Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (5)

5.
Господин Твърд карамел

Топлина, сладък мирис на дим и звуци, подсказващи добро настроение, ме обгърнаха и засмукаха, когато отворих вратата на „Консерваторията“ — един бар, който се помещаваше в мазе в центъра на града. В него имаше обособена площ с големи, тапицирани с тъмна кожа кресла и лавици с истински книги, което оприличаваше мястото на старомодна Консерватория. Оттам и името.

Зърнах приятелите си веднага, седяха точно там, всеки се бе разположил в едно кресло и имаше едно празно — за мен. Поех си дълбоко дъх, напомних си, че нищо не бива да развали рождения ден на Джен, и се запътих към тях.

— Чудесно, купонът може да започне! Амбър вече е тук! — казах, докато врътнах една усмивка на стегнатото си лице. То сякаш се бе стопило, смалило, защото през последните няколко минути го потопих много пъти в басейн от вина, грях и прегрешения.

(Помислете си колко пари могат да спестят хората от лифтинг на лицето — всичко, което трябваше да направят, бе да се изчукат с проститутка и да излъжат най-добрата си приятелка.)

Отидох при Джен, която носеше синя копринена рокля със силно изрязано деколте, която се променяше от светлината (само 8.99 лири от един магазин до пазара в Лийдс — Джен и аз бяхме истински кралици на добрите сделки), къдравата й руса коса бе събрана на върха на главата и само няколко къдрици обрамчваха лицето й. Залепих една целувка върху топлата й буза и я обгърнах с мечешка прегръдка. Нежният лъх на парфюма й се промъкна сред цигарения дим и изпълни сетивата ми. Усмихнах се. Този аромат не можеше да бъде сбъркан. Той беше на Джен.

— Честит рожден ден, скъпа — казах, подавайки й плика с подаръците. Бях купила тридесет малки дреболии — червило, сенки за очи, калъфче за мобилен телефон, една синя чантичка и още, и още — по един за всяка година, през която бе украсявала земята. — Хубав ли беше денят ти?

Най-добрата ми приятелка работеше като учителка в начално училище, но сега учениците бяха в междусрочна ваканция и тя бе имала целия ден само за себе си — да се наслаждава, че става на тридесет. Джен погледна любовно към Мат.

— Фантастичен.

— Надявам се, че се отнасяш с приятелката ми по начина, по който заслужава — казах на Мат, който си бе взел свободен ден, за да го прекара с нея.

— Естествено — отвърна той и се опита да се усмихне. Опита се, но успя само да разтегне леко крайчетата на устните си. Когато ставаше дума за мен, усмивката не бе част от репертоара на Мат за изразяване. Колкото повече ме опознаваше, толкова по-малко се усмихваше, защото все по-малко неща харесваше у мен. За него това очевидно бе истинско мъчение, като се има предвид, че ние се виждахме доста често, поне два-три пъти в седмицата. Така беше откакто той и Джен станаха гаджета преди три години. Ние имахме стари спорове и разногласия, Мат и аз. Толкова стари, че сега не е необходимо да размишлявам върху тях, не и когато имаше нещо много по-голямо, за което трябваше да се тревожа. И по-точно човекът, който седеше до Мат.

Сърцето ми заби в неравноделен такт, а езикът ми пресъхна, когато се обърнах съм Грег.

Очите ни се срещнаха и между нас премина вълна от леко прикрит ужас. Говори, нареди ми мозъкът. Кажи здравей.

Отворих уста и какво излезе?

— Е, Грег, момчето ми, как е хавата? Върви ли?

О, боже, говорех на кокни жаргон.

— Супер — отвърна сковано Грег. — Ти как си?

— Екстра — отвърнах, неспособна да спра с жаргона. Аз бях от Южен Лондон, не от Източен, тези думи нямаха място в моята уста.

— Радвам се да го чуя — отвърна той.

Извинявай, но не можеш ли да се държиш малко по-естествено? Преструвай се!, помислих си. Мисля, че в Лийдс няма човек, който да не прочете по лицето ти, че сме правили секс… Помисли си жената, която имитираше кокни.

Свалих палтото си и… нищо. Никой не прояви дори капка интерес. Толкова за онези цифри върху касовата бележка. Престани — опитах да обуздая сама себе си. Това все пак е рожденият ден на Джен, нейният празник и фойерверките трябва да са за нея, а ти се опитваш да си ги присвоиш незаконно.

Седнах засрамена в креслото срещу Грег, докато Мат и Джен отидоха до бара. Първите питиета тук винаги бяха за тяхна сметка, това беше традиция, защото така се бяха срещнали. В този бар, на този бар.

След като се отдалечиха на разстояние, откъдето да не могат да ни чуят, Грег почти се хвърли върху масата.

— Значи не си казала на Джен! — заключи настойчиво той.

— Да, Грег. И аз се радвам да те видя. Добре съм, благодаря, че попита. Прекарах чудесно през уикенда, благодаря, че попита — отговорих хладнокръвно. Така де, какво като бяхме правили този луд, луд секс? Това не му даваше право да се държи грубо. Да забрави, че преди всичко бяхме приятели.

— Какво? — намръщи се той.

Очевидно подейства.

— Не, не съм казала на Джен. Защо? Ти да не би да си казал на Мат?

Лицето му почервеня. Не много, но достатъчно, за да се досетя, че се е раздрънкал. Вероятно му е казал, че най-накрая е счупил ключалката, която не можеше да отвори толкова време; че е посял семето си в полето, което не бе разорано; и разни други евфемизми, които биха объркали и най-образния агент по недвижими имоти.

— Всъщност не съм казал на Мат… Слушай, трябва да поговорим.

Тъкмо щях да кажа: „Не мисля“, но устата ми, която бе в пряка връзка със спомените от петъчната вечер, произнесе:

— Добре, говори.

— Не сега, по-късно. Когато си тръгнем. Ще кажа, че ще те изпратя до вас и не можем… — Той не довърши изречението и последва: — О, това е толкова просто. Всичко, което трябва да направиш, е да вземеш кабела и да включиш единия край в телевизора, а другия в твоето Hi-Fi. Просто. Стерео звук.

Какви ги бръщолеви този? Помислих си и в този миг Мат сложи четири халби бира на масата.

— Заповядайте. Но не бързайте, почакайте Джен, тя носи аперитивите.

Джен се върна с четири шота текила, четири парченца лимон и солница върху черна пластмасова табличка. Докато гледах текилата, в ума ми просветна реплика от филм: Никой няма да излезе оттук жив.

 

 

— Ние имаме едно малко съобщение — обяви тържествено Джен.

Бяхме се преместили в „Джъмбо“ — лъскав и моден китайски ресторант, закътан на „Викар лейн“. Масите бяха кръгли, с покривки в прасковен цвят, а в центъра на всяка имаше бели купички със соев сос и резенчета джинджифил в бели чинийки. Пред всеки стол върху прасковено розови салфетки лежаха порцеланови пръчки със сини китайски йероглифи. Започнахме с тост от скариди, пролетни рулца и дим сум^[1].

Вече бях сложила две парченца тост със скариди в устата си, за да й попреча да избълва нещо, което щеше да им подскаже, че съм правила секс с Грег. Че съм била лошо момиче. Сладострастна пачавра. Истинска мръсница.

Докато Джен говореше, осъзнах какво още ме глождеше. Мат.

Откакто бяхме седнали на масата, той си играеше със своята тежка памучна салфетка и с клечките. Не бе разгърнал салфетката — или стискаше единия й край или вдигаше пръчиците и чукаше с тях по масата, все едно бяха пръчки за барабан. Това не бяха движения на мъж, който е щастлив и се радва на новината.

Матю Шепърд никога не ми бе правил впечатление на нервен тип, но в момента ъгловатите му черти — силно очертани скули, тънки устни и прав нос, бяха още по-изострени от обикновено. Напрежение. Признавам, че крачката, която трябваше да направи, беше голяма. Да напусне комфорта и удобството на къщата, която обитаваше с Грег и Роки — другият им съквартирант, откакто е бил на 19 години, и да се пренесе при приятелката си в разрастващият се Алертън — това си бе наистина страшно. Да осъзнаеш, че второто ти детство е към края си, наистина може да те уплаши. То плашеше дори мен. Но те бяха от три години заедно, бяха стабилни. Като скала. Ходеха сериозно.

Наблюдавах Мат, който гладеше ръба на салфетката, зелените му очи не се задържаха върху никого от останалите край масата. Той беше карамел. Знаех го в секундата, в която спрях очите си върху него.

Като малки с брат ми играехме на „сладката игра“. Един от нас си намисляше някой човек, а другият трябваше да го опише като някакъв вид шоколад. Например: „Ако мама беше шоколад, какъв щеше да е?“

— Слепена бисквитка, потопена в шоколад — малка и кръгла.

През следващите двадесет години Ерик порасна. Аз пък се усъвършенствах в играта. Тъй като открих забраненото удоволствие на сладкишите, моите шоколадови определения ставаха все по-детайлни. Можете да кажете толкова много неща за един човек още при първата ви среща, при първото ви „вкусване“ от него. За мен разговор от три минути бе достатъчен, за да определя какъв вид шоколад сте.

Това е обяснението защо Мат беше карамел. Той не беше шоколад и всички чувствени удоволствия, които доставя шоколадът. Вътре в себе си, в самата си сърцевина, той беше бучка твърд карамел. Нещо, което нямаше дълбочина. Под всеки слой нямаше нищо друго, освен още твърд карамел. Опитвайте колкото си искате и колкото сили имате — няма да намерите нищо друго, освен непроменим, неавантюристичен, твърд карамел. Да, Мат беше направен от най-висококачествени съставки — ръчно бито масло, плътна маслена сметана от естествено отглеждани крави, висококачествена тръстикова захар — но все пак си беше карамел. Аз харесвах карамел, харесвах и Мат, но просто имаше прекалено много от него, което трябва да погълнете.

Въпреки това харесвах Мат. И ако наистина се вслушах в себе си, щях да си призная, че нямам нищо против него, но той наистина бе прекалено едноразмерен. Все още не можех да разбера как Мат и Грег бяха приятели толкова дълго време. Грег беше мистър Приключение, Мат бе мистър Скука.

Двамата бяха приятели, откакто семейството на Мат се преместило от Донкасъл в Шефилд, когато бил на девет. Бяха ходили в едно и също училище и се бяха записали заедно в университета в Лийдс. Как се бяха срещнали, никой от тях не можеше да каже.

— За мъжете историите за първата им среща не са важни — обясни Мат.

— Освен ако навремето не си свалил сестра му или гаджето му. Тогава със сигурност цял живот ще помниш боя, който си изял — добави Грег.

Не ги познавах достатъчно добре в тази област. Все още смятах Грег за сваляч, който бе стигнал толкова далеч благодарение на красотата си. А Мат… е, за него мислех Твърд карамел, но трябва да го преглътна, защото Джен е луда по него.

 

 

— Хайде, не ни дръжте в напрежение. Какво ще казвате? — попита Грег след дългата пауза, която изявлението на Джен предизвика.

Тя погледна Мат и се усмихна. Той й намигна, сетне пребледня още повече.

— Мат ще се премести да живее с мен! — произнесе тържествено Джен, лицето й пламтеше от щастие, а сините й очи блестяха.

— Фантастично! — възкликнах аз. — Кога го решихте? Искам да знам всичко. — Трябваше да получа номинация за „Оскар“ за това изпълнение на ролята „жена, изненадана от новината“.

— Това е неговият подарък за рождения ми ден.

— Страхотен подарък, Мат. След него всичко, което купих, изглежда незначително. Е, добре, ще ви направя истински общ подарък, когато се съберете заедно.

— Искаме машина за капучино, видях няколко в „Хабитат“.

— Забрави за това! Ще получите картонени чаши с надпис „Поздравления!“, дами и господа! — пошегувах се.

Нещо липсваше. Гласът на някой, мнението, поздравленията. Нямаше ги.

— Ти какво мислиш, приятел? — обърна се Мат към Грег.

Всички се обърнахме към него. Ръцете му замръзнаха на половината разстояние от устата в мига, в който вземаха тост със скариди от чинията и ги поднасяха към нея, а очите му се заковаха в Мат.

— Е? — повтори Мат.

— Съжалявам. — Грег свали парченцето препечен хляб със скарида. — Това беше шок… хм, но приятен шок. Всъщност е страхотно. Приятно ми е да го чуя, радвам се за вас.

В ярък контраст с моето изпълнение, Грег беше ужасно слаб актьор. Щеше да бъде уволнен дори от масовката.

— Кога смятате дааа… да го направите? — попита с равен глас той.

— Този уикенд. Другата седмица имам работа в Париж за десетина дни. Вече казах на Роки и той е съгласен. Дори ми опрости наема за последния месец.

— Супер. Ще трябва да си намерим нов съквартирант — отговори Грег. Отново монотонно и без емоция.

— Вземете момиче — предложи Мат. — Дори да не е свободна, сигурно ще има самотни приятелки. Това ще бъде добра мина за свалки. — Съветът му бе придружен с леко намигане на лявото око.

Стомахът ми се сви. Очите на Грег се стрелнаха към мен, а аз насочих погледа си към чинията.

Защо, по дяволите, не се качиш на масата и не обявиш „Всъщност вече изчуках Амбър преди два дни?“, помислих си. Беше напрегнато, но дори аз престанах да се правя на кокни.

Никой не проговори. Всеки гледаше в чинията си или в средата на масата, докато мълчанието и тишината тъчаха мрежа около нас. Седяхме в пашкула си от мълчание, обградени с щит и защитени от шума в ресторанта. Някой сервираше храна, някой вдигаше чинии.

Осъзнах, че ако тази тишина продължи, бях длъжна да кажа нещо глупаво, за да разведря атмосферата. Но единственото глупаво нещо, което ми идваше, включваше мен и Грег в леглото.

— Да си поръчаме шампанско — предложих. — Да пием за Джен, най-младата от нашата четворка, която вече е половин пенсионер, като нас, и за новия етап на вашата връзка.

Джен се усмихна, Мат пребледня. Тягостно. Той не само беше карамел, той беше твърд карамел. Преди всичко не бе дал пукната стотинка за любимата си. Това бе ясно изразено в подаръка му за рождения й ден. Какъв по-евтин подарък може да измисли човек на партньора си, освен да живеят заедно?! Всъщност дори се облагодетелстваш — получаваш връщане на данъци, тъй като започвате да делите сметките си наполовина. Но не, няма да мисля така, няма да бъда гадна, нали?

— Ние с Грег ще платим — добавих аз и го погледнах.

— Да, разбира се — отвърна бързо и с благодарен поглед той. — Разбира се. — Очевидно бе готов да плати всичко, за да изтрие първоначалната си реакция на „радостните“ новини.

 

 

По едно ястие, бутилка шампанско, след това няколко бири „Тайгър“, ние платихме сметката и се приготвихме да си вървим.

За пръв път, откакто Мат и Джен бяха гаджета, на масата между нас цареше напрежение. Цялата вечер премина под стрес и напрежение. Аз и Грег. Грег и Джен. Джен и Мат. Само Мат и аз нямахме спор помежду си, макар че той щеше да се притесни и ядоса, ако знаеше, че Джен бе споделила новината с мен, преди да каже на Грег.

Въпреки шампанското, въпреки че всеки от нас изкопа най-смешните си истории, които ни накараха да се смеем високо и шумно, само и само да докажем, че се Забавляваме (с главно З), трийсетият рожден ден на Джен не беше хубав. Нито весел, нито перфектен. През цялото време Мат и Грег комуникираха мълчаливо през масата, водейки някакъв вид мълчалива кавга. Джен сякаш не забелязваше нищо. Тя беше странна: нещата, които бяха очевидни за повечето хора, сякаш минаваха покрай нея, без да привлекат вниманието й. Мислех си, че моментално ще отгатне какво се е случило между мен и Грег, а тя дори не заподозря нещо.

Тяхното такси дойде първо, те се качиха и отпътуваха. Веднага след като изчезнаха от погледа ни, Грег наведе главата си и я удари в масата.

— Тъпо (бам), тъпо (бам), тъпо (бам).

— Не беше чак толкова зле — успокоих го със симпатия аз.

Той спря да удря главата си и ме изгледа навъсено.

— Права си, не беше толкова зле. Беше направо ужасяващо. Не мога да повярвам, че реагирах така. — Отметна косата си от лицето.

— Причината бе шокът, всички реагираме различно.

— Просто… ако можех… — За миг изглеждаше опустошен, сякаш бе изгубил нещо много важно. — Няма значение. Хайде да излезем и да си хванем такси. — Загледа ме настойчиво. — След това ще говорим, ако все още искаш.

Дръж се небрежно, помислих си, като вдигнах рамене.

— Добре, съгласна съм.

Леденият нощен въздух ме преряза като шамар насред целувка. Беше станало още по-студено. Сгуших се плътно в палтото си, обгърнах с ръце раменете си, за да запазя топлината… и да не се поддам на порива да набутам Грег в най-близката кола и да го възседна. Еха! Познайте кой не трябваше да пие още една последна бира!

— За какво искаш да говорим? — попитах невинно, наблюдавайки го през кичурите на бретона си.

— Ти как мислиш? — Нима не разбираш? — мълчаливо говореше лицето му.

Не казах нищо, просто го гледах. Той пристъпи по-близо към мен, хвана лицето ми с двете си ръце и ме целуна. Тази целувка беше различна от първата в петък вечерта. Страстна, пламенна, възбуждаща. И вече позната. Вътрешните ми органи буквално се разтопиха.

— Исках да го направя през цялата вечер — въздъхна той, като подпря челото си в моето.

— Освен когато не се държеше странно с Мат и Джен.

— Не, исках да го направя и тогава, само трябваше да се изолираме. Когато влезе, облечена с тази рокля… — Грег отново ме целуна. Плъзна ръката си под палтото ми, обви талията ми, притисна тялото ми към своето, докато целувките му станаха по-настойчиви и по-нетърпеливи. Той прекара пръсти през косата ми и целуна устните ми. Сетне целуна бузите, лицето, шията, брадичката, клепачите, челото, сякаш искаше да ме погълне цялата. Сякаш искаше да ме изяде с целувките си.

Затворих очи. Беше божествено. Като да изям любимия си шоколад, чувствайки го как се разтапя в устата ми, как гали вкусовите ми рецептори, как се хлъзга навътре…

— Но ти не се обади! — Божествен или не, той не бе издържал 48-часовия тест.

Грег зарови глава в шията ми.

— Не бях сигурен, че и ти ме желаеш — промърмори през целувките. — На другата сутрин беше толкова студена, че си помислих, че искаш да забравиш.

Студена? Откога думите „Ще ти извикам такси.“ се определяха като студени?

— А ти не искаш ли да забравиш? — попитах.

Той рязко спря целувките, блуждаещата му ръка прекъсна опознаването на тялото ми и ме погледна право в очите.

— Защо? Ти искаш ли?

— Аз познавам твоето МО — отговорих.

— Какво? — Той отстъпи крачка назад и ме лиши от топлината на тялото си.

— Знам твоя „модус операнди“. Знам как действаш.

— Запознат съм какво е МО, но благодаря за разяснението, все пак. Не разбирам какво имаш предвид.

— Имам предвид, че познавам навиците ти. Виждала съм погрома, който оставяш след себе си, когато очароваш някое момиче, убедиш се, че тя мисли единствено и само за теб, влезеш под кожата й, побъркаш я, сетне я баламосваш няколко седмици със сватбени мечти, докато не си хванеш друга.

Лицето му бе като празно платно, очите, които ме гледаха, бяха стъклени.

— Превърнах се в поредната резка върху таблата на леглото на Грег Уолтърсън. Но не искам това да се превърне в нещо, което ще унищожи нашето приятелство или ще изложи на риск връзката на Джен и Мат.

Звучеше внушително, можех да говоря по този начин по-добре от всеки друг.

— Значи искаш да забравиш случилото се? — попита той. Гласът му бе безжизнен както по-рано тази вечер.

— Такси? Вие ли сте поръчали такси? За… за Хайд Парк и Хорсфорт? Грег и Амбър?

Обърнах се към мъжа, който бе подал главата си от една бяла кола с надпис „такси“ на покрива.

— Това сме ние — казах и се упътих към задната врата.

Грег стоеше и гледаше втренчено празното място, на което бях стояла преди миг. Сетне заобиколи бавно колата отпред, подмина предната врата и влезе през задната. Надявах се, че ще седне отпред — тогава щяхме да можем да се пренебрегваме по-ефективно.

Шофьорът се упъти на североизток, покрай високите сгради, които познавах от години. Остаряваха и се разпадаха, сетне биваха разрушавани и построявани отново. Това беше великолепен град. Особено нощем. През нощта не можеш да видиш грозотата — има само блестящи светлини, полусенки, хора без лица, скрита архитектура. Като калейдоскоп. Завърташ насам, завърташ натам, винаги едни и същи елементи, но никога един и същ образ, една и съща конфигурация.

Тъй като приближавахме мястото, където живееше Грег, което бе първата ни спирка по пътя извън града, аз се обърнах към него. През последните няколко километра пътувахме в пълно мълчание. Но тишината не бе приятната тишина от петъчната нощ, нито неудобната тишина от по-рано тази вечер. Това беше намусената тишина на мъж, укорен за поведението му в една игра, в която жените обикновено бяха подчинени на чара му. Досега нито една жена не бе отхвърлила Грег заради репутацията му, след като бе преспала с него. Тя обикновено приемаше миналото му — след това се опитваше да го промени.

В интерес на истината не само той се мусеше. Аз също бях сърдита и засегната, защото продължавах да се чудя дали не се опитва да се прави на тийнейджър. Познавах мъже, готови да минат през огъня, за да зърнат женски гърди, а този мъж дори не се опитваше да измисли някоя лъжа, пък била тя и клишето колко съм специална, за да се опита да ме съблече. Бях намусена, защото той очевидно не бе обзет от отчаяното желание да спи отново с мен.

— Тъй — прочистих гърлото си, но той продължаваше да ми показва тила си. — Какво си казал на Мат за нас? Искам да знам, за да не допусна някоя грешка.

Грег неохотно се обърна към мен, наведе презрително леко извития си нос и ме погледна.

— Казах му, че съм срещнал жена, която наистина харесвам, но няма да кажа нищо на никого, защото… — Той се засмя, сетне се обърна към прозореца. — Защото не съм сигурен какво чувства тя. Все още.