Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (3)

3.
Големият взрив

Тишина. Всичко бе потънало в тишина.

Голяма, абсолютна, перфектна тишина. Онази тишина, след която неизменно настъпват неприятностите. Онази тишина, която е царяла преди Големият взрив, от който е създадена нашата вселена. Поне аз така си го представях. (Или, ако вярвате в теориите на съзиданието, онази тишина, която настъпила, когато Господ Бог се почесал по главата и се зачудил дали да направи океаните сини или светлорозови като праскова.) В нашия офис цареше точно такава тишина. Всички бяха затаили дъх. Всички очакваха големия взрив.

И петимата го очаквахме, но когато се случи, когато експлозията избухна, само четирима подскочиха. Аз, макар че бях най-близо до епицентъра, подскочих най-малко. Защото моментално бях пометена от ударната вълна и физически не можех да помръдна, дори и да исках.

— Какво си мислеше, като не гледа филмите? Нито един от тях? — гърмеше Големият взрив.

Всъщност беше Рене. Моята шефка — голямата Шефка. Тя беше готина. Казвам го съвсем искрено. Винаги съм я харесвала и винаги съм изпитвала огромно уважение към нея. Дори когато ми крещеше, както сега.

Току-що й бях казала, че не съм си написала „домашното“ през уикенда и поради тази причина срещата, която бе планирала за днес следобед, нямаше да се развие както тя искаше. Бях я разочаровала и затова тя, вместо да ме гълчи през свити устни и стиснати зъби, просто изригна.

 

 

В моята автобиография пишеше, че работя за Международния филмов фестивал в Западен Йоркшир, съкратено WYIFF, почти от единадесет години.

Още от малко момиченце бях обсебена от филмите и телевизията. Като дете не ми бе позволено да играя много, нито да ходя на купони като девойка, така че събирах опит от телевизията. Наблюдавах чудесата на живота, любовта и всичко посредством голямата дървена кутия в ъгъла. Това увлечение и интерес към филмите никога не ме напусна.

През първата ми година в колежа трябваше да направим четиримесечна практика в професията, която ни интересуваше. Помолих да работя в някое филмово студио в Холивуд — изпратиха ме в WYIFF.

Прекарах там от март до юни като неплатен стажант — проучвайки и копирайки материали за брошурата. Работата много ми хареса. Повечето хора се мръщят, ако не им плащат, ако ги товарят с ръчен труд, ако ги третират като граждани от четвърта категория. Но не и аз. Какво от това, че трябваше да правя чай, да копирам материали и да тичам да изпълнявам дребни поръчки? Нали седях в офис с група хора, които знаеха невероятно много за филмите, а една от тях се бе целувала страстно с твърде известен американски режисьор. Другата бе доста известна актриса през тийнейджърската си възраст. След като практиката ми приключи, продължих да наминавам през офиса — по същия начин, по който минаваш край места, където познаваш някой, когото си харесваш.

Следващият септември, през двете седмици на фестивала, отново бях там. Стоях на входа, гордо облечена с тениска, на която бе изписано логото WYIFF, водех хората до местата им, късах билетите, подавах брошурите, на които бе написано и моето име. Моето име. Това ми бе достатъчно. Подписвах се на нея. Заложих душата си на Бога на WYIFF. Това беше представата ми за райска работа и не исках да си ходя. Така че не си отидох. През следващите пет години всеки Великден, всяко лято, всеки фестивал, всеки път, когато не трябваше да печеля пари, за да платя наема си или за да ям, бях там, предлагайки помощта си, навъртайки се, промъквайки се, дори и неканена. Накрая те се смилиха над мен и ми платиха, за да съставя брошурата за поредния фестивал. Дори нещо повече — след това ми предложиха длъжността асистент на пълен работен ден. Работих цяла година и станах старши асистент. А година по-късно — заместник-директор. Това се случи преди четири години.

Всъщност заместник-директор не означаваше нищо, тъй като служителите в WYIFF бяха: Рене — директор, Марта — администратор и аз.

Аз. Човекът, в чиято дневна имаше цяла купчина видеокасети, които трябваше да изгледам и да напиша доклад за Рене преди срещата й с филмовата компания днес следобед. Голямото звездно събитие в средата на септември, което представяше Западен Йоркшир като арена на забележителен артистичен интерес, се подготвяше в нашия малък офис. Ние го организирахме, предлагахме темите, канехме участниците, съставяхме програмата. Големите филмови премиери, които се провеждаха тук, също бяха организирани от нас — работата включваше изпращане на покани за привличане вниманието на пресата и организиране на престоя на някои актьори.

Понякога извършвахме и консултантска дейност. Ако видехме, че някоя производствена компания има потенциал или ако имахме време, предлагахме на хората съвети да инвестират, редактирахме сценарии и организирахме кастинги. Точно това щеше да прави днес следобед Рене, ако аз не бях я издънила.

Но съботата ми беше отписана в мига, в който облякох пижамата си. Не можех да гледам нещо, което най-вероятно щеше да се окаже боклук, а и заглавието — „Добре дошли в Бълвоч — централ“ не ми вдъхваше доверие. В неделя между Т4^[1], „East Enders“^[2] и обикалянето из града, за да натъкмя подаръка на Джен за рождения й ден, не ми остана достатъчно време.

Гледах Рене, надявайки се, че очите ми изразяват съжаление и молят за снизхождение. Тя от своя страна ме пронизваше унищожително и беше готова да ме убие.

Обикновено приличаше на актриса тийнейджър, превърнала се в продуцент, трансформирал се във важно име във филмовата индустрия на Северна Англия. От върха на главата до пръстите на краката Рене бе самата изтънченост: блестяща черна коса, внимателно очертани с молив очи и спирала на миглите, поддържана със скъпи продукти маслинова кожа и леко оцветени в неутрален цвят устни. Дрехите й винаги бяха дизайнерски и небрежно смачкани, очевидно нарочно. Обувките й винаги бяха в тон с чантата. Когато ноктите й бяха лакирани, лакът бе еднакъв с цвета на червилото.

— Ще изглеждам като абсолютна глупачка на тази среща! — гърмеше гласът на Рене. — Не мога да повярвам, че ми причиняваш това!

Също като тялото, и пръстите й бяха дълги и тънки. Те винаги ми напомняха за шоколадовите пурички „Кадбъри“, с малки стави, които разваляха дължината и формата им. И ако искате вярвайте, но тези пръсти вдигаха страшен шум, докато чукаше с тях по бюрото, за да наблегне на думите си.

— Аз наистина (бум) де мога (бум) да повярвам (бум), че ми причиняваш (бум) това (бум)!

Нямаше нужда да се оглеждам из стаята, за да знам, че Марта — администраторът, гледа втренчено в екрана на компютъра си, а двете момичета на практика копаят тунели за бягство под бюрата си. За Рене това беше обичайно поведение, когато изпуснеше нервите си. Което, трябва да признаем, напоследък се случваше доста често. Тя обикновено се ядосваше лесно и не беше необходимо голямо усилие да й подпалиш фитила. В последно време дори обикновеното „Добро утро“ можеше да обърне колата: следваше или кратък отговор „Здрасти“, или проповед, истинска тирада да си знаеш мястото.

Знаех това. Затова отговорих:

— Е, стига де, нали не съм спала с мъжа ти.

Това беше класическата Амбър. Когато ситуацията станеше прекалено сериозна, независимо добра или лоша, смятах, че съм длъжна да разведря атмосферата с малко хумор. Длъжна, забележете. Не можех просто да включа или да изключа. Опитите ми да накарам хората да се смеят много пъти бяха довели до ситуации, близки до война. Просто не можех да се удържа. Мисля, че поведението ми бе провокирано от дълбоката вяра, че никой няма да посегне да те удари, докато се опитваш да го разсмееш.

Но онова, което казах, въобще не беше смешно. За да достигне моето остроумие до съзнанието на Рене, бяха необходими няколко секунди.

— Какво каза? — просъска тя, прекалено шокирана, че да се сети да извика или да чука с нокти по бюрото си.

— Това е просто среща, не е Второто пришествие — продължих, сетне й намигнах. Наистина нямаше смисъл да продължавам да се противопоставям на една жена, която бе на път да загуби напълно контрол, но аз не можех да се спра.

Безупречната й кожа почервеня чак до корените на косата. Не знаех, че човек може да постигне такова наситено червено, без да получи удар.

— Как смееш да ми говориш така? За коя се мислиш? — изрева тя.

— Стига, Рене, признай си. Така или иначе щеше да отложиш срещата. — Бяхме хванати в „хумористичен“ капан — колкото повече тя се вбесяваше и разяряваше, толкова повече аз се опивах да я разсмея, което водеше до още по-голяма ярост. Отново и отново.

— Не знам защо те взех на работа! — вече пищеше Рене.

— Може би защото хамстерът ти в къщи е отказал да се подчинява?

— Как смееш? Десет години те гледам как се мотаеш из офиса и не правиш нищо! Само ядеш шоколад! Достатъчно. Уволнена си! — С тези дума тя грабна мобилния телефон и палтото си и излезе. Затвори стъклената врата с такава сила, че всички очаквахме да се разбие на парченца след нея.

И тогава настъпи тишина. След трясъкът на вратата останахме безмълвни и неподвижни.

Никога преди Рене не беше се държала така с мен. Никога. Е, понякога викаше, хвърляше разни неща, но през тези единайсет години никога не бях си помислила, че може да вдигне ръка да удари някого. А сега в един миг си помислих, че ще ме зашлеви.

Марта изгледа двете стажантки с един от своите специални „погледи“, докато не осъзнаха, че трябва незабавно да отидат до тоалетната и побързаха да излязат. Те затвориха тихо стъклената врата, върху която бе изрисувана филмова ролка с буквите WYIFF, изписани върху нея. Двете с Марта станахме едновременно и прекосихме нашия дълъг офис с висок таван, обзаведен с бюра, рафтове и лавици, пълни с видео касети. Стигнахме до прозорците, които заемаха почти цялата стена, а под тях имаше достатъчно широк перваз, че да се седне на него. Точно това направихме. От всички офиси в Общинската сграда на Западен Йоркшир, нашият бе най-хубавият. Стените му бяха високи и бели, а килимът не бе скучно бежов, а кралско син. Дори на стените бяхме закачили филмови плакати в рамки. Когато работиш тук, можеш да си подбереш плакат. Рене си бе избрала „Безкрайна синева“^[3], Марта — „Хубава жена“, а аз — „Терминатор 2“.

Много други плакати идваха и си отиваха през годините, но плувецът, проститутката и киборгът продължаваха да висят на стените.

— Тя се влошава — рече Марта, като се завъртя леко, за да гледа панорамата на Лийдс, която се разстилаше пред очите ни от тази височина. Марта бе много повече човек, отколкото Рене. Беше висока колкото мен, имаше кафява коса до раменете, кафяви очи като на мишка, бледа кожа и дори тук-таме някоя пъпка. Харесвах я, но по различен начин от Рене. Рене ме бе взела на работа, а аз съдействах да вземе Марта. Освен това Рене никога не се самопокани на вечеря след месец работа заедно, както направи Марта. Също така бях абсолютна сигурна, че Рене не пребъркваше чекмеджето на бюрото ми, за да търси парфюм, червило, тампони или други неща, които жените държат там, както правеше Марта.

— Знам — отвърнах след констатацията на Марта, че Рене се влошава и се почувствах зле. Все пак Рене общо взето беше добър шеф. — Чудя се защо?

— Защото е луда французойка — отвърна троснато Марта и придърпа черната си жилетка, сякаш да подчертае колко луда е Рене. В петък Рене се развика по нея, защото не й била върнала телбода. И въпреки че след това отиде и ни купи кейк, защото „Вие го заслужавате“, въпреки че оттогава минаха цели два дни, Марта не бе забравила, нито простила. Тя не бе от хората, които забравят и прощават. Много скоро щеше да й го върне по някакъв начин.

— Не, Рене си е добре. Чудя се обаче какво я тревожи — отбелязах аз. Дори и след току-що разигралото се изпълнение продължавах да бъда вярна и предана на Рене.

Марта сви рамене.

— Сигурна съм, че съвсем скоро ще разберем. Мога да отида за шоколад. Струва ми се, че сутринта е подходяща за „Флейкс“. — Тя млъкна, мислейки за шоколада. — Майната му, ще направя като Рене. Ще купя кейк и кафе… не, по дяволите! По-добре хайвер и шампанско и ще го пиша като разход.

— Тя никога не го е правила! — обърнах се възмутено към нея аз.

— Ти така си мислиш! Прави го през цялото време!

— Много хитро! — отвърнах, като нямах предвид финансовите измами на Рене. Моментално прозрях, че това бе отмъщението на Марта: издаваше ми малката тайна на Рене, така че и аз да направя същото и, когато Рене разбере, няма да може да каже нито дума и това ще я измъчва.

Лицето на Марта се разля в широка усмивка, когато разбра, че е разкрита.

— Добре де, беше прекалено очевидно. Но аз ще си го върна на кучката. Само че ще действам по-подло.

Вместо да отговоря, се загледах към града, прострял се в краката ни. Сградите се издигаха нависоко, после слизаха надолу, цветове и сенки се редуваха и простираха надалеч. Като шарено одеяло от съдби, съшито от отделни парчета. Тук-там захванати с бодове, за да ги държат свързани. Някои животи се припокриваха, други само се допираха посредством други парчета от пачуърка.

Знаех, че ако протегна врат и напрегна очите си, ще видя офиса на Грег. Той работеше на десет минути пеш по Уелингтън Стрийт в сградата на Йоркшир Кроникъл, като редактор в лъскавата притурка на Съндей Кроникъл.

— Добре ли си, скъпа? — попита Марта.

Обърнах поглед и осъзнах, че от известно време мълчим.

— Да, всичко е наред. Просто се тревожа за Рене, това е всичко.

Марта кимна с разбиране.

— Правила си секс, нали?

Мигновено застанах нащрек. Лицето ми не трябваше да издава:

А) вина

Б) изненада и шок, че се е досетила

С) това че бях правила секс

— Извинявай? Какво каза? — повторих.

— Правила си секс, затова си полудяла и не знаеш какво говориш.

— Как така съм полудяла?

— Как ли? Помниш ли какво каза на Рене? Освен това е изписано на лицето ти. Беше дала обет за целомъдрие от дълго време, а сега изглеждаш като след едно хубаво чукане. Цялата сияеш.

Разсмях се. Марта беше добър рибар и хвърляше ловко въдицата, но този път хвана наистина голяма риба.

— Направила си го, нали? — продължи окуражена тя. — Правила си секс.

— Може и да съм — отвърнах.

Лицето й засия. Марта скочи от перваза.

— Хайде де, разкажи ми повече! Той издържа ли четиридесет и осем часовия тест?

Имаше предвид моята теория, че сексът за една нощ си остава за една нощ, ако до 48 часа след това той не се обади. А Той не беше се обадил. Според някои хора, като Джен например, мъжете имат друга програма и друг начин на мислене, така че трябвало да им се отпуснат седемдесет и два часа. Извинете, но според мен, ако някой може да издържи три дни, след като е споделял с теб нещо толкова интимно, значи не го интересуваш. Защото никой мъж няма да чака повече от четиридесет и осем часа да се обади на момиче, след като е спал с нея. Не и ако наистина я харесва.

Та Грег не бе издържал теста. Но докато отговарях на въпроса на Марта с „не“, през ума ми мина споменът за начина, по който ме гледаше в кухнята.

— И ти се притесняваш, че повече няма да го видиш? — продължи да разпитва Марта.

— О, не, определено ще го видя. Още тази вечер ще го видя. Ще бъдем на рожден ден на общ приятел.

— Тогава какъв е проблемът?

— Кой е казал, че има проблем?

— Ами не те виждам да танцуваш върху масата.

— Е, и?

— И освен това, Амбър, при теб винаги има проблем.

— Оу!

Тя завъртя очи.

— Така е. Но вината не е твоя. Ти просто мислиш прекалено много.

— Виж, това просто е… Не знам, много е сложно.

— Да не би да е гаджето на приятелката ти?

— Не!

— Значи е женен, обвързан, гей или сериен убиец?

— Нищо подобно.

— Тогава какво?

Щом не бях казала на Джен, как можех да кажа на Марта? Освен това тя познаваше Грег. Дори повече, отколкото трябва. След като познаваш Грег, откриваш, че не е добър човек. Мил? Да. С добро сърце? Абсолютно. Но добър? Не. Марта знаеше това. Тя, а поради тази причина и Рене, мислеха, че той е изчадие на Сатаната. Ако й кажех, че е той, тя, преди да успея да мигна дори, щеше да се обади на екзорсист, който да прогони дявола в мен. Веднъж Марта бе вдигнала моя телефон и Грег й бе казал „Слушай, пиленце, ако закъснееш, ще те сложа на коленете си и ще натупам хубавото ти задниче“, смятайки, че говори с мен. Тя моментално предложи да извика няколко от своите познати ръгбисти, да му дадат добър урок. Дори когато й обясних, че се шегува, Марта продължи да ме уверява, че не било така. Тя и Рене търсеха извинение Грег да получи един хубав пердах и ако научеха, че съм спала с него, това щеше да им бъде напълно достатъчно.

Затова само свих рамене и не отговорих на въпроса й.

— Ясно, прекалено много мислиш.

Може би беше права — и Грег винаги ме обвиняваше в това. Но ако бях мислила повече в петък вечер, сега нямаше да съм затънала до брадичката в тази каша, нали?

 

 

Та да си дойдем на думата — петък вечерта.

Въпросната петъчна вечер не бе кулминацията на години флирт, копнеж и очакване за мен. Не знам за Грег, но аз никога не бях мислила за него по този начин. Никога. Знаех, че никой няма да ми повярва.

След като го прецених като „сваляч“, му дадох ясно да разбере, че не съм нито бонус, нито наградата, която ще получи, защото е позволил на моята най-добра приятелка да се среща с неговия най-добър приятел. Постоянно се шегувах и отказвах да флиртувам с него. Категорично. Той опитваше, защото не можеше да преглътне отказ от жена, а аз в отговор въртях очи или пуфтях. Посрещах дори и най-слабата двусмислица от негова страна с раздразнителен присмех. Когато няколко месеца след като срещнах Грег, започнах да излизам с Шон, той получи съобщение от мен: „Нямам интерес. Може да си останем приятели.“ Така че и тази петъчна вечер беше просто обикновена вечер за мен.

Срещнах се с него на автобусната спирка към седем. През деня той беше ходил до Шефилд, за да направи специално интервю за списанието. Забелязах го в мига, в който завих зад ъгъла на Ню Йорк Стрийт и тръгнах към спирката. Носеше голяма чанта, преметната през гърдите му, палтото му с дължина до коленете бе закопчано, над него се подаваше яката на син пуловер. Ръцете му бяха в джобовете, а носът му бе зачервен от студа. Очевидно беше чакал малко, но не личеше да е ядосан.

Ако фактът, че Грег е свободен в петък вечер, не ми подсказа как щеше да се развие вечерта и какъв ще бъде краят, може би онова, което последва, трябваше да ме накара да внимавам: той обгърна нежно, почти покровителствено ръката си около кръста ми и ме притегли към себе си, при което се наведе да ме целуне по бузата. Целувката продължи част от секундата по-дълго от необходимото, сякаш се опитваше да удължи момента. После зарови лицето си в косата ми и ме притисна още по-силно, докато вдъхваше дълбоко.

— Ти, какво… да не би да душиш косата ми? — попитах го. Веднъж някой се бе пошегувал, че мириша, и оттогава бях станала параноична на тази тема. Шегите са си шеги, докато шефът не те повика за кратък разговор, свързан с личната ти хигиена. Аз обаче нямаше да допусна подобно падение.

Грег се разсмя.

— Само проверявам дали корените на косата ти не се нуждаят от боядисване. Ако аз не ти го кажа, кой?

Шляпнах го по гърба, поклатих глава и го поведох към малкото частно кино Плейхаус в Западен Йоркшир.

След като гледахме един безплатен филм заради работата (моята, не неговата), двамата пихме по няколко питиета и вечеряхме, после излязохме и спряхме пред ресторанта.

— Ще ти хареса ли да отидем за малко у нас? — попита Грег.

Всъщност исках да се прибера в къщи. Не исках да бия път чак до неговата стая в Хайд Парк (а той винаги настояваше да вървим пеш), където седяхме и си говорехме със съквартиранта му. Другият, не Мат. Исках си пижамата, исках да гледам телевизия и сетне да се мушна в леглото. Не можех да си го призная директно, разбира се, затова направих голямо представление: погледнах часовника си, при което открих, че съм го забравила и моментално обърнах китката си, за да не забележи какво правя.

— Да ти призная, мисля, че е късно, трябва да се прибирам. Ще взема автобуса.

Грег отвърна поглед, разочарованието му направо пулсираше в ледения въздух около нас. О, помислих си, той иска да говорим за нещо важно. Затова е свободен в петък вечер. Затова иска вечерта да продължи.

Но Грег не се славеше като човек, който споделя. Ако не ставаше дума за секс, работа или футбол, трябваше да вадиш думите от устата му с ченгел. Вероятно цяла седмица бе умувал как да ми каже.

— Но ти можеш да дойдеш у нас — предложих. — Дори можеш да останеш да спиш в резервната стая.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Така или иначе живееш в нея. На сутринта обаче ням… Автобусът! Тичай!

И двамата се затичахме към спирката.

Час по-късно седяхме на пода в моята дневна, музиката свиреше тихо, а ние си говорехме за общи неща, както винаги. Той очевидно нямаше никаква специална тайна за споделяне. Научих за хората, които бе интервюирал в Шефилд; научих, че майка му си е купила нов комплект тигани; че брат му, който живееше в Австралия, може би щял да се върне за другата Коледа; че по точки във футболната им лига се нареждал непосредствено след Мат. Пижамата и юрганчето ме викаха, а аз слушах само празни приказки от Грегъри. Сетне потънахме в мълчание. Започнах да отлепям етикета от бутилката бира, той се загледа в кафето си, после започна да чопли края на нокътя си. Потупах го по ръката, той подскочи, отвърна мълчаливо с извинителна полуусмивка и прекара ръка през косата си.

Ах, тази коса. Тази черна до синьо, дълга коса. Жените очевидно си падаха по мъже с мека, небрежно сресана коса. Бях прочела удивително количеството сценарии и книги, в които героят имаше такава коса, но аз го намирах за смешно и неестествено. Беше като портокаловото мляко. Обичам мляко. Обичам и портокали. Но комбинацията от двете не ми харесва. Същото се отнасяше и за мъжете с дълги коси. Харесвах дълга коса. Харесвах мъже. От комбинацията им обаче цялата потръпвах.

Докато си го мислех, той се разсмя. За един ужасяващ миг се зачудих дали не прочете мислите ми и не си помисли, че му завиждам.

— На какво се смееш? — попитах.

Той поклати глава.

— На нищо. — Но раменете му потръпваха от мълчаливия смях, който го тресеше, а в ъгълчетата на устните му се загнезди самодоволна усмивка.

Разтърсих го.

— Какво? Кажи де!

Продължи да се смее с поглед, забит в чашата, после откъсна очи от течността, погледна ме и каза:

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Добре. — Замълча, пое си дълбоко дъх и задържа погледа ми. — Мислех си: Няма ли да е забавно, ако целуна Амбър?

— И какво смешно има в това? — отвърнах. — Целуваш ме през цялото време… О… да не би да мириша на нещо? Това ли е? Може би предизвиква гадене, а на теб ти е смешно, че аз не го осъзнавам?

Оставих изпитата до половина бутилка бира, вдигнах ръката си и я подуших. После подуших подмишницата си. Лек аромат на одеколон „Хюго“ за жени и хидратиращ лосион за тяло, нищо друго. Нищо.

Той опули очи, сякаш пропусках нещо очевидно и не може да повярва, че съм толкова тъпа. Като в забавен кадър остави чашата си, наведе се към мен и притисна устни към моите. Пръстите му погалиха лицето ми, докато езикът му разтвори устните ми и влезе в устата ми. Мина цял век, през който сочните му устни се притискаха към моите, а аз бях забравила, че целуването може да бъде такова. Нежно, меко, топло.

Накрая се отдръпна и седна. Тишина. Докато ме гледаше, а аз гледах своя бивш приятел, цареше тишина. Моят бивш приятел, върху чието лице бе изписан истински ужас.

— Сега сърдита ли си ми? — попита тихо накрая.

Дали му бях сърдита? Не, бях изумена. Обзета повече от изумление, отколкото, от каквато и да е друга емоция. Поклатих бавно глава.

— Да си вървя ли? — попита той.

Отново поклатих глава, този път по-бързо. Не. Не. Не можеше да съсипе тригодишното ни приятелство с една целувка и след това да си тръгне просто така!

— Тогава може ли да го направя пак? — По лицето му мина усмивка.

Този път аз се наведох напред и го целунах. Изпитвах неистово желание да опитам тази сладост отново. Трябваше. Бях изумена, но зад изумлението ми се прокрадваше страст. И скоро тя надделя над всички останали чувства, над всяка мисъл и разум, и ги погълна. Ръцете му ме обгърнаха по-плътно, докато го целувах, после се промушиха под блузата ми, галейки кожата. Сякаш познаваше тялото ми, сякаш имаше подробни и точни инструкции, като рецепта за готвене:

1. Разбий защитата на Амбър на малки парченца.

2. Сложи я на пода в дневната.

3. Повиши температурата почти до кипене.

4. Възбуди я и я гали внимателно и нежно, докато се превърне в огромен казан от желание.

5. Изяж я с удоволствие.

Грег ме положи внимателно на пода, измъкна блузата ми и покри стомаха ми с нежни леки целувки. После разкопча джинсите ми, целувайки всеки сантиметър кожа, докато стигна до последното копче. Спря, а върху лицето му бе изписана картина на страстта и задоволството.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим? — Гласът му беше дрезгав от желание.

Що за въпрос е това? Попитах мълчаливо, докато очите ни се срещнаха. Разбира се, че не съм сигурна!

Да оставим за момент сексът с приятел. Това беше голяма стъпка. Бях преживяла осемнадесет месеца без секс. След осемнадесет месеца диета трябва много да внимавате с кого излизате: може да скочите набързо в леглото, без да се замислите; после ще трябва да фалшифицирате собствената си смърт, да смените самоличността си и държавата, за да избягате от него.

От друга страна осемнадесет месеца без секс си бяха осемнадесет месеца без ласки, без сладки разговори и без любов. След всички тези безкрайни месеци на здравословно хранене, след повече от година живот със сексуалния еквивалент на маруля, салата и селско сирене, ако ви предложат на тепсия най-прекрасната торта, направена с най-уханното сладко, най-нежната сметана, най-въздушният крем, най-хрупкавия сладкиш, какво ще кажете? Не, благодаря, аз съм на диета?

Станах, взех неговия и моя пуловер с едната си ръка, а с другата хванах неговата.

Никога не съм била особено последователна в диетите.