Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (29)

29.
Приятел или любовник?

Грег и аз рязко се отдръпнахме като двама души, които не трябва да се целуват, но бяха хванати залепени един за друг и които не могат да се откъснат един от друг. Стояхме, изпълнени с вина, и гледахме Джен и Мат.

Те също ни гледаха. И въобще не изглеждаха весели. Може би се чувстваха глупаво? Измамени? Вбесени? Да, да и пак да. Но развеселени? Не.

Отклоних погледа си, докато смехът започна да се изплъзва от крайчетата на устните ми, а мълчаливият кикот разтърси раменете ми. Почувствах как раменете на Грег също се тресяха до моите, сякаш всеки миг щеше да избухне в смях, и това, разбира се, влоши нещата. Трябваше ми обаче само един поглед към нашата публика. Начумереното лице на Мат и широко отворените кръгли очи на Джен накараха смехът да изригне от устата ми. Строполих се върху Грег, докато и двамата се смеехме сякаш това бе най-смешното нещо на земята. Което си беше точно така — след седем месеца криене и промъкване из ъглите, бяхме хванати по бели гащи три минути преди да обявим връзката си на всеослушание. Накрая се откъснахме, Грег плъзна ръка през талията ми, а аз обвих врата му с две ръце.

— Ако все още не сте се досетили, ние сме гаджета — обяви той.

Мат и Джен стояха като заковани и ни зяпаха с непроменени изражения. Грег ме погледна, питайки ме мълчаливо позволявам ли да им каже всичко.

Кимнах.

— И ще се съберем да живеем заедно.

— Фантастично! — извика толкова силно Мат, че подскочихме въпреки силната музика. Той скочи към нас. — Винаги съм си мислел, че вие двамата трябва да се съберете. Така добре си подхождате и сега вече сте заедно. Това е удивително!

Беше малко пресилено за едно момче от Йоркшир, приличащо на буца карамел, което не ме харесваше, но може би все пак той не бе чак толкова закостенял, колкото бях преценила. Може би всичко му беше наред. Просто аз не харесвах карамел.

Мат скочи върху нас, почти задушавайки ме с бицепса си, който обви около врата ми — смятам, че беше абсолютно импулсивно, а не премислено движение. Джен не помръдна. Стоеше зад него като замръзнала. Лишена от всякакво движение, парализирана от ужас. Всичко в нея — лицето, тялото, очите, особено очите, бяха изпълнени с ужас. След минути излезе от транса си и се присъедини към груповата прегръдка.

Мъжете отидоха да свършат мъжката работа на бара, по-точно да купят питиета. Аз направих най-женското нещо и им казах да ги пишат на сметка на моята стая.

Джен, облечена като Бриджит Фонда в „Неомъжена бяла жена“, носеше малка, прилепнала черна рокля, която разкриваше всеки изчезващ сантиметър от тялото й, остана при мен до една колона. В секундата, в която Мат и Грег се отдалечиха на разстояние, откъдето не можеха да ни чуят, тя се обърна към мен.

— Защо не си ми казала за теб и Грег? — попита, докато огромните й сини очи, които изглеждаха като хлътнали дупки върху лицето, се присвиха свирепо. Имаше само синьо, нито един от нюансите, които обикновено виждахме, просто синьо. Винаги бях мислела, че ще бъде наранена, когато открие тайната ми, но не и разярена. Нито уплашена. Нито страшна.

— Мислех да ти кажа. Наистина мислех. Но спомняш ли си, когато в колежа тръгнах с най-добрия приятел на твоето гадже Конър и го оставих след няколко седмици, защото беше непоносимо досаден?

Тя кимна отсечено, а тъмнорозовите й устни очертаха идеално права линия, тъй като ги стисна силно.

— Спомняш ли си колко неприятности причини това между теб и Конър и как се опитваше да ме убедиш да дам на приятеля му още един шанс? А това пък причини нови неприятности между нас двете. Почти щяхме да се разделим. Не исках това да се случи отново. За да съм съвсем честна, не мислех, че нещата с Грег ще се развият толкова добре. Очаквах всичко да приключи за няколко седмици, така че не бе необходимо никой да знае.

— Но щом смяташ да живееш с него, значи всичко се развива добре — изсъска тя.

— Смятахме да ви кажем тази вечер, но след изявлението на Рене, аз бях заета да говоря с хората. Никога досега не съм се чувствала така. Никога. Нито с Шон, нито с който и да е друг. Той е моята сродна душа, моята половинка. Не че някога съм вярвала в подобни неща… но той е. Аз… аз… О, моля те, бъди щастлива заради мен, Джен. Моля те. — Аз й се молех. Молех я, защото исках всичко това да свърши. Исках си моята Джен обратно. Онази, с която бях преживяла дванадесет години. Онази, която наричах най-добрата си приятелка.

Лицето й омекна, появи се усмивка и тя сложи тънките си ръце върху мен.

— Разбира се, че се радвам за теб, скъпа. Много съм щастлива.

Когато я прегърнах, усетих всяка кост под кожата й. Обля ме огромна вълна от срам. Как бях допуснала това да се случи? Бях оставила Джен да се плъзне по този опасен наклон и да стигне дотук, защото не бях добра приятелка, защото бях обзета и погълната от отношенията си с Грег. Докато се бях влюбвала в него, Джен се бе превърнала в сянка на предишната.

Добре, реших, притискайки я силно към себе си. Трябва да си върна старата Джен обратно. И това започва още сега с възвръщане на теглото й.

Отидох на бегом до тоалетната. Едно женско бягане, което бе по-скоро бързо ходене, поради ограниченията на роклята ми и защото се опитвах да не преплитам краката си, докато вървях.

Усещах, че се клатя като пиян скитник, докато прекосявах дансинга, придържайки се към дебелите мраморни колони, които го обграждаха, докато стигнах до тежката дъбова врата и минах по дебелия килим в коридора. Накрая пияният скитник влезе в тоалетната с мраморна подова настилка. Тя бе изпълнена с ухание на пури и скъпи парфюми. Отговорникът за тоалетната седеше на позлатен стол с червена кадифена възглавница. Беше толкова луксозно и шик, все едно не бе дамска тоалетна. Ако не бе наложително да пишкам, сигурно нямаше да посмея да го сторя.

Излязох от тоалетната доста по-стегната. Няколко човека ме спряха да ме поздравят за чудесния фестивал и за повишението ми. Аз им се усмихнах в отговор и благодарих. Сега бях важна персона. Осветлението на сцената не ми хареса, когато преди малко трябваше да застана на нея, но аз бях важна извън сцената. Бях звезда зад сцената.

Сега, когато Джен и Мат знаеха, моята нощ бе пълна и завършена. Грег и аз можехме да се държим за ръце, той можеше да плъзне ръце около кръста ми, да ме целуне по шията, да се наведе и да прошепне „Обичам те“, в ухото ми, докато говорехме с другите двама… Да, ние бяхме възмутителна двойка. Това трябваше да спре. Но не тази вечер. Тази вечер най-накрая двамата излязохме на светло, така че ни беше позволено да бъдем възмутителни. Мат беше силно възбуден и очевидно се радваше, че с Грег бяхме заедно. Не спираше да говори за изминалите месеци и казваше неща като: „Е, кога започнахте да го правите? Сексът, имам предвид? Амбър ли бе инициаторът? Признай си!“, а Грег кимаше самодоволно с глава.

Върнах се в балната зала, гмуркайки се отново в дима и почти видимите вълни от феромони, излъчвани от телата, които се клатеха под звуците на бавна песен на Джордж Майкъл, отправих се към колоните, които обкръжаваха дансинга. Застанах близо до тях, но така че да не бъда повлечена в тълпата от щастливи и прегръщащи хора. Някога щях да им сложа лош етикет, но сега… Сега и аз бях една от тези гадни двойки. Бях една от онези, които искаха да се мляскат под звуците на Джордж Майкъл с някой, когото си бяха хванали. В този миг чух познат глас.

— Онзи ден в моя апартамент ти говореше за Амбър, нали? — чух да казва Джен, надвиквайки музиката.

— Да — отвърна Грег.

— Значи я харесваш? — попита тя.

— Ние ще живеем заедно. Ти как мислиш?

— Да ти кажа ли какво мисля? Ти ме изчука, след което се прехвърли на приятелката ми, защото ти казах, че беше грешка.

Земята спря да се върти и промени оста си, като ме повлече със себе си. Ти ме изчука.

Стоях шокирана, но все пак чувах: „Ти ме изчука“.

И отново „Ти ме изчука“. Тези думи блъскаха ушите ми, експлодираха като фойерверки в кръвта ми.

„Ти ме изчука“. Тези думи започнаха да удрят гърдите ми. Блъскаха стомаха ми. Разкъсваха вътрешностите ми.

Шампанското се надигна към гърлото ми като киселина и се върна в устата ми.

Долових нечие присъствие от едната си страна. Очите ми се завъртяха в тази посока. Мат. Той стоеше до мен. Толкова елегантен в черния си смокинг, бяла риза и черна папийонка. Държеше четири чаши с шампанско и в следващия миг вече не ги държеше. Те се плъзнаха от ръцете му, завъртяха се и паднаха като в забавено движение на пода. Експлодираха, обливайки краката и на двама ни с шампанско.

За част от секунда музиката спря и настъпи тишина, която подчерта разбиването на чашите. Грег и Джен се обърнаха към източника на звука, както и половина присъстващи в залата.

Грег и Джен. Образът на двамата — голи, покрити с пот, движещи се в синхрон, едновременно с жар и страст, изплува съвсем жив в ума ми. Той вътре в нея. Шепне името й, повтаря колко я обича.

Грег и Джен.

Джен и Грег.

Сложих ръка върху устата си, за да спра шампанското да изригне от нея и да изпръска модните ми обувки. Трябваше да се махна оттук. Исках да избягам. Исках да спринтирам, но роклята ми пречеше, връзваше краката ми и можех да направя единствено тези глупави, преплитащи се стъпки.

Чувах го как вика името ми. Чувах гласа му, опитващ се да надвика музиката. Чувах го, все едно бе много далеч и бях полуглуха. Или трябваше и да онемея?

Вдигнах роклята си до коленете. Така можех да се движа по-бързо. Краката ме преведоха през залата, през коридора и към асансьора, чиито врати се затваряха под носа ми. Хвърлих се към отвора и успях да го спра.

Грег блъсна едната половина на тежката дъбова врата и затича към асансьора. Вратите започнаха да се затварят, но не достатъчно бързо. Със скоростта, с която тичаше, той щеше да стигне до мен. Щеше да стигне до мен, да скочи в асансьора, да започне да ми говори, да се опита да ми обясни. Да се опита да обясни необяснимото.

Затвори се! Затвори се! Затвори се!

Грег стигна до асансьорите в мига, в който остана съвсем мъничък процеп. Той обаче беше достатъчен, за да видя изражението на лицето му. Молещо. Умоляващо. Пълно с болка.

Стоп, казваше изражението му. Спри. Спри и ми позволи да ти обясня.