Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (33)

33.
Началото на…

Отворих вратата към офиса на „Сънди Йоркшир Кроникъл“ и за част от секундата рецепционистката, която ме познаваше, защото много пъти бях посещавала Грег в офиса, му направи знак и го предупреди, че съм там, при което той се изправи бавно. Много бавно.

Но не се обърна към вратата, а каза високо:

— Може ли да помоля всички за малко внимание, моля?

Двайсетина човека в офиса спряха да работят: някои оставиха телефоните, други спряха да пишат, трети спряха разговорите си, за да го погледнат.

— Искам всички да престанат да ме питат дали съм добре — продължи той. — Жената, която обичам, ме напусна и приятелите ми ме мразят. Освен това, сигурен съм, че повечето от вас ще се съгласят, че аз съм отрепка и заслужавам точно това. Така че ме оставете на мира. Просто искам да си гледам работата. Благодаря!

Грег изглеждаше безпомощен, когато седна. Аз почти се завъртях на пети и щях да избягам. Но нали бягството бе онова, което правех най-добре, както твърдеше Ерик. Така че трябваше да престана да бягам. Приближих към бюрото на Грег. Той вдигна небръснатото си лице и ме погледна.

— Мисля, че трябва да говорим.

— Ти естествено чу какво казах — рече Грег, докато разбърка с лъжичка своето капучино и сръбна от пяната. Все едно ме прониза с нож, когато осъзнах, че това беше мой навик. Беше толкова дразнещо, беше чудо, че някой въобще пиеше кафе с мен. Всъщност, никой не пиеше кафе с мен повече от веднъж.

— Да, чух те — отвърнах. — Предполагам, че говореше за мен.

Лицето на Грег изрази изненада, сетне болка, накрая чертите му се отпуснаха в някаква половинчата усмивка.

— Предполагам, че го заслужавам. И да, говорих за теб.

— Често ли губиш по този начин?

— Не. Но откакто загубих приятелите си и ти ме напусна, ми е трудно да събера живота си.

— Все още ли не си се сдобрил с Мат?

— Мат има въпроси. И те му пречат да говори с мен, да се види с мен, или да отговори на имейлите ми. А ти с Джен?

— Ще отида да я видя по-късно, когато свършат часовете в училище.

— Може ли и аз да дойда? Не съм присъствал на котешки бой от години.

Вдигнах вежди.

— Котешки бой? Ти си сексист. А как ще наречеш боя между двама мъже?

— Бой, разбира се.

— Не кучешки, така ли?

— Хммм, след като всички мъже са песове, може би имаш право.

— Не съм ли ти казала, че винаги съм права?

Лека руменина изби по лицето му, тъмните кръгове под очите му станаха сиви, вместо черни, и той се усмихна.

— Между впрочем, не знам защо Мат те обвинява — продължих аз. — Той е мамел жена си цели три години, а когато е ходил уж по „бизнес“ във Франция, е мамел и Джен. Всъщност от всички нас, той е най-лошият. Ти само си пазел тайната му.

И си изчукал гаджето му.

Грег ме изгледа, погледът му бе пълен със скали и остри камъни, както един от погледите на Марта. Не знаех, че е способен на такъв.

— За какво искаш да говорим? — попита строго той.

— А ти как мислиш? — промърморих. Беше трудно. По-трудно, отколкото очаквах. Чувствах се толкова глупава, измамена и посредствена, част от мен беше толкова ядосана, че исках да плисна чая си в лицето му. Останалата част от мен, онази, с която Ерик бе успял да се свърже, беше готова почти на всичко, за да бъде с него. Каквото и да е то.

Това чувствах всеки път, когато той си тръгваше. Когато някой пресечеше пътя си с мен. Страхувах се да бъда малкото момиченце, което намира майка си да събира багажа си, за да си отиде. Да бъда малкото момиченце, което един ден се връща от училище и открива, че баща му си е тръгнал. Изчезнал е. Стаята, която по-късно стана спалня на Ерик, беше офис на татко, а когато се върнах, я намерих празна. Вещите му бяха изчезнали от семейния гардероб и той никога не се върна в тази къща. Никога. Не обясни защо си тръгна. Просто си събра нещата и не се върна. Мама каза, че живеел другаде и че след време ще мога да го видя. Не исках Грег да изчезва така. Или въобще да изчезва. Но…

— Изглеждаш добре. — Гласът му отново омекна. Може би бе видял, че се страхувам. — Наистина добре.

— Ходих да видя брат ми. Той ме водеше на дълги разходки, караше ме да пия уиски с лечебна цел и да ям здравословна храна.

— Предполагам, че сега ме мрази — каза Грег, усмихвайки се тъжно.

Разбира се, че не те мрази. Но няма да ти го кажа.

Въздъхнах дълбоко, опитвайки се въздухът да ми даде сила. Силата да го направя.

— Защо точно Джен? — попитах.

Той прекара ръка през дългата си коса и се загледа в кафето си.

— Спомняш ли си как навремето ти казах, че съм се влюбил в теб, защото съм спал с една жена, която ми се натискаше от години.

— Ти го нарече чукане по милост? — Направо бях поразена. — И това е била Джен?

Той кимна, продължавайки да си играе с капучиното.

— Значи съм била права, като предположих, че си правил секс с крава.

Върху устата на Грег се появи лека усмивка, но не стигна до очите му. Не знаех защо не се затъркаля по пода със стиснати юмруци. Беше смешно и беше истина. Беше смешно, защото беше истина.

— Кажи ми какво искаше да ми кажеш онази нощ в хотела.

Той поклати глава и прекара ръка през лицето си.

— Това бе преди милион години. Вече е късно.

— Кажи ми.

— Не виждам смисъл.

— Моля те, кажи ми. Бях толкова ядосана и наранена, така шокирана и толкова много ме болеше, бях обхваната от параноя, не можех да те слушам. Но сега искам да го чуя.

— Аз…

— Представи си, че сме в хотелската стая. Тъкмо се връщам от разходката си и… — При тези думи отидох до вратата на кафенето и застанах там. После приближих към него. — Ти ми казваш: „Надявах се да се върнеш“. А аз отговарям: „Не се върнах да говорим, искам просто да спя“. И сетне си лягам. А ти казваш…

— Това се случи преди теб. На секундата съжалих.

— Не трябваше да го правиш.

— Знам. И се чувствам ужасно, откакто се случи.

И ето че по магически начин сме се транспортирали обратно в хотелската стая.

Тя е тъмна, лунната светлина струи през прозорците и я облива с вълшебно сияние. Между нас все още има бездна от гняв.

— Защо си го направил тогава? — питам от моята страна на леглото, вперила поглед в гардероба.

Грег се обръща, за да ме погледне.

— Тя ме караше да се чувствам специален.

— Как?

— Сваляше ме от доста време. Двамата с Мат вече ходеха от година, когато започна. Всеки път, когато оставахме сами, флиртуваше или ми казваше, че съм привлекателен и секси.

— Нима всички жени, с които си спал, не ти казват същото?

— Да. А аз винаги й отговарях да не става глупава или не и обръщах внимание. Но онази нощ, когато ми позвъни и ме попита може ли да отида да й върне дисковете, бях пил много. Не си спомням колко, но знам, че не исках да спирам да се наливам. Нина се бе обадила по телефона. Този път не каза обичайното „Ти си мръсно копеле“, а някакви злобни неща, които знаех, че са истина. Каза, че винаги ще бъда сам, че никой, когото обичам, няма да остане с мен, защото не съм способен на любов.

— Защо не ми се обади? Ти винаги ми казваш тези неща.

— Опитах се. Набрах телефона ти, но се спрях. Беше толкова унизително; никога не съм се чувствал така безпомощен. Толкова безстойностен, безполезен, опозорен. Не и след като Кристи ме изостави. Бях влюбен в теб и не можех да ти кажа тези неща. Ти щеше да ми вярваш само наполовина. Когато отидох при Джен, пих още, а тя изпълни цялата си програма: докосваше ме уж случайно, ласкаеше ме с комплименти. Не спирах да си напомням за Мат, също и на нея. Тя носеше предизвикателна рокля… Това не е извинение, знам, но се почувствах желан. След онова, което ми наговори Нина, дори само това имаше ефект. Осъзнавах, че не бива да се поддавам на изкушенията на Джен и станах да си вървя. На входната врата тя ме помоли да я целуна. Целунах я по бузата. Тя се извъртя и ме целуна истински по устата. Тялото ми се предаде.

Искам и не искам да чуя всичко това. Трябва да го чуя, за да запазя нормалността си. За да не полудея, представяйки си ужасни неща като бавни целувки, мека светлина и музика на саксофон…

Същевременно не искам да слушам, защото ставаше дума за секс между моето гадже и най-добрата ми приятелка.

— И си правил любов в леглото, в което спят с Мат?

— Не беше в леглото и не беше правене на любов. Не беше дори секс. Беше просто чукане. Бързо и безсмислено. Можеше да бъде с всяка друга, но се случи с Джен.

Обръщам се, за да го погледна.

— В секундата, в която свърших, знаех, че съм направил нещо ужасно. Осъзнах, че точно за това говореше Нина. Бях емоционално покварен. Спомням си, че й казах, че съжалявам, и че това никога повече няма да се повтори. Тя отвърна, че ще говорим за това в леглото.

Значи са прекарали нощта заедно? Представих си как тънкото й тяло се е сгушило в него, как е слушала биенето на сърцето му, докато е заспала, как ръцете му са я галели. Вероятно й е разказал приказка, като на мен.

— Тя искаше да си легнем, защото (поне аз така мисля) това щеше да направи цялата работа легитимна. Сякаш се харесваме. Но аз отказах. Накарах я да обещае, че никога няма да говорим и ще се преструваме, че не се е случило. Прибрах се вкъщи и потроших всичко в стаята си. Трябваше да счупя нещо, инак щях да блъсна колата си в някоя стена!

— Джен сигурно се е почувствала страхотно. Ти си преспал с нея, сетне си избягал.

— Не беше лесно, особено като знаех къде е Мат. Но пък тя знаеше какъв съм аз. Аз съм курвар. Копеле. Мръсник. Колко пъти го е казвала през годините? Би трябвало да знае, че след като правим секс, ще избягам.

— Защо не ми каза всичко това? — питам. — Каза ми, че Нина имала тясна вагина, повика ме в полицейския участък да те спася, викал си ме в много хотелски стаи… Защо не ми каза и това?

— Защото нямаше да ми дадеш шанс. Нямаше да бъдем заедно.

— Не може да знаеш това.

— Напротив, знам го. Ти нямаше да ме допуснеш до себе си, дори ако само подозираше, че може да съм флиртувал с Джен, да не говорим за…

— Обвиняваш ли ме? Нима ти щеше да се доближиш до мен, ако бях спала с Мат? Не, почакай! Не ми отговаряй на този въпрос! Знам отговора.

— Непрекъснато живеех в очакване да откриеш какво се е случило. Чаках Джен да ти каже и целият ми свят щеше да се срути. Всеки път, когато се виждаше или говореше с нея, изтръпвах от ужас и очаквах да откриеш какво е станало… Това бе най-голямата грешка в живота ми и аз съжалявах за нея всеки ден.

Не казвам нищо.

— Амбър, обичам те. Не съм го казвал на нито една жена от пет години. Обичам те и не искам да те загубя.

Това е моментът, в който се разтапям. Признавам през плач, че и аз го обичам и няма да ме загуби сега, след като ми е обяснил.

Музиката намалява, камерата слиза към преплетените ни ръце, към пълните ни със сълзи очи. После бавно се премества към изгрева навън: светът става все по-светъл, всичко ще се оправи, ще бъде добре. Накрая любовта ще победи… и накрая…

Не, не съм в шибания филм.

Ако бях научила нещо, то беше, че не съм във филм.

— Какво те кара да мислиш, че вече не си ме загубил? — питам. — Какво те кара да мислиш, че всеки път, когато те погледна, не виждам как правиш любов с най-добрата ми приятелка? Или не чувам как лъжеш, когато почти съм открила изневярата ти?

Всичко свърши. Мисля, че му казвам точно това. Но не мога да проверя дали съм го казала, защото не знам. Никога преди не съм водила подобен разговор с мъж. Не и с някого, когото съм обичала.

Ерик беше прав, предполагам. Никога не бях стигала до тази точка. Или другите си отиваха, или аз си отивах. Но никога преди не бях дискутирала подобни неща.

— Какво те накара да мислиш, че не съм си представяла дали не ме сравняваш с нея?

— Не е така! Никога не съм го правил!

— А аз как да знам? Все още се чудя дали не тръгна с мен, защото съм някакъв вид утешителна награда. Може би през цялото време си искал нея, а аз просто ти бях под ръка?

— Никога не съм искал да бъда с Джен.

— Показваше го по доста странен начин.

Винаги съм малко ясновидка, когато идва краят на някоя моя връзка. Мога да го видя, мога да кажа как някой ще ми говори, какво ще каже, какво няма да каже. Мога да предчувствам какво предстои, така че не се притеснявам да връщам половинчати, неентусиазирани съобщения. Не търся утеха в приятелските имейли. А след като някой е направил крачка към вратата с дума, поглед или постъпка, а аз хуквам да го изпреваря, повече никога не се обръщам назад. Не се сдобрявам, не се обяснявам. Но това звучи подозрително.

Грег се смее тихо и дрезгаво. Но в смеха му няма радост, той е просто звук. Лунната светлина пада в очите му и те блестят.

Всъщност той плаче. Не се смее, а плаче. Той знае, мисля си. Знае какво казвам. Дори да не го казвам, той знае, че това е краят.

Покрива лицето си с ръце и се оставя на свободното падане. Мога да почувствам как дращи за достойнството и гордостта си, знаейки, че те са извън обсега му. Той е загубил всичко. Най-добрия си приятел. Приятелката си Джен. И, ако човек може да му вярва, жената, която обича. По неговите думи.

Няма значение какво е направил, той е ранен. А аз не мога да слушам човек, когото обичам, да се разпада и да не направя нещо. Не бих могла да слушам дори човек, когото не познавам, да се разпада и да не правя нищо. Премествам се в леглото, прегръщам го и галя косата му. Приласкавам го. Опитвам се да го утеша.

Стаята бавно изсветля. Тъмнината отстъпи пред дневната светлина. Хотелската стая се стопи и видях, че сме в едно кафене, леглото изчезна, а ние седяхме на масата. Грег бе заровил глава в гърдите ми, ръцете му ме прегръщаха. Аз го държах и галех косата му.

— Хайде — прошепнах. — Ела, ще те заведа у дома.