Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (32)

32.
Беглецът

Щях да опитам терапия, ако шоколадът не бе по-сладък и не действаше по-бързо.

Една седмица мина като миг, опровергавайки всички теории за относителността на времето и радостта.

Когато напуснах хотела, не знаех къде да отида. Имах една свободна седмица, пътна чанта с дрехи, но не можех да се върна в апартамента си. Бях го поканила да се пренесе при мен, през последните седем месеца бяхме прекарали толкова време там, че не можех да се върна и да го погледна. Не можех да му дишам въздуха. А нямаше къде другаде да се скрия. Накрая се обадих на Ерик, питайки го истерично какво да правя. Той, въпреки че имаше свои собствени проблеми, каза да вземам влака за Единбург, където ще ме чака.

Никога преди не бях прекарвала цяла седмица, по-точно десет дни с Ерик и Ариана. Ако обстоятелствата бяха други, сигурно щеше да бъде приятно и забавно. Но след като знаеш какво става, не можеш да кажеш, че всичко е наред, нали? Те не скачаха в прегръдките си, но не бяха се разделили. Не си крещяха. Не бяха ужасно учтиви.

Бяха просто нормални. Толкова нормални помежду си, колкото се държаха и с мен.

Ерик и Ариана, като истински психолози, ме оставиха през първия ден да спя. През следващите два дни ми бе позволено да се мотая наоколо, да гледам празно в пространството, да съм на ръба на сълзите. На третия ден обаче ме вдигнаха от леглото в осем сутринта и ми казаха да си изкарам прехраната: да донеса въглища и дърва (но не ми позволиха да ги нацепя), да измия, да сготвя, да почистя, да пусна прахосмукачка. Това ми помогна. Нямах време да мисля за Грег и Джен. За Джен и Мат. За Мат и Франсоаз. За Мат и Грег. Тези мисли бяха запазени за тишината на нощта. За онези моменти между пълното съзнание и съня, когато не можех да прогоня спомените си с един голям парцал или метла. За да ми помогне да заспя, както се прави с хиперактивните деца, Ерик ме изведе на разходка в покрайнините, където живееха. По хълмовете, из долчинките. Веднъж и Ариана дойде с нас, но реши, че вървим прекалено бавно, досущ като англичани, и затова не дойде втори път.

В последния ден казах довиждане на Ариана още в ранни зори, защото трябваше да взема първия влак за Лийдс. Ерик ме закара на гарата.

— Ще ми липсва безплатната чистачка — въздъхна драматично той, докато се качвах на влака. — Къщата ни никога не е била толкова чиста. Дори и когато мама ни идва на гости.

— Вие не чистите ли всеки ден?

— Не, разбира се, имаме си и живот за живеене. Имаме си и чистачка, но тя е в отпуск за две седмици. Ти дойде в най-подходящото време.

— О, ти затова ли ме покани? Значи съм била подлъгана и експлоатирана от собствения си брат. Боже! Предателствата нямат ли край?

— Беше полезно за теб. Престани да прекарваш толкова много време в мислене. А както всички знаем, ти мислиш прекалено.

Лицето ми сигурно е изразило нещо, защото Ерик добави:

— И той ти казваше това, нали?

— Преди да станем гаджета. Когато бяхме само приятели.

— Приятели, които стават любовници. Това е най-трудната връзка. В такива случаи хората знаят прекалено много един за друг. А дори и малкото знание може да бъде опасно. Хайде, качвай се на влака!

Той извика след мен:

— Помни какво ти казах!

А моят твърд като фъстъковка брат с карамелено сърце ми беше казал следното:

 

 

По време на разходката ни през последната вечер, спряхме на един хълм и седнахме един до друг върху росната (да се чете мокра) трева. От това разстояние можеше да се видят само светлините на къщите в селото под нас. А те приличаха на отражения на звездите. Небесата се отразяваха в земята. Все едно звездите бяха под нас.

Тишината ни прихлупи, обгърна ни така силно, че се почувствах задушена, буквално смазана от нея. Почувствах силна необходимост да говоря, за да разхлабя хватката на менгемето, което ме стягаше.

— Не мога да повярвам, че Грег е спал с тази пачавра — чух гласът на Ерик в тъмнината. Той и Ариана не бяха повдигали нито дума по въпроса, откакто му разказах какво се бе случило. А сега той започваше разговор.

— Тя не е пачавра — отвърнах автоматично, почти по навик.

Брат ми поклати тъжно глава и въздъхна.

— Както и подозирах, си готова да простиш на Джен всичко, но Грег е осъден да гори в ада.

— Нима това те изненадва? Той е мъж, а мъжете правят точно това. Всичко за едно чукане, няма значение с кого. И няма значение кого ще наранят. — Обърнах се към него. — Дори ти си имал любовна забежка.

Сините му очи се присвиха и той ме погледна подозрително.

— Защо казваш това?

— О, хайде, Ер, стига! Това съм аз. Истинският ми баща го направи, познавам и много други мъже, които са го правили. Мислех, че имам радар за това. Преди Грег. Познавам и теб, когато дойде при мен, веднага се досетих. Ще ми кажеш ли колко дълго продължи? Колко време мамеше Ариана? Колко време причиняваше на жената, която ми е като сестра, онова, което баща ми причини на мама? Или все още го правиш?

Ерик поклати глава.

— Нищо не се е случило. Дори не съм се целунал с нея. Когато дойдох в Лийдс, мислех да премина отвъд флирта, но в кръчмата ти каза онези думи и аз не престанах да мисля… Освен това, ако го бях направил, нямаше да бъда с Ариана. Никога повече не бих изпитвал същото към нея. А ако тя откриеше, нямаше да ми прости, нито да ме приеме обратно. Добре че си спомних това. Беше глупав флирт, който приключи, преди да е започнал… Както и да е, не говорим за мен. Говорим защо ти осъди Грег, а остави Джен да отърве бесилото.

— И аз ти отговорих.

— Ъхъ. Искаш ли да знаеш защо не харесвам Джен?

Не особено, помислих си. Но ако кажех „не“, той никога нямаше да ми каже, без значение колко много го молех. Дори любопитството ми да не бе възбудено, трябваше да разбера сега или никога нямаше да науча. И преди бяхме имали подобни случаи.

— Защо? — попитах уж безразлично.

— Защото, когато първия път се срещнахме тримата в кръчмата, не бяха минали и десет минути и тя сложи ръката си върху бедрото ми.

Какво? През тялото ми премина шок, всеки мускул се стегна от възмущение и ужас.

— И не спря дотам. Продължи да ме докосва, дори когато преместих ръката й. Ти отиде до бара, а тя започна да излива истински поток от мръсни предложения. Напомних й, че съм женен, но тя ме увери, че това ще бъде наша тайна.

Какво?

— Нямаше да е толкова зле, ако бях сигурен, че ме харесва искрено, но не беше така. Тя не ме харесваше. Предполагам, че го правеше само защото искаше да разбие връзката между мен и теб. Бях убеден, че ако правя секс с Джен, ти щеше да чуеш изкривената версия за това какво се е случило.

— Защо? Защо ще го прави? Тя ми е приятелка. — Ако гледах на ситуацията отстрани, думите ми щяха да прозвучат направо трогателно. Но аз не бях отстрани. Бях в самия център…

— Джен има натрапчива фикс идея спрямо теб. А ти не си способна да видиш каква е тя всъщност. От начина, по който се държа с мама и татко, предположих, че има много проблеми с родителите си, с които трябва да се справи… но се опитвам да ти кажа, че Джен не е истинската приятелка, каквато ти си мислиш, че е. Искам да кажа, че не бива да приемаш за чиста монета историята как тя е била прелъстената, че е единствената, която заслужава разбиране. И да не си мислиш, че само Грег е прелъстителят. Докато не говориш и с двамата, просто не приемай нищо за сигурно.

Кимнах отсъстващо. Не го слушах особено внимателно. Просто си спомних онзи уикенд, в който Джен се срещна със семейството ми. Притесняваше се от мама и татко 2, но тъй като аз винаги бях притеснена, когато се срещах с родителите на други хора, реших, че е естествено. Дори и през ум не ми мина, че може би се е опитала да прави нещо с Ерик. С брат ми. Нищо чудно, че винаги ме питаше защо той не я харесва. Тя отлично знаеше защо. Познавах ли въобще Джен? Познавала ли съм я някога?

— Какво смяташ да правиш, когато се върнеш утре? Как ще оправиш нещата? — попита ме Ерик.

Поех си въздух. Беше толкова свеж и чист, че почти изгори дробовете ми. Не бях мислила за това. Щях да работя до изнемога и да мисля за случилото се… А и планирането на бъдещето не бе силната ми страна. Свих рамене.

— Бъди честна. Кажи ми, обичаш ли Грег? — попита Ерик.

Никой не ме бе питал така директно. Дори и самият Грег. Знаех отлично как се чувствам, но ми беше много трудно да го призная на глас.

— Мислех, че той ме обича — казах, — но през цялото време е бил с мен, за да се докопа до Джен.

— Дааа — отвърна със симпатия Ерик. — Какъв двуличник, нали? Облече костюм за срещата с родителите ти, изтърпя те да го наричаш „своето приятелче“, пи уиски, за да угоди на татко и на мен, въпреки че не те обича и иска само Джен. А когато отидохме да купим ориз и минахме през кръчмата, той обясни на татко, че намеренията му към теб са напълно почтени и че е безнадеждно влюбен в теб… — Главата ми се завъртя, но се обърнах да погледна Ерик. Той кимна. — О, да, той каза това. Точно тези думи. Това бе един от най-смешните моменти в моя живот, защото татко наистина се уплаши. Но Грег каза всичко това, само защото искаше да чука Джен. О, щях да забравя и още нещо — той поиска да се пренесе при теб след три месеца връзка, защото искаше да бъде с Джен.

Потърках очите си, защото започваха да парят.

— Знам, че иска да се премести при теб, защото, когато татко отиде на бара, Грег ме попита дали ще е добре, ако те помоли да живееш с него. Той не искаше моето мнение, той молеше за моето позволение. Държеше се чудновато, но както каза на татко, че намеренията му към теб са почтени, така искаше и аз да го приема. Знаеше колко важно е твоето семейство и отчаяно искаше да бъде приет от нас. Но не, не, ти си права, той правеше всичко това само защото искаше да бъде с Джен. (Ние не бяхме генетично свързани, но моят брат и аз бяхме като близнаци, когато ставаше дума да открием корените и причините за нещо. Всеки друг би казал „Не бъди глупава, той те обича“.)

Не виждах заради сълзите, които напираха в очите ми.

— Ти беше щастлива с Грег, нали? — попита внимателно Ерик. — Никога не съм те виждал толкова щастлива. Така спокойна. Беше щастлива с него, признай си?

Свих рамене.

— Защо не се опиташ да оправиш нещата? Да разбереш защо го е направил.

— Но той не трябваше да го прави!

— Да, аз знам това, ти знаеш това. Той знае това. Дори жената, която стои в края на нашия път, знае това, но той не може да го промени. Не е трябвало да спи с Джен, но може да го обясни.

Аз изтрих сълзите си с длан.

— Грег направи нещо глупаво, но ти не можеш просто така да престанеш да го обичаш. Ти не си толкова студена, ти не си…

Не можех да слушам повече. Кръвта нахлу в мозъка ми, главата ми се завъртя, сълзите потекоха по лицето ме, а аз се наведох напред и го покрих с ръце. Плаках, плаках и плаках. Хълцах, ридах, оплаках глупавото си, слабохарактерно сърце. Тъй като в моето семейство прегръдките не бяха на почит и не се практикуваха често, Ерик просто седна до мен и ме остави да се наплача.

 

 

— Благодаря на бог за това — каза той по-късно, подавайки ми голямо чисто уиски.

— Благодариш на бог? — повторих. Все още треперех от епичния си рев. Не бях плакала така от години. Бях плакала и преди — когато осъзнах, че с Шон приключихме, но не така както на хълма, където тотално рухнах.

— С Ариана се хванахме на бас колко дълго ще издържиш, докато се разплачеш. Аз казах три дни, Ари заложи на две седмици.

— Радвам се, че се забавляваш с моя жалък живот.

— Двамата с Ари бяхме много ядосани, защото да си толкова разстроена, е истерично. А през зимата излизаме на улицата и се смеем на бездомниците. — Моят брат беше и саркастичен.

— Благодарих на бог, защото най-накрая се наплака. Страхувах се, че вече си толкова печена в избягването на напрегнати ситуации, че можеше да преминеш през цялата тази каша, без да пророниш и една сълза.

— Аз обикновено не плача — напомних на Ерик.

— Това не е нещо, с което да се гордееш. Да плачеш, когато те боли, облекчава болката, била тя емоционална или физическа. Ариана заложи на две седмици, защото каза, че ти си прекарала голяма част от живота си, търсейки мястото си в живота на другите хора, но не знаеш как да позволиш на света да разбере, че си наранена. Ти подпомогна брака на нашите родители, ти направи живота на мама по-лесен, като нарече татко „татко 2“ почти веднага. Ти ще направиш всичко, за да избегнеш неприятностите, дори ако това включва да не кажеш на никого, че те боли.

— Животът е прекалено кратък, че да го прахосваме в безсмислени битки — обясних му аз.

Ерик се усмихна.

— Не е чак толкова кратък. Особено когато има неща, които заслужават да се бориш за тях. Като твоята връзка с Грег.

— Но той е преспал с нея! Ако на света има човек, с когото не исках той да спи, това е тя. ТЯ!

Тя! Перфектната, прекрасната Джен, Кралицата на бала, Звездата на шоуто, с която въобще не можех да се меря. И с която никога не съм се мерила. Която може да накара всеки да направи всичко. Да очарова всеки да спи с нея. Дори Шон се заглеждаше в тези руси къдрици и топазено сини очи, сякаш никога не бе виждал по-красиви. Всеки я искаше. Всеки я обичаше.

— Мога да ги видя, ето тук — притиснах пръсти към челото си. — Мога да видя телата им, лицата им, да чуя звуците, които издават. И не мога да прогоня това видение. Ти разби теорията ми, че е използвал мен, за да стигне до Джен, но не можеш да ме убедиш, че нито веднъж не ни е сравнявал. Че никога не е мислил за нея, докато е бил с мен. Че не е чувствал прилив на разочарование, защото е погледнал надолу и е открил, че не прави любов с Джен, а с шибаната Амбър?

— Не, не мога. Но той може. Той може да те убеди, да обясни.

— Няма нищо за обясняване. Просто чука гаджето на най-добрия си приятел, която е моята най-добра приятелка, и лъже, когато разбрах за това.

Ерик завъртя чашата в ръката си и се загледа в нея. Или се опитваше да накара уискито да заври с погледа си, или беше потънал в размисли. Исках да подпра главата си на дивана и заспя.

Неочаквано той въздъхна дълго и разочаровано.

— Ти си толкова перфектна, че винаги съм се чудел дали нямаш ореол около главата — продума той. — Наричах те Света Амбър Селпон.

— Защо се нахвърляш върху мен? — попитах. Гласът ми звучеше толкова крехко, колкото се чувствах.

— Защото да раста с теб беше жива лудница. Ти през цялото време беше толкова добра, че това подчертаваше колко лош бях аз. А аз не бях чак толкова лош.

— Да прескачаш през прозореца, за да правиш секс с двайсет и девет годишна жена, когато ти самият си на шестнайсет, не означава лош, така ли?

— Не и когато го погледнеш в перспектива: аз не обирах стари дами, нито вземах дрога. Не бях по-лош, от което и да е дете на моята възраст, с изключение на теб. Ти се превърна в моето ежедневно мъчение. Татко постоянно те даваше като светъл пример за това какво трябва да бъде едно дете.

— И сега какво? След петнадесет години се оплакваш от мен?

— Не… добре, всъщност да. Но мислех, че вече си осъзнала, че няма нищо лошо понякога да си лош. Правилно е да бъдеш ядосан. Естествено е. Когато татко ми каза, че ще се местим при теб и мама, направо полудях. Вдигнах голяма кавга, крещях и плаках. Не защото не ви харесвах, просто исках живота ми да не се променя, да си остане същият. Направих живота на татко ад — дори след като се преместихме. А ти… ти ни посрещна с отворени обятия, нагоди се към нас, без да се замислиш, че това ще разруши твоя живот. Започна да го наричаш татко 2, за да улесниш приспособяването ни, и никога не направи погрешна стъпка.

Ерик просто не знаеше какво се случва, когато не си добър. Когато не изпълняваш онова, което другите искат от теб.

— Това имам предвид, когато казвам, че с Грег си спокойна. За пръв път не си на ръба, не се опитваш да правиш нещата правилно. Никога не съм те виждал толкова спокойна, дори и когато ходеше с онова момче.

— Шон, името му е Шон — прошепнах.

— Да, същият. Когато беше с Грег, ти за пръв път не се наместваше в живота на някой друг. Затова излъчваше светлина. Най-накрая се бе успокоила. Не защото той те обичаше, или защото ти го обичаше, просто се чувстваше сигурна, в безопасност. Помислих си с надежда, че най-сетне си го постигнала, че вероятно ще спреш.

— Да спра… Какво да спра? — попитах уморено.

Беше изтощително да слушам колко съм била деконструктивна. Всяка частица, която той отделяше и слагаше на земята, трябваше да бъде почистена от праха и залепена отново върху моята личност. Нямах енергия, нито сили да направя това. Ерик отвърна:

— Знаеш ли за кой филм ми напомняше постоянно?

Да спра какво? — попитах мълчаливо, като поклатих глава.

— Всъщност не филм. Беше само реплика от филм — „Жега“. Робърт де Ниро, мисля, че беше на Робърт де Ниро, а може да е бил Ал Пачино, не, не… Робърт де Ниро беше… — Ерик млъкна, сигурно защото останах безразлична. — Както и да е, става дума за момента, в който Де Ниро казва: „Никога не се обграждай с неща, които не можеш да изнесеш за трийсет секунди от апартамента, ако видиш, че става горещо“.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че е очевидно какво искам да кажа.

— Свързана съм с толкова много неща, които не мога да оставя, нито да взема със себе си. Аз… купих си апартамент. Имам постоянна работа. И… — Изпуснах парата. Не бях видяла, че имам толкова много неща, които не можех да взема за трийсет секунди. — Между впрочем, ако паметта не ме лъже, в единствения случай, в който притежаваше нещо, което не можеше да остави и да си отиде, героят беше убит. Трябваше да се вслуша в собствения си съвет.

— Но ти го направи отново. Не можеш да използваш шега, за да се измъкнеш от апартамента за пет секунди.

— Ерик, аз притежавам неща, които ме задържат. Не мога да напусна живота си за трийсет дни, още по-малко за трийсет секунди.

— Тогава защо си избягала от една връзка, която те прави щастлива само за пет минути? Ако отнема пет минути, какво остава за теб, която си експерт в бягството?

— Аз? Не съм експерт.

— Да, експерт си. Точно това имам предвид, Амбър. Сега, когато си намерила сигурност, когато можеш да спреш да бягаш. Но не, при първия признак за беда ти хващаш пътя. Хукваш и дим да те няма. Винаги правиш така, бягаш от всичко, което може да ти причини и най-малкото напрежение.

— Работя за фестивала от години, това е голямо напрежение — отвърнах му.

— Да, напрегнато е, но те спира да следваш сърцето си. Работиш за Фестивала, защото не е онова, което наистина искаш да правиш.

— Обичам работата си.

— Не се съмнявам. Но искаш да бъдеш режисьор. Винаги съм знаел, че си искала това. Когато бяхме малки, ти ме гримираше, както и всички деца, които можеше да примамиш да играят в сцени от „Маймуната“, „Границата на водата“ или „Претендентите“. Беше много досадно, защото винаги ни караше да произнасяме разни смешни реплики. Това бе и единствения път, когато беше истински началник. Никой не можеше да спори с теб, когато беше в режим кино. Ти искаш да си режисьор, но не можеш да събереш смелост и да направиш този скок на съдбата, защото се страхуваш да не паднеш, ако не си перфектна в тази работа.

Сценарият, върху който уж работех, мина през главата ми.

— Бягаш от всичко важно в живота си, защото така е по-лесно, отколкото да останеш и да го почувстваш.

— Ти не знаеш какво говориш — прошепнах.

— В апартамента, в който живееш вече от колко? — от седем години, все още има неразопаковани кашони. Всеки път, когато дойда, се чудя дали ще ги намеря в същото състояние. И всеки път откривам, че са си там. В очакване на мига, в който решиш, че е време да се преместиш.

— Какво общо има това с всичко друго?

— Всичко. То показва, че непрекъснато бягаш, че нямаш намерение да се установиш, без значение колко щастлива си. Ето, отново го направи и с Грег. Избяга от него. И за какво? Бил преспал с някаква друга жена преди теб. Да, тя е Джен, и да, той те излъгал. Но се е случило преди теб. Не можеш да изоставиш някой, защото е правил секс, преди да бъде с теб. Особено когато дори не си говорила с него по този въпрос. Обаче мога да разбера защо бягаш. Първо си видяла майка си да си събира багажа и да бяга, а сетне баща ти също е избягал. Не можеш да понесеш другите да те изоставят, затова го правиш първа. Ти ги напускаш, преди те да те изоставят. Нараняваш се сама като изчезваш или си отиваш, или не изживяваш нещо, което може да бъде истински прекрасно…

Подпрях главата си на ръба на дивана.

— Амбър, моля те, поне веднъж не бягай. Не физически, не емоционално, поне веднъж приеми болката, виж колко прекрасни могат да бъдат нещата, когато ги направиш по друг начин.

 

 

Ерик вдигна ръка до ухото си и произнесе беззвучно „Обади ми се“ от перона на гарата.

Кимнах, докато влакът започна да ръмжи.

Сетне влакът се съживи и потегли, а ние двамата си махахме с ръка.