Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

10.
Честният въпрос

— Ще имаш ли нещо против да отидем у нас? — попита ме Грег, когато стигнахме до Хедингли на път за моя апартамент. Трафикът неочаквано се усили, бяхме броня до броня с едно зелено мини купърче около, ооох… почти цяла вечност. Тишината в купето на вана и моето гадно настроение, причинено от уредената зад гърба ми среща, не помагаха на времето да върви по-бързо.

— Разбира се. Защо ли трябва да си по-различен от всички други, които се опитват да направляват живота ми? — сопнах му се аз.

Моят нов любовник си пое дълбоко въздух, сетне го издиша.

— Сега можем да прекараме вечерта там, нали Матю го няма — продължи, отказвайки да бъде въвлечен в кавга. — Роки е при гаджето си. Така че къщата ще бъде изцяло на наше разположение.

Добре. Споко. Грег не беше виновен, че най-добрата ми приятелка имаше проблем с моята самота. Грег не беше виновен, че аз не събирах смелост да кажа на Джен да си набута тези срещи… сещате се къде.

— Добре, но не искам да оставам за цяла нощ. Знам колко токсична е спалнята ти.

— Малко поразтребих, за всеки случай — отвърна смутено той.

Грег живееше заедно с Мат и Роки, откакто бяха напуснали общежитието на колежа във втори курс преди десет години. След като завършили, родителите на Роки купили къщата за него. Това означавало, че всеки от тях можел да си подреди стаята по свой избор, както иска. Грег боядисал своята в бяло, сложил снимки на оскъдно облечени жени по стените, внесъл едно огромно двойно легло и до днес използваше пода за всичко останало — да слага на него книгите си, дрехите, списанията, писмата, обувките, видеокасетите, дивидита, сидита и т.н. Била съм в тази стая няколко пъти и докато той си проправяше път сред вещите, разхвърляни по пода, аз стоях като закована на едно място, прекалено уплашена да мръдна, за да не стъпя върху нещо. Веднъж той ми обясни, че нарочно поддържал стаята си в това състояние и вид, за да държи жените надалеч — нямало начин някоя да се изкуши да дойде тук. Стаята му бе неговият дворец, неговото светилище, неговата крепост и той избягваше да пуска, която и да е жена да преспи тук или дори да прави секс, защото това щеше да означава, че тя ще научи повече неща за него. Например: можеше да стане и да прокара пръст по прашните лавици, да види какви книги чете, кои от тях са по-смачкани и по-често отваряни. Можеше да отвори чекмеджетата, да види къде държи панталоните си, къде пази тениските, как сгъва чорапите си. Стаята на Грег не беше зона за жени и той бе положил всички усилия, за да задържи нещата по този начин. Ето защо казах, че няма да остана цяла нощ — така му дадох възможност да ми откаже, без да ме обиди.

— Искаш ли да поръчам храна за вкъщи? — попита той, докато отвори синята външна врата. — Или аз да сготвя нещо? — Пъхна ключа си в ключалката.

— Все ми е едно — отвърнах.

— Защо не си оставиш чантата и палтото в моята стая, докато аз взема няколко бири. — Хвърли ключовете върху малката дървена масичка до вратата и забърза към кухнята, без да ми предложи дори прегръдка. Очевидно не искаше да се кара с мен и нямаше намерение да ме целува страстно.

Изкачих се по стръмните тесни стъпала, всяко покрито с ужасно грозен килим в черно и синьо, който майката на Роки бе избрала, а момчетата не успели да й се противопоставят. Стигнах горе и влязох в стаята на Грег. Когато хвърляли чоп, на него се паднала най-голямата. Предполагах, че са хвърляли монета, но като се замисля, монетата има само две страни, а момчетата бяха трима… Добре де, не искам да отгатна как са решили кой в коя стая ще живее.

През последните няколко години Роки бе превърнал таванското помещение в спалня и бе преместил банята от мазето. Така то станало стая за игри на момчетата с маса за снукър, дъска за дартс, маса за карти и малък хладилник, в който имаше само бира. Всеки друг би дал стаята под наем, но не и Роки, Мат и Грег. Те искаха стая за игри. Тримата си живееха такъв мъжкарски живот, че аз все още не бях сигурна, дали някой от тях си има приятелка или гадже.

Отворих вратата на стаята на Грег, застанах на прага, пуснах черната си раничка на пода и пристъпих в средата, докато свалях сакото си. Устата ми направо увисна. Грег беше подредил и разтребил. Подът бе чист, всички постери и плакати на полуголи жени бяха свалени, всяка повърхност блестеше. Леглото бе застлано с чисто бяла завивка, върху която бе разхвърлял червени розови листенца. Из цялата стая, по рафтовете за книги, върху лавицата над камината и покрай прозореца все още имаше светещи коледни лампички.

Всичко бе като на кино. Моментално си спомних за подобен момент в една романтична комедия, където героят печели сърцето на всяка жена, която го посещава, като превръща бедната си квартира в приказна изкуствена пещера или продава скъпоценните си вещи, за да може да бъде с героинята завинаги. Никога не съм си падала по подобни действия във филмите. Защо един мъж ще си прави труда и ще си губи времето, за да извърши всичко това, мислих си обикновено в подобни случаи, ако знае, че тя така или иначе ще си легне с него? Този мъж също.

— Е, харесва ли ти? — прошепна той, изненадвайки ме с прегръдка. Физическата реакция на тялото ми, трепетът, който премина като вълна през мен, бе доказателство колко много го харесвах. Той погали с кръгово движение долната част на корема ми и всяко докосване накара тялото ми да се стегне още повече.

Кимнах, неспособна да говоря, защото буцата се завърна в гърлото ми. Ако продължаваше така, щях да започна да чувствам нещо много повече от харесване. Много повече. Та това би означавало…

Сигурна ли си, че искаш това?, питах се. Това е още една стъпка по този път, водещ към неизвестното. Ти сигурна ли си, че искаш да я направиш?

 

 

В приказно осветената стая двамата лежахме с преплетени тела, смеейки се, кикотейки се, бъбрейки си тихо като двама герои във филм. Липсваха ни единствено стратегически хвърлените върху нас чаршафи. Аз бях спокойна, топла и задоволена. Той беше като меко одеяло, с което се бях завила. Моят обикновено лудо блуждаещ мозък си почиваше. Не мислех за пазаруване, нито за чистене, нито за работа или гимнастика, още по-малко да посетя семейството си… Бях тук и сега.

Грег погали нежно лицето ми, така както винаги съм си представяла, че ще бъде докосването на крилото на пеперуда — нещо като шепот от докосване.

— Спиш ли? — попита.

— Не съвсем — промърморих.

— Искаш ли да говорим?

— Нали говорим — отвърнах със затворени очи.

— Имам пред вид по същество.

— Като например? — измънках, докато сънят се промъкваше в сетивата ми.

— Ти, ъъъ, знаеш всичко за моето минало, а аз не знам нищо за твоето. Като например с колко човека си спала.

— Повече от десет, по-малко от двадесет и двама — изрекох готовия си отговор.

— Или защо приключи последната ти връзка.

— Мммммм…

— Да… защо приключи последната ти връзка? — повтори Грег.

— Хм — отговорих, опитвайки да се концентрирам. — Амии, заради „Джаки Браун“.

— Какво? — Грег рязко седна, при което розовите листенца паднаха на пода.

Въздъхнах от раздразнение. Сега вече бях напълно будна.

— Добре, ти ми кажи с кого бе последната ми връзка и аз ще ти кажа защо свърши.

— Спомням си, че няколко месеца след като Джен и Мат се загаджиха, ти изчезна от хоризонта, защото имаше приятел. И аз знаех, че той не ме харесва особено, защото бяхме близки с теб. Но никога не съм знаел кой е.

Не те харесвал особено? — помислих си. — Все едно да кажеш, че Гранд каньон е като резка от игла в пустинята. Шон мразеше Грег. Не просто „не го харесваше“ или „отхвърляше“ — той го мразеше пълнокръвно, с присвити очи и стиснати юмруци. Не знаех, че е възможно да се мрази толкова много някой, когото никога не си срещал (с изключение на моите чувства към Том Круз, но това бе различно.) Шон обаче беше живото доказателство, че може. Той отказваше да се срещне с Грег, не само защото омразата му щеше да придобие лице и образ (Защо трябва да се срещам с този сваляч? — бе неизменният отговор, който повтаряше като рефрен), а и защото ставаше раздразнителен всеки път, когато се виждах с Грег — дори ако Джен и Мат също присъстваха.

„Мога да кажа, че те сваля, само по начина, по който ти оставя съобщения на секретаря“ — оплакваше се постоянно Шон. Без значение, че му бях казала поне милион пъти, че аз нито го харесвам, нито го свалям.

Грег не ми помагаше. Веднъж се натъкна на мен, докато се преобличах в апартамента на Джен и зърна само част от голия ми гръб, може би малко от дупето и бедрото, но нищо повече. Няколко дни след това той се обади на секретаря и с безбрежния си хумор изпя „Тонг Сонг“[1]. (Аз никога не съм носила прашки, но нямаше песен, в която да се пее „Искам да видя онези секси черни гащички“). Най-невинно изслушах записите на телефонния секретар в присъствието на Шон и почувствах как температурата в стаята се повиши над точката на кипене. Милите черти на лицето на Шон се втвърдиха, той стисна зъби, а на шията му един мускул заигра. Някакъв мъж искаше да види гащичките на гаджето му и това не беше смешно, особено когато мразиш мъжа, който пееше.

— Ако те докосне, ще го убия — закани се Шон с тона на гангстерите от „Кръстникът“, който те използваха, преди да наредят убийството на някой свой роднина.

— Но ти беше мой приятел, от теб се очакваше да покажеш интерес — казах на Грег тук и сега.

— Аз бях заинтересован, но понеже те харесвах, не исках да знам за теб и онзи мъж, защото не можех да се справя с това.

— А защо сега искаш да знаеш?

— Защото си ми гадже и вече мога да го преглътна — отвърна той. И добави кратко: — В по-голямата му част.

— Трябва ли да говорим точно сега?

— Да. Кажи ми защо се разделихте и ще спра да те разпитвам.

Въздъхнах.

— Казах ти, „Джаки Браун“.

— Тя истинска личност ли е?

— Не. Говоря за филма. Онази глупава мръсотия от Куентин Тарантино, наречена „Джаки Браун“. — Направих пауза, очаквайки небесата да се срутят. — Боже! Казах, че нещо от Тарантино е боклук и светът не свърши! Чудо на чудесата!

Лицето на Грег се изопна.

— Но „Криминале“…

— Има една ужасна сцена на изнасилване, която не трябва да е там — прекъснах го, преди да чуя тезата колко удивително постмодерно било това. Бях чувала всички аргументи от хората в киноиндустрията и извън нея и никой не бе успял да ме убеди, че филмът е гениален или че Тарантино е гений. Само фактът, че нещо бе постмодернистично, не го спасяваше от това да е пълно лайно.

— Всеки си мисли, че ако си млад и обичаш киното, значи трябва да харесваш Тарантино. Е, Шон, тоест моето гадже, което ти не искаше да познаваш, защото си ме харесвал, смяташе, че Тарантино е бог, а „Джаки Браун“ е едва ли не Светият Граал. И това е абсолютно честно. Всеки има право на мнение, дори то да е погрешно. Освен че казах на Шон какво мисля в деня, в който донесе филма в моята къща, се ядосах и избухнах. Казах му да не пъха тази касета в моето видео, а той избухна на свой ред. Оттогава престана да се вижда с мен, за него аз бях Антихристът, бях боклук в леглото и винаги щях да бъда сама. Ето така приключи моята връзка — заради „Джаки Браун“.

— Ти направи ли опит да се съберете отново?

— След този ден никога повече не сме говорили.

— Какво? Никога?

— Никога.

— Мислиш ли, че е използвал „Джаки Браун“ като извинение да се измъкне?

— За да бъда честна, ще ти кажа, че се опитвам да не мисля за това, тъй като няма по-тъпа причина за скъсване от тази.

— Но ако той иска да се върнеш, ти какво ще кажеш?

— Ние скъсахме преди единайсет месеца. Ако искаше да се съберем отново, досега щеше да се обади.

— Добре, но да речем, че го направи?

— Той ням…

— Искам да знам.

Потърсих най-саркастичния отговор, единственият, който можех да дам на моето гадже Грег, когато забелязах изражението му, докато коледните светлинки играеха в очите му. Той беше истински разтревожен. Все едно ме блъсна товарен камион. Той беше искрено уплашен. Може би мислеше, че няма да бъде в състояние да се състезава с някой от моето минало. Може би се страхуваше от идеята, че Шон е бил този, който си е тръгнал. Каквато и да бе причината, беше уплашен. Страхът не беше емоция, която можеше да бъде свързана с него, особено когато ставаше дума за жени, но ето че беше факт. Той беше уплашен и аз нямах никакво обяснение.

Освен това, той беше Грег, моят любовник, а само садистичните копелета се влияеха от емоциите на техните любовници.

— Ще му кажа „Я върви при Джаки Браун, момче!“

Той моментално се отпусна.

— Ела тук — прошепна, придърпа ме към себе си и притисна устни към челото ми. След това целуна устните ми и затвори очи. Очевидно това бе единственото, което искаше да чуе — че не жадувам за нищо от миналото си.

Заслушах се в дишането му, което се успокояваше и забавяше, докато той потъваше в сън. Прегръдката около мен се разхлаби, докато накрая съвсем изтъня и се отпусна.

Аз обаче не можах да заспя. Бях абсолютно и напълно будна. Коледните светлинки продължаваха да светят. Как можех да се измъкна от ръцете му, без да го събудя и да се върна в прегръдката му, преди да заспя? Да заспя? Сякаш можех да заспя — помислих си. Искаше ми се Грег да не бе започвал този разговор, да не беше ме разпитвал. Защо трябваше да повдига въпроса за Шон? Нещата бяха толкова идеални, а той взе да ме разпитва за Шон. Което означаваше, че аз, така де, аз трябваше да излъжа. Не, не точно да излъжа, а само да спестя част от истината.

Грег не бе в състояние да се справи с истината. Само заради това му спестих няколко подробности за Шон и мен. Това бяха няколко забележителни детайли, които премълчах. За да го защитя. Да го предпазя.

Добре, добре, престани „Дамата обяснява прекалено много“[2]. Но го направих за негово добро.

Бележки

[1] Песен на рапъра Сиско, в която се пее за прашки. — Б.пр.

[2] Цитат от „Хамлет“ по повод думите на кралица Гертруд, майката на Хамлет. Става нарицателно за жена, която говори прекалено много и това става съмнително, защото най-вероятно е виновна. — Б.пр.