Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (28)

28.
Всичко излиза наяве

Любовта? Това е просто шоколад, но без калории.

Тази вечер ще кажем на Джен и Мат. Тази вечер щяхме да излезем на светло.

Бяха минали седем месеца и все още бяхме заедно. Само седем месеца, но понякога дори след седем месеца, вече знаеш. И аз знаех. Ходих с Шон цяла година, но не чувствах това. Не беше просто секс и страст. Много отдавна бяхме преминали от тази фаза към по-висша. Все още го правехме всяка нощ, когато се видехме, но сега беше повече от секс. Не го използвахме като основен начин за комуникация, а освен него си говорехме. Изглеждаше лесно, сега Грег знаеше всичко за мен. Знаеше нещо, което дори брат ми не знаеше. Притежаваше една част от мен, до която никой друг нямаше достъп. Моето дисфункционално трио се бе превърнало в дисфункционален квартет и аз не се чувствах толкова самотна. Повече не бях така обременена. Можех да говоря с него почти за всичко. Сега, когато му вярвах безрезервно и стопроцентово, той имаше част от мен, за която знаеха само други двама души, и бе престанал да бъде толкова прилепчив. Отпусна се, прие, че няма да го напусна и дори се върна към стария си навик да шари с очи наоколо, да се оглежда и да хвърля по едно око и на други жени. Може би дори флиртуваше. Не и когато аз бях наблизо, но отново си беше старият Грег, когото познавах, и да бъда влюбена в него бе толкова прекрасно… Добре де, не беше прекрасно, но предпочитах да е такъв, да се нуждае от мен. Това бе по-малката от двете злини.

Оставаше да направим само още една стъпка — да обявим връзката си пред Мат и Джен. И тогава всичко щеше да бъде идеално. Така че тази вечер смятахме да им кажем. Тази вечер. Последната нощ на Фестивала.

Той протече фантастично добре само с няколко дребни проблемчета. Между Марта и Рене имаше само две спречквания — истинско чудо! — но аз изпратих Марта да купи шоколад, преди вулканът да избухне. Довечера бе закриването с галавечеря и карнавал. Награждаваха се най-добрите филми и аз щях да се маскирам като филмова икона по мой избор. Прегледах роклята си, които висеше все още в черния си найлонов чувал зад вратата на гардероба в хотелската ми стая.

За първата и последната нощ Марта, Рене и аз винаги бяхме в хотела, в който отсядаха нашите гости, там беше и пресцентърът. Както винаги последните две седмици аз практически живеех в нюзрума, защото задълженията ми включваха грижа за режисьорите, продуцентите и сценаристите, които гостуваха на събитието.

Тази година сменихме хотела. Обикновено наемахме „Холидей Инс“, но тази година уредих специална оферта в хотел „Куинс“, който имаше огромна бална зала, идеална за събитието.

Когато я напуснах късно предишната нощ, тя бе направо умопомрачителна, човек оставаше без дъх. Сцената, където филмовите звезди щяха да получат наградите си от нашите високопоставени и известни гости, беше пищно украсена. От тавана висяха сребърни звезди, а по стените имаше огромни плакати тип Анди Уорхол с образите на различни филмови икони. Сервитьорите и сервитьорките щяха да бъдат облечени като разпоредителите в старите киносалони. Днес Марта, Рене и аз имахме свободен следобед, за да се приготвим за вечерта. Използвах го да се наспя и да отида на фризьор, за да направят косата ми. Марта също бе излязла. Тя беше избрала да се маскира като Мерлин Монро от „Проклетите седем години“^[1] и се бе подготвила подходящо — бе взела назаем роклята на плисета, бе подстригала косата и я бе боядисала в цвят шампанско. Истинска саможертва в името на работата, но никой не можеше да я разпознае. Рене, която за една нощ сякаш премина от незабележима към тежка бременност, щеше да се превъплъти в Миа Фароу от „Бебето на Розмари“. Аз се опитах да обясня безразсъдството й с думите:

— Няма да кажа, че си търси неприятности. Тя просто иска да облече сладка рокличка от седемдесетте години.

А на нея напомних: „Нали знаеш, че жената бе оплодена от Дявола“, но тя не ми обърна внимание. Единствено аз бях нормална.

Погледнах отново роклята си. Щях да съм облечена като Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“^[2]. Намерих идеалната малка черна рокля, която лепна на тялото ми до глезените и обгърна всяка моя извивка. Роклята не беше с деколте, каквото имаше Холи, но всичко останало бе същото. Имах също така фалшиви диамантени бижута — огърлица, обеци, гривна и клипс за косата — дълги ръкавици, черни обувки с висок ток и дълго цигаре. Когато направеха и косата ми, щях да изглеждам точно като звездата на шоуто.

По традиция Мат и Джен идваха на партито за последната вечер на Фестивала, и аз им резервирах стая в хотела за тази нощ. Грег, който така или иначе имаше покана, защото беше журналист, често отсядаше в моята стая (Шон никога не бе идвал на Фестивала, дори когато му осигурявах безплатни билети — просто не го интересуваше), освен в случаите, когато имаше някакво интервю. В тези случаи обикновено си резервираше отделна стая, за да впечатли интервюирания. Тази нощ след речите и раздаването на наградите Грег и аз щяхме да седнем заедно с Мат и Джен и да им обясним какво чувстваме един към друг. А утре щях да изляза във ваканция. Тоест ние щяхме да излезем във ваканция.

Ваканция. Десет дни. С Грег. Той беше уредил всичко. Беше се разбрал с Рене да не надзиравам демонтажа на сцената и декора, беше резервирал десетдневно пътуване. Първо щяхме да отидем в Лил, после в Белгия и Швейцария. А догодина щяхме да отидем в Мексико и Гана. До преди два дни не беше ми казал за ваканцията, да, до сряда, защото не искал да рискува и да ме уплаши. Грег ме познаваше прекалено добре. Той наистина бе моят перфектен приятел.

Спрях насред разопаковането на багажа си, тъй като сърцето ми прескочи. Седнах тежко на дивана, стискайки чантичката си с гримове. Моят перфектен приятел.

Мислех си, че знам какво искам от една връзка, докато не се събрах с Грег. В него имаше дълбочини. Той не бе просто един шоколад, той беше цяла кутия със специално подбрани висококачествени шоколади. Знаех го, но той продължаваше да ме изненадва.

Сега можех да спя. Рядко се събуждах в четири сутринта, както преди, вече не лежах, не мислех, не се тревожех, не обмислях, не пренареждах нещата. Пренареждането ме объркваше. Трябваше ли да се омъжа за Шон, преодолявайки въпросите, свързани с „Джаки Браун“ и „Не вярвам в брака“? Трябваше ли да бъда по-мила с госпожа Х., просто защото баща ми бе влюбен в нея? Трябваше ли да приема работата в Лондонския филмов Фестивал? Продължавах и продължавах да си задавам въпроси. Сега, ако се събудех през нощта, просто се обръщах и продължавах да спя.

Не просто защото имах гадже, а защото гаджето беше Грег. Защото знаех, че всички парченца от кутията с избрани шоколади, която беше той, го правеха моят „Малтесърс“. Грег беше моят „Малтесър“ и аз можех да бъда с него. Умът ми можеше да си почине. Можех да живея в мир.

Облегнах се на леглото, разперих ръцете си встрани. Никога не съм знаела, че това е любовта. Тя бе почти толкова хубаво нещо, колкото и шоколадът. Дали смеех да го кажа? Да, беше по-хубава от шоколада… Не, не е истина. Няма нищо по-хубаво от шоколад. Но тази любов беше почти 99% толкова хубава. По дяволите, дори 99.99%.

* * *

— Както всички може да видите, аз съм бременна — обяви тържествено Рене.

Тя произнасяше своята реч, последната за Фестивала. Беше сияеща и поразителна в своята мини рокля от шестдесетте години на оранжеви и бели райета, която подчертаваше издутината на корема й. Косата й бе прибрана под руса перука, така че да постигне пълна прилика с Розмари.

— Въпреки слуховете, това бебе не е на дявола — добави Рене.

Триста или повече човека в балната зала се разсмяха.

— Ще се оттегля от поста директор за периода на майчинството си. За щастие, имам повече от подходящ заместник. Повечето от вас са работили с нея, договаряли сте се с нея и понякога сте били ругани от нея. Това, разбира се, е нашият заместник-директор Амбър Селпон. — Замръзнах. Кръвта във вените ми се смрази. Тя не ми бе казала, че ще ме обяви по този начин. Повечето хора не правеха от това екшън. Те излизаха в майчинство и се молеха техните заместници да се изцапат с фекалии, така че всеки да си спомни колко велики са били те самите. — Хайде, Амбър, ела тук — покани ме с жест Рене.

Излязох напред доста трудно — моята рокля на Холи Голайтли колкото даваше, толкова и вземаше. Движението с нея въобще не беше лесно.

— Това е жената, с която ще трябва да пиете вино, да вечеряте и да бъдете мили — продължи Рене, разпервайки петте си пръста така, сякаш бях голямата награда в някоя телевизионна игра.

Успях да лепна една изкуствена усмивка на лицето си. Какво да правя с ръцете си? Накъде да гледам? Не съм свикнала с това. Не съм сигурна, че ми харесва. Въпреки всичко, което съм желала в живота си, не ми харесва да бъда център на толкова много внимание.

Погледнах към тълпата, в морето от Мерилинки, Богарти, Халита, Чаплиновци, пак Халита, Дензъловци и една много открояваща се сред тях принцеса Лиа. Първият човек, чийто поглед срещнах, бе Любителят на шоколад, маскиран като Уил Смит от „Мъже в черно“. Той присъстваше на фестивала като доброволец и двамата преживяхме няколко неудобни моменти, когато осъзна коя съм и защо познавах филмите му.

— Разбирам защо сте гледала толкова много мои филми — каза тогава той.

Беше привлекателен, да, но нямаше същия ефект върху мен, както последния път. Не бях в онова лошо настроение както последния път, когато го видях, така че сега бях малко по-резервирана, но това не го спря да флиртува с мен по време на прожекцията една вечер. Сложи ръката си върху рамото ми, когато ме покани да излезем на по едно питие след прожекцията. Отново стоеше много близо до мен и аз се възхитих колко гладка бе кожата му и колко възбуждащи бяха очите му. Но не бях паникьосана както последния път. Можех да мисля само за Грег. Този мъж беше красив, но не беше Грег.

— Не — отговорих.

— Хайде, само по едно.

Поклатих глава, а той ме освети с блажена усмивка, понечи да каже нещо, но усмивката замръзна на лицето му.

— Твоето гадже е онзи бял мъж с дълга черна коса, който изглежда голям бабаит, нали? — попита с напрегнат шепот.

— Може би — отвърнах, доста притеснено.

— Интересно. Добре, ще сваля ръката си от рамото ти и ще те поканя да излезем друг път.

Обърнах се и видях Грег, който хвърляше убийствени погледи към господин Любителя на шоколад. Въпреки това, ние не спряхме да се смеем и той да ме забавлява. Усмихнах му се, сетне отстъпих от светлините на рампата.

Рене приключи с речта си, сетне раздадоха наградите. След речите, дойде ред за комплиментите. Трябваше да говоря с много хора, да си уредя срещи за времето, когато Рене излезе в майчинство. Други се нуждаеха от ласкателства, тъй като не бяха доволни от получената награда, а трети все още искаха да си говорят, след като светлините бяха намалени, музиката засвири и хората започнаха да танцуват в нашата вълшебна зала, пълна с филмови звезди.

След като успях да избягам от последния безполезен разговор, застанах до сцената, а очите ми сканираха залата, търсейки Мафиот от „Кръстникът“, Бриджит Фонда от „Една бяла жена“ и разбира се Джеймс Бонд. С други думи Грег, Джен и Мат.

Първият човек, когото намерих беше Грег. Той носеше черен костюм, черна риза и бяла вратовръзка. Стоеше сам, облегнат на една колона и гледаше някъде наблизо — изглеждаше фантастично в черно и бяло. Реших да го вместя в моя сценарий. Мъж, който стои, облегнат на една колона и изглежда замислен. И много възбуден. Много.

Когато го приближих, сякаш се стресна, лицето му светна в усмивка. Погалих врата му с ръка.

— Хей, това е публично място — предупреди ме той, а очите му уж фиксираха моите, а в същото време наблюдаваше всеки милиметър от лицето ми.

— Не се тревожи. Ти си гаджето ми и не ми пука — отвърнах.

Грег се разсмя, но не особено безгрижно.

— Джен и Мат отидоха да вземат нещо от стаята си. Всъщност, мисля, че отидоха да правят секс… но, ти се справи страхотно!

— Разбира се — отвърнах бодро. — Да не би да си очаквал нещо друго?

— Писнало ти е — отбеляза той и сложи двете си ръце върху задните ми части.

— Не. Просто съм щастлива, че свърши.

И изтощена от първия ми фестивал.

— И красива.

— Добре, няма да ми хареса, ако кажеш нещо друго.

Получих още една доза слънчева светлина. Отметнах кичурите от лицето му, за да видя шоколадовите му очи.

— Мислех си как ще живеем заедно — започнах.

Изражението му замръзна. Сърцето му заби така силно, че успях да го почувствам през гърдите му.

Може би трябваше да оставя нещата да се развият от само себе си. През последните няколко седмици събирах сили да се реша на тази стъпка. Всеки пък, когато си лягах, без да го видя или да говоря с него, мислех как щях да го имам през цялото време, ако направя тази стъпка.

— И… щях да кажа, че и аз искам същото, но изразът на лицето ти ме спря. Може би трябваше да си замълча.

— Лицето ми изразяваше само страх, че може отново да се изплашиш.

— Няма да се изплаша.

— О, да, не си. Никога не съм виждал жена, която за толкова кратко време да изгуби ума и дума от страх. Защо мислиш, че досега не съм ти предложил?

— Е? Ти какво мислиш? За това да живеем заедно?

— Хм — беше отговорът на Грег, който сви устни и се замисли.

— Ще те разбера, ако си променил желанието си — добавих. Знаех, че аз не бих го направила. Защо той не би искал да живее с мен, защо ние…

Грег наведе глава. Премести устните си на милиметър от моите.

— Искам да живея с теб. Обичам те, нали знаеш?

Затворих очи в опияняваща мъгла от щастие, докато той ме целуваше. Беше перфектен в целувките, перфектен да разтопи дори блокче шоколад. Отговорих на целувката му, спомняйки си последния път, когато го направихме.

Това беше в нощта, преди да започне Фестивала. Аз излязох от работа посред нощ и взех такси до него, защото не бях го виждала почти цял месец. На прага му се обадих и му казах, че му пращам нещо малко, нещо дребно… Той стоеше долу пред вратата, отвори я и ми подари прегръдката на живота, докато лицето му се преобрази и изразяваше истинска, чиста, неподправена радост.

Изражение на истинска радост. Придърпа ме вътре и аз едва успях да затворя вратата с ритник, преди да разкъса дрехите ми и да ме целува, да ме събори на земята и да прерови чантата ми, за да намери кондом. Направихме го направо на пода в коридора.

— Предполагам, че си доволен да ме видиш? — казах, когато успяхме да си поемем дъх. Грег се усмихна и поклати глава, което ми напомни моята неспособност да съм сериозна дълго време.

— Искам да останеш с мен — каза неочаквано сериозно. Исках да обясня, че не мога, че трябва да си отида в къщи и да спя преди голямото откриване, а той повтори:

— Моля те. Остани.

И аз останах.

Това се случи преди повече от две седмици. Цели шестнадесет дни. Шестнадесет години от времето за секс на Грег и Амбър. Сега се целувахме и най-вероятно това щеше да завърши с измъкване и връщане в нашата стая.

Нищо нямаше значение и не съществуваше, когато ние се целувахме. Нищо, освен гласът, който гърмеше в ухото ми: Какво става, по дяволите?