра, вместо да ям. Роклята ми висеше… като харизана.

В този миг едно движение… една позната фигура прекосява гарата, привлича очите ми и спира влаковата композиция от мисли, нижещи се в главата ми. Висок, широкоплещест, но косата — черната, почти синя коса, беше подстригана късо. Почти като скинхед. Видях само гърба и за миг, само за миг, зърнах и профила. Грег.

Грег!

Тъкмо да извикам името му, когато си спомням, че той вече не е част от живота ми. Дори ако тази фигура с необичайна коса и характерна походка е Грег, какво щях да му кажа? Здравей?

Той изчезва в тълпата — искра от нещо познато в мъглата от непознати.

Когато се върна, може би ще му напиша имейл. Сигурна съм, че ще се зарадва, че родителите ми са се оженили. Само за да му кажа това, обаче. Нищо повече.

Отправям се към метрото. По пътя трябва да спра, за да си купя някакви подходящи обувки — мама ще побеснее, ако се появя на сватбата й с маратонки.

 

 

Ерик и Ари посрещат и поздравяват гостите в съвета; аз чакам мама да приключи с подготовката си. Не ми е позволено да я видя, докато не свърши. Къщата е пълна с нейни роднини, прелива от хора, които не съм виждала от години, и вероятно няма да видя още толкова. Въздухът ехти от весели разговори, ганайски диалекти, всички говорят на висок глас.

На вратата се звъни. Преди да успея да стигна до нея, някой ме изпреварва.

— Амбър? — произнася един познат глас няколко секунди по-късно.

Замръзвам до върха на професионално боядисаните си нокти.

Не може да бъде. Наистина не може да бъде. Обръщам бавно погледа си. Наистина е той.

— Татко? — казвам, докато ставам.

Моят татко, моят истински баща. Стои на входната врата. По-висок от мен, но не чак толкова, с красиво лице и посивяла коса, облечен със син костюм, кремава риза и морскосиня вратовръзка, почти същите като костюма, който родителите ми избраха за Ерик.

Преди да успея да попитам защо е тук, шумът в къщата затихва. Причината за тишината е мама, която се появява горе на стълбите.

Очите ми се пълнят със сълзи. Тя е зашеметяваща в кремавия си костюм от две части с висока яка, обшита със златна бродерия. Около косата й има златисто кремав тюрбан.

— Изглеждаш прекрасно — казва татко.

Направо взе думите от устата ми и аз едва не припадам. Татко никога преди не е говорил така. Никога не е произнасял подобни думи.

— Амбър, забравих да ти кажа, че баща ти ме освободи — казва безгрижно мама. Сякаш най-нормалното нещо на света е бившият ти съпруг, на когото не си продумала и една дума през последните десет години, да те освободи от брачния ти обет.

„Чудно ли е, че съм такава с родители като вас?“, искам да изкрещя. „Чудно ли е, че съм емоционално осакатена?“

Свирят химна „Ето, влиза булката“, докато вървя пред родителите си към олтара в гражданското.

Може би няма да кажа на Грег. Всичко е много шантаво, истинска дивотия. Родителите ми, които се мразеха, хората, които превърнаха детството ми в ад, сега са заедно.

Изразът върху лицето на Ерик показва, че също е потънал в мрака.

Хвърлям един поглед към присъстващите шейсетина или повече човека, за да видя техните реакции. Сърцето ми подскача, спира да бие. Сред гостите е и онзи мъж, когото зърнах на гара Кингс Крос, същият, който в гръб приличаше на Грег. Мъжът се обръща към булката, която ме следва, лицето му е открито благодарение на късо подстриганата коса. Очите му подминават булката и спират върху мен. Големи блестящи езера от шоколад срещат моите очи.

Изпускам една стъпка, но успявам да се овладея, преди да се препъна и да падна по корем. Очите и лицето му са безизразни. Те престават да ме гледат и се връщат към родителите ми. Аз също спирам да го гледам и заставам неподвижно, защото вече сме стигнали до чиновника.

През цялата церемония чувствам очите на Грег, заковани в тила ми.