Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (2)

2.
Пълна каша

Грег отвори ниския шкаф, който бе най-близо до кухненската врата, и издърпа бялата дъска за рязане. Сетне дръпна чекмеджето над него и порови вътре, търсейки най-подходящия нож.

Стоях и го наблюдавах. Той се движеше така елегантно и уверено из моята кухня в бяло и червено, че бях изненадана дали не живее тук. Това все пак беше моята кухня, а не неговата.

Грег откачи червената ми кухненска престилка, която висеше на вратата, нахлузи я през глава, завърза я на кръста си, сетне нави ръкавите на пуловера. Чакай, чакай, това моята кухня ли е? Аз имам ли престилка? Такава, на която отпред пише „Мечтая за плънка“? Иронията не ме напусна, тъй като Грег погледна надписа, ухили се и потри нетърпеливо ръце.

Отворих хладилника и очите ми моментално попаднаха върху огромно блокче шоколад, което стоеше на най-горния рафт. Какво не бих направила точно сега за няколко парченца от него! Просто бях открила, че когато съм под напрежение, не мога нито да мисля, нито да работя без шоколад. Бях открила, че когато работата ставаше напечена, се нуждаех от него като от животоспасяващо средство. Но никой никога не биваше да узнае, че понякога ям шоколад за закуска. Затова извадих една глава лук и последния домат от чекмеджето със зеленчуците и му ги подхвърлих. Щяхме да си направим омлет за закуска. (Да, аз бях човекът, който го предложи, но той можеше да направи онова, което бях чувала, че правят повечето мъже в подобни ситуации, и да ме остави да му гълтам прахта, докато се отдалечава към залеза.)

Грег хвана подхвърления лук с една ръка, домата с другата, но вместо да се залови за работа, грабна ножа и една дървена лъжица.

— Гледай сега — каза и започна да ги хвърля във въздуха.

Аз разсеяно пристегнах колана на халата, при което спрях голяма част от кръвообращението към краката си, сетне пригладих няколко от стърчащите във всички посоки непокорни черни копия. Наблюдавах танца на лука, домата, дървената лъжица и ножа във въздуха, докато Грег жонглираше с тях. Ножът прекоси пътя на лука, лъжицата пресече пътя на домата. Ножът отново се вдигна нагоре, същото направи и лукът. Очите ми следваха траекторията на предметите във въздуха. Бях като хипнотизирана от неговата грация и изящество, от естествената елегантност на фокусника. Винаги съм искала да мога да жонглирам, да накарам нещата да плуват и танцуват, но нямах нужната координация. Грег беше перфектен. Самонадеян задник.

 

 

Сваляч. Чекиджия. Курвар.

Това беше първата мисъл, която мина през ума ми, когато срещнах Грегъри Уолтърсън. Абсолютен сваляч.

Той седеше в една кръчма с най-добрия си приятел Мат. От няколко седмици Мат се срещаше с Джен — моята най-добра приятелка, и двамата ни поканиха (мен и Грег) на вечеря, за да се опознаем. Джен отчаяно искаше да харесам Мат и смяташе, че ако се срещна с най-добрия му приятел — който, както изглежда, бе залепен за него като гербова марка, — това щеше да ускори процеса на харесване. Така че вечерята беше замислена с тази цел.

В събота се наложи да работя до късно, така че влязох в кръчмата почти на бегом, разтревожена и ядосана, че съм закъсняла.

— Амбс, това е Грег, най-добрият приятел на Мат — рече Джен, хилейки се ненормално, докато погледът й прескачаше и блуждаеше между двама ни. — Грег, това е моята най-добра приятелка — Амбър. Не я наричай никога Амбс, защото мрази това име. Смята, че е много лично, особено след като не я познаваш. Само на мен ми е позволено да я наричам така. Но Грег няма претенции дали ще го наричат Грег или Грегъри.

Докато Джен бръщолевеше, аз хвърлих крадешком един поглед на този Грегъри, на когото му бе все едно как ще го наричат, и трепнах вътрешно — все едно получих плесник в лицето. Мат беше привлекателен мъж, но Грег… Грег е бил създаден от някой, който не е знаел кога да спре; някой, на когото, след като са били дадени най-висококачествени материали, е избрал да надари с тях само един мъж, вместо да ги разпредели по равно между останалото мъжко население на земята. Например очите на Грег бяха очи на трубадур, светещи блестящи дискове от тъмен, черен шоколад. Косата му бе толкова черна, че чак синееше и се стелеше около лицето на дълги къдрици. Мургавата му маслинена кожа бе опъната по прекрасни скули. А устните… О, устните му бяха сочни като желирани розови мечета.

Шоколадовите очи на Грег се задържаха върху моите най-обикновени тъмнокафяви очи за част от секундата повече от необходимото, преди сочните розови устни да се извият в усмивка, и той каза:

— Здрасти.

Провлачено, бавно и определено сексуално.

Сваляч, помислих си, преди да се усмихна през стиснати устни и да просъскам в отговор едно саркастично „Здравей“. Абсолютен сваляч с огромно самочувствие. Без значение колко секси изглеждаше, без значение колко силно исках да оближа очите и устните, и косата му, едно нещо беше безпощадно ясно: този мъж беше великолепен. И си го знаеше. И го използваше при всяка предоставена му възможност. Но аз трябваше да бъда мила. Джен бе лудо влюбена в Мат, макар че се виждаха само от три седмици („Амбс, мисля, че това е той, единственият. Наистина го мисля“), така че този мъж без съмнение щеше да присъства в живота ми за известно време. Трябваше да се погаждам с него.

Започнахме да излизаме от време на време с Грег, Мат и Джен, след което Грег твърде смущаващо започна да прави усилия (пишейки ми имейли, обаждайки се в работата, канейки ме да се срещнем на обяд, защото работехме наблизо в града), което означаваше, че и аз трябваше да направя… да направя усилие.

Първия път отидох с него на обяд, защото бях убедена, че той цял час щеше да говори за себе си и да се оглежда във всяка огледална повърхност, което щеше да потвърди какъв самовлюбен сваляч е. За мое нещастие си тръгнах силно впечатлена, защото той се оказа умен, интелигентен и образован мъж, какъвто не бях срещала често в живота си, и освен това само веднъж провери външния си вид в повърхността на ножа за масло.

След това започнахме да излизаме редовно само двамата. А три години по-късно Грегъри Уолтърсън „свалячът“ стана моят втори най-добър приятел. Беше на второ място в телефона ми за автоматично набиране; беше вторият човек, на когото се обаждах, когато се случеше нещо важно и голямо; този, с когото прекарвах повечето време, когато не бях с Джен. Говорехме и си пишехме всеки ден. Той беше Грег, в края на краищата. Все още „сваляч“, но сега бе свалячът, който ми беше приятел. Нищо повече. Честна дума, нищо повече. До снощи.

— Е? К’во мислиш? — попита той, обръщайки се да ми покаже жонгльорските си умения. Преди да чуе отговора ми, не пресметна правилно хващането си, всичко излезе извън баланс и острието на ножа неочаквано профуча към дланта му. Той успя да дръпне ръката си за част от секундата и ножът падна на пода, последван от останалите предмети. Лъжицата се търкулна в другия край на кухнята, след нея се затъркаля и лукът. Но доматът, който бе презрял и доста поомекнал, се пльосна на пода и изпръска червено-белите плочки от подовата ми настилка.

Грег направи нещастна гримаса при вида на сплескания домат, сетне погледна към мен.

— Опа!

— Опа? — повторих след него аз. — Какво искаш да кажеш?

— Ами „опа“. — Той сви рамене.

— Няма опа. Има парцал и вода. — Посочих мивката. — Почисти.

— Съжалявам, приятелко. Нали си виждала спалнята ми? Знаеш, че не чистя.

Сетне вдигна лука, върна се при бюфета, извади чист нож, отиде до дъската за рязане и отряза върха на лука. Дори започна да си подсвирква, докато го белеше.

— „Знаеш, че не чистя“ — имитирах го, надвиквайки свиркането. — Имаш късмет, че не те замерих с лъжицата, нахалник такъв.

Грег се разсмя. А звукът на смеха му бе толкова топъл и естествен, че според мен извираше някъде дълбоко от сърцето му. Да го чуя беше все едно да почувствам как в ушите ми се излива чиста светлина и започва да пулсира в цялото ми тяло. Смехът му често ме караше да се смея. Но точно тогава успях да изобразя само една лека усмивка.

Няколко секунди по-късно вече бях на колене с влажна кърпа в ръката, за да почистя следите от приземяването на домата.

Боже, колко е странно — мислех си. Този мъж сякаш всяка сутрин се събужда тук. Ако някой ни гледа — как той реже зеленчук, а аз чистя, ще си помисли, че сме…

Вдигнах капака на кофата за боклук, но спрях, преди да хвърля напоената с доматен сок кърпа — защото в ъгъла на Грег цареше подозрителна тишина. А „тишина“ означаваше, че е счупил нещо и се опитва да скрие следите. Голямата ми чаша с надпис „РЕЖИСЬОР“ си бе отишла точно по този начин, както и страховитите купички за храна на котката, които мама ми бе подарила. (Това обаче бе добре дошло за мен, тъй като няколко пъти се опитах да ги счупя, уж случайно, но те сякаш бяха защитени от неизвестно по вид силово поле). Огледах се, за да видя какво е счупил този път.

Стомахът ми се преобърна, когато открих, че той всъщност стои и ме гледа. Открито и нахално се бе втренчил в мен и ме изпиваше с поглед.

Шоколадовите очи, впити в мен, бяха като огромни кладенци, пълни със страх. Грег трепна, възвърна самообладанието си, пребори се с лека срамежлива усмивка, сведе очи и се върна към рязането на лука.

Аз се обърнах към кофата, докато сърцето ми галопираше в гърдите, а цялото ми тяло изгаряше в огън. Хвърлих домата и кърпата и върнах капака на мястото му.

Това беше само един обикновен поглед, просто бегъл поглед, казах си. Не означаваше нищо. Да, да, а ти можеш да вървиш по водата.

 

 

Дзъъън!

Телефонът разби спокойствието и мира в късната съботна утрин, както омразният звън на будилника правеше всеки делник.

Бях си взела душ, бях по пижама и се бях сгушила под юрганчето си на дивана. Опитах да се върна в леглото, след като Грег си отиде, но бях разбита от състоянието на спалнята ми. Разхвърляни и смачкани чаршафи, опаковки от презервативи на пода, плетеното от ракита кошче — пълно с употребявани такива, дрехите, с които бях облечена предната вечер, разхвърляни в четирите ъгъла на стаята. Най-лошото от всичко — стаята миришеше. Миришеше на нас. На онова, което бяхме правили. Дори и след като отворих широко големия прозорец и пуснах студения февруарски въздух вътре, миризмата остана. Сякаш се бе пропила в боята на стените, в килима и тавана и никога нямаше да се махне.

Така че направих единственото възможно нещо и спрях да й обръщам внимание, знаейки, че ако я игнорирам достатъчно дълго и достатъчно силно, тя щеше да изчезне по някакъв магически начин. Изпълзях изпод душа, но като се върнах в стаята, открих, че миризмата не бе изчезнала. Незабавно вдигнах нивото и силата на игнорирането си (това наистина подейства). Тъкмо се бях унесла в дрямка с един филм по телевизията, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и измърморих: „Здравей“.

— Здрасти, Амбс.

Беше Джен.

Джен!

Отворих очи и седнах рязко. Какво, по дяволите, щях да й кажа? Трябваше ли да й призная за снощи? Винаги й казвах всичко, но сега беше различно! Това, което направих, бе… глупост. Страшна глупост. Беше толкова голяма глупост, че все още не можех да повярвам, че го бях направила.

— Здравей, скъпа — отговорих. Бях по-паникьосана, отколкото задрямала. Винаги съществуваше възможност да се изтърва пред нея. Щеше да ме попита нещо невинно, да ми зададе някакъв обикновен въпрос, а аз щях да изпадна в синдрома на Турет^[1] и да изкрещя през сълзи цялата истина.

— О, извинявай. Събудих ли те? — Джен направи пауза, вероятно за да провери колко е часът. — Твоите съботни сутрини са скъпоценни, нали?

Да, така беше, но кой знае защо моята приятелка винаги се сещаше за това едва след като ме събудеше по телефона.

Гаджето й Мат, най-добрият приятел на Грег, всяка събота играеше футбол с него и други момчета в Уудхаус Муур — паркът близо до който живееха двамата. Въпреки че Джен живееше доста далеч оттам, чак в другата част на града — в Алертън, и Мат прекарваше доста време при нея, той все още прекосяваше целия Лийдс, за да рита с момчетата. Сигурно го бе направил и днес. Веднага, след като се бе качил в колата, тя бе набрала моя номер. Щяхме да си говорим, докато се върне, сетне аз щях да се мушна под завивките за още няколко часа сън. Това се случваше редовно, в случай че Грег не ми се обадеше, за да ми разкаже подробно за мача или за последното си завоевание. Или, както ставаше най-често, и за двете.

— Няма нищо — отговорих и се протегнах като котка, опитвайки се да разкърша гърба си. — Отдавна съм будна.

— Наистина ли? — Гласът й се оживи, вниманието й се изостри.

— И защо?

— Ами, не можах да спя.

— Е, как беше снощи?

Божичко, тя знае! Грег, който дори не обсъди с мен онова, което се случи снощи между нас, вече им бе каза и тя звънеше, за да установи колко дълго ще крия от нея. Значи, освен коцкар, той имаше и голяма уста. Коцкар — клюкар. Първо остана на закуска, сетне ме гледа изпитателно и без да му мигне окото, а сега вече разпространяваше клюки. Е, те бяха истина. Но пак са си клюки.

— Какво за снощи? — попитах внимателно аз.

— Стига де! Нали ходихте на кино с Грег?

— О, да. Да, извинявай.

— И как беше?

— Добре. Той беше добре.

— Имам предвид филма!

— А, да, извинявай. Беше хубав. Грег го хареса, но той харесва филми от поредицата „Carry on“^[2], така че това не ме изненадва. Според мен филмът беше посредствен.

— Добре. Всъщност няма значение. Какво правихте след това?

— Амии… вечеряхме и той остана.

В леглото ми. Правихме секс. Цяла нощ.

— Ето къде е бил значи! Мат му звъня, за да му каже, че няма да може да отиде на футбол тази сутрин, но той не си бе вкъщи, а мобилният му бе изключен. Решихме, че е останал в Шефилд.

— Защо Мат няма да ходи на мач? — попитах, използвайки предоставената ми възможност да сменя темата на разговор. Колкото по-малко говорехме за Грег, толкова по-малък бе шансът да си призная.

Джен сниши гласа си до шепот.

— Той ще ме убие, но трябва да ти кажа. Попита ме какво искам за рождения си ден и аз казах „Да се пренесеш да живееш при мен“, на което той отговори „Добре“. Ще живеем заедно!

Аз извиках едно „ОБОЖЕМОЙ“! И продължих да крещя в слушалката:

— Не мога да повярвам, че най-накрая се случи! Най-накрая! Освен това не мога да повярвам, че ти трябваха шест милиона години, за да ми кажеш! Е, говори? Какво още? Всичко, с подробности!

Тя сниши гласа си още повече.

— Не мога. Ще ти кажа в понеделник вечерта, когато всичко стане официално. Не казвай на никого. Особено на Грег, ако го видиш.

— Защо ще го виждам? — попитах отбранително. Дали вече не бях заподозряна?

— Откъде да знам? Може да излезеш с него на обяд или кой знае? — внимателно отговори Джен. Все едно се опитваше да ме разубеди да не скачам от покрива. — Вие често обядвате заедно, нали?

— О, да. Да.

— Добре ли си, скъпа? Звучиш ми малко… разсеяна.

— Разсеяна ли? Сигурно защото не съм се наспала. Вече не съм толкова млада, както знаеш.

— Добре. Тогава се опитай да поспиш. А, ето го и Мат! Отиваме да пазаруваме. Значи ще се видим в понеделник. В шест и половина в „Консерваторията“.

— Да, ще се видим там. Чао.

Ако не бях толкова уморена, щях да направя една обиколка на победата в стаята си, след като затворих телефона. Всъщност само вдигнах ръцете и краката си във въздуха с вик „Да! Дааа!“ от мястото, на което лежах.

Най-накрая Джен го бе направила. Беше получила голямото потвърждение от Мат. Истинска декларация и признание, че той гледа на връзката им сериозно и я приема като постоянна. Това беше голямо постижение за Мат — имах чувството, че този човек понякога се въздържа дори да диша, заради усилието, което трябва да направи. Никога, ама никога не съм вярвала, че ще се съгласи.

Последния път, когато двете с Джен обсъждахме този въпрос — а трябва да призная, че го бяхме обсъждали много пъти, — тя ми призна:

— Искам да съм убедена, че мога да кажа на Мат всичко, както казвам на теб.

Тази мисъл ме накара да се завия през глава. За по-малко от двадесет и четири часа бях направила две невероятни неща: първо — спах с Грег, и второ — не казах на Джен.

Всичко, което можех да направя, бе да даря спестяванията си на Консервативната партия и всички щяха да разберат, че е започнало нашествието на „Крадците на трупове“^[3].